Стефани Майър
Скитница (34)

Глава 33
Съмнения

Във водата с плясък се стовари ново парче скала. Ръцете ми изнемогваха под тежестта на Кайл.

— Скит? Скит?

— Помогни ми! Кайл! Подът! Помощ!

Притиснах лице към камъка и погледнах назад към входа. С настъпването на зората над мен стана светло. Затаих дъх. Ръцете ми бяха изпънати до скъсване.

— Скит! Къде си?

Иън изскочи от тунела с готова за стрелба пушка в ръка. Гневният израз на лицето му много приличаше на този на брат му.

— Внимавай! — изкрещях аз. — Подът се руши! Не мога да го удържам повече!

Минаха две безкрайни секунди, докато възприеме сцената, така различна от тази, която си беше представял — че Кайл се опитва да ме убие. За тази сцена беше закъснял с няколко секунди. После пусна пушката на пода на пещерата и бързо се отправи към мен.

— Застани на колене, за да разпределиш по-равномерно тежестта си.

Той ме послуша и запълзя към мен. На дневната светлина в очите му забелязах да горят гневни пламъчета.

— Не го изпускай — предупреди ме той.

Аз простенах от болка. Спря отново за миг, за да прецени ситуацията, а след това плъзна тялото си зад моето и ме притисна по-плътно към скалата. Ръцете му бяха по-дълги от моите. Дори през мен можа да подхване брат си.

— Едно, две, три — отброи с пъшкане той.

Издърпа Кайл по-близо до скалата, отколкото бях успяла да го примъкна аз. От рязкото движение лицето ми се притисна силно в колоната, и то от ударената страна. На този етап вече нямаше значение колко рани щеше да има по него.

— Ще се опитам да го изтегля от тази страна. Можеш ли да се измъкнеш изпод мен?

— Ще се опитам. — След като се уверих, че Иън го държи здраво, пуснах Кайл и усетих как раменете ми с облекчение се отпуснаха. После започнах да се промъквам бавно между Иън и скалата, като внимавах да не попадна в някоя опасна част от пода. Изпълзях малко навътре към изхода, готова всеки миг да го сграбча, ако Иън започне да се плъзга надолу. Той успя постепенно, с чести прекъсвания и дърпане да изтегли безжизненото тяло на брат си откъм едната страна на колоната. Срутиха се още парчета от пода, но основата около колоната остана стабилна. На около две стъпки от нея се образува нов праг.

Иън запълзя заднишком така, както го бях направила аз, като теглеше брат си на кратки интервали с неимоверно усилие на мускулите и волята. След минути и тримата бяхме на изхода на коридора. С Иън едва си поемахме дъх.

— Какво… по дяволите… стана?

— Тежестта ни… беше прекалено… голяма. Подът подаде.

— Какво правехте… на ръба? С Кайл?

Наведох глава и се съсредоточих върху дишането.

Ами кажи му.

Тогава какво ще стане?

Знаеш какво ще стане. Кайл наруши правилата, Джеб ще го застреля или ще го изгонят оттук. Може би първо Иън ще го спука от бой. Ще е много забавно да се наблюдава.

Мелани не го мислеше сериозно… поне на мен така ми се струваше. Все още беше много ядосана, че бях рискувала живота ни, за да спася нашия евентуален убиец.

Точно така — казах й аз. — И ако те изгонят Кайл заради мен… или го убият… Потреперих. Не можеш ли да разбереш, че в това няма никаква логика? Той е един от вас.

Ние трябва да живеем тук, Скит. Излагаш живота ни на опасност.

Този живот е и мой. И аз съм… ами, аз съм си аз.

Мелани гневно изпъшка.

— Скит? — настоя да получи отговор Иън.

— Нищо — излъгах не много успешно аз.

Иън ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми.

— Носът ти кърви. — Извърна на една страна главата ми. — В косата ти има повече кръв.

— Аз… ударих си главата, когато подът се срути.

— И от двете страни ли?

Свих рамене.

Иън продължително ме изгледа. Мракът в тунела скри гневните пламъчета в очите му.

— Трябва да заведем Кайл при доктора… Когато падна, здравата си удари главата.

— Защо го защитаваш? Той се е опитал да те убие. — Това беше казано като безспорен факт, а не като въпрос. Изражението на лицето му бавно се промени от гневно в ужасено. Представи си какво сме правили на нестабилната площадка. Видях го в очите му. Когато не отговорих, той продължи шепнешком: — Искал е да те хвърли в реката… — Забелязах, че потрепери.

Ръката му все още беше прихванала Кайл, когато падна от изтощение, безсилен да се движи повече. Сега отблъсна грубо брат си, който все така беше в безсъзнание, и отвратен се отдръпна по-далеч от него. Примъкна се към мен и обгърна с ръце раменете ми. Притисна ме до гърдите си. Усещах го как диша. Все още трудно си поемаше дъх. Почувствах се много странно.

— Трябваше още там да го претърколя и собственоръчно да го бутна през ръба.

Поклатих енергично глава, от което тя ме заболя още повече.

— Не.

— Така щеше да се спести време. Правилата на Джеб са ясни. Ако се опиташ да навредиш някому тук, има наказания. Ще има съд.

Опитах да се отдръпна от него, но той ме притисна още по-силно до себе си. Не се уплаших. Беше съвсем различно от момента, когато ме сграбчи Кайл. Но беше объркващо. Не знаех как да реагирам.

— Не. Не можете да направите това, защото никой не е нарушавал правилата. Подът се срути, това е всичко.

— Скит…

— Той е твой брат.

— Знаел е какво върши. Да, той ми е брат, но го е направил, а ти си… ти си… моя приятелка.

— Нищо не е направил. Той е човек — казах тихо аз. — Това място е негово, а не мое.

— Излишно е да водим повече този разговор. Твоето определение за човек е различно от моето. За теб то означава нещо… негативно, а за мен е комплимент и според моята дефиниция ти си, а той не е. Не и след всичко това.

— Човекът не е нещо негативно за мен. Сега аз те познавам. Но той е твой брат, Иън.

— Факт, от който се срамувам.

Отново направих опит да се отдръпна от него. Този път той ме пусна. Може би заради болезнения стон, който се отрони от устните ми, когато преместих крака си.

— Добре ли си?

— Мисля, че да. Трябва да намерим доктора, но не знам дали ще мога да вървя. Аз… ударих си крака, когато паднах.

Той с усилие потисна гневното си възклицание.

— Кой крак? Я да видя.

Опитах се да изпъна ударения си крак — беше десният — и отново изохках. Ръцете му внимателно опипаха глезена, провериха костите и ставите.

— По-високо. Ето тук. — Дръпнах ръката му към задната част на бедрото ми, малко над коляното. Отново простенах, когато той натисна болното място. — Не мисля, че е счупен. Само ме боли.

— Най-малкото ще да е дълбока мускулна травма — промълви той. — Как се случи?

— Трябва да… да съм се ударила в някой камък при падането.

Той въздъхна.

— Добре, хайде да те заведем при доктора.

— Кайл има повече нужда от него, отколкото аз.

— Във всеки случай трябва да отида да намеря доктора или някой да ми помогне. Не мога да нося Кайл на такова разстояние, но със сигурност мога да нося теб. О… почакай.

Обърна се рязко и се шмугна обратно в пещерата, в която течеше реката. Реших да не споря с него. Исках да видя Уолтър преди… Докторът беше обещал да ме изчака. Колко скоро щеше да свърши действието на първата доза обезболяващо? Чувствах главата си замаяна. Безпокоях се за толкова много неща, а и бях изморена. След спадането на адреналина се чувствах отпаднала.

Иън се върна с пушката. Намръщих се, защото това ми напомни, че преди малко ми се искаше да е у мен. Това не ми хареса.

— Хайде да вървим.

Без да се замисли, той ми подаде пушката. Оставих я да падне в ръцете ми, но не можех да я стисна. Реших, че носенето на това нещо беше твърде подходящо наказание за мен.

Иън се засмя:

— Как е възможно някой да се страхува от теб… — каза повече на себе си той.

Вдигна ме с лекота и тръгна преди да успея да се подготвя. Постарах се най-чувствителните места — тилът ми и задната част на бедрото — да не се допират прекалено много в него.

— Защо са ти толкова мокри дрехите? — попита той. Минавахме под един отвор, широк колкото юмрук, от който струеше слънчева светлина, и видях как той леко се усмихна.

— Не знам — смотолевих аз. — Може би парата?

Навлязохме отново в тъмното.

— Едната ти обувка я няма.

— Ох, да.

Минахме през друго осветено място и забелязах как сините му очи проблясваха. Сега бяха сериозни и се взираха в лицето ми.

— Аз… много се радвам, че не си ранена, Скит. Искам да кажа, че не си ранена тежко.

Не отговорих. Страхувах се да не кажа нещо, което той да използва срещу Кайл.

Джеб ни намери точно преди да стигнем голямата пещера. Светлината беше достатъчна, за да забележа острото любопитство в очите му, когато ме видя в ръцете на Иън с окървавено лице да държа неумело пушката.

— Значи ти се оказа прав — отбеляза Джеб. Любопитството му беше очевидно, но стоманената нотка в гласа му също. Въпреки гъстата брада се видя, че стисна решително зъби. — Не чух изстрел. Къде е Кайл?

— Той е в безсъзнание — отвърнах бързо аз. — Трябва да предупредиш всички — част от пода в пещерата с реката се срути. Не знам колко е устойчив сега. Кайл си удари силно главата, когато се опита да се махне от пътя ми. Докторът трябва да го прегледа.

Джеб повдигна едната си вежда толкова високо, че тя почти докосна шарената кърпа, вързана на челото му.

— Това е обяснението й — рече Иън, без да се опитва да скрие съмненията си. — И очевидно продължава да се придържа към него.

Джеб се засмя.

— Хайде, дай ми я — каза той.

С готовност му подадох пушката. Той отново се засмя, като видя изражението ми.

— Ще повикам Анди и Брайд да ми помогнат с Кайл. Ще ви последваме.

— Не го изпускайте от очи, когато се събуди — рече сърдито Иън.

— Непременно.

Джеб се отдалечи, за да търси още хора, а Иън се отправи бързо с мен към болницата.

— Кайл може да е пострадал сериозно… Джеб трябва да побърза.

— Главата на Кайл е по-твърда от всеки камък в това място.

Дългият тунел ми се стори още по-дълъг от обикновено. Щеше ли Кайл да умре въпреки усилията ми? Дали вече беше дошъл в съзнание и беше тръгнал да ме търси? Какво беше станало с Уолтър? Дали продължаваше да спи… или вече беше умрял? Отказала ли се беше Търсачката да ме издирва, или с настъпването деня щеше отново да се върне?

Дали Джаред е все още при доктора? — добави Мел и своя въпрос. — Дали ще се ядоса, когато те види? Ще ме познае ли?

Когато стигнахме осветената от слънцето южна пещера, Джаред и докторът се бяха подпрели един до друг на импровизираното бюро на доктора. В пещерата цареше тишина. Не разговаряха, просто наблюдаваха Уолтър как спи.

Ококориха стреснато очи, когато Иън ме внесе в светлото помещение и ме постави върху кушетката до тази на Уолтър. После внимателно изпъна десния ми крак.

Уолтър хъркаше. Този звук намали малко напрежението.

— И сега какво? — попита рязко докторът. Веднага след това се наведе над мен и избърса кръвта от бузата ми.

Лицето на Джаред беше застанало в изненада. Внимаваше изражението му да не покаже и нещо друго.

— Кайл — отвърна Иън в момента, в който аз казах:

— Подът…

Докторът погледна с недоумение и единия, и другия.

Иън въздъхна и вдигна нагоре очи. Без да се усети, сложи леко ръка на челото ми.

— Подът до първата дупка при реката се срутил. Кайл паднал назад и си ударил главата в една скала. Скит спаси безполезния му живот. Тя казва, че също паднала, когато подът поддал. — Иън погледна многозначително доктора. — Нещо — каза със саркастичен тон той — я ударило здравата отзад по главата. — После започна да изрежда. — Носът й кърви, но не е счупен. Не знам. Има някаква травма на мускула тук. — Той докосна бедрото ми. — Коленете й са доста нарязани. Лицето й отново е наранено, но мисля, че може би й го причиних аз, докато се опитвах да издърпам Кайл от дупката. Не трябваше да си правя труда — рече накрая Иън.

— Нещо друго? — попита докторът. В този момент пръстите му, които опипваха тялото ми отстрани, стигнаха до мястото, където ме беше ударил Кайл. Изохках.

Докторът повдигна ризата ми и чух как Иън и Джаред изсъскаха едновременно от това, което видяха.

— Нека отгатна — рече с леденостуден глас Иън. — Ударила си се на някой камък.

— Сигурно — съгласих се едва чуто. Пръстите на доктора продължаваха да опипват мястото, а аз отчаяно се мъчех да не охкам.

— Може да има счупено ребро — рече тихо докторът. — Как бих искал да мога да ти дам нещо за успокояване на болките…

— Не се безпокой за това, докторе — казах, задъхвайки се аз. — Добре съм. Как е Уолтър? Събуди ли се изобщо?

— Не, ще поспи известно време, докато дозата престане да действа. — Хвана ме за китките и започна леко да ги оглежда.

— Добре съм.

Кротките му очи ме погледнаха със съчувствие.

— Ще се оправиш. Просто трябва да почиваш известно време. Аз ще те наглеждам. А сега си обърни главата.

Направих както ми каза и премигнах, когато започна да преглежда раната.

— Не тук — чух да казва Иън. Не можех да виждам доктора, но Джаред хвърли пронизителен поглед на Иън. — Ще доведат Кайл. Не искам двамата да са в едно и също помещение.

Докторът кимна.

— Може би ще е по-добре, ако не са.

— Ще й подготвя едно място. Искам да държиш Кайл тук, докато… докато решим какво да правим с него.

Опитах се да кажа нещо, но Иън сложи пръст върху устните ми.

— Добре — съгласи се докторът. — Ако искаш, ще го вържа.

— Ако се наложи. Може ли да я преместя? — Иън погледна с нетърпение към тъмния коридор.

Докторът се поколеба.

— Не — прошепнах аз, въпреки че Иън все още държеше пръст върху устата ми. Уолтър. — Искам да съм тук заради Уолтър.

— Достатъчно животи спаси днес, Скит — каза тихо Иън.

— Искам да… искам да се сбогувам…

Иън кимна. После погледна към Джаред.

— Мога ли да ти имам доверие?

Лицето на Джаред почервеня от гняв. Иън вдигна ръка.

— Не искам да я оставям тук незащитена, докато й намеря по-безопасно място — поясни той. — Не знам дали Кайл ще бъде в съзнание, когато пристигне. Ако Джеб го застреля, това ще я разстрои. Но ти и докторът би трябвало да можете да се справите с него. Не искам докторът да е сам и да принуди Джеб да избърза.

— Докторът няма да бъде оставен сам — процеди през зъби Джаред.

Иън се поколеба.

— Имай предвид, че през последните два дни й се струпа прекалено много.

Джаред кимна, продължавайки да стиска зъби.

— Аз ще съм тук — припомни докторът на Иън.

Той срещна погледа му.

— Добре. — Иън се наведе над мен и сините му очи се впиха в моите. — Скоро ще се върна. Не се страхувай.

— Не се страхувам.

Наведе се рязко и докосна с устни челото ми.

Мисля, че това изненада най-вече мен, макар да чух, че Джаред тихо ахна. Устата ми остана отворена от учудване, когато Иън рязко се извърна и почти тичешком напусна помещението.

Докторът изпусна шумно въздуха през зъбите си.

— Добре — рече той.

И двамата продължително ме изгледаха. Чувствах се толкова изморена и така ме болеше, че изобщо не ме интересуваше какво мислят.

— Докторе… — Джаред се опита бързо да каже нещо, но бе прекъснат от силна глъчка в коридора.

На входа, изнемогвайки, се появиха петима мъже. Най-отпред беше Джеб, който държеше Кайл за левия крак. Уес държеше десния, а зад тях Анди и Арън подпираха тялото му. Главата на Кайл се клатушкаше безпомощно върху рамото на Анди.

— Боже господи, ама той здравата тежи — изпъшка Джеб.

Джаред и докторът скочиха да им помогнат. След няколко минути пъшкане и ругатни Кайл лежеше на кушетката на няколко крачки от мен.

— От колко време е в безсъзнание, Скит? — попита ме докторът. Той повдигна клепача на Кайл и слънчевият лъч освети зеницата му.

— Ами… — Започнах бързо да пресмятам. — Времето, откакто съм тук, десет минути, нужни на Иън да ме доведе дотук, и още може би пет преди това?

— Значи от около двадесетина минути, така ли?

— Да. Нещо такова.

Докато се консултирахме, Джеб постави своята диагноза. Никой не му обърна внимание, когато се приближи към леглото на Кайл. Никой не му обърна внимание и до момента, в който наведе една отворена бутилка над лицето на Кайл.

— Джеб! — намеси се докторът и изблъска ръката му. Но Кайл изпръхтя, премигна, а после изохка.

— Какво стана? Къде отиде то? — Започна да се надига от кушетката, за да се огледа наоколо. — Подът… се движи… — Гласът на Кайл ме накара да се вкопча в кушетката, отново обзета от паника. Кракът ме заболя. Дали бях в състояние да изляза оттук, накуцвайки? Може би бавно…

— Всичко е наред — прошепна някой. Не беше някой. Винаги бих разпознала този глас. Джаред пристъпи напред и застана между моето легло и това на Кайл, с гръб към мен и загледан в грамадния мъж. Кайл клатеше насам-натам глава и продължаваше да охка. — Ти си в безопасност — рече тихо Джаред. Не се обърна да ме погледне. — Не се страхувай.

Поех дълбоко въздух. Мелани искаше да го докосне. Ръката му беше близо до моята, опряна в ръба на кушетката ми.

Моля те, недей — казах й аз. — И без това лицето ме боли достатъчно.

Той няма да те удари.

Ти мислиш така, но аз нямам желание да рискувам.

Мелани въздъхна. Изгаряше от желание да се приближи към него. Нямаше да е толкова трудно да я удържа, ако и аз не копнеех за същото.

Дай му още време — замолих я аз. — Остави го да свикне с нас. Почакай, докато наистина повярва.

Тя отново въздъхна.

— А-у-у, по дяволите! — изруга Кайл. Чувайки гласа му, рязко погледнах нататък. Видях пламналите му очи иззад лакътя на Джаред, които гледаха право в мен. — Ама то не е паднало! — извика със съжаление той.