Стефани Майър
Скитница (12)

Глава 11
Обезводнена

— Добре! Беше права, беше права! — изрекох гласно думите аз.

Наоколо нямаше никой, който да ме чуе.

Мелани не каза „Нали те предупредих“. Не и с толкова много думи. Но чувствах обвинението в мълчанието й.

Все още не исках да напусна колата, макар сега това да беше безполезно от моя страна. Когато бензинът свърши, я пуснах по инерция по оставащия наклон, докато не се заби с носа напред в един плитък трап — тясно ручейче, прекарано от последния голям дъжд. Сега гледах разсеяно през предното стъкло към огромната, празна равнина и чувствах как стомахът ме присвива от обзелата ме паника.

Трябва да вървиш, Скитнице. Ще става все по-горещо.

Ако не бях упорствала да пропилея една четвърт от резервоара, за да стигна до подножието на втория знак, само за да установя, че третият вече не се вижда оттам и трябваше да обърна и да се върна обратно, щяхме да сме изминали още много път нататък по пясъчното дъно на пресъхналия поток и щяхме да бъдем много по-близо до следващата цел. Благодарение на мен сега трябваше да вървим пеша.

Натоварих една по една бутилките с вода в чантата. Движенията ми бяха ненужно демонстративно бавни; прибавих също така бавно към тях остатъка от вафлите. През всичкото време Мелани изгаряше от нетърпение да тръгна. То й пречеше да мисли и да се съсредоточи върху каквото и да било. Например върху въпроса какво ще стане с нас.

Хайде, хайде, хайде — продължи да повтаря тя, докато най-после се измъкнах, вдървена и непохватна от колата. Докато се изправях, гърбът ми пулсираше. Бодеше ме от неудобната поза, в която бях спала през нощта, а не от тежестта на чантата. Тя не беше толкова тежка, когато я повдигнах на раменете си.

Сега покрий колата — нареди ми тя и ме накара да накъсам клонки от храстите наоколо и да ги наредя върху лъскавия покрив:

Защо?

В тона й усетих, че ме мисли за много глупава, след като не мога да се сетя.

За да не може никой да ни открие.

Ами ако искам да ме намерят? Ако тук няма нищо, освен жега и пръст? Няма как да се върнем у дома!

Дом ли? — попита тя и запрати към мен поредица от нерадостни образи: празния апартамент в Сан Диего, една от най-отблъскващите физиономии на Търсачката, точката, с която беше отбелязан Тусон на картата… а после съвсем за кратко случайно се мерна по-жизнерадостната атмосфера на червения каньон. — Че къде би могъл да бъде той?

Обърнах гръб на колата и не се вслушах в съвета й. Вече и без това бях отишла твърде далеч и нямах намерение да се откажа от всякаква надежда за връщане. Може би някой щеше да намери колата, а после и мен. Можех лесно и откровено да обясня какво правя тук на всеки спасител: Загубих се. Загубих пътя… способността си да държа положението в ръцете си… загубих си ума.

Отначало продължих по дъното на пресъхналия поток, като оставих тялото ми да следва естествения си ритъм с широки, отмерени крачки. Не ходех така по тротоарите до университета и обратно — изобщо не беше походката ми. Но след като беше подходяща за тукашния неравен терен и ме придвижваше плавно напред с изненадваща за мен скорост, свикнах с нея.

— Какво щеше да се случи, ако не бях тръгнала насам? — питах се аз, докато продължавах да навлизам все по-навътре в пущинака. — Какво щеше да стане, ако Лечителят Фордс е все още в Чикаго? Какво щеше да се случи, ако пътят ми не минаваше толкова близо до тях?

Тъкмо заради тази неотложна необходимост, тази примамка — мисълта, че Джаред и Джейми могат да бъдат точно тук, някъде из този пущинак — не бях в състояние да устоя на безумния план.

Не съм сигурна — призна Мелани. — Мисля, че пак бих се опитала, но се страхувах, докато другите души бяха наблизо. Все още се страхувам. Това, че ти се доверих, може да убие и двамата.

И двете изтръпнахме при тази мисъл.

Обаче след като се оказах тук, толкова близо… ми се стори, че трябва да опитам. Моля те… — изведнъж тя започна да ме моли, да ме умолява. В мислите й нямаше и следа от неприязън — моля те, не го използвай, за да им навредиш. Моля те…

— Не искам да… Не знам дали мога да им навредя. По-скоро…

Какво? Да умра аз самата? Отколкото да предам няколко намиращи се на свобода хора на Търсачите?

Отново изтръпнахме при тази мисъл, но отвращението ми към подобна идея я успокои, а това ме изплаши повече, отколкото успокои нея.

Когато пресъхналият поток започна да завива твърде много на север, Мелани предложи да изоставим равната, покрита с пясък пътека и да тръгнем напреко към третия знак — източната остра скала, която сякаш сочеше като пръст нагоре към безоблачното небе.

Не исках да напусна коритото на потока, също както се съпротивлявах на изоставянето на колата. Можех да го следвам чак до мястото, където той отново излизаше на черния път, а по него можех да се върна обратно на магистралата. Това означаваше много километри и щяха да са ми нужни дни да се върна обратно, но след като веднъж го напусна, официално можех да считам, че се движа без посока.

Имай вяра, Скитнице. Ще намерим чичо Джеб или той ще ни намери.

Ако е още жив — добавих аз, въздъхнах, отклоних се от пътеката и поех направо през пущинака, който във всички посоки беше еднакъв. Вярата ми е нещо непознато. Не знам дали да се осланям на нея.

Тогава се довери!

На кого? На теб? Засмях се. Горещият въздух опари гърлото ми, когато вдишах.

Само помисли — рече тя, променяйки темата, — може би до довечера ще ги видим.

Копнежът ни беше взаимен, образите на лицата им, на един мъж и на едно дете, изникнаха пред очите ни от спомените и на двете. Когато тръгнах по-бързо, не бях сигурна, че напълно контролирам движенията си. Наистина стана по-горещо… а после още по-горещо. Потта прилепи косата ми към черепа, а бледожълтата ми риза с къси ръкави се беше залепила неприятно върху кожата ми. Беше следобед, вятърът духаше на непоносимо горещи пориви и хвърляше пясък в лицето ми. Сухият въздух попи потта, напълни косата ми с пясък и развя ризата, втвърдила се като картон от изсъхналата сол.

Продължих да вървя.

Пиех вода по-често, отколкото Мелани искаше. Тя се мръщеше при всяка моя глътка и ме заплашваше, че утре ще имаме повече нужда от вода. Обаче днес бях отстъпила толкова много пред нея, че сега нямах настроение да я слушам. Пиех, когато бях жадна, а се чувствах така почти през цялото време.

Краката ме носеха напред, без да се замислям какво правя. Ритъмът на отекващите ми стъпки беше нещо като музикален фон: глух и досадно еднообразен.

Нямаше какво да се гледа: всеки настръхнал от остри шипове храст напълно приличаше на следващия. От това пустинно еднообразие започнах да се чувствам малко замаяна… виждах само очертанията на планините на фона на бледото, безоблачно небе.

Вглеждах се в тях през няколко крачки, докато ги изучих толкова добре, че бих могла да ги нарисувам със затворени очи.

Гледката беше като застинала. Непрекъснато въртях глава насам-натам, за да търся четвъртия знак — голям връх с формата на купол, чиято най-горна част липсва. От едната му страна се виждаше да се спуска надолу лъкатушеща вдлъбнатина, която Мелани ми беше показала едва тази сутрин, като че ли последната ми стъпка би променила перспективата. Надявах се това да е последното указание, защото щяхме да имаме късмет, ако успеем да стигнем толкова далече. Обаче имах чувството, че Мелани крие още подробности от мен и краят на пътуването ни е невъзможно далеч.

През целия следобед похапвах от вафлите и едва когато бе вече твърде късно осъзнах, че съм изяла и последната. Когато слънцето залезе, нощта се спусна със същата бързина като вчера. Мелани беше готова и вече беше избрала мястото, където да спрем.

Тук — рече тя. — Ще трябва да стоим колкото е възможно, по-далеч от бодливата чола. Когато спиш, непрекъснато се мяташ насам-натам.

Погледнах наежените кактуси в падащия здрач. Бяха пълни с белезникави игли, които ми напомняха на четина, и потреперих. Искаш да спя направо на земята? Тук, на това място?

Да виждаш някаква друга възможност? — Тя усети обзелата ме паника и тонът й се смекчи, като че ли от съжаление.

Виж, по-добре е, отколкото в колата. Поне е равно. Прекалено горещо е за каквито и да било гадинки да бъдат привлечени от топлината на тялото ти и…

— Гадинки ли? — попитах на глас аз. — Гадинки?

В паметта й за миг се мярнаха неприятните образи на смъртоносни насекоми и навити на кълбо змии.

Не се тревожи — опита се да ме успокои тя, когато се изправих на пръсти, за да съм по-далеч от всичко, което би могло да се крие в пясъка отдолу, а очите ми потърсиха някакво спасение в мрака.

Нищо няма да те закача, ако ти не го закачаш. В края на краищата ти си по-едра от всичко тук наоколо. Последва друг мимолетен спомен и този път в паметта й се мярна средно на ръст, подобно на куче животно, което се храни с мърша — койот — помислихме си и двете.

— Чудесно — простенах аз и приклекнах, въпреки че още се страхувах от черната земя под мен. — Да бъдем убити от диви кучета. Кой би помислил, че всичко ще свърши така… тривиално? Колко безславно. Разбирам да беше в ноктите на звяра от Планетата на Мъглите. Така поне щеше да има някакво достойнство да бъда победена от него.

Тонът, с който ми отговори Мелани, ме накара да си я представя как вдига нагоре очи от нетърпение.

Престани да се правиш на бебе. Нищо няма да те изяде. Лягай и се постарай да си починеш. Утре ще бъде по-трудно, отколкото днес.

— Благодаря ти за добрата новина — рекох сърдито аз. Започваше да се превръща в тиранин. Това ме накара да се сетя за човешката аксиома Подай му пръст и ще сграбчи цялата ръка. Обаче бях по-изтощена, отколкото предполагах, и когато се настаних с нежелание на земята, установих, че ми е невъзможно да не се отпусна върху чакълестата почва и да не затворя очи.

Стори ми се, че бяха минали само минути, когато утрото настъпи, заслепявайки ме с ярката си светлина. Вече беше станало достатъчно топло, за да почна да се потя. Когато се събудих, бях цялата изцапана с пръст, а дясната ми ръка, която бях държала под тялото, беше изтръпнала. Изтърсих мръсотията от себе си и посегнах към торбата за малко вода.

Мелани не одобри това, но не й обърнах внимание. Огледах се за полупразната бутилка, от която бях пила за последен път, и започнах да ровя между пълните и празните, докато си дадох сметка за станалото.

С бавно нарастваща тревога започнах да броя. Преброих два пъти. Празните бутилки бяха с две повече от пълните. Вече бях изразходвала над половината си запаси от вода.

Нали ти казах, че пиеш прекалено много.

Не й отговорих, но нарамих торбата без да пия. Чувствах ужасно устата си — пресъхнала, пълна с пясък и с отвратителен вкус. Опитах се да не обръщам внимание на това, постарах се да не прекарвам езика си, грапав като гласпапир, през пълните си с пясък зъби и тръгнах.

По-трудно ми беше да не обръщам внимание на стомаха, отколкото на устата си, когато слънцето се издигна по-високо и започна да грее по-силно. Той се свиваше и къркореше на редовни интервали в очакване на храна, която така и не идваше. Следобед гладът от неудобство се превърна в мъчение.

Това е нищо — напомни ми с кисела усмивка Мелани. — Били сме и по-гладни.

Били сте вие — отвърнах троснато аз. В момента нямах настроение да съм слушател на спомените за издръжливостта й.

Тъкмо бях започнала да се отчайвам, когато дойде добрата новина. Докато за пореден път оглеждах хоризонта обезсърчена, изведнъж пред очите ми в северната част на хоризонта изскочи овалната форма на купола по средата на поредица от малки върхове. Погледната оттук, липсващата част представляваше само една лека вдлъбнатина.

Доста е близо — реши Мелани, също развълнувана от отбелязания напредък. С нетърпение се насочих с още по-широки крачки на север.

Продължавай да се оглеждаш за следващия. Тя ми предаде спомена си за ново формирование и аз веднага започнах да въртя глава насам-натам, макар да знаех, че е рано да го търся.

Трябваше да е на изток. На север, после на изток, а след това отново на север. Това беше схемата.

Надеждата да намеря друго указание ме караше да продължавам да вървя, въпреки засилващата се умора в краката. Мелани ме подканяше да продължавам, като непрекъснато ме окуражаваше, когато забавях ход, и мислеше за Джаред и Джейми, когато ме обхващаше апатия. Постоянно напредвах и чаках Мелани да разреши да отпия поредната глътка вода, въпреки че имах чувството, че отвътре гърлото ми е покрито с пришки.

Трябва да призная, че се чувствах горда от издръжливостта си. Когато се появи черният път, той ми се стори като награда. Виеше се на север — посоката, която вече следвах, но Мелани не беше доволна.

Не ми харесва как изглежда — настоя тя.

Пътят беше само една тясна пътека през шубраците и бе очертан само от по-гладката си повърхност и липсата на растителност по него. Виждаха се отдавнашни следи от автомобилни гуми.

Когато завият в погрешната посока, ще го изоставим. Вече вървях по средата на следите. По-лесно е, отколкото да се провираш през шубраците и да внимаваш да не закачиш иглите на чолата.

Тя не отговори, но безпокойството й се предаде и на мен.

Продължавах да се оглеждам за следващия знак — идеална буква М, образувана от два еднакви вулканични върха, но същевременно оглеждах по-внимателно отпреди и пустинята наоколо. Благодарение на изостреното ми внимание забелязах сивото петно в далечината, дълго преди да разбера какво е. Запитах се дали очите не ми играят номера и премигнах, за да отстраня праха от тях. Цветът изглеждаше необичаен за скала, а формата твърде солидна, за да е дърво. Премигвах срещу ярката слънчева светлина и продължавах да правя предположения. След това отново премигнах и петното изведнъж придоби по-определена форма. Беше по-близо, отколкото предполагах. Беше някаква къща или постройка, малка, с избелял от времето сив цвят.

Паниката, обзела Мелани, ме накара да се отбия от тясната пътека и да тръгна направо през оскъдните храсталаци.

Почакай — казах й аз. — Сигурна съм, че е изоставена.

Откъде знаеш? Тя се дърпаше така силно, че трябваше да се съсредоточа върху краката си, преди да мога да продължа напред.

Кой би могъл да живее тук? Ние, душите, живеем в общества. Усетих тъжната ирония в гласа си и ми стана ясно, че причината е мястото, където се намирах в този момент — физически и метафорично по средата на нищото. Защо вече не принадлежах към обществото на душите? Защо се чувствах така, като… като че ли не исках да принадлежа? Дали наистина съм била винаги част от общността, която би трябвало да е моята, или тъкмо това беше причината за многобройните ми животи от едно място на друго? Винаги ли съм била някакво изключение, или пък това беше нещо, в което ме превръщаше Мелани? Промени ли ме тази планета, или ми разкри това, което вече бях?

Мелани нямаше търпение за личните ми терзания. Искаше да се махна колкото може по-далеч и по-бързо от тази постройка. Мислите й ме теглеха, сплитаха се в моите и ме изваждаха от самовглъбяването ми.

Успокой се — заповядах й аз, като се опитах да се съсредоточа върху мислите си, да отделя моите от нейните. Ако там наистина има нещо, което да живее тук, то ще да е човек. Довери ми се, сред душите няма такъв отшелник. Може би е твоят чичо Джеб…

Тя рязко отхвърли тази мисъл.

Никой не би оцелял на такова открито място. Твоите щяха да претърсят основно всяко жилище. Който и да е живял тук, е бягал, или е станал един от вас. Чичо Джеб би се скрил на по-добро място.

Да, обаче ако този, който е живял тук, е станал един от нас — уверих я аз, — тогава той е напуснал това място. Само човек би могъл да живее по този начин… Не довърших мисълта си, защото внезапно и аз усетих страх.

Какво? — Тя реагира силно на уплахата ми, която ни накара да замръзнем на място. Зарови се в мислите ми и затърси нещо, което несъзнателно ме беше разтревожило.

Но не бях видяла нищо ново. Мелани, ами ако там наистина има хора… не чичо ти Джеб или Джаред и Джейми? Ами ако някой друг ни е открил?

Тя бавно анализира мисълта ми и я обсъди от всички страни.

Права си. Разбира се, те веднага ще ни убият.

Опитах се да преглътна, да премахна вкуса на ужаса от пресъхналата си уста.

Няма да има никой друг. Как би могло да има? — опита се да разсъждава логично тя. — Вие сте далеч по-акуратни. Само някой, който вече се крие, би опитал. Затова нека да отидем и да проверим… Ти си сигурна, че няма никой от твоите, а аз съм сигурна, че няма никой от моите. Може пък да открием нещо, което да ни е от помощ, нещо, което можем да използваме като оръжие.

Потръпнах при мисълта й за остри ножове и за дълги метални инструменти, които могат да се превръщат в тояги. Без оръжия.

Аха. А как такива безгръбначни същества ни победиха?

Тихомълком и с численото си превъзходство. Всеки от вас, дори децата ви, е стотици пъти по-опасен от един от нас. Обаче вие сте като един термит в мравуняк. Ние сме милиони, всички работим задружно в пълна хармония за нашата цел.

Докато описвах единството ни, отново изпитах усещането за паника и обърканост. Коя бях аз? Продължихме да вървим през храсталаците и приближихме постройката — рамката на входа зееше без врата, а от празния прозорец стърчаха само няколко парчета стъкло. Прагът беше посипан с прах, който продължаваше и вътре. Сивите, олющени стени бяха наклонени на една страна, като че ли вятърът тук беше духал само от една посока.

Успях да преодолея вълнението си и приближих колебливо до празната рамка на вратата. Тук щяхме да бъдем също толкова сами, колкото бяхме през целия ден, както и през вчерашния.

Сянката, която обещаваше тъмният вход, ме накара да пристъпя напред и да потисна страховете си. Продължавах напрегнато да се ослушвам, но краката ми продължаваха да се движат напред с бързи, уверени стъпки. Втурнах се бързо през входа и веднага отскочих встрани, за да имам стена зад гърба си. Направих го инстинктивно — резултат от скитничеството на Мелани. Стоях замръзнала там, изнервена от заслепяването, докато чаках очите ми да свикнат.

Както предположихме, малката барака беше празна. Една счупена маса се подпираше на двата си здрави крака по средата на стаята, а до нея стоеше ръждясал метален стол. През големи дупки в износения, мръсен килим се виждаха парчета бетон. В стената на малката кухничка имаше ръждясал умивалник, няколко шкафа, повечето останали без врати и висок до кръста хладилник, чиято врата висеше отворена и разкриваше покритата му с мухъл вътрешност. На отсрещната страна стоеше изтърбушен диван без възглавници. Над него все още висеше наклонената на една страна рамка на репродукция, на която се виждаха кучета да играят покер.

Уютно — отбеляза мислено Мелани, вече достатъчно успокоена, че да си позволи да бъде саркастична. — Има повече мебели от апартамента ти.

Аз вече пристъпвах към умивалника.

Мечтай си — подигра ми се Мелани.

Естествено, би било напразно да очаквам да има течаща вода в това уединено място. Душите държаха сметка за такива подробности, не биха оставили подобна аномалия след себе си. Все пак завъртях старите кранове. Единият се счупи в ръката ми, защото беше напълно ръждясал.

След това се насочих към шкафовете. Приклекнах върху мизерния килим и надникнах предпазливо вътре. Отдръпнах се назад, докато отварях вратата, страхувайки се да не обезпокоя някое отровно пустинно животно в бърлогата му.

Първият беше празен и без задна стена, така че можех да виждам цепнатините на външната. Следващият нямаше врата, но вътре имаше купчина стари вестници, покрита с прах. Издърпах един от любопитство, изтърсих прахта на още по-мръсния под и прочетох датата.

От човешко време — отбелязах аз, макар да не ми беше нужна дата, за да го кажа. „Мъж изгори тригодишната си дъщеря“ — крещеше заглавието срещу мен, придружено от снимка на русокосо дете с ангелско лице. Това не беше първата страница. Ужасът, за който се съобщаваше подробно тук, не беше чак толкова зловещ, че да му бъде дадено предимство в страниците. Под всичко това се виждаше лицето на мъж, издирван за убийствата на жена си и двете си деца две години преди датата на отпечатването на вестника. В информацията се казваше, че е възможно мъжът да е бил забелязан в Мексико. Двама души загинали и трима били ранени при автомобилна катастрофа в резултат от шофиране в пияно състояние. Съобщаваше се също за започнало разследване за измама и убийство във връзка с твърдения за самоубийство на виден местен банкер. Потулено самопризнание оставя на свобода човек, издевателствал над дете. Заклани домашни любимци, намерени в контейнер за боклук.

Захвърлих отвратена вестника обратно в тъмния шкаф.

Това бяха изключения, а не правило — отбеляза спокойно Мелани, като се мъчеше реакцията ми да не предизвика у нея спомени за онези години.

Въпреки че така можеш да си обясниш защо сме си казали, че можем да се справим по-добре, нали? Как бихме могли да предположим, че може би не всички вие заслужавате всичките чудесни неща на този свят?

Отговорът й беше направо жлъчен.

Ако сте искали да прочистите планетата, е можело направо да я взривите.

Освен това ние просто не разполагахме с технологията, за която мечтаят вашите писатели фантасти.

Тя не намери шегата ми за смешна.

А също — добавих аз, — това би било голяма загуба. Планетата е прекрасна. Разбира се, като изключим тази ужасна пустиня.

Знаеш ли, точно така разбрахме, че сте тук — рече тя, като отново се замисли за отблъскващите вестникарски заглавия. Когато във вечерните новини не се говореше за нищо друго, освен за хората и проблемите им, когато педофили и наркомани се редяха на опашки пред болниците, за да бъдат приети, когато всичко беше превърнато в Мейбъри^[1], точно тогава се разкрихте.

Каква ужасна промяна! — казах сухо аз и насочих вниманието си към следващия шкаф.

Дръпнах скърцащата вратичка и намерих вътре истинско съкровище.

— Крекери! — извиках аз и грабнах обезцветилата се, полусмачкана кутия. Зад нея имаше още една, която изглеждаше така, като че ли някой беше стъпил върху нея. — Чийтос! — изкрещях аз.

Виж! — Посочи ми мислено Мелани към три прашни бутилки с белина в дъното на шкафа.

За какво пък ти е белина? — попитах аз, докато разкъсвах кутията с крекерите. Да я хвърлиш в очите на някого ли? Или да го халосаш по главата с бутилката?

За моя голяма радост крекерите, макар да бяха станали на трохи, все още бяха в пластмасовата си опаковка. Разкъсах един пакет и започнах да изтръсквам трохите в устата си, като ги гълтах полусдъвкани. Не можех да ги напъхам достатъчно бързо в стомаха си.

Отвори една бутилка и я помириши — нареди ми тя, без да обръща внимание на забележката ми. — Така баща ми се запасяваше с вода в гаража. Утайката от белина пазеше водата да не се разваля.

След малко.

Довърших единия пакет с трохите и отворих следващия. Бяха много престояли, но сравнени с вкуса в устата ми бяха направо амброзия. Когато свърших и третия пакет, започнах да усещам солта да изгаря болезнено напуканите ми устни и ъгълчетата на устата ми.

Вдигнах една от бутилките с белина, надявайки се Мелани да се окаже права. Усещах ръцете си немощни и сковани и с мъка я повдигнах. Това се отнасяше и за нас двете. Колко се беше влошило състоянието ни и колко още можехме да вървим?

Капачката на бутилката беше затегната. Запитах се дали не се е разтопила върху гърлото. Обаче най-накрая успях да я отвия със зъби. Помирисах предпазливо отвора, защото не исках да припадна от парите на белината. Миризмата на химикала беше съвсем слаба. Поех по-дълбоко миризмата. Определено беше вода. Застояла и мътна, но все пак вода. Отпих малка глътка. Не беше направо от някой планински поток, но беше мокра. Започнах да гълтам.

По-кротко — предупреди ме Мелани и трябваше да се съглася. Имахме късмет, че бяхме открили тези запаси, но нямаше смисъл да ги пилеем. Освен това сега, след като паренето от солта намаля, ми се искаше нещо по-солидно. Насочих се към кутията със снакс чийтос и изядох три. Последният шкаф беше празен.

Щом като гладът ми понамаля, нетърпението на Мелани започна да се промъква в мислите ми. След като този път не срещнах съпротива, бързо натоварих придобивките си в торбата и оставих празните бутилки в умивалника, за да спестя място. Бутилките бяха тежки, но тежестта ми действаше успокояващо. Тя означаваше, че тази нощ няма да се просна на земята в пустинята жадна и гладна.

Почувствала енергията от погълнатите въглехидрати да се разлива във вените ми, излязох отново навън в горещия следобед.