Стефани Майър
Скитница (31)

Глава 30
Пренебрегната

— Мел? — попита отново с надежда в гласа той.

Поемайки си дъх, потиснах още едно хлипане, последица от шока.

— Знаеш, че го направих заради теб, Мел. Знаеш, нали? Не беше заради н… него.

Следващото ми хлипане беше по-силно, приличаше по-скоро на стон. Защо не можех да млъкна? Опитах се, като задържах дишането си.

— Ако си там, Мел… — Той замълча за момент.

На Мелани това „ако“ никак не й хареса. От гърдите ми се изтръгна ново хлипане и аз отново се помъчих да поема въздух.

— Аз те обичам — каза Джаред. — Дори и ако не си там, ако не можеш да ме чуеш, аз те обичам.

Отново престанах да дишам и прехапах така силно устната си, че от нея потече кръв. Физическата болка не успя да отвлече вниманието така, както бих искала.

Пред дупката настъпи мълчание, а после, когато престанах да плача, стана тихо и вътре. Напрегнах слуха си, съсредоточавайки се само върху това, което бих могла да чуя. Не исках да мисля. Не чух никакъв звук.

Бях се свила в най-неудобната поза. Най-ниско беше главата ми. Дясната страна на лицето ми беше притисната в грубия каменен под. Под мен имаше една смачкана кутия и лявото ми рамо беше издигнато по-високо от дясното. Бедрата ми бяха точно в противоположната посока, а левият ми прасец опираше в тавана. Усещах, че имам синини по цялото тяло от борбата с кутиите. Знаех, че ще трябва да измисля нещо, за да обясня на Иън и Джейми защо съм в такъв вид, но как щях да го направя? Как бих могла да им кажа че Джаред ме беше целунал, за да ме изпита, както се подлага лабораторен плъх на електрошок, за да се види реакцията му?

И колко дълго трябваше да остана в тази поза? Не исках да вдигам никакъв шум, но имах чувството, че гръбнакът ми всеки момент ще се прекърши. С всяка изминала секунда болката ставаше все по-непоносима. Нямаше да мога да я понасям безмълвно още дълго време. В гърлото ми вече напираше поредният стон.

Мелани нямаше какво да ми каже. Понасяше мълчаливо собствената си мъка и гняв. Джаред й беше говорил, беше признал най-накрая съществуването й. Беше й казал, че я обича. Обаче беше целунал мен. Тя се опитваше да се убеди, че няма причина да се чувства наранена от това, мъчеше се да повярва на всякакви солидни доводи, че е изтълкувала погрешно случилото се. Опитваше се, но без особен успех. Чувах всичко това, но то беше насочено преди всичко към нея. Тя не ми говореше — точно в онзи детски смисъл на израза. Беше ми обърнала гръб.

Усетих, че започвам да изпитвам някакъв непознат за мене гняв към нея. Не беше както в началото, когато се страхувах от нея и исках да изчезне от мозъка ми. Не, сега аз също се чувствах някак предадена. От къде на къде ще ми се сърди за това, което се беше случило? Нямаше логика. Защо ще съм виновна аз, че се бях влюбила благодарение на спомените й, които сама ми беше натрапила и след като това непокорно тяло се беше освободило от контрола ми? Аз й съчувствах за страданието, но моята болка не означаваше нищо за нея. Дори й доставяше удоволствие. Злобно човече.

По бузите ми безмълвно започнаха да се стичат сълзи, макар и по-слаби от предишните. Враждебността й към мен не ми излизаше от ума.

Изведнъж болката в наранения ми гръб стана нетърпима — сламката върху натоварената с тежък товар камила.

— Ох! — простенах аз и започнах да се влача по пода и да размествам кутиите, за да стигна изхода.

Вече не ме интересуваше дали вдигам шум. Само исках да изляза. Заклех се никога повече да не влизам в тази проклета дупка. По-скоро бих предпочела да умра. В буквалния смисъл.

Беше по-трудно да се измъкна навън, отколкото да вляза. Извивах се насам-натам докато разбрах, че така само влошавам нещата. Отново се разревах като дете, уплашена, че никога няма да мога да се измъкна.

Мелани въздъхна.

Опри крака си в ръба на отвора и се изтегли навън — предложи ми тя.

Не я послушах и се помъчих да се промъкна през един особено остър ръб, който само се заби в ребрата ми.

Не ставай дребнава — рече Мелани.

Ти ли ми го казваш?

Разбира се — тя се поколеба, но после продължи: — Добре де, такава съм. Съжалявам. Виж, аз съм човек. Понякога е трудно да си справедлив. Невинаги чувстваме и вършим това, което е правилно. Все още ми беше сърдита, но се опитваше да ми прости и да забрави това, което току-що бях направила с нейната истинска любов или поне тя така смяташе.

Опрях крака си в ръба на дупката и напрегнах мускули. Коляното ми опря пода и аз го използвах като лост, за да измъкна ребрата си от острата скала. След това ми беше по-лесно да измъкна и другия си крак навън и пак да се издърпам. Най-после ръцете ми опряха в пода и успях да се измъкна и да се отпусна върху тъмнозелената постелка. Останах известно време да лежа по лице върху нея, докато си поема дъх. Вече бях сигурна, че Джаред отдавна си е отишъл. Продължавах да вдишвам и да издишвам, докато почувствах, че съм в състояние да вдигна глава.

Бях сама. Постарах се да се съсредоточа върху облекчението, което почувствах от този факт, вместо върху мъката, която той породи у мен. Беше по-добре да съм сама. Беше по-малко унизително.

Свих се върху постелката и зарових лице в грубата материя. Не ми се спеше, но се чувствах уморена. Смазващата тежест от това, че Джаред ме отхвърли, ме беше изтощила напълно. Затворих очи и се опитах да мисля за неща, които нямаше да напълнят отново очите ми със сълзи. Всичко друго, но не и ужасеният израз на лицето на Джаред, когато се отдръпна от мен…

Какво ли правеше Джейми сега? Знаеше ли, че съм тук, или ме търсеше? Иън щеше да продължи дълго да спи, изглеждаше толкова изморен. Кайл по-рано ли щеше да се събуди? Щеше ли да дойде да ме търси? Къде беше Джеб? Не го бях виждала цял ден. Докторът наистина ли се напиваше безпаметно? Това ми се струваше твърде необичайно за него…

Постепенно се събудих, измъчвана от празния стомах. Останах да лежа неподвижно още няколко минути, докато се ориентирам. Ден ли беше, или нощ? Колко дълго бях спала тук сама?

Обаче стомахът ми не можеше още дълго да бъде пренебрегван и аз се изправих на колене. Трябва да съм спала доста, след като бях толкова гладна — сигурно бях пропуснала едно, а може би и две яденета.

Помислих си дали в края на краищата да не изям нещо от запасите в дупката. Вече бях повредила доста неща и може би някои бяха станали напълно негодни. Но тази мисъл ме накара да се почувствам още по-виновна. Ще отида да взема малко хляб от кухнята.

Освен че изпитвах голяма мъка, се чувствах малко засегната и от това, че никой не беше дошъл да ме потърси толкова дълго. Каква суетност! Че защо някой ще се интересува какво е станало с мен? Затова с облекчение и задоволство видях Джейми да седи пред входа към голямата градина, обърнал гръб на човешкия свят зад него. Без съмнение той ме чакаше.

Очите ми се оживиха и неговите също. Изправи се и забелязах, че ме погледна с облекчение.

— Добре си — рече той. Искаше ми се да беше прав. После започна да говори несвързано: — Мисля, че Джаред едва ли ме е излъгал, но каза, че си поискала да останеш сама, а Джеб ми рече, че не трябва да отивам, за да видя как си, а да остана тук, за да е сигурен, че няма да се промъкнеш незабелязано. Но макар да мислех, че не си наранена или нещо подобно, ми беше трудно, докато не разбера какво става с теб.

— Добре съм — казах му аз, но протегнах ръце, търсейки утеха в него. Той ме прегърна през кръста и с изненада установих, че докато стояхме така един до друг, главата му почиваше на рамото ми.

— Очите ти са зачервени — прошепна Джейми. — Той не се ли държа добре с теб?

— Не. — В края на краищата хората не бяха преднамерено жестоки с лабораторните плъхове… Те просто се опитваха да получат информация.

— Не знам какво си му казала, но според мен сега той ни вярва. Искам да кажа за Мел. Как се чувства тя?

— Доволна е от това.

Той радостно кимна.

— А ти?

Поколебах се, докато реша как да отговоря.

— За мен е по-лесно да кажа истината, отколкото да се опитвам да я скрия.

Уклончивият ми отговор изглежда го задоволи. Зад него светлината в градината почервеня и отслабна. В пустинята слънцето вече залязваше.

— Гладна съм — казах аз и се измъкнах от прегръдката му.

— Знаех, че ще си гладна. Запазил съм ти нещо хубаво.

Аз въздъхнах.

— Хлябът ще ми е достатъчен.

— Я остави това, Скит. Иън каза, че си прекалено самокритична към себе си и това не е добре.

Аз се намръщих.

— Мисля, че е прав — продължи Джейми. — Дори всички да те искаме тук, ти няма да принадлежиш към това място, ако сама не решиш.

— Никога не бих могла да принадлежа. А и никой всъщност не ме иска, Джейми.

— Аз те искам.

Не спорих с него, но не беше прав. Не ме лъжеше, защото вярваше в думите. Обаче това, което всъщност искаше, беше Мелани. Не ни делеше една от друга, а би трябвало.

Труди и Хайди печаха хляб в кухнята и си поделяха една яркозелена сочна ябълка. Редуваха се да отхапват от нея.

— Радвам се да те видя, Скит — рече сърдечно Труди, прикривайки с ръка устата си, докато говореше, защото все още дъвчеше последната си хапка. Хайди ми кимна за поздрав и заби зъби в ябълката.

Джейми незабелязано ме побутна, за да ми подскаже, че хората ме искат. Не го правеше от чиста любезност.

— Запазихте ли вечерята й? — попита нетърпеливо той.

— Да — каза Труди. Наведе се към пещта и извади една метална табла. — Държах го на топло. Сигурно вече е станало твърдо и не е толкова приятно на вкус, но все пак е по-добро от обичайната ни храна.

На таблата лежеше едно твърде голямо парче червено месо. Устата ми се напълни със слюнка, дори когато отказах да приема предлаганата ми порция.

— Много е.

— Трябва още през първия ден да изядем всичко, което се разваля — насърчи ме Джейми. — Всички ядат до пръсване — това е традиция.

— Нуждаем се от протеини — добави Труди. — Твърде дълго изкарахме само на пещерната храна. Изненадана съм, че никой не се разболя.

Ядях си протеините, докато Джейми наблюдаваше с око на ястреб как всяка хапка пътува от таблата към устата ми. Изядох всичко, за да му доставя удоволствие, макар че от толкова много ядене стомахът ме заболя.

Докато свърша, кухнята започна да се пълни отново. Някои държаха ябълки в ръце, обаче всички ги деляха с някой друг. Някои се взираха с любопитство в наранената страна на лицето ми.

— Защо се събират всички сега? — попитах шепнешком Джейми. Навън беше тъмно и часът за вечеря отдавна беше минал.

Джейми равнодушно ме изгледа.

— Да чуят как преподаваш — каза той с такъв тон, сякаш за него това беше напълно естествено.

— Занасяш ли ме?

— Казах ти, че нищо не се е променило.

Огледах тясното помещение. Нямаше много хора. Тази вечер докторът отсъстваше, както и всички участници в акцията за снабдяване с храна, което означаваше, че и Пейдж нямаше да дойде. Нямаше ги Джеб, Иън и Уолтър. Отсъстваха и още няколко души: Тревис, Каръл, Рут Ан. Но все пак се бяха събрали повече хора, отколкото бих предположила, че могат да дойдат на редовните сбирки с мен след един така необичаен ден.

— Можем ли да се върнем отново на темата за Делфините от мястото, където спряхме? — попита Уес и прекъсна пресмятанията ми. Беше очевидно, че по-скоро поема инициативата урокът ми да започне, а не че толкова много го интересуват родствените връзки в една друга планета.

Всички ме погледнаха с очакване. Явно животът не се беше променил толкова много, колкото ми се струваше.

Поех от Хайди една табла с омесен хляб и се обърнах, за да я пъхна в каменната пещ. Започнах да говоря, докато все още бях обърната с гръб към присъстващите.

— И така… стигнахме до третата категория баби и дядовци… По традиция те служат на обществото, както намерят за добре. На Земята биха могли да бъдат оприличени на тези, които осигуряват прехраната. Повечето от тях са фермери. Отглеждат нещо подобно на растение заради сока му…

Така нещата се върнаха отново в старото си русло. Джейми се опита да ме разубеди да не спя в коридора, в който бяха запасите от храна, но не беше много убедителен. За мен просто нямаше друго място. С присъщото си упорство настоя и той да спи в новото ми жилище. Предположих, че на Джаред това не би му харесало, но тъй като не го видях тази вечер, нито на следващия ден, нямаше как да разбера.

След завръщането на шестимата участници в акцията отново се чувствах неловко при изпълнението на ежедневните си задължения. Беше същото както първия път, когато Джеб ме принуди да се присъединя към тяхното общество. Посрещаха ме с враждебни погледи и напрегнато мълчание. Макар че за тях беше по-трудно, отколкото за мен — бях свикнала. Абсолютно не можеха да приемат начина, по който останалите се отнасяха към мен. Например, когато помагах при жътвата на царевицата и подадох на Лили една кошница, тя с усмивка ми благодари. Очите на Анди щяха да изскочат от орбитите при тази размяна на любезности. Или когато чаках реда си за банята заедно с Труди и Хайди, и Хайди започна да си играе с косата ми. Беше израснала, напоследък непрекъснато ми падаше пред очите и смятах да я отрежа. Хайди се опитваше да измисли прическа за мен и затова подръпваше насам-натам кичурите. Точно в този момент се появиха Бранд и Арън. Арън беше най-възрастният участник в акцията, когото изобщо не си спомнях да съм виждала преди. Труди се смееше на някакво глупаво хрумване, което Хайди се опитваше да направи с косата ми. Двамата свъсиха вежди и минаха в мълчание покрай нас.

Естествено, подобни случки бяха напълно безобидни. Сега обаче Кайл обикаляше из пещерите и макар, че явно му беше наредено да не ме закача, изражението му недвусмислено показваше, че никак не е съгласен със забраната. Бях винаги в компанията на други, когато се случваше да го срещна, и се питах дали единствено това го възпира да не направи нещо повече, а само да ми хвърля гневни погледи и несъзнателно да свива ръцете си в юмруци. Това ме върна отново към паниката, която ме обземаше през първите седмици тук. Бях на път отново да й се предам — да започна пак да се крия и да избягвам местата, където можех да срещна повече хора. Но на втората вечер вниманието ми беше привлечено от нещо по-важно от заканителните погледи на Кайл.

Кухнята отново беше започнала да се пълни с хора. Не бях сигурна дали това се дължи на интереса към историите, които разказвах, или защото Джеб раздаваше шоколадчета. Отказах моето и обясних на Джейми, че не мога да говоря и същевременно да дъвча. Подозирах, че какъвто си е упорит, ще ми запази едно. Иън отново беше заел мястото си близо до огъня. Там беше и Анди, който седеше до Пейдж и продължаваше да ме гледа враждебно. Никой от останалите участници в акцията, между които, разбира се, беше и Джаред, не присъстваше. Докторът също го нямаше и се запитах дали още е пиян, или го измъчва махмурлук. Уолтър отново отсъстваше.

Тази вечер за пръв път ми зададе въпроси съпругът на Труди, Джефри. Зарадвах се, въпреки че се постарах да не го показвам, защото ми се стори, че и той се беше присъединил към хората, които проявяваха търпимост към мен. Но за съжаление не можах да отговоря изчерпателно на въпросите му. Бяха подобни на тези, които ми задаваше докторът.

— Наистина не знам нищо за Лечението — признах аз. — Никога не съм ходила на Лечител преди… преди да дойда тук. Не съм боледувала. Знам само, че не бихме избрали планета, ако не сме в състояние да поддържаме в идеално състояние телата домакини. Няма нещо, което да не може да се лекува, като например обикновено порязване, счупена кост или болест. Сега единствената причина за смъртта е старостта. Естествено има и смъртни случаи, които се дължат на катастрофи, макар че при душите те не са толкова чести. Ние сме предпазливи.

— Смъртта, причинена от въоръжени хора, не е просто някакъв инцидент — обади се някой. В момента вадех опечените хлябове от пещта и не видях кой беше. Гласът ми беше непознат.

— Да, вярно е — съгласих се аз.

— Значи не знаеш какво използват, за да лекуват болестите, така ли? — настоя Джефри. — Не знаеш ли какво има в лекарствата им?

Поклатих глава.

— Съжалявам, но не знам. Навремето, когато имах достъп до такава информация, това не ме интересуваше. Мисля, че просто го приемах за дадено. На всяка планета, на която съм живяла, доброто здраве е просто нещо обичайно.

Червените бузи на Джефри почервеняха още повече. Той сведе очи и забелязах как ядосано сви устни. С какво го бяха обидили думите ми? Хийт, който седеше до Джефри, го потупа по ръката и в помещението се възцари напрегнато мълчание.

— А Лешоядите… — обади се Иън, явно принуден да смени темата. — Не знам дали просто съм пропуснал тази част, но не си спомням да си ни обяснявала защо са били считани за „нелюбезни“…

Наистина не бях давала подобно обяснение, но бях напълно сигурна, че това изобщо не го интересуваше. Беше първият въпрос, дошъл му на ума.

Моят неофициален урок приключи по-рано от обикновено. Нямаше много въпроси и повечето бяха зададени от Джейми и Иън. Въпросите на Джефри бяха накарали повечето хора да се замислят.

— Утре трябва да ставаме рано, за да събираме стеблата… — заяви Джеб след още едно неловко мълчание, слагайки по този начин край на урока. Хората започнаха да се изправят, да се протягат и да разговарят тихо помежду си.

— Какво казах? — попитах шепнешком Иън.

— Нищо. Просто мислят за смъртността — въздъхна той.

Човешкият ми мозък направи едно от онези мисловни прозрения, които хората наричаха интуиция.

— Къде е Уолтър? — попитах все още шепнешком.

Иън отново въздъхна.

— В южното крило. Не е… добре.

— Защо никой не ми каза?

— Напоследък нещата не бяха много леки за теб, затова…

Отхвърлих това обяснение, поклащайки нетърпеливо глава.

— Какво му е?

Джейми, който се приближи до мен, хвана ръката ми.

— Уолтър има счупени кости. Неговите са много крехки — обясни тихо той. — Докторът е убеден, че е рак. Казва, че е в последния стадий. Изглежда, че доста време Уолтър е понасял мълчаливо болката — добави мрачно Иън.

Аз премигнах.

— И нищо не може да се направи. Абсолютно нищо, така ли?

Иън поклати глава, но продължи да ме гледа с искрящите си сини очи.

— Ние не. Дори и да не се намирахме затворени тук, не бихме могли да му помогнем. Не можем да лекуваме тази болест.

Прехапах устни, за да се сдържа да не направя предложението, което ми беше дошло наум. Разбира се, че нямаше какво да се направи за Уолтър. Всеки от тези хора би предпочел бавно да умре, измъчван от болки, вместо да размени мозъка си срещу излекуването на тялото му. Сега можех да разбера това.

— Той питаше за теб — продължи Иън. — Понякога произнасяше името ти. Не беше ясно какво искаше да каже… Докторът го държи пиян, за да облекчава болката му.

— За доктора също не е добре да употребява толкова много алкохол — добави Джейми. — Времето не е никак подходящо за това.

— Мога ли да го видя? — попитах аз — Дали пък това няма да предизвика недоволството на останалите?

Иън се намръщи и изсумтя.

— Питаш дали няма да ядоса някои хора ли? — Той поклати глава. — Макар че кой го е грижа, след като това е последното желание на Уолт…

— Точно така — съгласих се аз. Почувствах как при думата „последно“ очите ми се просълзиха. Ако Уолт е поискал да ме види, няма значение какво би си помислил някой друг и дали това ще го ядоса.

— Не се тревожи за това. Няма да позволя на никого да те тормози — каза Иън и стисна устни.

Изпитах внезапно желание да погледна колко е часът. Времето беше престанало да има някакво значение за мен, но изведнъж наближаването на края започна да ме притиска.

— Не е ли твърде късно да отидем тази нощ? Няма ли да го обезпокоим?

— Той не спи в обичайните часове. Можем да отидем да го видим.

Тръгнах веднага и повлякох Джейми след себе си, защото той още държеше ръката ми. Усещането за изтичането на времето, за наближаването на края ме подтикваше да бързам напред. Ала Иън бързо ме настигна.

В осветената от луната пещера градина минахме покрай други хора, но повечето не ни обърнаха внимание. Бях твърде често в компанията на Джейми и Иън, за да предизвикам любопитството им, въпреки че не се насочихме към обичайните тунели.

Единственото изключение беше Кайл. Спря като закован на място, след като видя брат си до мен. В очите му проблеснаха гневни пламъчета, щом забеляза ръката на Джейми в моята, а устните му се изкривиха от злоба. Иън изправи рамене, когато забеляза реакцията на брат си, а гримасата, изписала се на лицето му, беше идеално копие на тази на Кайл. Нарочно посегна към другата ми ръка. Кайл издаде такъв звук, сякаш се канеше да повърне и рязко ни обърна гръб.

Когато потънахме в мрака на дългия южен тунел, се опитах да освободя ръката си, но Иън я стисна още по-здраво.

— Не искам да го ядосваш толкова — казах аз.

— Кайл не е прав. Това е нещо твърде обичайно за него. Ще се примири най-трудно от всички, което не означава, че трябва да бъдем снизходителни към него.

— Той ме плаши — признах шепнешком. — Не искам да му давам още поводи да ме мрази.

Иън и Джейми стиснаха едновременно ръцете ми и заговориха в един глас:

— Не се плаши — рече Джейми.

— Джеб беше пределно ясен — вметна Иън.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Кайл не може да приеме правилата, наложени от Джеб, в такъв случай той няма да бъде желан тук.

— Но това е лошо. Мястото на Кайл е тук.

Иън въздъхна.

— Така е, но трябва да се научи да се погажда с останалите.

Изминахме остатъка от дългия път в мълчание. Чувствах се виновна. Тук като че ли това беше постоянното ми емоционално състояние. Вина, страх и разбито сърце. Защо дойдох?

Защото, колкото и да е странно, и твоето място е тук, прошепна Мелани. Тя усещаше топлината на ръцете на Иън и Джейми, хванали моите. — Къде другаде си имала възможност да изпиташ това?

Никъде — признах аз и се почувствам още по-потисната. — Това обаче не ме прави част от вас. Не по начина, по който се чувстваш ти.

Ние сме неразривно свързани. Скит.

Нямаше нужда да ми го напомняш…

Бях малко изненадана, че я чувам така ясно. През последните два дни беше притихнала, чакаше с нетърпение и надежда да зърне отново Джаред. Естествено и аз бях заета със същото.

Може би е с Уолтър. Може би е тъкмо там — помисли си с надежда Мелани.

Но не за това отиваме при Уолтър.

Не, разбира се. — В тона й се усети разкаяние, а аз си дадох сметка, че Уолтър не означаваше за нея това, което означаваше за мен. Естествено, тъгуваше, че той умира, но се беше примирила с този край още от самото начало. Обаче аз не можех да приема това, дори сега. Уолтър беше мой приятел, не неин. Той беше защитавал мен.

Когато наближихме болничното крило, ни посрещна синя светлина. Сега знаех, че фенерите се захранват със слънчева енергия и през деня ги държаха на осветени от слънцето места, за да се зареждат. Започнахме да пристъпваме по-безшумно и забавихме ход.

Мразех това място. В тъмнината и с тези причудливи сенки, хвърляни от слабата светлина на фенерите, то беше още по-неприветливо. Усещаше се някаква нова миризма. В помещението вонеше силно на бавно разлагаща се плът и на алкохол.

Две от кушетките бяха заети. От края на едната висяха краката на доктора. Разпознах лекото му похъркване. На другата, ужасно променен и изтощен, Уолтър наблюдаваше приближаването ни.

— Приемаш ли посетители, Уолт? — прошепна Иън, когато погледът на Уолтър се насочи към нас.

— Аха — простена той. Устните му бяха провиснали, а кожата лъщеше от пот на слабата светлина.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах тихо аз. Освободих ръцете си и ги размахах безпомощно между мен и Уолтър.

Неспокойните му очи потърсиха тъмнината. Пристъпих крачка напред.

— Има ли нещо, което можем да направи за теб? Каквото и да е?

Продължи да върти очи, докато най-накрая видя лицето ми. Изведнъж те се фокусираха, преодолявайки пиянското опиянение и болката.

— Най-после — каза, задъхвайки се той. Чуваше се как гърдите му свирят при всяко вдишване и издишване. — Знаех си, че ще дойдеш, ако почакам достатъчно дълго. О, Гладис, имам да ти казвам толкова много неща.