Жорж Сименон
Затворът (8)

ГЛАВА СЕДМА

Той не отиде в редакцията. Нямаше желание да „ги“ види. Може би искаше да докаже на себе си, че няма нужда от тях, че няма нужда от никого. Седнал зад кормилото на малката си червена кола, караше право пред себе си и отново се озова в Булонския лес. Повъртя се безцелно из алеите, с неясни мисли в главата си.

Чакаше само да мине времето, нищо друго. Гледаше дърветата, жълтите листа, двама конници, които разговаряха.

За много кратко време беше научил много неприятни истини и трябваше да ги смеле малко по малко.

Не чувствуваше нужда да пие. И ако спря пред един непознат бар близо до Порт Дофин, то стори това само за да не промени много привичките си. Гледаше как другите около него пиеха и се питаше дали и те имаха същите проблеми.

Не точно същите. Това, което му се беше случило, беше доста изключително нещо. Но в основата си тези работи, които сполетяваха мъжете, не се различаваха много.

И други очи като неговите гледаха неопределено в пространството. Какво виждаха? Какво търсеха?

— Струва ми се, че ви познавам — измърмори до него един доста дебел тип с червено лице, който си беше здравата пийнал.

— Положително не! — отвърна Ален сухо.

Беше определил своята линия на поведение за този ден и беше в състояние да се придържа към нея. Вечеря сам в един непознат ресторант с постоянни клиенти, с шкаф за кърпите на авеню Терн. Това беше ресторант за ядене.

Не беше гладен, но въпреки това яде — най-напред супа, после печена наденица, гарнирана с пържени картофи. Собственикът на заведението го наблюдаваше отдалеч. За щастие, снимката му, поместена във вестниците, и той не си приличаха много.

Някои хора бърчеха вежди, задържаха за кратко време погледа си върху него, после повдигаха рамене, като си казваха, че вероятно се лъжат.

Влезе в едно кино на Шан-з’Елизе и разпоредител-ката го поведе към мястото му. Не знаеше заглавието на филма, който даваха. Позна някои американски артисти, но не следеше действието.

Все тъй верен на своя план, той просто похабяваше един след друг часовете. След това се прибра, взе асансьора и отключи вратата.

Навред беше пусто и тъмно. Мина не беше посмяла да остане. Сигурно е имала намерение да го стори, но се е побояла, че действува твърде бързо.

Светна. На един поднос бяха поставени бутилка уиски, чаша и газирана вода.

Седна в едно кресло, наля си уиски и се почувствува тъй далеч от хората, както никога през живота си. Когато се беше провалил на матурата, беше реагирал почти по същия начин. Спомняше си това. Стоеше на балкона на техния апартамент на площад Клиши и гледаше как започва нощният живот.

Тези малки черни силуети, които преминаваха по паважа, дали наистина знаеха къде отиват? Беше почти готов да влезе в стаята си и да се опита да напише една поема.

Но чувството за смешното надделя. Той търсеше някакъв изход и все не намираше подходящ.

Колко пъти го бяха питали още когато беше дете или юноша:

— Какво искаш да станеш?

Като че ли това зависеше от него?! Още когато беше съвсем млад, имаше чувството, че бъдещето му зависи от някаква случайност. От една среща, от една неволно чута дума. Нямаше да бъде от онези, които получават ритник по задника — това е. Нямаше да тръгне като баща си по един съвсем прав коридор, по който щеше да изхаби живота си и пак нямаше да намери нищо накрая.

Спомняше си всичко с подробности. Родителите му навярно говореха за него в трапезарията, защото приказваха много тихо. Не искаха да го подтискат, като му припомнят неуспеха му.

— Ще се оправиш, като се явиш отново през октомври.

Две коли се бяха сблъскали и около тях се беше събрала малка тълпа. Мравките ръкомахаха. Това беше едновременно жалко и гротескно.

Имаше един изход, един-единствен, който много не го въодушевяваше, но който той приемаше от немай къде. Щеше да постъпи в армията.

Навред цареше такава пълна тишина, че той целият подскочи, когато нещо изпука на другия край на салона.

Не биваше да излезе отново. Както тогава не се бе прибрал от балкона, докато не се бе уверил в непоколебимостта на своето решение.

— Няма ли да влезеш вътре? — беше го попитал баща му.

— Не.

— Не ти ли е студено?

— Не.

— Лека нощ, сине.

— Лека нощ.

После майка му на свой ред беше дошла да му пожелае лека нощ. Не беше настояла да се прибере. И двамата се страхуваха — тъй като го знаеха колко е чувствителен — да не би с някоя неуместна постъпка от тяхна страна да го превърнат в непокорник.

Но той не се беше разбунтувал. Беше станал войник като всички други. Постъпката му приличаше на това което християните наричат уединение. Подготовка. Беше се научил да пие само веднъж в седмицата поради липса на пари.

Погледна иронично бутилката. Тя сякаш му се присмиваше, предизвикваше го. Достатъчно беше да протегне ръка — това беше толкова привично движение, че би го направил почти несъзнателно.

Стана и се загледа в покривите, в очертанията на Парижката света Богородица върху почти ясното небе, в купола на Пантеона.

Празни работи!

Влезе в стаята си, погледна празното легло и почна да се съблича. Не му се спеше. Нямаше желание за нищо. Дали щеше да бъде тук или някъде другаде — това нямаше никакво значение. Просто някаква случайност. Шатон беше също някаква случайност. И Адриен, която той беше прекръстил на Бебе. Защо имаше манията да измисля прякори на хората?

— Лайно! — произнесе той високо.

Малко по-късно повтори още няколко пъти тази дума, докато си миеше зъбите пред огледалото в банята.

Бур навярно се страхуваше, очакваше посещението му. Кой знае? Може би си беше купил оръжие, за да се защити. Или пък беше напуснал бързо Париж?

Усмихна се иронично, облече пижамата си и отиде да угаси лампите, без да се докосне до бутилката.

— Лека нощ, братче…

Трябваше все пак да си пожелае сам лека нощ, щом нямаше кой друг да стори това.

Не заспа веднага — доста време лежа неподвижно в тъмнината, като се мъчеше да пропъди неприятните мисли. Изглежда, че се унесе за доста кратко време в сън, защото изведнъж чу бръмченето на прахосмукачката в салона.

От набраните на куп завивки той разбра, че беше спал неспокойно. Не помнеше абсолютно нищо от сънищата си, макар че беше много сънувал.

Стана, влезе в банята, изми си зъбите и се среса. После отиде в салона и Мина спря прахосмукачката.

— Вече сте станали? Аз ли ви събудих?

— Не.

— Веднага ще ви приготвя кафето.

Проследи я с поглед. Пръстите му не трепереха като вчера. Не го болеше глава. Само някакво чувство на празнота, но немного неприятно. Като че ли случилото се не го засягаше вече — сякаш се беше отървал от всякаква отговорност.

Всъщност, каква отговорност? Как е възможно един мъж да бъде отговорен за друг мъж или за някоя жена, или дори за някое дете?

Празни работи!

Този израз не беше от неговия обичаен репертоар. Беше нов. Не го намираше за лош. Повтори го два-три пъти, като гледаше все още бледото слънце.

Мина му донесе кафето и кифлите.

— Късно ли се прибрахте?

— Не, зайчето ми.

Тя погледна към стаята му:

— Никой ли няма там?

— Само ние двамата сме тук.

Той оглеждаше с безстрастни очи подробностите на фигурата й. Невъзможно беше да се отгатне какво мислеше той в момента. Струваше му се, че е отишъл отвъд допустимите, отвъд обичайните мисли.

— Искате ли вестника?

— Не.

Тя стоеше права до него и се пъчеше, за да подчертае гърдите си. Под найлоновата си рокля тя беше само по кюлотки и сутиен.

Той размишляваше, преценяваше „за“ и „против“. Мина беше започнала да се усмихва окуражително, но после известно разочарование бе помрачило нейното младо и розово лице.

Той не изяде кифлата си, допи кафето, запали цигара, поднесе й кутията си, а след това и запалена клечка кибрит.

Тя отново се усмихна. Изправи се и я изгледа от долу до горе и от горе до долу. Когато очите му срещнаха нейните, в тях имаше въпрос, който тя бързо разбра, както един барман веднага разбира, че трябва да напълни чашите.

Тя се засмя. Всякакъв друг отговор би бил излишен.

— Предпочитате ли да се съблека?

— Все ми е едно.

Тя остави цигарата си на пепелника, измъкна роклята си през главата си, след това съвсем се съблече, като вдигна последователно левия, а после десния си крак. Коремът й беше запазил все още моминската си заобленост.

— Защо ме гледате по този начин?

— Как те гледам?

— Би казал човек, че сте тъжен.

— Не.

Тя смъкна сутиена си и застана гола пред него. Той я вълнуваше, а тя не знаеше какво точно трябва да направи.

— Ела — прошепна той, като смачка цигарата си. Беше произнесъл това кротко, мило.

— Легни…

Като че ли я поставяше да спи. Не я гледаше с желание, а сякаш искаше да запечата образа на тялото й в паметта си.

— Вие… Няма ли да дойдеш при мен?

Ален махна пижамата си и се изтегна до нея, като плъзна ръка по кожата й.

Тя беше изненадана. Съвсем не си представяше нещата така. Ален се показваше много различен от човека, когото тя бе видяла предния ден.

— Отдавна ли си започнала да, се любиш?

— Бях на четиринадесет години.

— Той млад ли беше?

— Чичо ми — засмя се тя. — Смешно е, нали?

Но той не се засмя.

— Кога го направи за последен път?

— Преди три седмици.

Привлече я към себе си, за да я целуне — една продължителна и нежна целувка, която не беше предназначена непременно за нея. Не беше предназначена и за Шатон, нито за Адриен, въобще за никоя жена.

— Тъжен ли си? — попита го тя повторно.

— Отговорих ти вече, че не съм.

— Имаш тъжен вид. Би казал човек…

— Какво би казал?

Той й се усмихна.

— Не знам. Нищо. Целуни ме пак. Не са ме целували често така.

Кожата й беше много светла. Никога досега не беше виждал жена с толкова светла кожа. И толкова гладка. Той я целуваше. Ръцете му я галеха, но умът му беше далеч.

Облада я първия път бавно, с нежни движения. Обсипа я с ласки от главата до петите, с ръце и устни, а на нея това й се струваше невероятно.

Те останаха дълго време свързани и когато я поглеждаше, винаги откриваше в очите й все същия въпрос, въпрос, на който не можеше да отговори.

Когато най-сетне се изправи, той извърна глава настрани.

— Плачеш ли?

— Не.

— Навярно не плачеш често, нали? Извинявай, че ти говоря на „ти“. След малко, когато облека роклята си, ще почна отново да ти говоря на „ви“. Дразни ли те това?

— Не.

— Мога ли да се окъпя в банята?

— Разбира се.

Готвеше се да затвори вратата на банята, когато Ален също влезе. Тя се изненада малко, но все пак му позволи да я гледа. Това беше друга форма на близост, с други движения, присъщи на всички жени.

— Знаеш ли, за първи път…

Тя се поколеба, обхваната изведнъж от вълнение. Ален й се струваше едновременно много близък и много далечен.

— За първи път какво?

— Така… Толкова… толкова нежно…

Той застана неподвижно под душа и остави водата да се стича по кожата му.

— Мога ли и аз да взема един душ?

— Ако ти е приятно.

Той отиде в салона по халат и си наля чаша уиски, което изпи на малки глътки, с поглед, впит в панорамата на града. Чуваше как Мина се къпе под душа. За него това беше нещо отминало. Не мислеше вече за нея. Тя беше само част от миналото. А това именно тя беше неспособна да разбере.

Кой ли би разбрал? И самият той не би могъл! Не напълно.

— Странно нещо — каза тя, когато влезе в салона, за да се облече. — След като любят, мъжете са по-скоро тъжни. А пък аз се чувствувам толкова весела, толкова лека. Иска ми се да пея, да скачам от радост, да върша лудории.

— Какво наричаш лудории?

— Като онези, които вършех, когато бях малка.

Наведе се, размаха крака във въздуха и се преметна няколко пъти през глава.

— Не си ли правел и ти така, а?

— Разбира се.

Споменът за детството му нищо не оправяше. Напротив.

— Закачи го, моля ти се! — каза тя, като му подаде двата края на сутиена си.

Същото движение, което вършеше и Шатон, и другите жени. А как ли се справят жените, когато са сами?

— Благодаря.

Наля си отново малко уиски, което изпи наведнъж, запали цигара и се запъти към коридора с шкафовете. Избра сив фланелен панталон, сако от туид, меки обувки с грапави подметки. Замени ризата с пуловер с висока яка.

— Спортното облекло много ти отива.

Той не реагира на забележката й. Не реагираше вече на нищо.

— Няма ли да сложиш пардесю? Макар че има слънце, не е топло.

Той откачи едно яке от чортова кожа и се огледа. Последното нещо, което видя, беше именно Мина, и то чак когато беше вече стигнал до вратата. Тя се повдигна на пръсти, за да достигне устните му.

— Не искаш ли? Той се поколеба.

— Да, да…

Целуна я, както би целунал сестра си.

— Ще се приберете ли до вечерта?

— Може би.

Слезе бавно, стъпало по стъпало, и се спира на два пъти. Чу някакви детски гласове в апартамента на втория етаж. После понечи да бутне стъклената врата на портиерската стая, но нямаше какво, да каже на портиерката, а пощата никак не го интересуваше.

Качи се в колата си и отиде в гаража на улица Кардине.

— Добър ден, господин Ален. Ягуара ли ще вземете?

— Напълнил ли си резервоара му, моето момче?

— Всичко е наред, и маслото, и акумулаторите. Да махна ли покривалото й?

— Да.

Седна зад кормилото и се отправи към Сен-Клу, премина през тунела и излезе на западната аутострада. Сега никой не седеше до него, никой, който да му направи, забележка, че кара много бързо.

Странно беше да се помисли, че в този момент Шатон беше в затвора и си устройваше наново живота.

Караше толкова бавно, че повечето от колите го задминаваха, а хората в тях се обръщаха да го изгледат. Не бяха свикнали да виждат спортни ягуари да се тътрят по пътищата.

Нямаше защо да бърза. Часовникът му показваше единадесет и четвърт. Гледаше дърветата така, сякаш за първи път виждаше дървета. Някои бяха червеникави, други — златистожълти, а някои — все още тъмнозелени. От време на време се виждаха и черни пътища, с истински коловози. Отдавна не беше карал по такъв път.

Ливади, чифлик, около който пасяха тъмни и бели крави. Отзад, като фон, се издигаха изпарения, които навярно бележеха лъкатушния път на Сена.

Въздухът беше хладен, но на него не му беше студено. Тежкотоварни камиони го задминаваха. Навремето, в Африка, и той беше карал камион. Въобще много неща беше вършил през живота си.

Едва не забрави да завие надясно, за да мине под аутострадата и да поеме към Ле Нонет. Обикновено Шатон му напомняше това. По пътя нямаше почти никакви коли.

Когато покривът от плочи и малката квадратна кула се появиха, Ален изведнъж се сети, че не беше пушил от Париж насам. Иззад ниската стена зърна старата разкривена шапка на Фердинан. Патрик навярно беше край него, в зеленчуковата градина.

Мина през решетестата желязна врата, която стоеше отворена през целия ден и спря колата си в двора, пред скромно каменно стълбище. Облечена в синя униформа, чийто модел навярно сама бе нарисувала, госпожица Жак отвори вратата.

Тя беше висока, със спокойно лице и правилни черти. Трудно беше да се каже дали е красива. Може би имаше много хубаво тяло, което никой не забелязваше.

— Не знаех дали ще дойдете. Патрик е в зеленчуковата градина.

— Не се и съмнявам, тъй като видях шапката на Фердинан да стърчи над стената. Нищо ли не знае?

— Не. Предупредих хората, които идват тук. А това са само пощенският раздавач и доставчиците на продукти.

Гледаше бялата къща с прозорци на малки квадрати, която му беше създала толкова грижи. Просто беше осъществил една своя мечта: една къща, където човек би желал да е роден и където би могъл да идва на почивка при баба си.

Просторната кухня беше покрита с червени плочки, а в останалите помещения подът беше добре лъснат, стените на обширния селски салон бяха боядисани в бяло, като варосани, а пердетата по стаите бяха с малки цветенца.

— Изглеждате уморен.

— Поне не толкова, колкото бях вчера.

— Навярно ви е било много тежко.

— Да, доста.

— Сам ли сте били?

Той кимна утвърдително.

— Ами баджанакът ви?

— Понесе много по-леко нещата, отколкото си представях.

Ален се отправи към зеленчуковата градина, край чиито ниски стени бяха засадени овощни дървета. Виждаха се огромни, вече жълтеещи се круши, ябълки, за които Фердинан се грижеше с голяма любов и ги обираше, щом почваха да наедряват, за да ги спаси от насекомите.

Алеите бяха чисти, зеленчуковите лехи — прави като конец, без никакви плевели.

Градинарят и Патрик бяха заети с бране на фасул. Детето забеляза Ален, спусна се към него и се хвърли в прегръдките му?

— Дошъл си по-рано. Къде е мама?

То я затърси с поглед.

— Остана в Париж.

— Няма ли да дойде утре?

— Не вярвам. Има много работа.

Патрик не изглеждаше много разочарован. Фердинан беше свалил мазната си шапка и плешивото му бяло теме лъщеше на слънцето. Тъй като лицето му беше загоряло, изпечено и препечено, това теме с цвят на слонова кост изглеждаше почти неприлично.

— Добре дошли, господин Ален.

— Фердинан, мама не е дошла. Има много работа. Нали не си забравил, че ми обеща да ми направиш лък?

Зеленчуковата градина можеше да послужи за образец на някоя книжка с картинки.

— Идваш ли, Патрик? Наближава време за обяд.

— Камбаната не е била още.

Да, имаше и камбана, поставена до кухнята, и Лулу, жената на Фердинан, не пропускаше да извести чрез нея, че е време за ядене.

— Добър ден, Лулу.

Подуши миризма на заек, на лук и подправки.

— Добър ден, господин Ален.

Тя само го изгледа внимателно, защото не смееше да му зададе въпроси пред детето.

— Мама няма да дойде — съобщи й то.

На кого приличаше Патрик? Имаше очите на майка си, тъмни, живи и същевременно замечтани. Долната част на лицето му беше на Ален.

Лулу имаше голям корем, скрит под престилката и, големи крака и малък сив и корав кок на върха на главата си.

— Обедът ще бъде готов след няколко минути. Ще хапнете ли филе от херинги? Патрик поиска да сервирам херинги.

Не чака дълго. Мина край трапезарията и влезе в салона, където в един старинен шкаф стояха бутилките и чашите.

Наля си уиски и докато го пиеше, синът му го гледаше с любопитство.

— Хубаво ли е?

— Не.

— По-хубаво ли е от лимонадата?

— Не.

— Тогава защо го пиеш?

— Защото големите го пият. Не всякога се Разбира защо големите вършат това, което вършат.

Погледът, който госпожица Жак му хвърли, всъщност беше тревожен сигнал и Ален разбра, че трябва да претегля думите си.

— Утре ще ни дойдат ли гости?

— Не, момчето ми.

— Никой ли?

— Абсолютно никой.

— Ще можем ли да си играем двамата?

— И аз няма да бъда тук.

— Кога си отиваш?

— След малко.

— Защо?

Да, защо? Как да обясни на едно петгодишно хлапе, че не би могъл да понесе повече от два-три часа атмосферата на Ле Нонет, нито това, което цялата тази обстановка означаваше за него?

Бавачката беше също изненадана. Прислужницата, която тъкмо слизаше по стълбите, запита:

— Има ли куфари за качване?

— Не, Олга.

Камбанката удари. Една оса прелетя край него. Беше забравил осите.

Този път бяха само трима в трапезарията около овалната маса с голям букет цветя и синята фаянсова ваза.

— Няма ли да вземеш херинги?

— Разбира се. Извинявай.

— Какво ти е? Изглеждаш уморен.

— Да, уморен съм. Имах много работа.

Това беше вярно. Една мръсна работа. Работа, която обикновено се върши само веднъж в живота. Беше се спуснал до дълбините на душата си. Беше раз-ровил всичко, беше го разчовъркал до кръв. Сега беше свършено. Вече не кървеше. Но не можеха да искат от него да си остане същия човек.

Мина не беше разбрала, че тази сутрин беше изживяла несъмнено един изключителен опит.

Нито Патрик, нито бавачката, нито който и да било друг би могъл да разбере повече. Той ядеше. И се усмихваше на сина си.

— Имам ли право на малко вино във водата си, мами?

— Утре. Само в неделя.

— Утре татко няма да бъде тук.

Тя погледна Ален и наля малко червено вино в чашката на детето.

Обедът изглеждаше безкраен. Прозорецът беше отворен. Чуваше се чуруликането на птичките, от време на време в стаята влизаха мухи, кръжаха за миг над масата и отново политаха към слънцето.

— В салона ли ще пиете кафето?

Казваха салона или хола. Ален влезе в салона и седна в едно от тъмните кожени кресла. Сега ягуарът беше на слънце, но на Ален не му се ставаше, за да го премести.

— Ще отида да видя дали Фердинан се е нахранил. Обещал ми е да ми направи лък.

Госпожица Жак не знаеше дали да остане или да излезе.

— Имате ли да ми дадете някакви указания?

Той се замисли продължително.

— Не. По-добре е така.

— Ще ми позволите ли да отида да видя какво прави Патрик?

Допи кафето си, запъти се към стълбата и обиколи стаите. Те бяха с нисък таван. Мебелите бяха като тези по чифлиците, тежки селски мебели, но като цяло обстановката беше весела, жизнерадостна.

Една умишлена жизнерадост. Една фалшива жизнерадост. Жизнерадост, която да смае гостите на уикенда.

Също както „ТИ“ създаваше една фалшива интимност.

Също както…

Напразно! Беше твърде късно вече. Или твърде рано. Отвори вратата на тяхната стая и я огледа без никакво вълнение.

Слезе, видя сина си, застанал до градинаря, който му правеше лък. Госпожица Жак стоеше на няколко крачки от тях.

Защо да протака нещата? Отиде при тях и се наведе да целуне Патрик.

— Ще дойдеш ли другата седмица с мама?

— Може би.

Патрик се интересуваше повече от лъка си, отколкото от баща си.

Ален се сбогува с бавачката, като се задоволи само да й махне с ръка.

— Тръгвате ли си вече, господин Ален?

— Налага се, Фердинан.

— Нямате ли нужда от нещо? Не искате ли да си занесете малко плодове в Париж?

— Не, благодаря.

Отиде да се сбогува с Лулу, която веднага се развълнува:

— Кой би могъл да си помисли такова нещо, господин Ален? — И вдигна крайчеца на престилката си към очите — Една толкова…

Толкова какво? Тръгна си, без да узнае това. Запали мотора и колата се понесе като вихър от Ле Нонет.