Жорж Сименон
Затворът (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Той стоеше сам под ситния дъжд пред желязната ограда на Съдебната палата и не знаеше къде да отиде. Отказваше да признае своето объркване, мъчеше се да си внуши, че с малко време, с молив и хартия, щеше да съумее да постави в ред мислите си.

Винаги се бе стремял да бъде циничен, още от дете, още в лицея, където си беше вече образувал своя малка банда, и когато се беше провалил на зрелостния изпит, беше си дал вид, че това само го забавлява.

— Само чворовете чопват диплома!

Прекоси улицата и влезе в един бар.

— Уиски… Двойно…

Това беше станало негова привичка, която приятелите му бяха възприели. Повечето от тях пиеха по-малко от него, защото не можеха да носят като него или защото на другия ден се чувствуваха неразположени.

Това не беше бар за уиски. На рафта се виждаше само една бутилка. Посетителите около него пиеха кафе или чашка бяло.

— И все пак трябва да си избереш някаква професия, Ален.

Колко пъти майка му беше повтаряла това? Той се мъкнеше по улиците, по кафенетата. Понякога биваше обхванат от същата тревога като майка си, но за него беше въпрос на чест да не се издаде външно.

— Никога няма да приема да водя живот на роб.

Като баща си, който прекарваше по дванадесет или четиринадесет часа на ден на крак и човъркаше зъбите на пациентите си.

Като дядо си по бащина линия, който бе селски лекар през целия си живот и на седемдесет и една година умря от сърдечна криза на кормилото на стария си автомобил.

Като другия си дядо, сладкаря, който също през целия си живот беше правил бонбони и карамели в едно ниско и горещо помещение, а пък жена му сновеше зад тезгяха.

— Видиш ли, мамо, има два вида хора: едни, които се оставят да ги ритат по задника, и други, които ритат другите по задника. — И беше добавил предизвикателно: — Аз ще ритам другите.

След шест месеца хойкане по улиците той беше влязъл в армията и беше прекарал три години в Африка.

Трябваше да отиде до площад Клиши, за да се обади на баща си и майка си. Баща му никога не му се беше противопоставил за каквото и да е. Оставяше го да върши каквото си ще, тъй като навярно разбираше, че всяка намеса би превърнала Ален в бунтар.

Защо Шатон му бе поискала извинение? Това бяха единствените думи, които му бе казала. Не изглеждаше развълнувана.

Понечи да поръча още една чаша. Но беше още много рано. Излезе от заведението и се запъти към колата си, която беше паркирал доста далеч.

Вмъкна се зад кормилото и потегли. Но къде да отиде? Познаваше всички, наричаше стотици хора „зайчето ми“. Той беше един преуспял човек, който печелеше много пари. Винаги беше съзнавал, че няма да бъде от онези, дето ги ритат по задника.

„ТИ“ излизаше в един милион екземпляра. Грамофонните плочи се пласираха добре. Подготвяше издаването на ново списание за деца между десет и петнадесетгодишна възраст.

С кого би могъл в такъв момент да поговори, но да поговори с открито сърце? И освен това — имаше ли наистина желание да поговори с открито сърце? Имаше ли действително желание да разбере станалото?

Озова се отново на улица Маринян, защото изпитваше нужда да бъде обкръжен от хора, които зависеха от него. Тях именно наричаше свои приятели. И това, че и на самата Шатон беше дал особено име, напомняше малко на маркирането на добитъка с нажежено желязо в Далечния Запад. И спрямо Адриен беше същото.

Нещо се беше пропукало, не знаеше точно какво, но започваше да изпитва страх.

Пред едно от гишетата в хола се беше образувала опашка, главно от жени. Бяха дошли за конкурса. Трябваше постоянно да обявява някакъв конкурс, за да държи читателите в напрежение и да ги води после както си ще.

Изкачи се пеша. Само първият етаж не беше негов, беше зает от някаква вносно-износна фирма. Но той беше вече подписал договор за наемане и на този етаж. След шест месеца щеше да разполага с цялата сграда и имаше намерение да извърши някои преобразования.

Той беше на тридесет и две години.

Кой му беше споменал за къщата му в Нонет? Кой го беше запитал дали водеше понякога с Шатон истински семеен живот?

Никога! В старата постройка, получифлик, полузамък, която те бяха обзавели, всеки уикенд ставаше същински панаир — когато на сутринта ставаха, никога не знаеха кой точно спи в това легло или на онзи диван.

— Здрасти, Борис!

Малески го гледаше така, сякаш искаше да разбере до каква степен можеше да издържи.

— Баджанакът ти те търси по телефона. Иска да му се обадиш.

— В къщи ли?

— Не. В кабинета му.

— Той е един тържествен глупак.

Беше вече казвал това. Ненавиждаше тържествените личности. Глупаците го дразнеха.

— Свържи ме с Банк дьо Франс, зайчето ми. Главната дирекция, да, на улица Врийер. Поискай господин Бланше.

Ганьон, секретарят на редакцията, влезе с книжа в ръце.

— Преча ли ви?

— Никак. За мен ли са?

— Исках да покажа на Борис една статия, която малко ме тревожи.

Тази седмица Ален не се интересуваше от работата. Беше четвъртък, четвъртък 19 октомври. Лесно можеше да се сети за това, защото всичко беше почнало в сряда, на 18 октомври. Предния ден. По това време той все още беше в кабинета си, седнал на мястото, което сега беше заето от Борис, после беше отишъл в печатницата на улица Шатийон, и в неговите очи нищо не беше по-важно от следващия брой на „ТИ“.

— Свързвам ви с господин Бланше.

Той натисна едно копче.

— Аз съм — Ален.

— Потърсих те, защото не знам какво да правя. Бащата на Адриен е пристигнал в Париж. Отседнал е в хотел Лютеция.

Като всеки добър провинциален или чуждестранен интелектуалец!

— Би желал да се види с двама ни.

— Защо и с двамата?

— Касае се за двете му дъщери, нали? Едната мъртва, другата в затвора!

— Поканих го, независимо от всичко, на вечеря в къщи, защото в никакъв случай не можем да отидем в ресторант. Казах му, че ще уговорим окончателно срещата, след като се свържа с теб.

— В колко часа?

— Около осем часа.

Настъпи мълчание.

— Утре сутринта ще докарат тялото на Адриен. Погребението ще се извърши в събота.

Не беше помислил досега за погребението.

— Съгласно за тази вечер.

— Видя ли я?

— Да.

— Нищо ли не каза?

— Поиска ми прошка.

— На теб?

— Това може би те изненадва, но е така.

— Какво мисли съдията за случая?

— Не сподели мнението си с мен.

— Ами Рабю?

— Не е много доволен.

— Прие ли да я защищава?

— Щом като говоря за него…

— Довиждане, тази вечер.

— Довиждане.

Погледна Борис и Ганьон, които разискваха полугласно върху статията, и му се дощя да вземе някоя от машинописките или телефонистките, с която беше вече спал, и да отиде да се люби някъде, където и да е.

Но хората страдат от предразсъдъци и момичето може би щеше да откаже.

— До скоро виждане или до утре.

Беше едва четири часът. Той влезе в Клоштон.

— Двойно ли?

Не му се пиеше. Това беше по-скоро машинално.

— Ами да, зайчето ми!

— Видяхте ли я?

Барманът познаваше Шатон, разбира се. Всички познаваха Шатон, тъй като постоянно я виждаха седнала от дясната му страна.

— Преди по-малко от час.

— Много ли е сломена?

— Липсва й само една хубава чаша уиски.

Барманът не знаеше дали да се усмихне или не. Беше ли го шокирал? Толкова по-зле! Беше свикнал да шокира хората, нарочно. Или, по-скоро, беше вършил това толкова години нарочно, че сега то се бе превърнало във втора природа за него.

— Дъждът като че ли ще спре.

— Не съм и забелязал, че вали.

Прекара четвърт час облакътен на бара, след това се вмъкна отново в колата си и пое по Шан-з’Елизе. Небето наистина почваше да се прояснява, като преминаваше първо през някакъв неприятен гнойножълт цвят.

Мина по авеню Ваграм, после по булевард Курсел. Не зави наляво, за да се прибере, и гарира колата си на другия край на булевард Батиньол.

Светлинните реклами блеснаха. Той познаваше така добре площад Клиши, знаеше как изглежда по най-различно време: почернял от минувачи, които потъваха във входовете на метрото, или пуст в шест часа сутринта, когато по него властвуваха само метачите и клошарите, огрян от слънце, покрит със сняг, лъснал под дъжда, през зимата, през лятото, всякога!

Познаваше го до втръсване, защото го беше гледал в продължение на цели осемнадесет години от своя прозорец. Всъщност седемнадесет, защото през първата си година беше още твърде малък, за да достигне прозореца, а и не можеше да ходи.

Той тръгна по алеята между едно бистро и магазин за обувки. На една табелка, която никога не бе сменяна, пишеше:

Когато някога се завръщаше от училище, най-напред от основното, след това от прогимназията и най-сетне от лицея, винаги се бе сблъсквал с този надпис и беше едва на осем години, когато се беше зарекъл никога да не стане зъболекар, каквото и да се случи.

Не се довери на асансьора, който се повреждаше един-два пъти в седмицата и спираше между етажите.

Изкачи се по старото, непокрито с пътека стълбище, мина край мецанина, където работеше някакъв педикюрист, след това край първия етаж, където всяко помещение представляваше кантора на отделна фирма, от онези окаяни фирми, чиито сделки граничеха с мошеничество.

Доколкото можеше да си спомни, в сградата винаги бе имало поне един лихвар, разбира се, не винаги същият и не на същия етаж.

Не беше развълнуван. Споменът за детството му не го разчувствуваше. Напротив! Ненавиждаше своето детство, искаше му се да може да го изтрие от съзнанието си като от черна дъска.

Не се сърдеше на майка си. Тя му беше почти толкова чужда, колкото и лелите му, които някога виждаше веднъж в годината, през ваканцията, когато отиваха на посещение в Дижон.

Семейството на майка му се казваше Парменон, това беше фамилното име, което можеше да се прочете над сладкарницата, украсено с името Жул. Всичките му лели бяха от един калибър — ниски и трътлести, със сериозни лица и малко сладникави полуусмивки.

Влезе в трапезарията, която служеше за салон. Истинският салон беше превърнат в чакалня за пациентите. Усети познатата му миризма, чу бръмченето на бормашината в кабинета на баща си.

Майка му носеше престилка, която тя бързо сваляше, когато отиваше да отвори вратата. Наведе се, за да я целуне по двете бузи, защото беше много по-висок от нея.

Тя не посмя да го погледне в лицето и влизайки в старата трапезария с тежките мебели, промърмори:

— Ако знаеш колко се разтревожих!

Той едва не отвърна: „Ами аз!“

Но нямаше да бъде красиво.

— Когато гази сутрин видя първата страница на вестника, баща ти не можа да довърши закуската си!

Добре поне че баща му беше вързан в кабинета с клиентите си, които, се следваха там през четвърт час.

— Изплакнете устата си… Изплюйте се…

Понякога, още като хлапак, беше прилепвал ухо на вратата.

— Ще ме заболи ли?

— Не-е! Ако не мислите за това, няма да почувствувате болка.

Значи, какво? Достатъчно беше да не мисли за случилото се.

— Как можа да стане това нещо, Ален? Тя изглеждаше толкова кротка!

— Не знам, мамо.

— Мислиш ли, че те е ревнувала?

— По нищо не проявяваше това.

Най-сетне тя го погледна, съвсем плахо, сякаш се боеше, че ще го види променен.

— Не изглеждаш много уморен.

— Не. Знаеш ли, всичко трае не повече от ден.

— В редакцията ли дойдоха да ти съобщят за станалото?

— У дома. Чакаше ме един инспектор. Отведе ме в Ке де-з’Орфевр.

— Ти нищо не си направил, нали?

— И все пак зададоха ми някои въпроси.

Тя се отправи към бюфета, откъдето извади една начената вече бутилка вино и чашка. Това беше традиционната й почерпка. Който и да дойдеше да я види.

— Спомняш ли си, Ален?

— За какво, мамо?

Една от окачените картини, безцветна и банална, представляваше ливада с крави, застанали край полска ограда.

— Какво ти повтарях постоянно? Но ти всичко вършеше на своя глава. Никога не научи една истинска професия.

Ален предпочете да не й споменава за списанието, защото тя гледаше на това като на дяволско дело.

— Баща ти нищо не каза, но навярно съжалява за проявената от него слабост. Предоставяше ти прекалена свобода и за да се извини, ми казваше: „Ще видиш, че сам ще си намери пътя…“

Тя подсмръкна и избърса очите си с края на престилката си. Ален беше седнал на един от столовете с щампована кожена седалка, а тя беше останала права. И продължаваше да стои права.

— Според теб, какво ще стане сега?

— Ще има процес.

— Ще се спомене ли и твоето име?

— Няма как.

— Кажи ми, Ален. Но не ме лъжи. Знаеш, че познавам, когато лъжеш. По твоя вина е станало всичко, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Имал си връзка със сестра й и когато жена ти е разбрала това…

— Не, мамо. Нямам никаква вина.

— Друг някой ли е имало?

— Може би.

— Някой, когото ти познаваш?

— Възможно е. Тя не ми каза нищо.

— Не мислиш ли, че се е побъркала малко? На твое място бих изискала да бъде прегледана от психиатър. Тя беше кротка, мила. Всъщност аз действително я обичах и тя изглеждаше много привързана към теб. И все пак, винаги съм подозирала, че имаше нещо.

— Какво?

— Трудно е да се каже. Тя не беше като всички хора. Ортанз, една от моите зълви, ти не я познаваш, беше като нея, със същия поглед, същите движения, и накрая трябваше да я затворят в лудницата.

Тя се ослуша.

— Стой тук. Пациентката се готви да си отива. Баща ти ще има време да дойде да те целуне, преди да се заеме със следващата.

Тя се отправи към външната врата. Когато след малко се върна, зад нея вървеше ъгловат мъж със сиви, късо подстригани, щръкнали като четка коси.

Той не целуна сина си. Рядко го целуваше дори и когато Ален беше още дете. Само постави ръцете си върху раменете му и го погледна в очите.

— Тежко ли е?

Ален се помъчи да се усмихне.

— Ще издържа.

— Нищо ли не подозираше?

— Нищо…

— Виждал ли си я?

— Преди час и нещо, в кабинета на съдията-слдовател.

— Какво казва тя?

— Отказва да отговаря на всякакви въпроси.

— Няма никакво съмнение, че тя е извършила това, нали?

— Не, няма.

— Имаш ли някаква представа защо го е извършила?

— Предпочитам да не се мъча да си обясня защо.

— Ами съпругът?

— Дойде при мен снощи.

— Ами родителите й?

— Баща й пристигна в Париж. Ще вечерям с него.

— Той е свестен човек…

Двамата се бяха виждали само три-четири пъти, но помежду им веднага се беше породила симпатия.

— Пожелавам ти много смелост, сине. Излишно е да ти казвам, че къщата ни винаги е отворена за теб, че ние сме тук. Трябва да се връщам в завода.

Той наричаше така своя кабинет. Потупа още веднъж Ален по рамото и се отправи към вратата, облечен в дългата си бяла престилка, чиито поли се мотаеха по прасците му. Защо ли винаги беше предпочитал много дългите престилки?

— Видя ли? Не каза нищо, но е разстроен. Хората от рода Поато никога не са проявявали чувствата си. Ти беше още съвсем малък, но се сдържаше да плачеш пред мен.

От червеното вино му се догади и той спря с движение майка си, която се канеше да му налее още една чаша.

— Благодаря. Трябва да си тръгвам.

— Има ли кой да се грижи за теб?

— Жената, която се занимава с домакинството.

— Вярно, ти се храниш по ресторантите. Не ти ли вреди на стомаха?

— Здрав е.

Той се изправи, главата му достигаше чак до полилея, наведе се към майка си и я целуна по бузите. Беше стигнал вече почти до вратата, когато изведнъж се спря и се извърна.

— Слушай, мамо. Не мога да ти попреча да четеш вестниците. Но не се поддавай на това, което ще пишат. Не винаги то е истината, знам ги аз тези работи. Довиждане, ще ви се обадя през следващите дни.

— Ще ни държиш ли в течение?

— Дадено.

Спусна се по стръмното стълбище. И това свърши. Длъжен беше да им се обади. От мокрия паваж сега се вдигаше истинска мъгла, която обкръжаваше като с ореол уличните лампи и светлинните реклами.

Край него изтича един хлапак с връзка вестници под ръка, но Ален не прояви любопитство и не си купи вестник.

Трябваше все пак да се отиде някъде. Трябваше да бъде някъде. Но къде?

Всички хора около него крачеха бързо, изпреварваха се, блъскаха се, сякаш спешно трябваше да стигнат някъде, до някаква цел. А той стоеше на края на тротоара, сред влажния въздух, сам. Запали цигара.

Защо?

 

 

Албер, камериерът, облечен в бяло сако като барман, пое пардесюто му и го въведе в салона. Бланше стоеше прав, сам, в черен костюм. Изглежда, беше помислил, че е пристигнал тъстът му, защото погледът му се промени, когато Ален влезе.

— Навярно съм дошъл първи.

Вървеше някак вдървено, защото следобеда беше пил много. Очите му блестяха, бяха зачервени и това не убягна от погледа на Бланше.

— Седни.

Салонът беше с твърде висок таван, твърде просторен само за тях двамата. Старинните мебели вероятно бяха доставени от Мобилие Насионал, а грамадният кристален полилей не успяваше да освети ъглите на помещението.

Погледнаха се, без да си подадат ръка.

— Няма да се забави.

За щастие, той наистина не се забави. Чу се звънецът, стъпките на Албер, шумът от отварянето на външната врата. Най-сетне камериерът въведе един висок колкото Бланше човек, но много слаб, леко прегърбен, с изтънчено и бледо лице.

Костеливата му ръка стисна крепко, настойчиво ръката на Ален. Без да продума, той се отправи към другия си зет и също му стисна ръка, след което бе обзет от силен пристъп на кашлица и закри уста с кърпата си.

— Не ми обръщайте внимание. Жена ми е на легло от бронхит. Лекарят не й разреши да дойде. Така е може би по-добре. А що се отнася до мен — имам само силна хрема.

— Не бихме ли могли да минем в кабинета ми?

Кабинет в стил ампир, официален като салона.

— Какво бих могъл да ви предложа, господин Фаж?

— Каквото и да е. Може чаша порто.

— А ти?

— Скоч.

Бланше се поколеба, повдигна рамене. С все още младото си и без бръчки лице, с пригладените си назад Сиви коси, с изтънчените си черти Андре Фаж беше онзи тип на интелектуалец, какъвто обикновено хората си го представят. От него се излъчваше спокойствие и кротост.

Когато Албер наля чашите, той погледна последователно Ален и Бланше, после произнесе:

— И двамата попаднахте в една и съща яма, а аз загубих и двете си дъщери. Все още се питам коя да жаля повече…

Гласът му звучеше глухо от сдържано вълнение. Погледът му се насочи отново към Ален.

— Видяхте ли я?

Те се срещаха толкова рядко, че едва се познаваха.

— Днес следобед, при съдия-следователя.

— Как е тя?

— Бях изненадан, когато я видях — много спокойна, запазила голямо самообладание. Беше направила така грижливо тоалета си, че човек би казал, че е дошла само на посещение.

— Такава е наистина моята Жаклин! Винаги е била такава. Когато беше още съвсем малка и биваше разстроена, скриваше се в някой тъмен ъгъл на жилището, понякога дори в някой долап, и се появяваше отново чак когато си възвръщаше напълно самообладанието.

Той отпи малка глътка порто и постави чашата пред себе си.

— Отбягвах да чета вестниците и няма да ги чета още известно време.

— По какъв начин узнахте?

— Полицейският комисар ми съобщи. Пожела да дойде лично при мен и се показа много коректен. Жена ми е на легло, казах ви вече това. Прекарахме част от нощта в полугласен разговор, сякаш нещата се бяха случили в нашия дом. — Той се огледа. — Всъщност, къде е станало това? — запита той Бланше.

— В спалнята, и по-точно в съседния малък будоар.

— Къде са децата?

— Вечерят с Нана в стаята за игра.

— В течение ли са?

— Не още. Казах им, че майка им е претърпяла злополука. Бобо е едва на шест години, а Нел — на три.

— Ще имат време да узнаят.

— Ще я пренесат тук утре рано сутринта. Погребението ще се състои в събота в 10 часа.

— Религиозно ли?

Той не беше вярващ и дъщерите му бяха получили светско възпитание.

— Да, ще има опело.

Ален се чувствуваше толкова чужд, че се питаше какво търсеше тук. И все пак тъстът му винаги го беше привличал и Ален съзнаваше, че би могъл да стане приятел с него. Та нали Фаж беше посветил своята теза на отношенията между Бодлер и майка му?

Слушаше ги, без да изпитва желание да се намеси. Различаваха се от него, особено Бланше, разбира се. Сякаш бяха от друга планета.

Или може би пък той не беше като другите? И все пак, беше се оженил. Имаше дете, вила. Работеше от сутрин до вечер, понякога и до късно през нощта.

Струваше му се, че осветлението е някак си мрачно. Дали пък не се бе превърнало в мания от вчера да му се струва, че никъде не е достатъчно светло? Имаше чувството, че е обгърнат в някаква светлосянка и че думите достигат до него през тежка, плътна завеса.

— Вечерята е готова.

Албер носеше бели ръкавици. Масата беше достатъчно голяма за дванадесет души и беше отрупана цялата със сребро и кристал, украсена в средата с цветя, поставени във висока ваза, също от сребро. Дали Бланше се беше погрижил за цветята? Или той вършеше това автоматично, някак извън себе си?

Бяха седнали много далеч един от друг — Фаж по средата, наведен над чинията си.

— Знае ли се дали се е мъчила?

— Лекарят твърди, че не се е мъчила.

— Когато беше още съвсем млада, аз я наричах далечната принцеса. Тя не притежаваше нито живостта, нито очарованието на Жаклин. Дори беше малко тромава.

Въпреки волята си, Ален не можа да не си припомни някои мигове с Адриен, да съпостави тези образи с описанието на баща й.

— Тя играеше малко, беше способна да седи по цял час до някой прозорец и да гледа облаците как се носят по небето. „Не ти ли доскучава, мила?“ — питах я понякога. „Защо да ми доскучае?“ — отвръщаше ми тя. Понякога жена ми и аз се ужасявахме от това спокойствие, което считахме за липса на жизненост. Но доктор Марние ни успокояваше: „Не се тревожете. Когато ще се пробуди, с мъка ще успявате да я удържате. Това дете има богат вътрешен живот.“

Настъпи мълчание. Бланше се възползува от него, за да се изкашля на свой ред, но не толкова продължително като тъста си. Поднесоха филе от калкан.

— По-късно те почнаха да си завиждат една на друга, макар че направихме всичко възможно да избегнем това. Струва ми се, че така става във всички семейства. Това започна, когато Жаклин получи право да си ляга един час по-късно от сестра си. Месеци наред Адриен отказваше да заспи. Капваше за сън, но се държеше и накрая бяхме принудени да намерим компромисно решение. Почнаха да си лягат по едно и също време — по средата, между часа за лягане на Жаклин и часа за лягане на Адриен.

— Това е било несправедливо спрямо Жаклин — забеляза Ален.

Изпитваше странно чувство, когато произнасяше това име, а не казваше Шагон.

— Знам. Но с децата не може да има истинска справедливост. Котато стана на тринайсет години, Адриен настояваше да се облича като сестра си, която беше на шестнайсет — така че още оттогава имаше вид на девойка. Две години по-късно, тя вече пушеше. Жена ми и аз проявихме най-голяма широта на възгледите, поне доколкото това бе възможно. Както спрямо едната, така и спрямо другата. Ако се бяха разбунтували, щеше да бъде още по-лошо.

Погледът му стана унесен. Но действителността изведнъж отново се появи пред него и той добави с тих глас:

— Какво ли би могло да бъде по-лошо? — Погледна зетьовете си и сетне произнесе: — Питам се кого от двама ви да съжалявам повече.

И се зае отново с яденето си с помръкнало чело. Чуваше се само потракването на вилиците върху порцелана.

Албер дойде да смени чиниите, поднесе млади яребици и напълни чашите с бургундско вино.

Бланше каза:

— Отидох да я видя, там…

Там означаваше Института по съдебна медицина. Големи металически чекмеджета, като класьори, в които нареждаха телата.

Бащата прошепна.

— Не бих имал този кураж.

Действително ли беше всичко това? Не беше ли някакъв театрален декор, сред който трима актьори играеха твърде бавно ролите си? Много често настъпваше непоносимо мълчание. На моменти на Ален му се искаше да закрещи, да ръкомаха, да извърши каквото и да е, да хвърли чинията си на земята например, та всичко отново да се възвърне към живота.

Те не говореха за същите жени. Фаж беше останал още при бебетата, при малките момиченца, при девойките.

— Мечтаех, когато децата ми се родиха, да стана един ден техен довереник, да бъда техен приятел и може би да им бъда полезен с опита си. — Помисли за миг, после се обърна към Бланше: — Адриен говореше ли ви много?

— Не, не много. Не изпитваше нужда да се изявява външно.

— А с вашите приятели?

— Тя беше много добра домакиня, но никога не се самоизтъкваше. Присъствието й почти не се забелязваше.

— Виждате ли? Останала си е същата. Живееше някак вътрешно и беше неспособна да се изявява. А Жаклин, Ален?

Ален се поколеба, тъй като не знаеше какво да каже. Не искаше да причини мъка на този човек, който с такава чистота и сдържаност приемаше удара на съдбата.

— Шатон… Така я наричах…

— Знам.

— Шатон държеше да запази непокътната своята индивидуалност и именно затова продължи да работи. Аз не бях допускан в тази област и тя никога не ми поиска помощ или съвет. Част от деня й принадлежеше лично на нея. А през останалото време не ме напускаше нито за минутка.

— Странно е това, което казвате. Виждам я отново как готви домашните си упражнения, седнала в едно кресло в кабинета ми. Влизаше толкова тихо, че винаги се изненадвах, когато вдигах глава и я заварвах вече седнала срещу мен. „Искаш да ми кажеш нещо?“ — питах я аз. „Не.“ „Уверена ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?“ Тя поклащаше отрицателно глава. Просто беше доволна, че беше тук, нищо повече, и аз продължавах работата си. Когато реши да продължи образованието си в Париж, вместо да остане в Екс, разбрах, че не искаше да бъде дъщерята на професора.

Това не беше вярно! Шатон просто беше решила да води самостоятелен живот.

— Естествено, Адриен пое по същия път, така че ние, жена ми и аз, останахме съвсем сами тъкмо когато се надявахме да се радваме най-много на децата си. — Изгледа ги последователно. — Вие двамата именно им се радвахте.

Какво бяха поднесли за десерт? Ален не можеше да си спомни. Изправиха се отново и последваха домакина в кабинета му, където им бе предложена кутия с хавански пури.

— Кафе?

Ален не смееше да погледне часовника си. Стенният часовник в стил ампир беше спрял.

— Никога не съм се бъркал в техните работи. Не настоявах да ми пишат по-често и с по-големи подробности. Виждаха ли се все още след женитбата си?

Ален и Бланше се спогледаха въпросително.

— Понякога Жаклин идваше на вечеря със съпруга си — каза Бланше. — Но не много често.

— Средно два пъти в годината — уточни Ален.

Баджанакът му прие това като упрек.

— Знаехте, че сте винаги добре дошли.

— Всеки беше зает в своята област.

— Те се свързваха по телефона. Струва ми се дори, че се срещаха в града на чай.

Ален можеше да се закълне, че такова нещо не се бе случвало и два пъти дори през тези седем години.

— Виждахме се в театъра, по ресторантите.

Фаж поглеждаше ту единия, ту другия, но нищо в погледа му не издаваше мислите му.

— Уикенда във вилата си ли го прекарвахте, Ален?

— Понякога дори и част от седмицата.

— Как е Патрик?

— Станал е голямо момче.

— Познава ли братовчеда и братовчедката си?

— Виждали са се.

Фаж не попита колко пъти и така беше по-добре. Навярно той също не се чувствуваше удобно в тази къща, която беше само един декор и където нищо не разкриваше всекидневието на нейните обитатели.

— Жаклин не каза ли защо?

Връщаха се, без никакъв преход, към главната тема.

Ален поклати отрицателно глава.

— Никой от вас двамата ли не знае това?

В отговор настъпи още по-тежко мълчание. — Може би Жаклин ще се реши да проговори?

— Съмнявам се — въздъхна Ален.

— Мислите ли, че ще ми разрешат да я видя?

— Убеден съм в това. Обърнете се към съдия-следователя Бените. Той е много възпитан човек.

— Дали тя ще ми каже, на мен?

На Фаж това му се стори толкова съмнително, че сам се усмихна тъжно. Беше много блед, устните му бяха едва-едва оцветени и въпреки високия си ръст изглеждаше крехък.

— Всъщност, струва ми се, че я разбирам.

Отново ги изгледа. На Ален му се стори, че в погледа, който Фаж му хвърли, имаше повече симпатия, отколкото в погледа, отправен към Бланше. Симпатия, но също така и любопитство и може би дори известно недоверие.

Накрая бащата каза с въздишка:

— Може би е по-добре така…

Бланше единствен пушеше пура, чиято сладникава миризма правеше въздуха тежък. Ален държеше четвъртата или петата си цигара. Фаж не пушеше. Той измъкна от джоба си малка кутийка, взе от нея едно хапче и го постави в устата си.

— Да наредя ли да ви донесат чаша бира?

— Няма нужда. Свикнал съм и така. Това е лекарство за активизиране на кръвообръщението. Нищо сериозно.

Какво имаха още да си кажат? Бланше отвори някакъв шкаф-барче.

— Какво мога да ви предложа? Имам бутилка много стар арманяк^[1]…

— Благодаря.

— Благодаря.

Разочарован от отказа им, Бланше, така както беше застанал, с едрото си отпуснато тяло, приличаше на сърдито дете.

Той се обърна към Фаж:

— Моля да ме извините, че не ви запитах по-рано: не бихте ли се почувствували по-добре тук, отколкото в хотела? Имаме стая за приятели.

— Благодаря. Свикнал съм с Лютеция от толкова години! Отсядах там, както повечето от моите приятели и учители, още когато като студент идвах в Париж. Обстановката там е малко обезцветена, като мен…

Той се надигна, разтягайки слабото си тяло като акордеон.

— Време е да се прибирам. Благодаря и на двама ви.

Не беше дал да се разбере нищо от това, което мислеше. Почти не ги беше разпитвал. Може би това не беше само дискретност.

— Аз също си тръгвам — заяви Ален.

— Защо не останеш още малко?

Дали Бланше искаше да поговори с него? Или се боеше от това, което Ален можеше да каже на тъста им?

— Време е да си лягам.

Албер им държа пардесютата.

— Утре ще изложим покойницата за поклонение в салона.

Вратите на салона бяха разтворени и помещението изглеждаше извънредно просторно. Дали и бащата си беше представил същия декор от черен креп, с ковчега по средата, обкръжен от големи свещи?

— Благодаря, Ролан.

— Лека нощ, господин Фаж.

Ален последва тъста си по стълбището. Едрият пясък на алеята заскърца под стъпките им; край тях от черните като смола дървета се изцеждаха дъждовни капки.

— Довиждане, Ален.

— Колата ми е тук. Мога да ви отведа.

— Благодаря. Чувствувам нужда да походя. — Погледна пустата, все още мокра от дъжда улица, въздъхна и каза сякаш на себе си: — Чувствувам нужда да бъда сам.

Ален потръпна от хлад, стисна набързо костеливата ръка и се вмъкна в колата си.

Някаква нова тежест притискаше раменете му. Току-що беше получил добър урок и се чувствуваше като малко момче.

Той също изпитваше нужда да бъде сам, но нямаше смелост да го стори. Караше и се питаше къде ли би могъл да намери хора, без значение кои, от онези, на които можеше да им подхвърли:

— Здравейте, зайчетата ми!

Щяха веднага да му направят място. Келнерът щеше да се надвеси:

— Двойно, нали, господин Ален?

Срамуваше се. Но това беше по-силно от волята му.