Жорж Сименон
Затворът (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Към площад Сен-т’Огюстен откриха един ресторант, където не ги познаваха, едно лъже-бистро с покривки и завеси на червени карета и цяла сюрия гравюри, на-качени за украса. Собственикът, облечен като главен готвач, с високо бяло боне на главата, обикаляше от маса на маса и налагаше своето меню.

Намериха им едно местенце, макар че имаше много народ. Всички тези хора, които ядяха и говореха, бяха съвсем чужди на Ален. Не знаеше нищо за тях. Те си имаха свой собствен живот, свои грижи, своя вселена, в която гравитираха с най-сериозен вид, сякаш това имаше някакво значение.

Защо имаше нужда от това? Никога не би му хрумнала мисълта да обядва в къщи насаме с Борис, например. Би могъл да устрои другояче живота си.

Шатон и той се бяха опитали по едно време да направят това.

Тя се беше зарекла да готви в къщи. Ядяха, обърната с лице към широкия остъклен отвор, отвъд който се виждаха покривите на Париж.

Понякога на Ален му се случваше да види, че устните на жена му мърдат. Съзнаваше, че тя говори, но думите й не достигаха до него, или пък нямаха никакъв смисъл. Струваше му се, че двамата се бяха откъснали от живота, че бяха попаднали в някакъв недействителен, застоял свят, откъдето, обхванати от паника, се мъчеха да се измъкнат.

Това не беше сън. Той имаше нужда да се движи, да чува шум, да вижда около себе си да сноват човешки същества, да бъде заобиколен от тях.

Заобиколен, да, това беше точната дума. Да бъде център, главното действуващо лице! Не беше ли тъй?

Все още не беше склонен да приеме, че това е така. Винаги бе живял заобиколен от приятелите си и продължаваше до късно през нощта тези събирания, може би от страх да не остане сам.

Приятели ли? Или по-скоро една малка дворцова свита, която си бе създал, за да се чувствува в сигурност?

Поднасяха им колбаси с една количка и той се стараеше да яде, като добре подкрепяше залъците си със светлочервено вино.

— Какво те пита теб?

— Почти същото, каквото и другите. Първо, дали жена ти е идвала често да те вижда или да те търси в редакцията. Отговорих отрицателно, казах, че тя ти се обаждаше по телефона, и че се срещахме с нея долу или в ресторанта. После — дали съм познавал балдъзата ти. Казах истината. Никога не съм я виждал.

— Дойде веднъж тук, преди три години. Искаше да види мястото, където прекарвам по-голямата част от времето си.

— Имал съм почивен ден. Попита ме също така дали имаш бележник с телефонни номера на твои познати. Имаш ли такъв?

— Не.

— Това му казах и аз. Постави ми още един въпрос, последен. Извинявай, че ще го повторя. Дали съм знаел, че жена ти си е имала любовник. Дали, според мен, някой измежду сътрудниците ти не е изпълнявал тази роля. А ти мислиш ли, че е имало някой?

Ален отвърна унило:

— Всеки би могъл да бъде.

— След това комисарят повика телефонистките. Първа се яви Мод. Ти я знаеш как изглежда. Остави ме да присъствувам на всички разпити, може би нарочно, за да ти разправя после. Разговорът с Мод протече горе-долу така:

— От колко време работите при Поато?

— Идния месец ще станат четири години.

— Омъжена ли сте?

— Неомъжена, без деца, и не живея с някой любовник, а с една стара леля, която е глупава като не знам какво.

— Вие сте една от любовниците на господин Поато, нали?

— Искате да знаете дали спя понякога с Ален, така ли? Да. От време на време.

— Къде?

— Тук.

— Кога?

— Когато той пожелае това. Помолва ме да остана след работното време. Изчаквам останалите да си отидат и тогава се качвам при него.

— И това ви се струва естествено?

— Е, положително не е нещо свръхестествено.

— Никога ли не са ви изненадвали?

— Никога.

— А какво щеше да стане, ако се случеше да дойде жена му?

— Предполагам, че бихме продължили.

— Познавате ли Адриен Бланше?

— Познавам гласа й.

— Често ли се обаждаше по телефона?

— Приблизително два-три пъти седмично. Свързвах я с шефа. Разговорите им бяха доста кратки.

— Кога го е потърсила за последен път по телефона?

— Миналата година, преди коледните празници.

— Знаехте ли, че Ален Поато има връзка с балдъзата си?

— Да. Аз именно се обаждах на улица Лоншан.

— Той ли ви нареждаше да се обадите?

— Да. За да ангажирам квартирата и да поръчам да сложат в хладилника бутилка шампанско. Навярно тя е обичала шампанско. Той — не.

— Случвало ли се е такова нещо от миналия декември насам?

— Нито веднъж.

— Не се ли е опитвала да се свърже с него?

— Никога.

Борис ядеше с апетит и същевременно говореше, Докато Ален гледаше с отвращение колбасите, с които бяха пълни чиниите.

— Другите две телефонистки потвърдиха показанията й във връзка с балдъзата ти. След това дойде ред и на Колет.

Секретарката му. Тя единствена проявяваше малко ревност.

— Когато комисарят я попита дали спи с теб, на лицето й се появи тик и тя започна да говори за тайната на личния живот. Но накрая призна.

Тя беше на тридесет и пет години и го коткаше като бебе. Мечтата й навярно беше да го глези но цял ден.

— Машинописките, чиновничките от счетоводството също минаха през разпит, после и мъжете. Женен ли сте? Глава на семейство ли сте? Бихте ли ми дали адреса си? Често ли вечеряхте с шефа си и жена му? Правех им знаци да казват истината. Питаше и тях дали познават балдъзата ти. А после искаше да знае дали им се е случвало да имат лична среща с Шатон. С някои, с Диакр например, или с Манок, работата вървеше бързо.

Диакр беше грозен като маймуна, а Манок беше на шейсет и осем години.

— Бур мина последен. Току-що беше пристигнал в редакцията и беше направил главата горе-долу като теб.

— Снощи прекарахме известно време заедно. С Боб Дьомари. И тримата бяхме фирнали.

— Това е всичко. Имам впечатлението, че комисарят съвсем не е глупав и че знае какво прави.

Още преди да им сервират антрекота^[1], който бяха поръчали, Ален запали цигара. Не се чувствуваше добре, нито душевно, нито физически. Небето беше синкавозелено. Той също.

— Днес сме петък, нали?

— Да.

— Изложили са покойницата за поклонение в жилището й на улица Юниверсите. Питам се дали и аз трябва да отида.

— Ти по-добре от мен знаеш тези работи. Не забравяй, че именно жена ти…

Борис не довърши думите си. Разбира се, именно жена му беше убила тази, която лежеше в ковчега.

Той се върна в редакцията. Ако не трябваше да закара Борис, може би щеше да се прибере в къщи и да си легне.

— Секретарката на господин Рабю помоли да й се обадите веднага, щом се върнете.

— Свържете ме с нея.

След малко Колет му подаде слушалката.

— Господин Поато ли е? Тук е секретарката на господин Рабю.

— Знам.

— Господин Рабю моли да го извините, задето е забравил да ви каже нещо при разговора ви тази сутрин. Жена ви му е предала един списък на някои неща, които би желала да й занесете колкото е възможно по-скоро. Искате ли да ви го изпратя?

— Дълъг ли е?

— Не много.

— Продиктувайте ми го.

Той притегли към себе си един бележник и записа в колона исканите вещи.

— Най-напред една сива рокля от жерсе, която се намира в лявото крило на гардероба, освен ако не е дадена за почистване. Изглежда, че вие знаете какво е положението с нея. Черната вълнена пола, последната, с три големи копчета. Четири-пет бели комбинезона, най-простите. Там се чакало цяла седмица за бельото от пералнята.

Струваше му се, че вижда Шатон, че я чува. Същата комедия се повтаряше всеки път, когато отсядаха в някой хотел.

— Двата бели найлонови комбинезона, онези, дето са без дантела. Десетина чифта чорапи, от купените напоследък, дето се намират в една опаковка от червена коприна.

А сега тя се намираше в затвора, обвинена в убийство. Навярно щеше да бъде осъдена на доживотен затвор, а се грижеше за чорапите си.

— Не диктувам ли твърде бързо? Черните лачени пантофи и банските сандали. Хавлия. Чифт черни обувки с дебел ток. Шише, не много голямо, от обичайния й парфюм. Вие сте знаели.

Дори и парфюм! Не се разстройваше лесно тя! Здраво се държеше, и с двата крака беше стъпила в живота!

— Някакво сънотворно средство и таблетките й против киселини. А, забравих. Тя добави: гребен и четка.

— Тя лично ли написа този списък?

— Да. Дала го е на господин Рабю, като го е помолила да ви го предаде колкото е възможно по-скоро. Добавила е и някаква дума, която не мога да прочета ясно. Написана е с молив върху лоша хартия. So… Да, след това две r. Sorry…

Случваше се понякога двамата да си говорят на английски: Sorry! Извинявай. Съжалявам.

Погледна Колет, която го наблюдаваше, благодари, постави слушалката.

— Много ли сте разстроена от разпита? — И тъй като Колет изблещи очи от учудване, той добави: — Извинявай. Ето че ти заговорих на „ви“. Много ли ти беше неудобно да признаеш, че понякога спим заедно?

— Това не засяга никого.

— Така се смята. Всеки мисли, че личният му живот му принадлежи. После се случва нещо и всичко се изтърсва пред публиката. — И добави с ирония: — Аз тъкмо го изтърсвам!

— Страдаш ли?

— Не.

— Това не е ли само фасада?

— Кълна ти се, че тези женски биха могли да спят, ако щат с целия свят, без това да ме засегне.

Горката Колет! Беше си останала сантиментална. Би могла да бъде една от читателките на „ТИ“. Навярно беше една от малкото хора от персонала, която гледаше сериозно на списанието.

Сигурно предпочиташе да го види съсипан. И тогава той би склонил глава на рамото й, а тя би го утешила.

— Тръгвам. Трябва да занеса нещата й.

Отиде при колата си на двора, подкара я, и пое по този толкова добре познат нему път. Въздухът беше станал по-свеж. Минувачите вървяха малко по-бодро от предния ден и се спираха пред витрините.

Изкачи се с асансьора, отключи вратата и първоначално се изненада, когато се озова лице с лице е новата домашна прислужница. Значи беше решила да работи цял ден. Шкафовете и чекмеджетата в коридора бяха отворени.

— Какво правите, зайчето ми?

Говореше й още на „ви“. Сам се изненада от това. Но то няма да трае дълго.

— Ако искате да ви бъда полезна, трябва да зная къде се намира всяко нещо. Възползувам се от това, за да изчеткам някои от дрехите, които имат нужда да бъдат поизчистени.

— В такъв случай вие ще ми помогнете.

Извади от джоба си списъка и отиде да вземе един по-голям куфар.

— Сивата жарсена рокля.

— Тя има нужда да бъде дадена на химическо чистене.

— Жена ми сама не е могла да си спомни дали я е дала или не на почистване. Както и да е! Подайте ми я.

После дойде ред на комбинезоните, на кюлотите, на чорапите, на обувките и всичко останало.

— Оставете на мен тази работа. Вие нахвърляте всичко без ред.

Той я погледна изненадано. Тя беше не само хубаво момиче, младо и апетитно, но изглежда си разбираше от занаята.

— В затвора ли ще ги занесете?

— Да.

— И парфюма ли?

— Изглежда. Докато са обвиняеми, те се ползуват със специален режим. Не знам какво представлява точно.

— Видяхте ли я?

— Тя не иска да ме види. Всъщност, какво стана с онази личност, която беше тази сутрин в леглото ми?…

Очакваше да чуе, че Беси е все още тук.

— Стана малко след като си излязохте, поиска ми кафе и дойде в кухнята, за да го приготвим заедно.

— Съвсем гола ли?

— Облече вашия халат, който се търкаляше на пода. Побъбрихме си малко. Напълних й ваната, за да се изкъпе.

— Нищо ли не каза?

— Разправи ми как сте се срещнали и какво е станало снощи. Изненада се, като разбра, че това е първият ми ден при вас и добави, че навярно скоро ще имате нужда от мен.

— За какво?

Тя отвърна спокойно:

— За всичко.

— Сипи ми тогава едно уиски, но не много силно.

— Отсега ли?

Той вдигна рамене.

— Ще свикнеш с това.

— Често ли сте в такова състояние, в каквото сте били снощи?

— Почти никога. Пия, но рядко се напивам. За втори или трети път през живота ми се случва да ме боли глава от пиене както тази сутрин. Хайде, побързай.

Готово. Заговори й на „ти“. Още едно зайче. Чувствуваше нужда да включва хората в своя кръг, а този кръг се намираше малко, не, дори много под самия него.

Така ли беше? Никога не се бе замислил за това. Смяташе, че приятелите му са група хора, които имат еднакви вкусове и на които можеш да разчиташ.

Това не беше вярно. Много неща, в които беше вярвал, също бяха фалшиви. Един ден щеше да ги подреди в списък, както Шатон беше направила за дрехите си, за бельото, за обувките и за всичко останало.

Да видим дали баджанакът му, въпреки устроеното тържествено поклонение, беше отишъл на улица Врийер! Малко вероятно беше. Навярно е застанал на вратата на потъналия в черен креп салон, недалеч от ковчега с големите свещи, чиито пламък потрепва.

— Ало! Албер? Мога ли да говоря с баджанака си, моля? Да. Знам. Искам да му кажа само няколко думи.

Непрекъсната върволица от хора — както трябваше и да се очаква. Цял куп чиновници, депутати, може би министри. Семейство Бланше заемаше високо място в йерархията. Не би могло да се предвиди докъде щяха да стигнат.

Защо се подсмиваше? Не им завиждаше. Не би приел в никакъв случай да стане като тях. Не можеше да ги понася. Освен това ги презираше за всички онези унизителни отстъпки, които те правеха заради кариерата си. Те смърдяха — както той често обичаше да казва.

— Аз съм — Ален. Извинявай, че те безпокоя.

— За мен днес е един много тежък, много мъчителен ден и…

— Именно, Тъкмо за това исках да ти кажа. Навярно наоколо се навъртат журналисти и фоторепортери.

— Полицията се старае да ги държи на разстояние.

— Мисля, че ще бъде по-добре аз да не се явявам, нали?

— Така мисля и аз.

— А пък утре…

— Не бива в никакъв случай да присъствуваш на погребението.

— Тъкмо това щях да ти кажа. Аз съм мъж на убийцата, нали? Освен това…

Какво го прихващаше?

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прекъсна го рязко Бланше.

— Това е. Съкрушен съм. Държа само отново да ти кажа, че нямам никаква вина за това. Сега и полицията мисли вече така.

— Какво си им разправил пак?

— Нищо. Комисарят е разпитал моя персонал. Отишли са на улица Лоншан.

— Настояваш да уточниш нещата ли?

— Моите съболезнования, Ролан. Кажи на нашия тъст, че съжалявам, задето няма да мога да го видя. Той е много почтен човек. Ако има нужда от мен за каквото и да било, знае къде да ме потърси.

Бланше затвори телефона, без да каже нищо.

— Това мъжът й ли беше?

— Да, моят баджанак.

Тя го гледаше с почти иронично изражение.

— Какво те кара да се усмихваш така?

— Нищо. Искате ли да взема такси и да отнеса куфара?

Ален се поколеба.

— Не. По-добре е да отида аз.

Все пак щеше да бъде някакъв контакт с нея. Навярно не се касаеше за любов, не за това, което хората наричат любов. Шатон беше ситнила до него с години. Просто беше до него.

Как точно беше казала на Рабю? Че няма да го види повече, освен в съда, и то отдалеч.

Ами ако бъде оправдана? Рабю се ползуваше с репутацията, че съумява да оправдае деветдесет на сто от клиентите си.

Представяше си председателя на съда, членовете на състава, заместник-главния прокурор, съдебните заседатели, които влизат в индийска нишка с важен вид, техния председателствуващ, който чете: „… по първия въпрос: не… По втория въпрос: не…“

Ропот в залага, може би и протестни възгласи, свиркания, журналистите, които се измъкват тичешком и се отправят към телефонните кабини.

И какво ще стане тогава? Какво щеше да направи тя, в тъмна рокля или по костюм, застанала между двамата униформени полицаи?

Рабю ще се извърне към него и ще му стисне ръка. Дали тя ще потърси с очи Ален из залата? Дали той щеше само да стои и да я гледа?

Дали щеше да отправи усмивка към някой друг?

„Кажете му, че няма да се видим повече, освен…“

Къде щеше да отиде тя? Нямаше да се върне тук, където бяха повечето от нейните неща. Щеше ли да си ги поиска чрез някого? Дали нямаше да му изпрати пак някой списък, както тази сутрин?

— За какво мислите?

— За нищо, зайчето ми. Той я плесна отзад.

— Имаш стегнато задниче.

— Предпочитате отпуснато ли?

Понечи да… Не, не сега. Трябваше да отиде на улица Рокет.

— До виждане.

— Ще се върнете ли следобед?

— Сигурно не.

— До виждане до утре тогава.

— Да, до утре.

Лицето му помръкна. Това означаваше, че щеше да се прибере в празния салон, съвсем сам, щеше да си налее чаша уиски, загледан в светлините на Париж и накрая щеше да влезе в спалнята и да се съблече.

Погледна я, кимна с глава и отново каза:

— До утре, зайчето ми.

 

 

Беше предал куфара на една равнодушна матрона и сега караше колата си през някакъв квартал, който не му беше много познат. Преди малко беше минал покрай гробищата „Пер Лашез“, където по дърветата все още тук-там висяха пожълтелите листа, и се беше запитал дали утре Адриен ще бъде погребана именно тук.

Навярно Бланше притежаваха някъде семейна гробница — сигурно някакъв голям паметник от разноцветен мрамор. Ален не я беше наричал Адриен, а Бебе. Не беше ли и тя част от неговия цирк?

След няколко минути Шатон щеше да отвори куфара, щеше да подреди дрехите си, бельото си със сериозно лице и свъсени вежди.

Тя се устройваше. Сега тя имаше свой личен живот. Не можеше да си представи ясно килията й. В действителност, той съвсем не знаеше как протича животът в затвора и това го дразнеше.

Дали баща й беше отишъл при нея? Дали са си говорили през решетки, като в някои филми?

Озова се на площад Бастилия и се отправи към моста Анри IV, за да поеме покрай Сена.

Петък. Едва миналия петък, както всеки петък, жена му и той седяха в „Ягуара“ и летяха по западната аутострада. Мини-колите бяха само за Париж. За шосетата те вземаха „Ягуара“ с чергило.

Дали тя също мислеше за тези неща? Дали не беше Сломена от мрачната действителност, която я заобикаляше и която миришеше на дезинфекционно средство?

Какъв смисъл имаше да мисли за него? Нали беше решила да не го види повече? Не беше трепнал, когато Рабю му съобщи това. Но по гърба му все пак бяха полазили студени тръпки. Тези думи означаваха толкова много!

Всъщност, тя би трябвало да се чувствува облекчена, освободена, като вдовица. Възвръщаше си своята индивидуалност. Не беше вече прикачена към някого, при когото трябваше да изтича тук или там, щом й се обадеше по телефона.

Тя можеше сега да говори. Не той вече щеше да говори, не него щяха да слушат, а нея. За адвоката, за съдията, за пазачите, за директорката на затвора тя представляваше отделна, самостоятелна личност, която си имаше собствено значение.

След като се отбиваха от аутострадата, оставаше им да пресекат само една малка гора и излизаха на ливадите, сред които се виждаше Нонет. Миналата Коледа бяха купили една коза за Патрик.

Патрик прекарваше повечето време с градинаря Фердинан, един голям добряк, отколкото с госпожица Жак, бавачката. Това беше фамилното й име. Патрик я наричаше Мами, нещо, което първоначално беше засегнало Шатон. Тя беше „мама“. Но Мами, в очите на детето, имаше по-голямо значение.

— Татко, защо не живеем всички заедно тук?

Да, защо? Напразно мислеше за това. Не само че нямаше полза, но беше дори опасно. Утре щеше да отиде в Нонет.

— Ами мама? Къде е мама?

Какво щеше да отговори? И все пак трябваше да отиде. И без това в събота редакцията на улица Маринян беше затворена.

Не можа да вкара колата си в двора, защото един камион-цистерна, който в момента доставяше мазут, беше препречил пътя. Паркира все някак, хвърли поглед към опашките от хора пред гишетата — освен конкурсите, беше основал и клуб. Раздаваха се значки с неговата емблема.

Това не беше нищо, разбира се. Беше почнал с един етаж и няколко купени на старо писалища, но беше успял да заеме цялата сграда, която след година щеше да бъде изцяло ремонтирана. Тиражът непрекъснато се покачваше.

— Здравей Ален!

Най-старите му служители, от онази групичка, която се беше образувала около него още от самото начало, хората, които бяха вече част от „тайфата“ му, когато беше още журналист, го наричаха Ален. Останалите му викаха „шефе“.

— Здравей, зайчето ми!

Обичаше да се изкачва до етажите по стълбището, да минава през различните служби, да върви по тесните коридори, да се спуска и да се изкачва по вътрешните стълби, да изненадва сътрудниците си през време на работа.

Не правеше кисела физиономия, когато заварваше пет-шест от тях събрани в някоя стая да си разправят разни историйки и гръмогласно да се смеят. Смееше се заедно с тях. Но не и днес.

Качваше се по стълбите и се мъчеше да се отърси от хаоса от мисли, които налитаха на него, малки лукави мисли, подобни на някои сънища. Някои от тях бяха толкова смътни, че не би могъл да ги изрази, но всички взети заедно бяха много подтискащи.

Това беше нещо като преоценка на всичко. Или като да присъствуваш на собствената си аутопсия.

Завари Малески в кабинета си.

— Не, госпожице — казваше той по телефона, — не знаем абсолютно нищо. Съжалявам. Не мога нищо да ви кажа.

— Все по повод на…

— Разбира се. Сега вече се обаждат от провинцията. Тази се обаждаше от Ла-Рош-сюр-Ион. Трябва да ти съобщя нещо. Комисарят Руман се обади по телефона.

Помоли да отидеш в кабинета му, веднага щом имаш възможност.

— Отивам.

Всъщност, това не го ядоса. Не знаеше какво да прави с тялото си. Беше убеден, че притеснява всички около себе си.

Първо влезе в отсрещния бар за едно двойно. Както беше казал на Мина, нямаше намерение да прекалява. Не пиеше повече от обикновено.

Винаги беше пил така, може би от нужда да живее един тон по-високо от действителността. Приятелите му също пиеха. Освен онези, които напускаха „тайфа-та“, след като се оженваха и се появяваха само от време на време. При тях жената беше спечелила. Жената, без да проявява външно това, не печели ли винаги?

Шатон, в крайна сметка, не беше ли също спечелила?

Мина беше прекрачила прага на дома му в седем часа сутринта. В единадесет или единадесет и половина тя беше вече постигнала целта си — да идва за цял ден. Бог знае дали нямаше да я завари тази вечер да го чака. Навярно нямаше да мине много време и тя сигурно щеше да почне да остава да спи в апартамента.

— Двойно ли?

Защо въобще трябва да го пита? Не се срамуваше, че пие, че е може би това, което се нарича алкохолик. Сега това вече не беше порок, а болест. Нищо не можеше да направи, щом беше болен.

— Много ли сте зает?

Хората имат странната способност да задават съвсем безсмислени въпроси. При това барманът, който го познаваше от години, беше изпълнен с най-добри чувства към него.

— Нямам абсолютно никаква работа!

— Моля да ме извините. Мислех, че… Още едно?

— Не.

Не плати. Уреждаше сметките си в края на месеца, както повечето от сътрудниците и персонала му, които от време на време слизаха да изпият по чашка. Отначало си носеха бутилки в стаите си. Но скоро откриха, че не е същото, защото машинално започваха да пият непрекъснато, направо от бутилката.

За какво ли му беше дотрябвал на комисаря? И защо не го викаше следователят, а комисарят?

Можеше да се скрие утре зад някой ъгъл, за да види погребалното шествие… Адриен го гледаше по много особен начин… В очите й винаги светеше малко иронично пламъче, за което тя никога не му беше дала никакви обяснения…

— Какво те забавлява толкова, Бебе?

— Ти.

— Защо? Намираш ме смешен ли?

— Не.

— Физиономията ми предизвиква смях?

— Не, в никакъв случай. Ти си по-скоро хубаво момче.

По-скоро…

— Или само когато говоря, може би съм смешен.

— Това е всичко. Ти си една зелка^[2].

Но той не обичаше да бъде зелка, макар, и да правеше другите на зайци, бебета и малчугани.

В крайна сметка дали действително единствено тя не гледаше на него сериозно? Защото другите — печатарите, транспортните дружества, банките — имаха съвсем сериозно отношение към него. Никой не гледаше на него като на хлапак или клоун.

— Имате ли определена среща?

Един униформен полицай го спря на входа на Съдебната полиция.

— Комисарят Руман ме чака.

— Стълбището вляво.

— Знам.

Не срещна никого. Разсилният на етажа го накара да попълни един формуляр. На графата „причина за посещението“ той постави въпросителен знак.

Не го накараха да чака, а инспекторът, който се намираше при Руман, когато го въведоха, се оттегли веднага.

Този път комисарят му подаде сърдечно ръка и му посочи едно кресло.

— Не ви очаквах толкова рано. Питах се дали ще отидете в редакцията. Знам, че в петък обикновено заминавате за вилата си.

— Това е вече нещо далечно — отвърна той с ирония.

— Тежко ли ви е?

— Не, не ми е.

Един човек, който беше все още близко до земята. Навярно дядо му или прадядо му е бил селянин. Имаше твърда плът и яки кости. Гледаше право в очите.

— Предполагам, че нямате да ми кажете нещо ново, нали, господин Поато?

— Не знам какво ви интересува. Дали това, че съм прекарал нощта в пиене? Или че се събудих тази сутрин не само с ужасно главоболие, но и с едно момиче в леглото си?

— Това го знам.

— Следите ли ме?

— Какъв смисъл би имало? Все пак не вие сте стреляли срещу балдъзата си, нали?

Чертите на Ален се втвърдиха.

— Не ми се сърдете, че тази сутрин влязох в кабинета ви и си позволих да претърся чекмеджетата ви.

— Моля ви, няма нищо!

— Зададох някои въпроси на вашите хора.

— Сега на свой ред трябва да ви отговоря, че знам това.

— Потвърдиха се вашите показания, направени вчера по отношение на връзките ви с вашата балдъза.

— В смисъл?

— В смисъл, че тези връзки са били преустановени преди миналата Коледа. Собственикът на мебелираната стая на улица Лоншан е категоричен.

— Нямах никаква причина да лъжа.

— А можеше и да имате…

Комисарят замълча, запали цигара и побутна кутията към посетителя си, който машинално също си взе цигара. Ален разбра, че мълчанието е умишлено. Престори се, че го намира за естествено и запуши, като гледаше неопределено пред себе си.

— Бих искал да бъдете също така откровен, когато отговорите на въпроса, който ще ви задам. Ще разберете неговото значение. Каква би била вашата реакция, когато узнаете кой е бил любовникът на жена ви?

— Искате да кажете — на жена ми и на сестра и.

— Точно така.

За миг той сви юмруци. Чертите му се изопнаха. Той на свой ред замълча.

— Не знам — отвърна той. — Зависи.

— От това кой е човекът ли?

— Може би.

— Ами, ако например той е някой от вашите сътрудници?

 

 

Мигновено той си представи цялата сграда на улица Маринян, от горе до долу, прехвърли разни лица, на млади и на не толкова млади мъже, дори и на някои по-стари, като ги отхвърляше едно по едно. Франсоа Люзен, завеждащ рекламата, студен красавец, който смяташе, че никоя жена не може да му устои? Не! Във всеки случай, не и Шатон!

Малески също така не, нито пък малкият Ганьон, скокливичък и пъргавичък, секретарят на редакцията.

— Не се мъчете да откриете. След малко ще ви кажа.

— Знаете ли кой е?

— Аз имам на разположение средства, каквито вие не притежавате, господин Поато. Изхождайки от това, вие разбирате, че моето положение е твърде деликатно; ето защо аз ви помолих да дойдете тук. Забележете — не съм ви призовал. Този наш разговор няма никакъв официален характер. Как се чувствувате?

— Зле — отвърна той рязко.

— Не говоря за главоболието ви от пиенето, а за нервите ви.

— Ако именно това искате да знаете, аз съм спокоен като току-що очистена риба.

— Искам да ме изслушате сериозно. — Познавам достатъчно добре господин Рабю и знам, че ще поддържа каузата за убийство от ревност. Но за това му е нужен един протагонист^[3].

— Разбирам.

— Вие не можете да послужите, тъй като сте прекъснали връзката си със сестрата на жена ви почти преди една година. А ще стане много повече от година, докато делото стигне до съда.

Той кимна. Беше много спокоен наистина, изпълваше го някакво болезнено спокойствие.

— Жена ви отказва до говори. Въпреки това не може да й бъде отказано правосъдие, и ако се касае за убийство от ревност…

— Без дъра-бъра, ако обичате! Кажете направо, моля ви!

— Извинете, господин Поато, но аз трябва да бъде сигурен, че не ще предизвикам някоя нова драма.

— Боите се да не го убия ли?

— Имате твърде живи реакции.

Той се усмихна иронично.

— Заради кого да го убия ли? Заради жена си? Старая се да свикна с мисълта, че съм я загубил. Много мислих върху това. Знаех просто, че е до мен и това ми беше достатъчно… Но след като не е вече до мен… — Той направи неопределено движение с ръка. — А що се отнася до Бебе, искам да кажа, Адриен…

— Разбрах. Остава, в такъв случай, само достойнството ви, гордостта ви. Вие сте горделив и аз приемам, че имате достатъчно причини да бъдете твърде доволен от себе си.

— Съвсем не съм доволен от себе си.

— Не сте доволен от себе си?

— Не.

— Малко ви интересува, значи, кой е заел мястото ви при двете сестри, така ли?

— Предполагам.

— Нямате ли друг пистолет?

— Не, имах само този броунинг.

— Обещавате ли, че няма да си набавите друг?

— Обещавам.

— Вярвам ви. Пригответе се за изненада. Моите хора разпитаха портиерите на сградите, където живеят някои от вашите сътрудници — тези, които ни изглеждаха най-съмнителни. Обикновено последната врата, на която ще позвъниш, излиза добрата. Но този път съдбата пожела да бъде първата, най-близката — на улица Монмартр.

Ален се попита кой от редакцията живееше на улица Монмартр.

— Жулиен Бур.

Фотографът с изкривената глава и болнавото лице! Този същият, когото той срещна снощи в бара на улица Нотр-Дам-дьо-Лорет!

— Изненадва ли ви това?

Той се помъчи да се усмихне.

— Изборът ми изглежда странен.

Бур беше последният човек, за когото би допуснал. Той беше небрежен към външността си и можеше да се твърди с положителност, че не си миеше никога зъбите. Никога не гледаше хората право в лицето, сякаш изпитваше страх от тях.

Всъщност Ален не знаеше почти нищо за миналото му. Преди да постъпи в „ТИ“, Бур не работеше за никой от по-важните седмичници, нито за големите ежедневници.

Кой му го беше препоръчал? Ален се ровеше в паметта си. Това беше още преди няколко години. Не беше някой тясно свързан със списанието този, който му го беше представил, а срещата беше станала в един бар.

— Алекс! — извика той високо. И обясни на комисаря: — Питах се как съм се запознал с него. За него ми говори най-напред Александър Манок. Манок е нещо като постановчик в киното. Говори много за филмите, които ще направи, но е създал само два късометражни. За сметка на това обаче познава безброй извънредно красиви момичета и когато ни трябват модели, случва се да му звъннем по телефона.

Не можеше да го проумее! Бур, окаяният, жалкият! Бур, с когото нито една от машинописките не би спала! Разправяха, че миришел лошо, но Ален не беше забелязал такова нещо досега.

Бур излизаше рядко с тайфата, но дори и тогава просто само присъствуваше. Всички навярно биха се изненадали, ако изведнъж вземеше участие в разговора.

Донасяше снимките си, качваше се чак на тавана при Леон Аняр, за да ги разпределят заедно по страниците, защото не се решаваше да направи това сам.

— И двете! — прошепна изумено той.

— Вашата жена първа започнала да отива на улица Монмартр.

— У него ли е ставала тази работа?

— Да. Сградата е голяма, но почти готова да рухне. В нея има главно кантори и ателиета. Едно ателие за фотогравюри например.

— Да, знам го.

Навремето там се помещаваше редакцията на един второстепенен седмичник, в който Ален бе сътрудничил в началото на кариерата си. По почти всички врати се виждаха емайлирани табелки. Гумени печати. Фото-копиране. Юбер Моане — заклет преводач. Агенция Е. П. С.

Никога не беше разбрал каква беше тази агенция Е. П. С, защото седмичникът беше излязъл само три пъти.

— Той държи най-горе една голяма стая и две по-малки. Голямата стая му служи за студио и именно там прави повечето от снимките си. Живее сам. Моят инспектор показал на портиерката снимки на жена ви и тя веднага я познала: „А, да… Това беше онази толкова мила и елегантна млада дама!“ — възникнала тя.

— Кога е почнало това?

— От около две години.

Ален не можа да се сдържи и стана. Това надминаваше очакванията му. Цели две години Шатон е била любовница на Жулиен Бур и той не беше забелязал нищо! Тя продължаваше да живее с него. Любеха се. Спяха голи в същото легло. Само напоследък Шатон се беше показала по-хладна.

— Близо две години!

Той избухна в смях, в някакъв суров, див, жесток смях.

— Ами сестрата? Кога е съблазнил и сестрата, този жалък тип?

— Преди не повече от три-четири месеца.

— Всяка си е имала свой определен ден, така ли?

Комисарят го наблюдаваше спокойно.

— Напоследък Адриен е отивала при него по-често.

— Само за да прави сечено на сестра си, дявол да го вземе! На свой ред!

Той крачеше напред-назад както в кабинета си или в салона на жилището си.

— Баджанакът ми в течение ли е?

— Сега не е момент да му кажем това. Нали погребението ще се състои утре сутринта?

— Разбирам.

— Освен това, не съм аз този, който ще му го каже. Ако господин Рабю счита, че би могъл да му го съобщи по-умело…

— Значи сте уведомили Рабю?

— Да.

— Той ли ви посъветва да ме повикате тук?

— При всички случаи бих постъпил така. Журналистите са плъзнали по всички посоки. Отишли на улица Лоншан преди нас и един седмичник от онази порода, за която преди малко споменахте, днес пише по вашия въпрос.

— Бур дори не е човек, на когото можеш да строшиш муцуната! — изръмжа Ален.

— Разполагам и с някои други сведения за него. Името му ми подсказваше нещо. Отидох при моя колега от Нравствената, който се е занимавал с Бур преди няколко години.

— Под следствие ли е бил?

— Не. Поради липса на доказателства. Преди малко споменахте едно име — Алекс Манок. Нравствената го е държала дълго време под око заради еротични снимки. Следили са го внимателно. Срещал се е няколко пъти с Жулиен Бур и все в кафенета или барове. Бур положително е бил изпълнителят, но при обиска на студиото му на улица Монмартр негативите не са били намерени. Не знам дали продължават. Това не е в моята област и впрочем няма никакво значение за нашия случай. Колегата ми е убеден, че не се касае само до снимки, но до цели филми.

— Мислите ли, че е снимал и жена ми?

— Не вярвам, господин Поато. Първоначално имах намерение да отида веднага при него и да хвърля поглед върху наличните му снимки. Но бихме рискували да си създадем някои неприятности в момента. Почти невъзможно би било това да мине незабелязано, когато цялата преса е скочила на крак.

— Бур! — повтори Ален, като гледаше втренчено в пода.

— Ако бяхте на моето място в продължение на двадесет години, не бихте били толкова изумен. Понякога жените имат нужда от някое по-слабо от тях същество, или поне което те смятат за по-слабо, от някой човек, който да предизвиква в тях съжаление.

— Знам тази теория — каза нетърпеливо Ален.

Той разбираше тези неща много по-добре от комисаря и затова беше станал изведнъж толкова мрачен.

Дойде му до гуша от всичко това. Искаше му се да си тръгне час по-скоро.

— Обещавате ли ми…

— Че няма да убия Бур ли? Шамар дори няма да му ударя. Питам се дали въобще да го изгоня от работа, защото той е най-добрият ни фотограф. Виждате, че няма от какво да се боите. Благодаря ви, че ме осведомихте за положението. Рабю сигурно ще я оправдае. Те ще бъдат щастливи и ще имат много деца.

Тръгна към вратата, спря се насред пътя, извърна се кръгом и подаде ръка на комисаря.

— Извинете. Забравих. Довиждане през някой от следващите дни. Навярно ще имате пак нещо ново да ми съобщите.

Когато минаваше край стария полицай със сребърната верижка, застанал до вратата, Ален си позволи лукса да му подметне:

— Лека нощ, зайчето ми!