Джеймс Ролинс
Кръвта на сатаната (9)

Неделя, 26 август, 15:45 ч.
Международно летище Куско
Перу

Малкият едномоторен самолет, стар пайпър саратога, се насочи към пистата. Под крилете му се простираше град Куско, плетеница от улици, по които се редуваха блестящи многоетажни сгради и стари кирпичени къщи. Макар гледката да бе успокояваща, Сам се отмести от прозореца. През този ден бе летял много. Още когато напуснаха вулканичната падина, чичо му използва радиостанцията на хеликоптера, за да се свърже с властите и да ги помоли да предупредят базовия лагер за опасността от изригващите вулкани. Филип бе изпаднал в паника. Индианците бяха започнали да се евакуират и Хенри нареди на възпитаника на Харвард да замине с тях. Горивото на хеликоптера бе твърде малко, за да си позволят още едно кацане и излитане. Филип, почти разплакан, продължи да моли за помощ, но Хенри бе непреклонен. Трябваше да се завърне в Куско колкото се може по-скоро.

На малко летище до Мачу Пикчу професорът уреди смяната на самолета, като нае малкия едномоторен самолет и пилота му за пътуването до Куско.

Въпреки това полетът до този град им отне почти ден.

Когато самолетът започна да се спуска към пистата, Сам се размърда в малката кабина, като внимаваше да не събуди подпрялата се на рамото му Маги. Бе заспала, както и всички останали пътници на самолета. Сам завидя на способността им да си почиват. Той не можа дори да подремне. Мислите, му бяха заети със случилото се през последните двайсет и четири часа. Той бе умрял.

Все още не успяваше да осмисли напълно това, да си спомни нещо, случило се през липсващия час от неговия живот. Спомняше си единствено как му причерня в нивата с киноа, как бе получил рана от куршум в гърдите и как после се събуди върху златния олтар. Не можа да си спомни бели светлини и небесни хорове.

Намръщи се. Нямаше право да се сърди на съдбата заради тази празнота в спомените си. Беше жив. И не само жив, а в компанията на заспала до него красива червенокоса ирландска археоложка. Нежно отмести с пръст къдрица от лицето и. Може би бе редно да я събуди, тъй като предстоеше кацане. Не искаше обаче да го направи. Близостта с нея му бе приятна. Отдръпна пръсти от косата и и си наложи да не мисли за това. Не се знаеше как отсега нататък ще протекат съдбите им. Малкият самолет с леко подскачане се озова върху пистата за приземяване.

Забавянето на скоростта и скърцането на хидравличните спирачки събудиха пътниците. Започнаха да надничат през малките прозорчета.

— Пристигнахме ли? — попита Маги и се прозина. — Струва ми се, че заспах преди малко.

— Добре дошла в Куско — каза Сам. На него обаче полетът се бе сторил безкраен.

Пилотът се свърза с контролната кула и самолетчето бавно се затътри към терминала. Професорът разкопча колана си, протегна се, и започна да си пробива път между седалките.

Вероятно сега изготвя нови планове, помисли си Сам. Преди това бе попитал чичо си защо трябва да отпътуват толкова бързо за Куско, но той не пожела да му отговори. Сам продължи да го разпитва, но Маги му даде знак с ръка да не проявява настойчивост.

Сам погледна Маги. Тя бе втренчила въпросителен поглед в чичо му. Кое не бе наред? Какво още не бе им разкрил?

— Кои са тези хора? — попита седналият зад тях Норман.

Сам погледна през прозореца. До терминала се бе събрала малка тълпа. Половината посрещачи бяха облечени в кафявите униформи на местната полиция и бяха преметнали пушки през рамо. Други хора държаха в ръце фотокамери и микрофони. Останалите представляваха смесица от местни жители и хора, облечени прекалено топло за сезона, с вид на държавни служители. Очевидно обажданията на чичо му бяха предизвикали голямо оживление.

Самолетът спря до посрещачите, а пилотът излезе от кабината и се приближи до вратата. Хенри размени няколко думи с него, след което пилотът отвори вратата и освободи лоста, който придържаше стълбите. Сам чу как фотокамерите затракаха като картечници на фона на глъчката от човешки гласове. Чичо му се задържа за миг пред вратата и се обърна към тях:

— Дойде време да се срещнем с медиите, приятели. Не забравяйте за какво се договорихме относно отговорите.

— Нямаме коментари — каза Норман.

— Точно така — каза професорът. — Докато случилото не се изясни, ще разговаряме само с властите.

Всички закимаха с разбиране. Сам нямаше желание да обсъжда възкресението си с представителите на международната преса.

— В такъв случай да тръгваме — каза Хенри. Останалите го последваха.

Хенри слезе от самолета и затвори очи. Макар да грееше силно слънце, светлината на лампите и светкавиците го заслепи. Чу гласове, говорещи на английски, испански, португалски и френски. От журналистите ги отделяше полицейски кордон.

Хенри започна да търси едно лице из тълпата. Джоан. Надяваше се телефонното му обаждане на властите в Куско да не е закъсняло. По време на полета бе чул по радиото само откъслечни новини. Военните нахлули в абатството и после последвал огромен пожар. Имало много жертви, но подробности така и не бяха съобщени.

Продължи да стиска юмруци, докато вървеше по пистата. Оглеждаше тълпата от репортери, правителствени служители и случайни зрители. Не видя нито едно познато лице. Опита се да сдържи сълзите си. „Не искам това да ми се случва отново.“ Докато продължаваше напразно да търси с поглед Джоан, в гърдите му се появи болка, смес от горчивина и усещане за вина. Тази болка му бе позната. Бе я почувствал и преди, при смъртта на Елизабет. Доскоро смяташе, че отдавна се бе примирил със смъртта на жена си, обаче страхът му за съдбата на Джоан отново внесе смут в душата му. Всъщност болката му никога не бе преставала. Той просто я бе скътал дълбоко в душата си поради грижите за Сам.

Какво щеше да прави сега? Сърцето му бе изпепелено. Никъде не виждаше Джоан. Пред него се появи човек в строг сив костюм и му подаде ръка.

— Професор Конклин, аз съм Едуърд Джерънт, служител в протоколната служба на посолството на САЩ. Предстои ни дълъг разговор.

Хенри отпусна юмрук и подаде ръка. В този миг сред глъчката се открои звънлив глас:

— Хенри?

Застина на място.

Едуърд Джерънт понечи да поеме ръката на професора, но Хенри се отдръпна от него. Бе видял стройна фигура, опитваща се да си пробие път през полицейския кордон.

— Джоан… — промълви Хенри с треперещ глас.

Тя се усмихна и тръгна към него. В началото, бавно, а сетне, когато по лицето и потекоха сълзи, ускори ход. Хенри я посрещна с разтворени обятия. Тя се хвърли в прегръдките му. Хенри не бе очаквал, че може отново да изпита такава радост.

— За Бога, Джоан! Мислех, че са те убили! Аз обаче се молех… надявах се…

— Какво има, чичо Ханк? — чу гласа на Сам.

Той не знаеше нищо за Джоан. Хенри се бе почувствал твърде виновен и не сподели с него нищо за избора, който бе принуден да направи. Бе решил да мълчи, докато лично си изясни съдбата на Джоан.

Когато Сам се приближи до Джоан и Хенри, те леко се отдръпнаха един от друг. Хенри обаче не откъсна поглед от нея. Никога повече нямаше да го откъсва. Представи племенника си на доктор Джоан Енгел. Тя му се усмихна сърдечно и се ръкуваха. След това Хенри отново хвана ръката и.

— Какво стана с теб? Какво се случи? — попита той.

Усмивката и изчезна от лицето.

— Успях да се измъкна тъкмо преди полицията да щурмува абатството. Извадих късмет. След като монасите разбраха, че са обградени, задействаха механизъм, инсталиран в лабораторията. Изгоря всичко, включително и криптата, където държаха Кръвта на Сатаната. — Джоан махна с ръка към хоризонта. Хенри и Сам погледнаха натам. В небето се издигаше димен стълб, плътен като този на вулкан. — Взривът разруши цялото абатство. Все още продължава да дими. Оцеляха единствено инкските развалини под него.

— Удивително нещо — коментира Сам.

Хенри се надвеси над Джоан.

— Слава Богу, че успя да избягаш. Не знам как щях да живея без теб.

Джоан се сгуши в него.

— Вече няма да се разделяме, Хенри. Ти веднъж напусна моя живот. Няма да позволя това да се случи втори път.

Хенри се усмихна и я притисна още по-плътно до себе си.

— И аз няма да го позволя!

Сам се отстрани, за да не им пречи. Досега не бе виждал чичо си да се отдава така всецяло на другиго, а при това чувството очевидно бе взаимно. Радваше се за него, но в същото време се почувства самотен.

Недалеч от него Норман разговаряше със служителя на посолството и му съобщаваше част от историята им. Момчешкият смях на фотографа кънтеше из цялата писта. До него бе застанал Денал. Норман бе предложил да му осигури стипендия от „Нешънъл Джиографик“. След смъртта на майка си момчето нямаше друго, което да го задържа тук, където може би го очакваше само бедност, Двамата вече се бяха договорили да отпътуват заедно за Ню Йорк. Светкавиците на фотоапаратите продължиха да проблясват.

Сам се отдалечи от тълпата и тръгна към самолета. Трябваше му време за размисъл. След смъртта на родителите си той не се отдели от чичо си. Общата скръб бе създала между тях връзки, които обединиха сърцата им в едно, до което други хора нямаха достъп. Поне досега. Сам не знаеше как да определи настроението си. Бяха се случили твърде много неща. Чувстваше се като лодка, отвързана от кей и носена от течението. В главата му се завърнаха стари спомени. Скърцане на спирачки. Смачкан метал и строшени стъкла. Сирени. Безсилно провисналата ръка на майка му. Носилки и линейки.

Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи. Защо трябваше точно сега да мисли за всичко това? Не можа да спре сълзите си. После усети някой до себе си. Обърна се. До него бе застанала Маги и го гледаше.

Бе очаквал тя да му се присмее, но в погледа и видя само загриженост. Един от санитарите и бе дал яркожълто одеяло. Сега то я опазваше от хладния следобеден ветрец.

— Замислил си се какво свързва чичо ти с тази жена, нали? Страх те е да го изгубиш.

Той се усмихна и изтри очите си.

— Знам, че е нелепо, но не мисля само за чичо Ханк. Мисля и за родителите си. И за Ралф. И за всички хора, които смъртта ни отне. — Опита се да изрази чувствата си с подходящи думи и се втренчи в небето. Трябваше му човек, готов да го изслуша. — Защо именно аз останах жив? Защо родителите ми загинаха в колата?

— Аз пък си спомних за една канавка в Белфаст — каза Маги, доближила се съвсем близо до него.

Сам си даде сметка, че едва ли някой друг щеше да разбере болката му по-добре от нея.

— Защо се случи това? — попита тихо. — Знаеш за какво говоря. Какъв е отговорът? Аз дори умрях, дявол да го вземе, а после бях възкресен! А все още не знам какво да мисля.

— Има въпроси, на които не са дадени отговори — отвърна Маги и докосна бузата му. — Сам, ти в действителност не избяга от смъртта. Никой от нас не може да избяга от смъртта. Тя е някъде там и ни чака. Дори инките не успяха да избягат от нея. В продължение на години аз се опитах да направя това, вие с чичо ти също се барикадирахте срещу нея. И двата подхода не са разумни, защото Смъртта в крайна сметка винаги побеждава. Ако правим опити да и се противопоставим, само си утежняваме живота.

— Какво да правим в такъв случай? — попита я той с умолителен поглед.

Тя тъжно въздъхна.

— Трябва да се стремим да живеем колкото се може по-пълноценно. — Тя го погледна в очите. — Трябва просто да живеем, Сам.

Той почувства нов прилив на сълзи.

— Не мога да те разбера. Как…

— Сам — прекъсна го Маги и докосна устните му с пръст. Одеялото се свлече от плещите и.

— Какво?

— Просто замълчи и ме целуни.

Думите и го развълнуваха. Наведе се. Потъна в нейната топлота и започна да разбира смисъла на казаното от нея преди това.

Първо я целуна нежно, после — по-страстно. Усети бучене в ушите си. Ръцете му я притиснаха към него, а тя го прегърна през шията, разроши косата му и събори каубойската му шапка. Притиснаха се плътно един към друг и между тях не остана никакво пространство. В този миг сърцето на Сам проумя истината. Ето я причината, поради която трябва да живеем.

В тази целувка нямаше скръб. Нямаше чувство за вина. Нямаше смърт.

Имаше само живот. Нещо, което ги изпълваше с радост.