Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Excavation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Harper Torch

© 2000 by Jim Czajkowski

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

История

  1. — Добавяне

ЧЕТВЪРТИ ДЕН
Некрополът

Четвъртък, 23 август, 07:45 ч.
Пещерите
Андите, Перу

Сам се събуди върху каменния под на пещерата, след като някой леко го срита в хълбока. А сега? Изстена ядосано, изтъркаля се по-далеч от огъня и видя, че наблизо е застанал Норман, вперил поглед в мрачния некропол. Смяната на фотографа приключваше. Макар сега от армията на паяците да ги делеше пещерата на прилепите, бяха решили да не рискуват.

— Какво има? — попита сънливо Сам и разтри очи. След вчерашния отруден ден и почти смъртоносното плуване в ледения поток единственото му желание бе да изкара още половин ден до топлината на пламъците. Дори и миризмата бе съвсем поносима, като се отчетеше източникът и. Наподобяваше миризмата на изгоряла канела. От жаравата ги погледна обгорял череп. Сам се протегна.

— Защо ме събуди?

Норман не откъсваше поглед от сенчестите гробове на мъртвите инки.

— Тук става по-светло — съобщи той най-после.

Сам се намръщи.

— Какво говориш? Да не би някой да е хвърлил още една цепеница в огъня? — Погледна оставените наблизо три мумии, които предстоеше да бъдат използвани като цепеници. Норман се извърна. В ръката си държеше малко устройство. Бе неговият светломер.

— Не. Докато бях на пост, прегледах показанията му. От пет часа сутринта нататък започнаха да се увеличават. Разбираш ли за какво става дума?

Сам бе твърде уморен, за да разсъждава в толкова ранен час, при това, без да е изпил канче кафе. Седна.

— Казвай де.

— Зазорява се — каза Норман, сякаш това обясняваше всичко. Сам просто го погледна. Норман въздъхна. — Сам, ще сгреша ли, ако кажа, че утрото не е любимото ти време на денонощието? Междувременно и останалите се събудиха и започнаха да се раздвижват в импровизираните си легла.

— Какво става тук? — попита Маги и сладко се прозина.

— Норман задава гатанки — каза Сам.

Фотографът го изгледа сърдито и се обърна към цялата група.

— От сутринта светломерът ми регистрира все по силни сигнали.

— Наистина ли? — Маги се протегна и се обърна с лице към огъня.

— Направих измерванията в интервали от два часа, за да съм сигурен в изводите си. Не исках да вдъхна никому фалшиви надежди. Сам се изправи. Бе облечен само по панталони. Якето му все още съхнеше покрай огъня. През нощта го бе използвал като възглавница.

— Да не би да намекваш, че…

— Може би Норман е прав — прекъсна го смутено Маги. — Ако показанията са по-високи, това означава, че отнякъде прониква слънчева светлина. За Бога! Тук все пак трябва да има изход.

Думите и се запечатаха в съзнанието на Сам. Изход! Той се доближи до Норман и Маги.

— Сигурен ли си, че светломерът не регистрира само пламъците на огъня?

Към групата вече се присъединиха и Ралф, и Денал. Норман се намръщи.

— Не, Сам. Това устройство определено регистрира само слънчева светлина.

Сам кимна с разбиране, доволен от обяснението на Норман. Фотографът не бе глупак. Огледа пещерата. Светлината от пламъците играеше по стените и се отразяваше от огромната статуя в центъра на града. На Сам му се искаше Норман да не греши.

— В такъв случай, нека се опитаме да разберем откъде идва тази светлина. Можеш ли да използваш светломера, за да определиш източника?

— Възможно е… Ако се отдалеча от пламъците и настроя фокуса… — не довърши мисълта си и повдигна рамене. Ралф се намеси. Бе успял да се възстанови след вчерашните изпитания и бе възвърнал формата си.

— Ако искате, заедно с Норм можем да обиколим лагера и да проверим къде точно показанията са най високи. Така бихме могли да определим посоката, в която се намира източникът. Сам сръга с лакът фотографа, който не реагира веднага. — Какво ще кажеш, Норман?

Той погледна стената от мрак, започваща недалеч от огъня. Очевидно не му се искаше да реагира ентусиазирано на предложението на Ралф, но накрая, макар и с неохота, даде съгласието си.

— Може и да се получи нещо — изрази надежда той.

— Чудесно — зарадва се Сам. — Докато вие двамата разузнавате, ние ще останем в лагера. Вземете фенерчето. Включвайте го, когато трябва да се измерват показанията. Не се увличайте в това обаче, защото и неговите батерии започват да се изтощават.

— Ще внимаваме — увери го Ралф, след като взе фенерчето и провери изправността му. Норман отмести поглед от пламъците към мрака.

— Ако ще правим такъв експеримент, добре е да почваме веднага. Слънчевата светлина може да изчезне всеки момент. Достатъчно е да премине един облак, за да не успеем да регистрираме нищо.

Изглеждаше, че Норман въпреки собствените си думи все още се колебаеше. Лицето му бе напрегнато.

— Какво има? — попита Сам, след като забеляза тази напрегнатост на фотографа.

— Нищо — отвърна Норман. — Вероятно съм се нагледал на твърде много евтини филми на ужасите.

— Какво от това?

— В тези филми убиецът започва да избива спътниците си едва след момента, когато се разпръснат. Сам се засмя, тъй като реши, че фотографът се шегува. Норман обаче не се усмихваше. Смехът на Сам секна.

— Само не ми казвай, че сериозно мислиш…

Внезапно в огъня падна нещо тежко. Късове горяща тъкан и кости се разлетяха встрани и нападаха по каменния под. За миг всички си помислиха, че светлината на огъня ще изгасне. За щастие горящо парче тъкан падна върху складираните встрани мумии и ги подпали. Отново стана светло. Сенките отново заиграха по стените на гробниците.

Сам се обърна и притегли Маги към себе си. Точно в центъра на първия огън имаше голям правоъгълен камък. Очевидно гранитен блок от някоя постройка. Погледна нагоре. Там нямаше никакъв градеж, от който можеше да падне камък.

— Това не бе случайно! — каза Ралф, сякаш бе прочел мислите на Сам. Футболистът от Алабама включи фенерчето си и насочи лъча в пространството, неосветено от пламъците.

— Донеси пушките — разпореди Сам. — Веднага.

Ралф кимна утвърдително и подхвърли фенерчето на Сам. После взе пушката си, подпряна до каменната стена. Сам се наведе и взе карабината си. Маги и Денал се приближиха до него.

Чуваше се единствено пращенето на горящите кости. Въпреки това Сам усети, че около тях нещо се движи. Навсякъде беше тъмно, но някои от образуваните от мрака кътчета сякаш бяха живи. В тях имаше нещо, което се приближаваше към тях.

— Призраци идват за нас — промълви Денал.

Маги прегърна момчето, за да го успокои, но никой не се опита да опровергае думите му. В този некропол, обгърнат от игриви пламъци и плътни сенки, можеше да се материализират и най-страшните им кошмари. Това, което прекоси некропола, бе много по-страшно. Един от прокрадващите се към тях пришълци попадна в лъча на фенерчето на Норман. За миг застина, както застива животно, осветено от автомобилни фарове. Това обаче не бе сърна или елен. Бе създание, бледо като паяците албиноси. Двуного, голо, прегърбено и с дълги мускулести ръце. Сам в първия момент го взе за маймуна, но съществото бе напълно безкосмено.

То изсъска по посока към светлината и към тях и ги изгледа с огромни черни очи, свили се като цепки. Зъбите му бяха остри и дълги. Сетне изчезна в мрака със скорост, която се стори на Сам невероятна. Появи се и изчезна с такава бързина, че на никого не остана време да коментира случилото се. Нито Сам, нито Ралф успяха да се прицелят с пушките си. Лъчът на фенерчето на фотографа започна да трепери.

— Какво, по дяволите, бе това? — най-сетне наруши мълчанието Маги.

Сам подпря приклада на карабината на рамото си. Около тях бяха започнали да се разнасят най-различни тайнствени звуци. Стържене по скали, съскане, гърлено ръмжене, дори и пронизителен вой, който звучеше предизвикателно. Усещането бе, че са обкръжени от десетки такива същества, обаче бе възможно то да бе предизвикано от акустиката на пещерата. Погледите на Сам и Ралф се срещнаха. В очите на едрия младеж се бе стаил страх.

— Кои са те? — повтори Маги.

— Малакуи — отвърна Денал. — Призраците на подземния свят.

— А ти искаше да ни изпратиш там с Ралф сами — едва ли не изплака Норман, чието фенерче не преставаше да трепери. — Хайде и ние да извлечем една поука от филмите на ужасите: да не се делим. Никой не възрази. Всъщност никой не каза нищо. Всички се бяха втренчили в тъмното сърце на некропола.

 

Хенри се събуди и му стана неприятно от това. Главата го болеше, сякаш някой я бе използвал за солови изпълнения на барабан. Устата му бе сякаш изпълнена с киселина и лепнеше като туткал. Изстена. Пое си няколко пъти въздух и се опита да разбере къде се намира. Светлина идваше единствено от тесен прозорец, разположен високо на задната стена на малката стая.

Започна да си припомня нападението в „Джон Хопкинс“. Една от ръцете му се плъзна по гърдите му и докосна мястото, където го бяха улучили. Стрелата с перца я нямаше. Бавно осъзна, че лежи върху грубо легло с износен матрак. Все още бе облечен с предишните си дрехи — джинси и сива риза. Само спортното му сако го нямаше. Като отметна тънкото вълнено одеяло, с което бе покрит, Хенри се надигна в леглото.

Мебелировката в стаята бе спартанска. Единствените други мебели в нея бяха проядена от червеи дървена маса в задния ъгъл и поставка за коленичене пред просто дървено разпятие. Хенри се втренчи в него. Кръстът от черешово дърво се открояваше релефно върху варосаната стена. Отново се сети за сребърното доминиканско разпятие, висящо на шията на нападателя. Какво, по дяволите, ставаше?

Стъпи на пода, от което ушите му забучаха и за миг му причерня. Пое си дълбоко въздух, но преди това вече усети силна и добре позната му миризма. Идваше от протритото омазнено одеяло на леглото. Докосна с пръст грубата тъкан и после я доближи до носа си. Лама. Вълната от лама бе най-нискокачествената, произвеждана в Латинска Америка. Използваха я само местните селяни и рядко се изнасяше.

Започна постепенно да осъзнава местопребиваването си. В Южна Америка ли се намираше?

Изправи се и за миг се олюля върху отмалелите си крака, но бързо се окопити. — Не може да бъде!

Запъти се към единствената врата в стаята. Малка, но здрава на вид. Натисна дръжката. Вратата, разбира се, бе заключена. Отиде в средата на стаята и погледна към прозореца. Наблизо пееха птички, топъл полъх раздвижваше прашинките в слънчевия лъч, минаващ през прозореца. Слънчевата светлина изглеждаше прекалено ярка. Хенри усещаше, че днешният ден не бе денят, когато го бяха приспали с успокоителната стрела. Колко време бе прекарал в безсъзнание? Във въздуха се носеше миризмата на пържено и в далечината се чуваше глъчката на пазар. Стори му се, че се говори на испански.

Сърцето му се сви, когато разбра истината. Бе отвлечен и изведен от страната. Спомни си друго лице. Тъмна коса, светли очи и сочни устни. Дъхът му секна, когато си спомни как Джоан измъкваше стрелата, забила се в гръдта и, преди да се свлече на пода. Къде бе тя сега?

По-разтревожен за Джоан, отколкото за себе си, Хенри отиде до вратата и заудря с юмрук по нея. Още преди да успее да каже нещо, в горната и част се отвори малка шпионка. Две тъмни очи го погледнаха.

— Искам да знам какво…

Шпионката веднага се затвори. Чуха се приглушени думи, които не успя да разбере, и тихи стъпки. Някой бързо се отдалечи. Хенри отново удари с юмрук по вратата.

— Пуснете ме!

Всъщност не очакваше отговор. Само бе поискал да даде израз на гнева си. Поради това бе шокиран, когато някой отговори. Някъде откъм коридора се разнесе познат глас.

— Хенри, ти ли си?

Той въздъхна с облекчение.

— Джоан, ти ли се обаждаш?

— Добре ли си? — извика в отговор Джоан.

— Да. А ти?

— Цялото тяло ме боли и съм сърдита и направо бясна.

Хенри долови страх и в нейния глас. Не знаеше какво да каже. Трябваше ли да се извини, задето я бе замесил във всичко това? Или да се опита да я излъже, като и обещае бързо избавление? Изкашля се.

— Съжалявам за случилото се. Май не се получи особено приятна среща, какво ще кажеш?

Последва продължителна пауза, преди Джоан да му отговори.

— И по-неприятни премеждия съм имала!

Хенри притисна длани върху вратата. Много му се искаше да прегърне Джоан.

От другата страна на вратата закънтяха стъпките на приближаващ се човек. Джоан навярно също ги бе чула, тъй като замълча. Хенри затаи дъх. Какво щеше да стане сега. Нечий глас изрече кратки и отсечени думи. Прозвучаха като заповед.

Ключалката изщрака и след миг вратата на килията широко се отвори. Хенри нямаше представа какво може да очаква, така че бе изненадан, когато срещу изхода видя двама монаси в раса. Бяха отметнали качулки от главите си и на шиите им висяха огромни разпятия.

Хенри отстъпи крачка, след като видя лицето на по-високия монах. Бе Карлос, бандитът от „Джон Хопкинс“. И сега държеше пистолет в ръката си, но този път без заглушител.

— Бъдете сговорчив, професор Конклин, и всичко ще бъде наред.

— Къде съм? И какво искате от нас?

Карлос не му обърна внимание и даде знак на партньора си. Той отиде до другата врата и я отключи. След като разпореди грубо нещо на испански, отвори я широко и измъкна пистолет от гънка на расото си. Даде знак на обитателката на стаята да излезе оттам, като размаха оръжието.

Джоан излезе от килията предпазливо и веднага забеляза Хенри. Той видя, че тя почувства облекчение. Очите и бяха насълзени. Избърса набързо сълзите от лицето си и даде да се разбере, че не се нуждае от повече подканвания, за да се присъедини към Хенри и Карлос. Стрелна с поглед пистолета в ръката на високия монах и се обърна към Хенри.

— Защо сме тук? — прошепна. — Какво искат от нас?

Хенри понечи да отговори, но Карлос го изпревари:

— Елате с мен и ще получите отговори на въпросите си.

Поведе ги по коридора. Другият монах ги последва, без да изпуска пистолета си.

Джоан хвана Хенри за ръката. Той стисна нейната, за да я успокои. Ако тези монаси са искали да ги убият, щяха ли да ги упояват и да ги мъкнат чак тук? Какво обаче представляваше това „тук“? И какво искаха от тях? Съществуваше само един начин да се разбере това.

Хенри се загледа в елегантното расо на Карлос и в сандалите, с които тихо стъпваше по покрития с каменни плочи под. Що за странен маскарад?

Джоан не каза нищо, докато прекосяваха плетеница от коридори и изкачиха две стълбища. Походката и бе стегната. По пътя срещнаха само още един монах, човек с качулка, привел глава. Той се отмести, за да даде път на групата, без да повдигне поглед. Когато премина покрай него, Хенри чу тиха молитва.

След като го отмина, Хенри се обърна. Монахът продължаваше да гледа към пода, без да проявява интерес към пистолетите и пленниците.

— Странна работа — промърмори Хенри.

Карлос най-сетне спря пред голяма двойна врата, полирана и излъскана до блясък. Африкански махагон, прецени Хенри. При това, скъп. Върху вратата имаше дърворезба: планинска верига и много селца в подножието и. Хенри познаваше този пейзаж. Виждал го бе много пъти, когато посещаваше Перу. Бе добре известен район на Андите. Хенри се намръщи, когато Карлос почука на вратата.

— Adelante![1] — разнесе се плътен глас.

Карлос натисна двете врати, които се разтвориха безшумно благодарение на добре смазаните панти, и пред взора им се появи стая, не по-малко красива от махагоновата врата. В единия и ъгъл имаше изящно украсен молитвен олтар с обков от златни и сребърни пластини. Подът бе застлан с голям килим от ламска вълна, който омекоти шума от стъпките на Хенри. Покрай всички стени имаше високи библиотечни шкафове, достигащи тавана и изпълнени с прашни книги. В центъра на стаята имаше масивно бюро. Компютърът върху него изглеждаше съвсем нелепо в тази обстановка.

Зад огромното бюро бе седнал снажен мъж, възрастен, но енергичен на вид. Столът му изскърца, когато се изправи. Мъжът бе толкова едър, че редом до него дори бюрото изглеждаше малко.

Хенри обаче не обърна внимание на мъжа и на стаята, а погледна през широкия прозорец зад него. Оттам се виждаше острата камбанария на красива църква в колониален стил, извисяваща се над града. Хенри бе шокиран от гледката. Веднага разпозна сградата и разбра къде точно се намира — Куско, Перу. Това бе катедралата „Санто Доминго“, доминиканска църква, построена върху развалините на инкския Храм на слънцето.

Огледа още веднъж стаята. Внезапно съобрази къде се намираха. Монасите, гледката, дори и човекът, усмихващ се доброжелателно иззад широкото бюро… За Бога.

Хенри направи крачка напред и се вгледа в мъжа. Чертите му бяха определено испански, почти аристократични. Хенри си спомни разговора с архиепископа на Балтимор. Той му бе обещал да го свърже със свой доминикански колега в Перу. Хенри си спомни дори и името му.

— Абат Руис? — каза на глас.

Едрият мъж наклони глава в знак на привет.

— Професор Конклин, добре дошли в абатството Санто Доминго.

Не даде вид да се е смутил от това, че Хенри го позна. Абат Руис бе не само висок, но и едър. Гърдите и коремът му плътно изпълваха черната му дреха. Съвсем не изглеждаше обаче затлъстял и отпуснат. По-скоро приличаше на мускулест в младините си човек, впоследствие наедрял под тежестта на годините.

Хенри погледна противника си. Смяташе, че лесно разпознава същността на хората, но абатът го смути. Държеше се открито и дружески. С посребрелите си коси приличаше на добродушен дядо. Като отчиташе обстоятелствата, Хенри си даваше сметка, че подобен извод бе много далеч от истината.

Джоан се приближи до Хенри.

— Познаваш ли този човек?

— Не съвсем. — Хенри поклати глава.

Абат Руис ги покани да седнат в две огромни кресла.

— Професор Конклин и доктор Енгел, чувствайте се като у дома си.

— Бих предпочел да остана прав, докато получа няколко отговора — отвърна Хенри и се доближи до бюрото.

— Както желаете — отвърна абатът с леко обиден вид. Отиде при креслото си и се отпусна с въздишка в него. Джоан застана до Хенри.

— Какво искате от нас, дявол да го вземе? — попита грубо тя.

Абатът се намръщи и престорената топлота изчезна от лицето му.

— Моля ви да се въздържате от богохулства на това свято място. Това е дом Господен.

— Богохулства ли? — отвърна сърдито Хенри. — Вашият човек уби наш колега, а после ни упои и отвлече. Според вас колко Божи заповеди наруши с това, да не говорим за международните закони?

— Не се съобразяваме със светските закони. Брат Карлос е воин от Божето войнство и стои над международните закони. Колкото до неговата душа, не се бойте за нея. Той се пречисти чрез изповед и всичките му грехове са опростени.

Хенри се намръщи. Тези хора се бяха побъркали.

— Добре де — обади се Джоан. — Разбрах, че всички души са пречистени, изгладени и сгънати. Защо все пак, мамка му, ни отвлякохте?

Абатът не промени сърдитото и строго изражение на лицето си. Отдавна бе престанал да прилича на добродушен дядо.

— Поради две причини. Първо, искаме да научим повече неща за откритието на професор Конклин в развалините в Андите. Второ, искаме да разберем какво сте научили и двамата за мумията в САЩ.

— Няма да ви кажем нищо — отвърна решително Хенри.

Абат Руис започна да си играе с голям пръстен с функциите на печат, поставен на пръст на дясната му ръка.

— Последното тепърва ще се изясни — каза хладно. — Нашият орден има многовековен опит в развързването на езици.

Кръвта на Хенри изстина, когато чу тези думи.

— Кой сте вие?

— Тук аз задавам въпроси, професор Конклин — отговори абатът. Отвори чекмедже и извади оттам, и постави на бюрото нещо, което им бе познато. Бе лабораторният буркан с веществото Z. Златният материал все още бе запазил формата на малка пирамида. — Къде точно открихте това?

Хенри си спомни как главата на мумията се пръсна. Реши, че е по-добре да не лъже, преди да разбере какво знаят тези хора. При все това реши засега да не казва цялата истина.

— Това го открихме… при брат Де Алмагро. Джоан го погледна изумена. Абатът се оживи.

— Значи някогашният ни колега е изпълнил успешно мисията си. Успял е да открие източника на La sangre del diablo.

— Кръвта на Сатаната ли? — попита недоумяващо Хенри, след като преведе мислено текста.

Руис го изгледа продължително и после преплете пръсти.

— Струва ми се, че знаете нещо повече от това, което говорите, професор Конклин. Не забравяйте, че за няколко века успяхме да подобрим инструментариума си. За вас ще бъде най-добре да бъдете откровен и да ни помогнете. А и в крайна сметка сте човек на науката. Любопитството понякога е по-действено от страха. Готов ли сте да ме изслушате?

— Сякаш имам избор…

Абат Руис отново се изправи. Бурканът изчезна нейде в гънките на расото му.

— Всички хора разполагат със свободна воля, професор Конклин. Именно тя ни обрича на вечно проклятие или ни носи избавление.

Абатът излезе иззад бюрото си и даде знак на Карлос да ги поведе.

— В светилището! — нареди му.

Хенри забеляза, че монахът за миг се смути. Веднага обаче кимна и се обърна кръгом. Отвори вратата на кабинета и ги поведе. Безупречен воин на Бога, помисли си Хенри.

— Къде ни водите? — попита, Джоан, като се притисна до Хенри.

— На едно място, където ще ви разкрия истината, с надеждата да ни отвърнете с взаимност.

— Истината за La sangre del diablo? — попита Хенри, като се опитваше да измъкне повече информация. — Та какво можете да знаете за нея?

Абатът тежко въздъхна, сякаш се двоумеше дали да отговори. Накрая все пак се реши.

— Този метал е бил открит за пръв път от испанските завоеватели тук, в Куско. Намерили са го в Храма на слънцето на инките.

— Говорите за развалините под катедралата „Санто Доминго“, така ли? — попита Хенри. Историкът Педро де Сиеса де Леон бе описал Храма като най-богатата със, злато и сребро сграда в света. Дори стените отвътре били облицовани с дебели няколко сантиметра златни плочи. Испанците ги изкъртили и плячкосали, а после го разрушили до основи, за да построят върху него собствения си храм Божи.

— Точно за тях. — Руис въздъхна. — Храмът навярно е бил нещо великолепно, преди да го разрушат. Срамна работа наистина.

— Защо са назовали метала „Кръвта на Сатаната“? — попита Джоан.

Групата стигна до дълго виещо се стълбище, водещо дълбоко в подземията на абатството. Абатът започна бавно да се спуска по него. Пълнотата очевидно му пречеше, тъй като се задъхваше. След още няколко стъпала и отговори.

— Инките са имали вкус към красивите имена. Нарекли са среброто „сълзите на луната“, а златото, „потта на слънцето“. Когато испанските завоеватели научили за съществуването на този метал и се запознали с извънземните му свойства, обявили го за нечестив. Дали му не по-малко богохулно название — La sangre del diablo, „Кръвта на Сатаната“.

Хенри се заинтересува от казаното. Това бе в неговата област, но той за пръв път чуваше тази история.

— Защо за това откритие не се пише никъде? — попита той монаха.

Абатът повдигна рамене.

— Завоевателите уведомили за откритието си Църквата и тя се съгласила с тях. Металът бил изучен, необикновените му свойства били регистрирани, а през 1542 година бил обявен от папа Павел за гнусно творение, недостойно за погледа на Създателя. За дело на Сатаната. Доминиканските монаси, които придружавали испанците, конфискували всички образци от метала и ги изпратили в Рим, за да бъдат пречистени. Всички записи за него били унищожени. Преценило се, че да се говори или да се пише за него било равнозначно на общуване с Лукавия. Неколцина историци били изгорени живи, когато се опитали да се противопоставят на папския декрет. Изгорили ги тук, в тази сграда. Запазването на тайната се превърнало в бреме на нашия орден.

— Вашия орден… Говорите така, сякаш сте нещо отделно от Римокатолическата църква.

Абатът се намръщи.

— Ние сме част от Светата римска църква. За съжаление, тя почти ни забрави. Само шепа хора във Ватикана знаят каква е истинската мисия на нашия орден.

— И каква е тя? — попита Хенри.

Абатът предпочете да отклони въпроса.

— Последвайте ме и ще узнаете.

Бяха достигнали края на дългото стълбище. Хенри прецени, че се намират на поне петнайсетина метра под земята. Пътят пред тях бе осветен от редица електрически крушки. Хенри хвърли поглед върху стените и с изумление установи, че и те са дело на инките — градежът бе от масивни гранитни блокове, изрязани и съединени с изключително умение. Поглади стената с длан. Абатът забеляза това.

— Намираме се под абатството. Както и катедралата, то също е изградено върху древни инкски основи. Проходът под него е свързан с тунела, намиращ се под катедралата. Всъщност оттук има връзка с Храма на слънцето.

— Там ли отиваме? — попита Хенри. — Към Храма?

— Не. Ще видим нещо още по-удивително.

Като следваха Карлос, прекосиха плетеница от тунели. Хенри забеляза, че на места имаше дървени мостове, свързващи отделни части от покрития с камъни под. Първоначално реши, че необходимостта от тези дървени конструкции бе обусловена от пропадането на почвата в резултат на земетресения. При преминаването по поредния мост обаче съобрази, че те са разположени на твърде равни интервали, и че ямите, над които минаваха, имаха съвършено правилна квадратна форма. Изведнъж започна да се досеща къде отиваха.

— Тук някъде се намира ямата! — внезапно се оживи Хенри, след като се обърна и погледна отново плетеницата от коридори.

— Значи чували сте за това място? — усмихна се Руис.

— Какво представлява ямата? — запита Джоан.

— Подземен лабиринт. Адско подземие, където инкските владетели са хвърляли най-ненавистните си врагове. Било е изпълнено с капани и дупки, на чието дъно е имало остри като бръсначи камъни. В тях са хвърляли и скорпиони, паяци, змии и дори ранени пуми, за да измъчват пленниците.

— Ужасно… — промълви Джоан и погледна стените.

— Ямата е била една от най-ужасните камери за изтезания на инките. Испанските завоеватели са писали подробно за нея. Предполагало се е, че е тук, в Куско, но се смяташе, че отдавна е разрушена — каза Хенри и се обърна към абата: — Очевидно последното не е вярно.

На един от завоите Карлос спря и застана почтително пред гладка каменна стена. На лицето му бе изписан гняв и си личеше, че не одобряваше решението на абата да доведе пленниците на това място. Абат Руис застана до Карлос.

— Намираме се в центъра на лабиринта — осведоми ги той. — В светилището на нашия орден.

Хенри огледа коридора. Виждаха се само наредени един върху друг гранитни блокове. Нямаше и следа от врата.

Абатът се доближи до стената и натисна големия си рубинен пръстен върху малка пластинка от неръждаема стомана, вградена в трудно забележима вдлъбнатина. Отстъпи една крачка. Зад камъка се разнесе звукът на задвижени механизми. Хенри бе напрегнат. Не знаеше какво да очаква.

Внезапно част от гранитната стена се раздвижи и започна да потъва в пода. От отвора зад нея се подаде ярка светлина, която почти ги заслепи след дългата разходка в полумрака на коридорите. Стената с грохот потъна напълно в земята и застина. Хенри зина от удивление. Джоан, също.

Пред очите им се простираше огромна стая с размерите на малък склад. Представляваше свръхмодерна лаборатория, в която преобладаваха белият цвят и блясъкът на неръждаемата стомана. Зад стъклените врати и прозорци на обособените херметизирани помещения можеха да се наблюдават легион фигури, работещи в защитни облекла. Макар и заглушена от стъклените прегради, ясно се чуваше музиката на Бетовен.

Хенри хвърли поглед последователно към каменния лабиринт на инките и към свръхмодерната лаборатория.

— Добре, слушам ви — каза.

 

Нападение така и не се състоя. Бе изминал час, откакто Сам зае позиция за стрелба с пушката си и се отдръпна от огъня. Тъмният некропол беше безмълвен. Най-близките гробници бяха осветени от пламъците, но по-голямата част от града на мъртвите бе потънала в дълбок мрак. Единствено високата златна статуя в центъра на града отразяваше пламъците и приличаше на горящ огнен стълб. Не се чуха повече шумове, нямаше и движение.

— Може би са си отишли — прошепна Норман.

— Все още са някъде наблизо — възрази Сам.

— Причината е в пламъците — каза тихо и неочаквано Маги и моментално привлече погледите на мъжете към себе си. — Опитаха се да загасят огъня, като хвърлиха този голям камък върху него. За наше щастие неволно подпалиха останалите мумии. Ако огънят бе угаснал, досега да сме мъртви.

— Какво искаш да кажеш? — попита Норман.

— Че се боят от пламъците — отвърна вместо нея Сам. Бе съгласен с Маги и я погледна с уважение. — Именно пламъците ги държат на разстояние.

Маги кимна утвърдително.

— Създанието, което видяхме, нямаше никаква пигментация — отбеляза Маги. — Очевидно не живее на дневна светлина. По-скоро е пещерен обитател.

— Що за създание обаче беше? — попита Ралф.

— Откъде да знам — отговори троснато Маги. От напрежението всички бяха станали раздразнителни. Тя се доближи до Денал. Очите на момчето се бяха закръглили от страх, истински и самовнушен. — В никакъв случай обаче не бе дух. Бе от плът и кръв. Нямам представа що за създание е, навярно е някакъв вид плешива горила.

Ралф поклати глава и намести пушката си по-удобно. Сам реши, че и едрият му спътник се е уморил.

— В южноамериканския континент никога не са откривали големи маймуни — каза.

— Има обаче много райони на Андите, които все още не са изследвани — възрази Маги. — Като това място например.

— Освен това имаше почти човешки вид — каза Норман.

Сам не бе съгласен с последното твърдение. Не смяташе, че изкривеното и гърбаво същество, осветено от фенерчето, имаше човешки вид. Отново си спомни жестокото му лице и острите му като бръсначи зъби. Определено не бе човешко същество. Маги обаче настоя на своето.

— Навсякъде по света хората съобщават за съществуването на странни човекоподобни същества във високите планини. Саскуоч — в планините Сиера, йети — в Хималаите.

— Страхотно — иронизира я Ралф. — Значи сме открили страшния снежен човек на Андите.

Всички отново млъкнаха, тъй като обстановката не предразполагаше към дълги разговори. Настъпи пълна тишина, нарушавана от пукота на огъня. След малко Сам започна да се надява Норман да е прав. Може би странните създания се бяха махнали От дълбочината на пещерата внезапно се чу рязко излайване. Бе последвано от гърлено ръмжене, което се разнесе около тях. Всички се напрегнаха. Сам сложи пръст върху спусъка.

Странните звуци се чуха повторно и започнаха да кънтят из пещерата. Струваше им се, че са обкръжени от стотици такива създания.

— Туземците започнаха да проявяват нетърпение — прошепна Норман.

— Може би намират смелост да ни нападнат независимо от огъня — предположи Сам.

— Какво да правим? — попита Норман.

— Имаме две възможности — отговори Сам. — Едната е да се барикадираме в някоя от гробниците. Да накладем голям огън до входа и да изчакаме да дойдат. Да ги отблъснем, ако ни нападнат. Имам може би дванайсетина патрона. Ралф има около трийсет.

Маги, погледна тесния вход на една от близките гробници. Определено не одобри изказаната от Сам идея.

— В такъв случай бихме се озовали в капан — прецени тя. — Няма да има къде да избягаме. Освен това след време огънят ще угасне.

— Ако ни свършат мумиите, докато сме вътре, кой ще излезе навън, за да търси нови, с които да поддържаме огъня? — попита Норман.

— Прави сте. Тази възможност не е за предпочитане — съгласи се Сам. — Другата възможност е следната: ще се опитаме да се измъкнем оттук. Ще търсим изхода с помощта на светломера на Норман. Ще държим пушките си в готовност и ще си приготвим факли. Те би трябвало да задържат нападателите на разстояние. Поне толкова време, колкото ни трябва, за да се измъкнем.

— Каквото и да решим, по-добре ще е да побързаме — настоя Ралф, вслушвайки се в зачестилите звуци около тях.

— Именно нашето бездействие ги окуражава — разсъждаваше Маги. — Ако започнем да се движим, като вземем огъня със себе си, това би трябвало да ги уплаши. Освен това нищо чудно тази пещера да е техен дом. Ако става дума за територия и им дадем да разберат, че не смятаме да оставаме тук, може би ще ни оставят на мира.

— Твърде много „ако“ има в думите ти — каза Ралф.

— Ето какво, предпочитам да се движим, вместо да стоим като заковани на едно място — отвърна Маги. — Според мен ще е неразумно да оставаме повече тук. Гласувам да се махаме.

— И аз — побърза да я подкрепи Денал с тих и уплашен глас.

— Задържахме се прекалено дълго на това място — добави Норман.

Сам погледна Ралф.

— Добре, да се разкараме по живо, по здраво — каза едрият футболист и повдигна рамене.

Сам се зарадва, че решението бе взето единодушно. Оставаше и да е правилно.

— Добре. Ралф и аз трябва да сме със свободни ръце, за да можем да ползваме пушките при необходимост. Всички останали вземете по един факел.

Докато чудовищата около тях пищяха и скърцаха със зъби, Ралф и Сам заеха позиция за стрелба в мрачния некропол. Останалите бързо се заеха с направата на факли. Измъкнаха мумия от близката гробница и задърпаха крайниците и. Денал, Маги и Норман се сдобиха с факли. Норман отстъпи крачка, държейки тънък мумифициран крак.

— Чувал съм, че не е хубаво да си правиш майтап с тези неща, но няма как. — Лицето на фотографа бе покрито с пот от напрежението и умората. Той се приближи до огъня и запали крака. — Нещо ми подсказва, че заради тази работа ще отида в пъкъла… Както и да е, може би вече съм в него.

Без да обръщат внимание на нервните му приказки, Маги и Денал последваха примера му. След малко всички държаха запалени човешки крайници в ръка.

— За всеки случай си взех резервен факел. — Маги посочи човешката ръка, прикрепена към ремъка на раницата и. — Пък и по пътя ще открием още, ако ни потрябват.

— В краен случай ще използваме и светкавицата на фотоапарата ми — добави Норман.

— Тогава, да тръгваме — заяви Сам. — Аз ще вървя напред. Норман ще бъде плътно до мен, за да се ориентираме по светломера му. Маги, ще можеш ли да държиш едновременно факела и фенерчето?

В отговор тя кимна утвърдително.

— Ти ще ни следваш заедно с Денал, а Ралф ще охранява тила ни. Ще прекосим града. Знаем, че зад нас няма изход, така че е най-добре да вървим напред — предложи Сам и изгледа спътниците си. Никой не възрази. — Добре, да тръгваме.

Групата се отправи на път. Улиците между гробниците на некропола бяха достатъчно широки, поради което можеха да се движат в пакет. Норман вървеше до Сам и следеше показанията на светломера, като го закриваше с тялото си от светлината на факела. Маги вървеше от другата страна на Сам с фенерче, насочено напред. Денал едва ли не се бе прилепил до нея. Ралф гледаше назад и защищаваше тила им.

Докато напредваха по плетеницата от улици и се приближаваха до отсрещната стена на пещерата, предположенията на Маги донякъде се потвърдиха. Какофонията позатихна, тъй като съществата определено донякъде се уплашиха от движещите се пламъци. За съжаление, само донякъде. Ръмженията и писъците продължиха и което бе по-лошо, започнаха да звучат по-отблизо.

Изведнъж зад гърба им прокънтя изстрел. Сърцето на Сам се сви и той рязко се обърна. Видя, че от дулото на пушката на застаналия на два метра от него Ралф излиза дим.

— За Бога, видя ли нещо? — изкрещя Сам, Изстрелът все още отекваше в ушите му.

Ралф поклати отрицателно глава и погледна с пренебрежение некропола.

— Реших само да ги постресна. Щом огънят не ги плаши достатъчно, един предупредителен изстрел може да ги вразуми.

— За Бога, насмалко щях да получа удар! — възкликна Маги. — Друг път предупреждавай, преди да стреляш!

В отговор Ралф я погледна глупаво.

— Извинявай, но просто много ми се искаше да направя нещо. От тези писъци и степания бяха започнали да ме полазват тръпки по гърба.

Норман се повдигна от каменния под, където инстинктивно бе прилегнал.

— Направиш ли това още веднъж, ще трябва да ми купиш нови долни гащи — пошегува се той.

— Я, вече нищо не се чува — учуди се Денал.

След като свиренето в ушите му престана, Сам разбра, че момчето говори истината. Постъпката на Ралф все пак бе прекратила шума. Тишината в пещерата бе мъртвешка.

— Може би изстрелът ги е прогонил — каза обнадеждено Норман и изтупа праха от панталоните си.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Ралф. — Да вървим.

Групата продължи в плетеницата от улици. Архитектът на некропола определено не бе отбирал много от урбанистика. Нямаше нито една права улица, а много от тях бяха задънени. Сам преценяваше придвижването им по приближаването до огромната статуя. Напредваха бавно със скоростта на костенурка. Налагаше им се често да спират, за да поглеждат показанията на светломера.

— Тук може и да се заблудим — каза по едно време Норман, надвесил се над светломера.

— Не може да няма изход — възрази Сам.

Пътешествениците станаха още по-нервни и напрегнати. Воят на чудовищата бе престанал, но сега започна да ги изнервя тишината. Без да имат представа къде може да се намират създанията, вглеждаха се нервно във всяко трепване на сенките. Никой не каза нищо, но всички знаеха, че създанията са все още около тях. Инстинктът им подсказваше, че ги дебнат хищници. Усещаха погледите им върху себе си. Усещаха, че нещо се таи в мрака.

Безмълвието започна да ги потиска още по-силно. Вече не разговаряха. Дори Норман престана да се оплаква. Сам изпита желание отново да чуе воя на създанията. Стори му се, че това щеше да бъде за предпочитане пред проклетото безмълвие. Внезапно над главите им се разнесе приглушен писък. Маги незабавно насочи лъча на фенерчето към покрива на съседната гробница. Освети, големи бледи лица с черни очи, с гримасничещи уста и остри зъби.

— Назад! — извика Сам и изблъска Маги и Денал зад себе си.

Чудовищата скочиха от покрива и се нахвърлиха върху тях.

Пушката на Ралф изгърмя и една от гнусните твари се загърчи още във въздуха. От врата и зашуртя кръв. Извъртя се и с трясък се стовари върху каменния под. Затъркаля се и започна да надава отвратителни писъци.

Сам даде знак на останалите да се скупчат и отстъпи крачка назад. Стисна пушката си. Едно от създанията се изправи от мястото, където бе заело позиция. Сам успя за пръв път внимателно да го разгледа. Бе бледо и безкосмено, подобно на първото, което бе видял, но определено по-мършаво. Всичките му ребра прозираха под изопнатата кожа. Крайниците му представляваха едва ли не само удължени кости. Сам бе смутен обаче именно от лицето му. Наподобяваше муцуната на мечка и зъбите му до един бяха остри. Определено бе хищник. Още по-смущаващи обаче бяха огромните черни очи. Сам съзря някакъв първичен разум в погледа им. Нещо като любопитство, смесено с ярост. Тази смесица без съмнение бе смъртоносна.

Сам обаче видя в този поглед и друго нещо — предпазливост. Мършавото същество отмести поглед към ранения си другар, който продължаваше да се гърчи върху пода. Когато повторно изгледа Сам, черните му очи се бяха превърнали в цепки.

Съществото изсъска срещу Сам. Като повдигна дългите си бледи крайници, изчезна в една странична улица със скорост, трудно проследима от човешко око. Сам не успя дори да се прицели. Съществото се бе превърнало в размазан белезникав призрак. Наистина се движеше бързо, дявол да го вземе.

Междувременно други негови събратя заизлизаха от различни отвори. От черни прозорци и от тесни врати. Сам забеляза, че между тях съществуваха различия. Някои представляваха умалени копия на съществото, което току-що бе видял. Други имаха по-яки тела. Някои дори притежаваха нещо като зародиш на криле, стърчащи от лопатките. Единствената обща характеристика на всички бяха проницателните гладни черни очи и прозрачната кожа.

— Сам, опасност отляво! — извика Маги.

Сам се извърна наляво. Яко същество с криви крака се бе устремило към тях, като държеше тухла над главата си.

Сам се прицели с лекота. Рефлексите, отработени в течение на дълги години стрелба по патици и фазани, сега му послужиха. Натисна спусъка. Куршумът улучи съществото точно в гърдите и спря устрема му. То падна, задържа се за малко на колене и сетне напълно се свлече. Черна като нефт кръв потече по бялата му кожа. Каменната тухла падна от пръстите му.

Отдясно се разнесе друг изстрел. Сам видя как друго чудовище се свлича на земята на няколко стъпки пред Ралф.

— Продължавай! — извика Ралф.

Сам бе повторно предупреден от писък. Този път не го издаде Маги. Едно от изкривените създания, самка с увиснали гърди, нададе продължителен боен вик. В бледите си ръце държеше тояга. Той се опита да насочи пушката към нея.

— Сам!

Тоягата се спусна към него по-бързо, отколкото бе очаквал. Отстъпи крачка, но недостатъчно бързо. Тоягата шумно се стовари върху цевта на карабината. Оръжието издрънча върху каменния под.

Ръката му изтръпна от удара. Тоягата отново се завъртя. Този път бе насочена към главата му. Самката тържествено зарева. Сам, изгубил равновесие, не успя дори да се приведе. Изпита внезапна рязка болка в лявото си ухо. Извика от изненада.

— Извинявай — съжали Маги и тикна факела, който бе преминал покрай главата му, по-напред, в лицето на нападателката.

Очите на звяра се разшириха от ужас. Победният му вик премина в ужасен писък. Тоягата падна от треперещите му пръсти и той закри лицето си с ръка.

Маги заобиколи Сам и размаха факела. Създанието се отдръпна и мигновено се скри зад една гробница. И неговата скорост беше сякаш свръхестествена.

— Бързо си вземи пушката! — изкрещя Маги на Сам. — Ползвай факлите! — извика на Норман. После посочи с лакът Ралф, който отново бе стрелял. Чернокожият мъж бе обграден отвсякъде. — Помогни му! Аз ще остана при Сам и Денал. Трябва да си пазим гърбовете, когато отстъпваме.

Норман отиде при отбраняващия се бивш футболист и прогони две скотоподобни създания с факлите си.

— Накъде ще отстъпваме? — попита.

— Накъдето и да е! Само да не оставаме тук — отвърна Маги.

Норман кимна, сякаш този отговор го удовлетворяваше. После се включи в битката при Ралф. С още няколко изстрела и един размахан факел разчистиха пространството около високия чернокож мъж.

Отляво се разнесе уплашената въздишка на Денал. Сам видя как малкият индианец започна да отстъпва пред три дребни създания, миниатюрни копия на това, което бе нападнало Сам. Те тихо напредваха по пода, като се подпираха на ръце. Приликата им с маймуни бе много силна.

Като използва свободната си ръка, Сам придърпа Денал към себе си и се прицели в най-близкото от трите. Изстрелът от упор отнесе горната част на черепа му и пръските кръв, попаднали върху другите две, ги накараха да забавят ход.

— Насам! — изкрещя Сам, като тикна Маги и Денал към една странична улица, докато две създания продължаваха да се приближават. Трето създание се протегна към Маги от един покрив, но факелът и го прогони.

Тогава двете поклащащи се чудовища на улицата изреваха и скочиха. Не обаче върху човеците. Нахвърлиха се върху падналия си другар и започнаха да разкъсват бледото му тяло с нокти и зъби. Сам, Маги и Денал продължиха да се оттеглят.

— Що за създания са тези? — попита ужасена Маги.

Сам не знаеше какво да и отговори. В импровизираното пиршество се включиха нови създания, привлечени от миризмата на кръв. Когато факлите се отдалечиха от тях, изскочиха от всички възможни ниши и покриви. Бяха изключително настървени. Какъвто и неутралитет да бе съществувал между създанията, той веднага изчезна, след като надушиха миризмата на прясна кръв и плът.

— Сам, Маги, не можем да дойдем при вас! — изкрещя Ралф. — Много са!

Сам не откъсваше поглед от касапницата. Боеше се, че обезумелите от жажда за кръв създания ще престанат да се плашат от огъня.

— Не се опитвайте да ни достигнете сега! — извика. — Следвайте тази посока! Към златната статуя! Там ще се срещнем! В отговор чу още изстрели.

Маги освети пътя зад тях. Там нямаше никого. Пиршеството на съседната улица бе привлякло, глутницата така, както свещ привлича нощни пеперуди.

— Да побързаме! — подкани ги Маги. — Не знаем докога тези гадини ще се задоволят с местна храна.

Сам не се нуждаеше от повече напомняния. Заедно с Маги и Денал се затичаха по улиците. Взимаха слепешком всички завои, които водеха към златния идол. Писъците на чудовищата, разнасящи се около тях, ги подтикваха да се движат по-бързо. Сам презареди пушката си в движение.

— Как се чувстваш? — обърна се към Маги. В светлината на фенерчето видя, че лицето и е пребледняло и покрито с пот. — Засега съм добре, но ми задай този въпрос още веднъж, когато престанем да тичаме.

Сам я стисна за лакътя. Знаеше какво има предвид. Докато се защищаваха и бягаха, ужасът им бе потиснат от адреналина. Едва по-късно щяха да се шокират от случилото се с тях.

— Нищо ми няма — успокои го Маги и потупа Сам по ръката.

Той и отвърна с усмивка.

— Ще се измъкнем оттук, повярвай ми.

Тя кимна, но той знаеше, че това кимване не означава, че му вярва. Не бяха наивници. Тези същества очевидно бяха канибали и не пренебрегваха мършата.

Бледата им кожа и огромните им очи издаваха, че са обитавали пещерите в течение на поколения. Може би хилядолетия. Кръстосвали са се помежду си и претърпявали мутации. Какво ли са представлявали някога? Неизвестен вид човекоподобни маймуни или може би дори праисторически хора? Ако обаче от тези пещери съществуваше изход, защо тези същества не го бяха използвали?

Сам се замисли върху тази загадка, за да прогони страха. Може би Денал бе прав. Може би тези създания бяха именно малакуи, призраци на подземния свят. Ако инките се бяха срещнали с това чудовищно племе, спокойно можеха да повярват, че те са създания от ука пача, от подземния свят на призраците. Дали заради това бяха построили тук такава скъпа гробница? Дали са вярвали, че тези чудовища ще защитят техните покойници? Като имаше предвид поведението им, Сам реши, че създанията действително се бяха проявили като съвестни пазачи.

Не бе уверен обаче в истинността на изводите си. Разумът му подсказваше, че един важен елемент от пъзела липсваше. Очевидно отговори на въпросите си щеше да получи по-нататък.

Сам, Маги и Денал побягнаха. Изстрелите, прекъсващи писъците в далечината, показваха местоположението на Ралф и Норман. Въпреки това Сам се стряскаше от всеки изстрел, кънтящ в пещерата.

— Надявам се при тях всичко да е наред — тревожеше се Маги, след като чуха цяла поредица изстрели. Подпря се на един прозорец и си пое дъх.

— Ще се справят. Ралф е силен, а Норман е съобразителен, така че ще се справят.

Маги кимна. После надникна иззад ъгъла.

— За Бога! Ето го най-сетне! — отдъхна си тя и даде знак на Сам и Денал да я последват. Сам също зави покрай ъгъла и погледна улицата. Бе дълга и права. Единствена в проклетата плетеница от криви улици. И тя имаше гробници от двете страни, а в края и се виждаше пиедесталът на огромната статуя. Паметникът определено бе на инкски владетел, на Сапа Инка, подобен на другия, който охраняваше тайния вход към пещерите. Ръцете на скулптурата бяха повдигнати и докосваха далечния таван. Впечатлението бе, че го крепяха.

Денал погледна статуята и зина от удивление.

— Това е същият крал. — Освети го с фенерчето. Бе висок колкото двайсететажно здание. Сам също погледна статуята. И този крал имаше корона от пера, и той ги гледаше презрително с аристократическото си лице. Очевидно бе същият владетел.

— Права си. Той ще да е бил този Сапа Инка, който е покорил народността моче, строителите на погребаната пирамида. Несъмнено е искал да увековечи присъствието си в тази подземна крепост.

— Не е бил особено скромен — вметна Маги.

— Е, хайде да му се представим — каза Сам и ги поведе. Все още се боеше от възможни нападения на обитателите на пещерата. Стискаше пушката си и имаше готовност за стрелба, но тази улица изглеждаше наистина мъртва. Наблизо не се чуваха никакви звуци. Писъците отекваха в далечината. Сам ускори крачка. Не му се искаше да ги чуе отново около себе си. Улицата се оказа много по-дълга, отколкото първоначално им се бе сторило. Огромните размери на статуята ги бяха подвели относно истинското разстояние до нея. Сам забеляза, че колкото повече се приближаваха до централния площад, толкова по-високи и големи ставаха гробниците. Бяха много уморени и тичането им постепенно премина в нормален ход.

Лъчът на фенерчето на Маги се плъзна по украсата на огромните мавзолеи. Някои от тях бяха четириетажни и украсени със златни и сребърни орнаменти, инкрустирани с рубини и изумруди. Фасадите бяха покрити с рисунки на странни създания: дракони, крилати леопарди и полухора-полузверове. Маги прокара пръст върху сложна мозайка, изобразяваща тържествена процесия.

— Тези гробници навярно са принадлежали на „капак“, на хората от висшите класи — каза задъхано.

Сам се съгласи с нея.

— Така е. Всички са били погребани в нозете на своя крал Сапа Инка. Обърни внимание на разположението на дланите му. Дори то показва как са възприемали владетеля си: като физическа връзка между горния свят и този.

Гробниците най-сетне свършиха и пред тях се появи площадът, на който бяха стъпили златните нозе на статуята. Сам погледна нагоре. Тя достигаше самия таван на пещерата.

— Леле…

Маги не бе така впечатлена. Продължаваше да се вглежда в мрачния некропол. От време на време отдалеч се дочуваха животински ревове.

— Какво, по дяволите, представляват тези създания? — промърмори.

— Не знам — отвърна Сам. — Поне някои от тях обаче притежават зачатъци на разум. Използваха оръжия. Тояги и камъни.

— И аз го забелязах, но това бяха само създанията с по-дебели крайници. Обърна ли внимание?

— Как да ти кажа… Бях твърде зает с отблъскването им.

— Казвам ти самата истина. Другите се бориха само със зъби и нокти. Бих казала, че глутницата бе разделена на четири отделни класи. Всяка една от тях със свои специфични функции и възможности.

— Да не би да ги оприличаваш на пчели? С техните работници, търтеи и царица?

— Точно така. Първо се появиха мършавите с дългите крайници.

— Да. И аз видях едно от тях. Движат се по-бързо от леопарди.

— Направи ли ти впечатление, че те не се биеха?

— Вярно е. Те се появиха първи и после просто останаха в периферията. Какви са те? Разузнавачи?

— Вероятно да — каза Маги. Сам започна да обмисля теорията и. Отново си спомни битката.

— А какво ще кажеш за тези, които приличаха на питбули? Дето въобще не се бояха от пламъците?

— Очевидно принадлежат към друга класа. Забеляза ли, че не притежават полови органи?

— Не се загледах в тези подробности. Щом обаче са безполови, както казваш, вероятно трябва да съответстват на пчелите работнички.

— Точно така — потвърди Маги. — Безплодни работнички с ограничен разум. Това, че не се бояха от огъня, може да се обясни по-скоро с глупост, а не със смелост. Дали обаче това е вярно?

— А онези с оръжията? — попита Сам. — Яки и със зачатъци на криле. Нека се опитам да отгатна. Войници.

— Или може би просто труженици — уточни Маги. — Не знам. Обърна ли обаче внимание на гиганта, който сякаш издаваше заповеди? Сигурна съм, че той бе ръководител на глутницата. Той бе най-едрият.

— Правим твърде много изводи и изказваме твърде много предположения за кратко време.

— Нали чичо ти ни учи да разсъждаваме така? Да екстраполираме. Да вземем малките късчета, останали от един народ, и с тяхна помощ да възстановим една цивилизация.

— Маги, без повече информация ще ми бъде трудно…

Денал внезапно дръпна Сам за ръкава. Той погледна момчето.

— Господин Сам, не чувам повече изстрели — каза Денал, вперил поглед в мрачния некропол. Сам се извърна към Маги. Погледите им се срещнаха. Тя бе намръщена.

— Денал е прав — каза тя. — От доста време престанахме да чуваме изстрели.

Сам погледна града, опитвайки се да открие следи от Ралф и Норман. В тъмнината все още се разнасяха писъци.

— Може би са успели да избягат — допусна той.

Маги бавно освети в кръг всички гробници около тях. Оттук некрополът приличаше на широка паница. Подобно спици на колело, от площада се разстилаха към града седем прави булеварда.

— Не виждам следи от фенерчето на Норман — разтревожи се Маги.

Сам се доближи до нея. Къде бяха приятелите им? Да не би да ги бяха пленили? Сърцето му се изпълни със страх за съдбата им.

— Трябва да са някъде там. — Той посочи към мрака. — Непременно са някъде там.

Притиснати от глутница чудовища, Норман и Ралф се пъхнаха под арката на една гробница и влязоха вътре. Тясното пространство бе изпълнено с миризмата на влага и канела. Бледите създания останаха от другата страна на вратата. Виковете и писъците, излизащи от гладните им гърла, не спираха. С помощта на факела, от който бе останал само половин крак, Норман ги прогони по-далеч от вратата. Пламъците, макар и слаби, ги държаха на разстояние.

— Хайде, Ралф, направи нещо — помоли Норман и погледна отново към входа. Очилата му се плъзгаха върху запотения му нос.

Ралф, влязъл във вътрешността на гробницата, се измъчваше със затвора на пушката.

— Боклук, същински боклук! Не ще да се разблокира.

— Като не ще, разблокирай го ти! — извика Норман.

— Какво, по дяволите, мислиш, че се опитвам да направя? — сопна му се Ралф. Огромните му мускули хванаха пушката още по-енергично, но отново без успех. Изражението на лицето му издаде безсилието му.

— Мамка му — изруга Норман и тикна факела в бледо лице, приближило се твърде много. То изрева и изчезна. — А сега какво да правя? Този крак е почти изгорял.

— Задръж ги за малко — разнесе се глас от дъното на гробницата, последван от шумолене. Норман не посмя да се обърне. Чудовищата се доближаваха и дори започнаха да се протягат към факела му, сякаш вече не се бояха от него. — А сега се отдръпни — помоли Ралф напрегнато.

Норман се отмести и едрият мъж захвърли някакъв вързоп до входа. Бе изсъхнала мумия в утробна поза.

— Запали я.

Норман доближи горящия факел до изсъхналите вълнени бинтове. Появи се пушек, който изпълни тясното пространство. После цялото мумифицирано тяло бе обхванато от ярки спасителни пламъци. Помещението се изпълни с още повече дим. Норман усети как очите му се просълзяват и се закашля.

— Отмести се — каза Ралф и ритна горящия вързоп през вратата. Той спря точно пред нея и се разгоря по ярко. Създанията се разпиляха и запищяха като уплашени свине. Норман отстъпи крачка и отдъхна с облекчение. Така щяха да спечелят още малко време.

— Можеш ли да оправиш пушката?

— Не знам. Един патрон се е залостил така, сякаш е заварен. Да се надяваме, че другите ще видят пламъка и ще дойдат тук.

— И да го видят, няма да разберат, че сме в опасност. Не е ли по-добре да започнем да викаме за помощ?

Ралф го погледна отчаяно и поклати глава.

— Няма да имаме полза от това. Поради акустиката на това място няма да разберат къде се намираме. Готов съм обаче да изслушам други умни идеи. Норман започна да хапе долната си устна и да оглежда пода, сякаш можеше да открие отговор сред разпилените керамични съдове на покойниците.

— Струва ми се, че имам една. — Подаде факела на Ралф и започна да се рови в сака с фотоапаратите. Извади оттам светкавицата и я показа. — Една наистина умна идея!

— Каква е?

Норман не отговори.

— Трябва да достигна този процеп. — Той посочи тесен отвор близо до тавана. Бе твърде малък, за да може някое от чудовищата да се промуши през него, но щеше да му свърши работа. — Трябва някой да ме повдигне. Ще ти стигнат ли силите?

— Мога да повдигна четири мършави задника като твоя.

— Достатъчно е да се справиш само с моя. Подложи си коляното.

Ралф се приведе и помогна на Норман да стъпи първо на коляното му, а после на раменете му.

— Сега се повдигни — нареди Норман и коленичи на раменете на Ралф, като с едната ръка се хвана за главата му.

Ралф изхвърли въздуха от дробовете си и рязко се изправи, като повдигна фотографа до тавана. Зае устойчива позиция и се обърна към Норман.

— Каквото и да си намислил, прави го по-бързо.

Норман надникна през прозореца. Оттам се виждаше златната статуя. Чудесно.

— Побързай! — подкани го Ралф.

Норман усети, че губи устойчивост. Хвана се за края на прозореца, за да не падне.

— Задръж още малко!

— Побързай! Не си толкова лек, колкото изглеждаш.

— Да не би да намекваш, че съм дебел? — възкликна Норман с престорено обиден глас.

— Престани. Няма време за майтапи.

— Всички са критично настроени — въздъхна Норман. Сетне извади светкавицата от джоба си. Изстреля три къси светлинни сигнала, после, три по-продължителни, и накрая, още три къси. Изчака да изтекат още няколко секунди и повтори сигнала.

Светлината на светкавицата бе ослепителна, тъй като се отразяваше в стените на съседните гробници. Норман изкара още една поредица от сигнали и после изключи апарата. Това трябваше да е достатъчно.

— Какво направи? — попита Ралф, когато Норман тромаво скочи от раменете му.

— Набрах номера на полицията — отвърна Норман и прибра светкавицата в сака. — Изпратих един старовремски SOS.

Ралф се извърна към процепа.

— Добре си го измислил — промърмори.

— Моля — каза Норман, доволен от своята съобразителност. Разкърши се и преметна сака през рамо. — Дано само някой да го е забелязал.

Внезапно усети, че нещо разрошва косата му. Замахна и го удари с ръка. Усети, че удари нещо твърдо. Изпищя и отскочи встрани.

Едно от съществата продължаваше да протяга ръка към него през прозореца. Норман се отмести. Зад ръката се появи лице с много зъби, което изръмжа. Норман наистина бе успял да привлече нечие внимание. Не обаче това, на което се бе надявал.

— Майната му! — прошепна.

Откъм покрива се разнесоха стържещи звуци, сякаш сто гарги дращеха с крака. След малко се чу изпукването на гранит и една от плочите на покрива помръдна на сантиметър.

Норман и Ралф погледнаха образувалия се процеп между плочите с ужасени лица.

— Опитват се да влязат! — изуми се Ралф. — Силни ли са? — Ако са достатъчно на брой, сигурно могат да разглобят това място на части. Стърженето и пукотът продължиха да се чуват съвсем отчетливо в тясното помещение.

Норман се отмести и погледна изхода. Пламъците от горящата мумия им препречваха пътя. Бяха се озовали в капан, който бяха направили сами.

— Пустите ми умни идеи — изстена Норман.

Маги първа забеляза блясъка на светкавицата на Норман.

— Погледнете натам! Живи са, слава Богу!

Сам и Денал се обърнаха към нея. Малко преди това тя бе забелязала на същото място червен проблясък. В първия момент не бе сигурна, че са те. Сега вече бе уверена в това.

— Къде? — попита Сам, който дотогава обикаляше около подножието на статуята и също търсеше следи от техните другари. Сякаш в отговор на въпроса му последва втора поредица от сигнали. Мястото очевидно не бе далеч, бе разположено съвсем близо до началото на един от булевардите, които започваха звездообразно от централния площад. — Сигурно си имат неприятности — разтревожи се Сам.

— Защо мислиш така? — попита все още въодушевена от откритието си Маги. — Защото предадоха морзов сигнал за бедствие. SOS.

— Какво ще правим? — попита Маги.

— Ще се опитам да им помогна — отвърна Сам. Поредицата от сигнали отново се появи. — Вероятно са обсадени.

— И аз ще дойда с теб — каза Денал и повдигна фенерчето си малко по-високо.

— В никакъв случай няма да остана тук сама — противопостави се Маги. — Да тръгваме. — Тя се отправи към булеварда, водещ пряко към мястото, където се намираха двамата студенти. Нечия ръка я хвана.

— Не — възрази Сам, — ти и Денал ще останете тук.

— Ще остана, друг път. — Маги се освободи от ръката му. — Не се прави на смел мъжкар, Сам!

— Не се правя на никакъв. Ако успея да спася другите, и тримата ще побегнем като уплашени зайци, преследвани от вълча глутница. Ще трябва да има къде да се скрием — обясни и Сам и отиде до статуята. Повдигна пушката и удари с приклада и златното стъпало. То закънтя.

— Кухо е — възкликна удивена Маги.

— Да, и при това тук можем да се скрием. От другата страна на идола, в лявата му пета, открих врата — сподели Сам. Бръкна в пояса си и измъкна оттам златната кама. Подаде я с ръкохватката напред на Маги. — Искам да се справиш с тази брава, преди да съм се завърнал с останалите. Маги пое и ножа, и отговорността.

— Баща ми на младини е бил касоразбивач. Да се надявам, че ми е завещал подходящи гени.

— Открай време подозирах, че имаш престъпна жилка — усмихна се Сам.

Тя отвърна на усмивката му.

— Не се притеснявай за шибаната врата. Ще я отворя. Ти само докарай останалите — каза тя и му подаде фенерчето. — И се пази.

Той се приближи до нея. На светлината му успя да види погледа на сините очи на Сам. Той взе фенерчето и задържа ръка върху нейната.

— И ти се пази — каза и с лека дрезгавина в гласа. Стори и се, че иска да и каже още нещо.

Маги извърна лице към него и за миг си помисли, че той ще я целуне. Сам обаче се отдръпна.

— Време е да тръгвам.

Тя кимна. Някъде в нея, в една част от съществото и, която рядко издаваше присъствието си, почувства разочарование. Маги се опита да не се издаде.

— И не прави нищо глупаво — помоли го.

— Светкавиците престанаха — каза Денал.

Сам се обърна и се върна към действителността. Погледна отново огромния некропол.

— Това не е на добро — каза тихо.

— Сам, побързай.

Тексасецът кимна и насочи пушката си към покрива.

— Запушете си ушите — каза. Макар да послушаха съвета му, изстрелът бе оглушителен.

— Дано да са разбрали, че кавалерията им идва на помощ — каза Сам и тръгна по булеварда. Създанията също ще го разберат, помисли си мрачно Маги и се намръщи.

— Това е Сам! — каза Ралф. — Видял е сигнала ти!

Норман не откъсваше поглед от процепа между гранитните плочи над главите им. След изстрела нечии бледи пръсти възобновиха работата си и го разшириха с още няколко сантиметра. Норман повдигна факела си в тази посока, но без особена полза. Таванът бе твърде високо. Създанията просто се отдръпнаха за миг и след това възобновиха работа.

— Сам няма да успее да пристигне навреме — промърмори Норман. — Трябва да открием начин да прогоним тези тавански плъхове.

— И аз имам една идея. — Ралф свали патрондаша от рамото си. — Щом пушката е в такова състояние, тези патрони повече няма да ни трябват. — Повдигна патрондаша, в който имаше още около двайсет патрона. После се запъти към изхода. Норман започна да се досеща за намеренията на Ралф.

— Това би могло да свърши работа — прецени и той.

— И да ни проправи път — каза Ралф и хвърли патрондаша в пламъците. След малко патроните започнаха да избухват като пуканки, а куршумите, да рикошират върху съседните сгради. Мумията, оказала се под патрондаша, се разпръсна на парченца, които се разлетяха.

Чудовищата над главите им запищяха и шумно побягнаха, подплашени от горящите отломки. Норман се доближи до процепа, за да се увери, че са се махнали. Повдигна факела си високо, към пукнатината. Там вече нямаше никого. Не съзря нито лица, нито пръсти. Ухили се.

— Получи се…

— Връщай се веднага! — изрева Ралф.

Норман внезапно усети пареща болка в крака. Изпусна факела и се присви, тъй като болката достигна корема му. Отвори уста, за да изкрещи, но от нея излезе само измъчен стон. Ралф бързо отиде до него, хвана го и го притегли към другата стена.

— Дявол да го вземе, Норман, защо направи това?

Норман не бе в настроение да обяснява постъпката си. Стисна зъби, за да отслаби болката, и погледна десния си крак. Нещо бе овлажнило панталона му около коляното. Стаята започна да се върти пред очите му.

— Улучи те блуждаещ куршум — обясни му Ралф и започна да съблича ризата си. — Защо се отдръпна от укритието?

— Защото не мислех… Защото исках да се уверя, че… Майната му! — каза и стисна зъби, когато Ралф започна внимателно да оглежда раната му. — Като дете съм хвърлял патрони в лагерен огън, но като бивш войник трябваше да зная да се пазя.

— Според мен куршумът не е засегнал голям кръвоносен съд — прецени Ралф. — Не виждам струене, но коляното ти е наранено. Ще трябва да го стегна здраво, за да спрем кръвотечението. — Ралф взе дебелата си риза и започна да къса от нея дълги ивици. Докосна крака на Норман. — Да знаеш, че ще боли.

— Тогава не го прави — рече кисело Норман.

Ралф го погледна намръщено.

— Добре де, прави го — въздъхна Норман и му даде знак да се приближи.

Ралф кимна, хвана крака му и го изправи. На Норман му се стори, че кракът му се взриви. Коляното му се изпълни с болка. Най-неприятно бе усещането, че костта му е наранена.

— Ясно ли ти е това, което правиш? — попита Норман, просълзен от болка.

Ралф не му обърна внимание и омота плътно крака му с няколко ивици плат.

— В университета в Алабама футболистите непрестанно си наранявахме коленете. Ако не друго, знам как трябва да се превърже едно коляно — каза, като приключи със заниманието си. Норман стисна юмруци и започна да трепери. Струваше му се, че в коляното му се бяха впили ноктите на огромно животно. След миг всичко приключи. — Така няма да умреш — успокои го мъчителят му.

— Много сте любезен, докторе — простена Норман със сълзи на очите. Стори му се, че болката започва да отслабва.

Ралф го погледна за миг и на лицето му се изписа загриженост. После погледна изхода. Всичко изглеждаше спокойно. Патроните отдавна бяха престанали да гърмят.

— А сега ще ти съобщя лошата новина. Трябва да се измъкваме оттук. Хитрината ми няма да пропъди тези чудовища за вечни времена.

Норман погледна вратата. От другата и страна продължаваха да тлеят парчетата от горящата мумия. Тук-там проблясваха пламъчета. Поне входът бе разчистен. Кимна и протегна ръка.

— А сега ми помогни да се изправя.

Ралф се изправи, после с мускулестата си ръка повдигна Норман от пода.

Норман въздъхна и се опита да прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак. Леко се отпусна на другия крак, за да прецени доколко може да се държи на него. Болката продължаваше, но поне коляното му бе обездвижено. Направи няколко крачки, като се опираше на широкото рамо на Ралф.

— Ще се справиш ли?

Норман усети, че целият се бе изпотил от това малко усилие. Непреставащата болка го дразнеше. Отвърна на Ралф с измъчена усмивка.

— Имам ли избор?

Над главите им нещо се разшава и отново се чу стърженето на нокти в гранитните плочи. Сякаш едно от чудовищата се бе укрило там и сега, след като на улицата отново бе настъпила тишина, се опитваше да се измъкне. Двамата мъже не помръднаха и се вслушаха внимателно в звуците, сякаш за да се убедят, че създанието се е махнало. Броиха до десет. Решиха да не чакат повече. Там, дето имаше едно чудовище, можеше скоро да се появят други.

— Да се махаме оттук — настоя Норман.

Ралф вдигна факела от пода. Размаха го, за да се разгори, и застана до Норман.

— Хвани се за рамото ми. Облегни се върху мен.

Норман реши да не спори и го погледна в лицето.

— Ако си имаме неприятности, остави ме — каза със сериозен глас.

Ралф не му отговори.

— Ти чу ли ме? — попита Норман и стисна по-силно рамото на Ралф.

— Глупости не ми се слушат — отвърна Ралф и повдигна ръка.

— Моля ти се, Ралф, не говоря празни приказки — продължи Норман и закуцука. Тръгнаха към изхода. Норман се опитваше да не мисли за болката. — Не ти казвам, че трябва да ме подхвърлиш на чудовищата, за да имаш време да избягаш. Трябва обаче да бъдем делови. Ако работата стане дебела, остави ме в някоя дупка и бягай. Оползотвори футболните си крака.

— За това ще говорим после — промърмори Ралф и помогна на Норман да се мушне през ниската врата. Норман се изправи и двамата мъже предпазливо излязоха на улицата. Целият булевард бе обсипан с горящи парчета плат. Приличаше на бойно поле.

— Шоуто наистина си го биваше — каза Норман. — Поне ни помогна да прогоним тези създания — отвърна Ралф.

Норман погледна улицата в двете посоки. Ралф бе прав. От чудовищата нямаше и следа.

— Слава Богу! — каза Норман. Засега бяха в безопасност.

— Хайде, да се махаме оттук — рече Ралф.

— Добре, шефе.

С бавна, но уверена стъпка, двамата тръгнаха напред. Не след дълго се отдалечиха от димящите останки на мумията. Единствено слабата светлина на факела отбелязваше посоката на движението им. Норман държеше фенерчето в ръка, готов всеки момент да прогони евентуални нападатели със заслепяващата му светлина. На едноминутни интервали го включваше за няколко мига, за да посочи местоположението им на Сам и другите. Разбира се, светлинните сигнали ги издаваха и на пещерните чудовища, но ставаше дума за пресметнат риск. При нараняването на Норман определено се нуждаеха от помощ. Норман извади от сака светкавицата и изпрати поредица от ослепително ярки сигнали към тавана.

— Чувствам се като шибана светулка — процеди през зъби.

Ралф се намръщи. Не биваше да говорят. И без това достатъчно привличаха вниманието.

Норман се засегна от реакцията му, но се постара да скрие чувствата си. Разбра, че Ралф бе твърде напрегнат. Едрият мъж от време на време спираше и бързо поглеждаше през рамо, сякаш чувстваше, че нещо ги преследва.

Норман не чуваше нищо, главата му бе започнала да пулсира. Знаеше обаче, че Ралф греши: Те нямаше да издадат присъствието си с няколко тихо изречени думи. Погледна крака си. Изпод импровизирания бинт бавно продължаваше да струи кръв. При отсъствието на светлина сетивата на чудовищата нямаше как да не бъдат изострени. Превърнал съм се в нещо като движеща се храна, помисли си мрачно Норман.

Продължиха да напредват бавно към златната статуя. Никой не ги нападна, но пещерата бе потънала в странно безмълвие. Само от време на време се чуваха отделни вопли, някъде далеч от тях. В тези моменти Норман стискаше Ралф по-силно за рамото.

Накрая фотографът забави ход. Струваше му се, че главата му се е смалила с поне два размера, и стъпките му бяха станали провлачени.

— Нуждая се от малко почивка — прошепна.

— Толкова рано? — изсъска Ралф, без да престава да оглежда околността.

— Само за малко — помоли Норман. Пусна Ралф и отскочи до стената на една близка гробница. Ралф изръмжа сърдито и доближи факела до Норман. Раздразнението му обаче бързо отстъпи място на тревогата.

— Мамка му, Норман, много зле изглеждаш.

— Така се и чувствам. — Той се свлече на пода до стената.

— Още малко ни остана — окуражи го Ралф, като приклекна до него, без да престава да се оглежда.

Норман захапа долната си устна и сетне изрече думите, които искаше да произнесе още преди няколко минути:

— Ралф, трябва да продължиш сам.

— Не мога да те оставя тук — каза Ралф, но след кратко колебание. Норман забеляза това.

— Можеш! — Норман се опита да говори по-бодро: — Ще се скрия в тази гробница и ще изчакам да дойдеш заедно с тексасеца с голямата пушка да ме приберете.

Ралф въздъхна и се замисли върху думите му.

— Може би си… — не довърши мисълта си и рязко се изправи. Дори се отдалечи на крачка. После внезапно се върна. — Виж какво, не искам да слушам такива приказки. Ти не ме изостави в реката, сега пък аз няма да те изоставя. Дръж това. — Ралф му подаде факела.

Норман го пое.

— Какво си намис…

Ралф се приведе и хвана Норман под мишниците, без да обръща внимание на възраженията му.

— Ще ти измъкна задника оттук, каквото и ще да стане. Норман се опита да възрази, но после омекна.

— Добре, добре. Щом си решил това, направи го. Сега обаче ме пусни, мога да повървя още малко сам.

— И да не съм чул повече такива приказки: да те изоставя — изсъска Ралф на ухото му.

Норман се усмихна. Почувства вътрешно облекчение от това, че Ралф няма да го изостави.

— Не знаех, че съм ти домилял толкова.

— Хайде, раздвижи си сакатия задник — каза Ралф и присви вежди. Норман подскочи крачка напред, като не преставаше да се държи за Ралф.

— Дано да си прав и да сме близо до статуята. — С усилия направи още крачка и забеляза, че Ралф сякаш се колебае. Ралф продължаваше да го държи за ръката, но, изглежда, не го слушаше. Ралф го притисна малко по-силно, но след това хватката му се отпусна.

— Какво става? — попита Норман.

Ръката на Ралф безсилно отпусна рамото на Норман. Чернокожият младеж докосна колебливо дебелия си врат, сякаш не вярваше в това, което се случваше. Между пръстите му струеше кръв. Докосна леко Норман с другата си ръка.

— Бягай… — успя да промълви със сетни сили.

Норман не успя дори да помръдне. Това, което видя, сякаш го парализира. От врата на приятеля му стърчеше белият костен връх на копие. Ралф се свлече на колене.

— Мамка му… Бягай!

Иззад Ралф се появи високо бледо създание с паякообразни крака. Преследвачът им бе излязъл от леговището си. Погледна Норман с огромните си черни очи, измъкна отнякъде второ копие и се устреми към него. Той се опита да се отмести с танцова стъпка, но нараненият му крак му пречеше да се движи бързо. Чудовището се устреми към него с костено копие в ръка. Норман се присви и се подготви за удара.

Ралф обаче внезапно изрева гневно и скочи. Хвана създанието за глезена, докато то преминаваше покрай него. Това бе отработена футболна хватка. После го захвърли във въздуха и то се блъсна в насрещната стена. Черепът му се пръсна като яйце.

Трупът му се свлече до стената. Ралф обаче грохна на пода. Не му стигнаха силите, за да омекоти падането на собственото си тяло.

— Не се движи! Ще докарам помощ! Сам трябва да е наблизо! — извика Норман и без да обръща внимание на болката, се устреми към Ралф. После внимателно обърна лицето му към себе си. Очите на Ралф бяха изцъклени. Погледът му беше празен.

Норман неволно отдръпна ръката си. Ралф беше мъртъв. Очите на фотографа се изпълниха със сълзи и замъглиха зрението му.

Пещерата около него внезапно отново се изпълни с воя и крясъците на чудовищата. Появиха се още преследвачи. Бяха надушили прясна кръв и гладът им ги водеше към нея. Норман притисна чело в хладния камък и си пое дълбоко въздух няколко пъти. Бе твърде уморен, за да тича, но с усилие на волята си успя да се изправи. Не можеше да позволи саможертвата на Ралф да бъде напразна. Погледна тялото му и се задържа на крака, като държеше факела.

Премести тежестта на тялото си върху здравия крак и се обърна. Само на три метра от него бе заело позиция за нападение друго отвратително създание, набито, прегърбено и със силни ръце. То изръмжа срещу Норман. Погледът му се изпълни с гняв. Издигна високо факела.

— Мамицата ти! — изруга и стисна юмруци. Вложи в тези думи цялата си ненавист и скръб и по бузата му потекоха сълзи.

Като уплашен елен, съществото разтвори широко очи. Тази реакция на ранената му плячка бе съвсем неочаквана. Отстъпи в недоумение и после се скри в една съседна улица.

Викът на Норман приключи със задавено хлипане. Избърса лицето си с ръка и като намести очилата си по-високо върху носа, закуцука напред.

— По-добре не се мяркайте на пътя ми. Не съм в настроение.

 

Маги бе коленичила до вратата в петата на огромната статуя. Представляваше дълга тясна сребърна плоча с широчина от около половин метър и височина от два метра. Почти напълно се сливаше с обкръжаващата я златна повърхност. Тя се удиви от това, че Сам бе успял да я забележи.

Докато Денал и светеше с фенерчето, още веднъж се опита да вкара върха на острието на златната кама в процеп в центъра на вратата. Това очевидно бе ключалка, но засега не успяваше да я задейства.

— Госпожице Маги, господин Сам много се забави — каза тихо Денал. Те рядко говореха, и при това само шептяха, за да не привлекат вниманието на хищниците.

— Това ми е известно, Денал — изсъска в отговор Маги. Представи си как Сам обикаля некропола самотен и удари безсилно с юмрук неподвижната повърхност. Преди това бяха чули поредица от изстрели, сякаш от развалена картечница, последвана от писък. Нямаше признаци, че около тях има други освен чудовищата. Момчето тихо се извини. Маги въздъхна и остави камата в скута си.

— Не исках да те обидя, Денал. Аз съм тази, която е трябвало да се извини. Работата е там, че просто не мога да отключа това проклето нещо, а другите разчитат на мен. Искаше и се да заплаче. Денал докосна рамото и с ръка.

Дори и този плах опит за утеха и помогна да се поуспокои. Пое си дълбоко въздух. После погледна Денал и го погали по главата.

— Благодаря ти. — Забеляза уплашения му поглед и се зае отново с вратата. — Денал, съжалявам, че те забъркахме във всичко това.

— Няма защо да съжалявате. Аз сам реших да проследя Хил. Исках да ви помогна. Майка ми, преди да умре, ми каза, че трябва да помагам на другите и да бъда смел.

— Майка ти навярно е била прекрасна жена.

— Такава беше — потвърди Денал и изхълца. Няма да позволя детето на тази прекрасна жена да загине тук, помисли си Маги.

Изпълнена с решителност, повдигна златната кама. Трийсетсантиметровото и острие проблесна на светлината на фенерчето. Спомни си как Сам преобразува камата. Отново разгледа изящната и дръжка, на която бе изобразен зъбестият бог Уаманкантак. Прокара пръсти върху нея, но не откри никакви следи от механизъм. — Как успя да направиш това, Сам? Отмести поглед към вратата, а после, към самата статуя. Трябваше да се замисли. Защо тази врата се намираше в задната част на петата? Спомни си древногръцкия мит за Ахил. Непобедимият боец бе имал само едно уязвимо място, и то бе именно, петата. Не знаеше обаче да съществува подобен мит у инките или у който и да е от народите, обитавали Перу. Съвпадението я впечатли. Дали все пак не съществуваше някаква връзка? Много митове бяха общи за различни култури и континенти. Това, че тя не бе чувала за подобен инкски мит, не означаваше, че той не съществува. Инките не бяха разполагали с писменост, така че голяма част от историята им е забравена. Дали пък в забравата не бе потънал и митът за някой инкски Ахил?

Повдигна камата и си спомни древногръцкия мит. Великият герой бе загинал вследствие на рана в петата. Тя обаче бе нанесена не с нож, а със стрела. Маги реши, че мислите и са безполезни, и поклати глава.

Защо само не беше стрела, пожела си, като погледна камата.

Дръжката на ножа в ръцете и внезапно изстина. Острието изтъня и се удължи и върхът му се превърна в накрайник на стрела.

— Боже мой! — изуми се Маги и рязко се изправи. Обърна се към Денал и се опита да му покаже преобразения нож. — Погледни!

Денал обаче гледаше в друга посока, към некропола. Отстъпи към нея и вдигна ръка.

— Госпожице Маги…

Тя проследи погледа му. Досами сенчестата страна на гробниците се бяха притаили бледи чудовищни силуети. Бяха се доближили тихомълком, дори не издаваха никакви звуци. Повечето от тях гледаха нагоре към гигантската статуя. Повечето, но не всички. Няколко чифта гладни очи бяха втренчени в тях.

Сякаш разбрали, че са ги забелязали, създанията с отвратителни движения заизлизаха от убежищата си. Двайсетина на брой, бяха безмълвни и напомняха изкривени сенки.

Маги придърпа Денал към себе си и двамата се укриха в тясното пространство между петите на статуята. Денал разполагаше с фенерче и с догарящия факел. С това нямаше да успеят да отблъснат ордите. Бе им необходима помощ. Маги си позволи да рискува, направи крачка напред и нададе вик с все сили. Нямаше причини повече да мълчи.

— Сам, помогни ни! — извика и викът и закънтя из огромната пещера.

Два от най-близко разположените до тях зверове, раздразнени от шума, се втурнаха към нея. Очевидно бяха от класата на войниците. Имаха мускулести крака, присвити очи и оголени остри зъби. Наподобяваха безкосмени мечки със свирепи муцуни.

Маги насочи към тях единственото си оръжие, камата, превърнала се в стрела. Ако успееше да прободе поне едно от тях…

Най-близкото чудовище, вече готово да се нахвърли върху нея, внезапно съзря стрелата. Изрева диво, сякаш го бяха ударили, и се блъсна в партньора си. Двете преплетени тела направиха опит бързо да се отдалечат от нея. Очите им бяха изпълнени с паника. С жалко скимтене се отдръпнаха и бързо се затичаха обратно.

Тя направи крачка напред и вдигна високо оръжието си. Чудовищата издадоха уплашен рев. Подобно подплашен рибен пасаж, веднага изчезнаха.

Маги отпусна ръката с преобразувания нож и озадачено погледна стрелата. Какво се бе случило? Прокара пръст по нея и погледна заключената врата. Най-вече поради реакцията на чудовищата реши, че наистина държи ключа на инкската статуя. Те очевидно се бояха от него. Защо? Дали съхраняваха в паметта си ужасен спомен от инките, идвали някога тук с този странен нож? Ако да, как го бяха съхранили? Нали това бе станало много отдавна, най-малкото преди пет века? Или пък ставаше дума за колективна памет, за генетически инстинкт на тази пъстра глутница? Доближи се до сребърната врата и реши да провери истинността на теорията си. Наведе се и пъхна тънката стрела в процепа. Ако тя се окажеше ключът, това щеше да е и свидетелство за връзка между инките и древните гърци. Последното само по себе си бе достатъчно за докторска дисертация. Затаи дъх и пъхна стрелата в отвора. Чу се тихо щракане и вратата широко се отвори. Зад нея имаше тъмна камера. Маги погледна ръката си. След отключването на вратата ножът бе възприел отново първоначалната си форма. Златното му острие проблясваше. Като не изпускаше оръжието, тя си спомни за многото капани в първата камера. Можеше да се продължи напред само по един начин. Без да се обръща, махна с ръка към Денал.

— Подай ми фенерчето.

Освети пространството зад вратата и видя, че там има малка неукрасена камера със златен под. Бе достатъчно просторна, за да могат в нея да се поберат всички. Освети пространството над себе си. Лъчът проникна безпрепятствено в кухата вътрешност на златната статуя. Тя сякаш бе безкрайна.

Маги излезе и я освети отвън. Златните длани на инкския крал подпираха покрива на пещерата. Ако бе замислена като скривалище, статуята нямаше как да не бие на очи.

Маги отмести погледа си към тъмния некропол. Къде бяха другите?

Сам застина, когато чу, че Маги го извика на помощ. За миг се вгледа в криволичещите улици пред очите му. През последния половин час не бе открил никакъв признак от Ралф или Норман. Последното, което бе чул, бе „мамицата ти“. После се възцари тишина. Къде, по дяволите, сте, момчета?

Сам бе длъжен да допусне, че и двамата се бяха заблудили. Извини им се на ум, ако грешеше, и се обърна. Запъти се обратно към статуята с ускорена крачка. Тъй като в момента не търсеше двамата мъже, можеше да се движи по-бързо. Знаеше как да се завърне при статуята. Знаеше къде да завие и как да избегне задънените улици.

Стигна до широкия булевард, който водеше право към статуята. Дори забеляза как лъчът на фенерчето на Маги играе по основата и. Намести по-удобно каубойската си шапка и тръгна по булеварда.

Още преди да успее да направи две крачки, от дясната му страна някой нададе болезнен вик. Сам се обърна и повдигна пушката си. Отляво покрай една стена се движеше с измъчена походка прегърбена фигура. Бе твърде тъмна на цвят, за да е някой от пещерните хищници. Сам насочи фенерчето си и от своя страна бе заслепен от внезапно избухване на светлина.

— Разкарай се оттук, глупако! — викна му някой.

— Норман? — извика Сам и сведе пушката. Фигурата спря и един по-тих и спокоен глас му отговори:

— Сам, ти ли си? — попита Норман и отпусна светкавицата, с която бе заслепил тексасеца.

Сам въздъхна облекчено и бързо отиде при Норман. Радостта му бързо се изпари, когато разбра, че фотографът е ранен.

— Къде е Ралф?

Норман прибра светкавицата в джоба си и просто поклати глава. Не искаше да погледне Сам в очите. Отговори с контравъпрос.

— Къде са Маги и Денал?

— При статуята — отвърна Сам с отпаднал глас. Загубата на Ралф натежа като камък върху гърдите му, но сега моментът не бе подходящ за вайкания. Хвана Норман под мишница. — Трябва да побързаме. Може би и те са застрашени.

— Не искам и друг да загине — каза Норман и се опита да отблъсне ръката на Сам.

— Глупости, само кракът ти е пострадал — успокои го Сам и прихвана фотографа през рамо. — Едно време биваше ли те в надбягването с три крака?

Норман отвори уста и понечи да възрази, обаче някъде зад тях се раздаде свирепо ръмжене. Спогледаха се, Норман също се хвана за Сам.

— Сега ще проверим — каза.

На Сам се наложи едва ли не да влачи на гърба си ранения фотограф, но бе решил в никакъв случай да не го изоставя. С куцукания и подскоци започнаха да се придвижват към статуята. Воят около тях се засили. Стори им се, че създанията са вече съвсем близо.

— Привлича ги кракът ми — изстена на ухото му Норман. — Или по-точно, кръвта. Ако ме оставиш тук, би могъл да…

— Съжалявам, но за тях не е предвидено никакво ядене — отвърна Сам и притисна още по-плътно Норман до себе си. Не можеше да приеме саможертвата му.

Ускориха ход, но междувременно писъците на хищниците се засилиха. Статуята се уголемяваше пред очите им прекалено бавно.

— Няма да успеем — каза Норман и кимна към група бледи силуети, придвижващи се с невероятна скорост по покривите. Един от тях се спря и започна да вие по посока на покрива на пещерата.

— Това са разузнавачи — каза Сам. — Откриха ни и сега викат подкрепления. После се извърна и стреля наслуки. Куршумът рикошира в една стена и се удари в насрещната. Нещо изпищя.

— Трябва да се пазят от рикошети — отбеляза Норман с мрачно удовлетворение.

Сам продължи да върви напред. В патронника имаше само един патрон, а след това карабината трябваше да се презарежда. Това означаваше да спрат. Не можеха да си го позволят. Откъм улицата се обади глас, привлечен от изстрела.

— Сам, побързай! Открих как да влезем в статуята! — извика Маги. Малката и фигурка се появи в края на улицата.

— Влезте веднага в нея! — извика в отговор Сам. — По-добре побързайте. Не се тревожете за мен. Норман погледна групата чудовища, която ги следваше по петите.

— Мен повече ме тревожат тези — каза кисело.

Краката и белите дробове на Сам сякаш бяха обхванати от пламъци. Въпреки това ускори ход. Опита се да съкрати разстоянието до Маги. Наближи я и видя как очите и се разшириха, когато тя забеляза групата, която им правеше компания.

— Майната му! Побързайте! — извика тя и се, затича към тях.

— Върни се — изпъшка Сам.

Тя не му обърна внимание. Затича се към тях. Денал я следваше по петите. Когато Маги се доближи, размаха златната кама над главата си и изсвири с уста подобно на овчар, който привиква кучетата си. Какво, по дяволите, правеше?

Сам се извърна. Авангардът на бледия легион започна да скача от покривите на улицата, съвсем близо до тях. Сам отмести Норман и реши да отблъсне нападението с единствения патрон в карабината си. Маги внезапно застана до него.

— Недей! — извика, отблъсна пушката му и направи крачка напред. Сетне размаха дългия нож.

— Маги! — изкрещя разтревожено Сам. За негово удивление обаче съществата застинаха на място. Погледите на черните им очи бяха втренчени в ножа. Дори и разузнавачите над главите им бързо се оттеглиха по покривите. Съществата, застанали на улицата, започнаха да треперят. Сетне бавно заотстъпваха. Маги подкани спътниците си да побързат.

— Нямам представа докога страхът от ножа ще е по силен от желанието им да си хапнат прясно месо — каза и огледа групата.

— Къде е Ралф?

— Мъртъв е — отвърна тихо Норман.

— Боже мой, това не е възможно… — промълви Маги и отново се зае с охраната на спътниците си.

— Защо се страхуват от него? — попита Сам, като наблюдаваше как ножът държи глутницата на разстояние.

— Не знам — отвърна Маги напрегнато, все още не успяла да осмисли новината за Ралф. — Важното е, че се страхуват.

Сам се съгласи с нея и се замисли върху странната реакция на зверовете. Сети се за собствените си предположения, че те са вид маймуни или доисторически хора, открити тук от инките и почитани като подземни духове. Как можеше обаче да се обясни страха им от един стар инкски нож?

Намръщи се, тъй като си даде сметка, че все още е далеч от разкриването на тукашните загадки. Маги обаче правилно бе разбрала, че първата грижа на един изследовател, когато изследва нещо, е да оживее. Гробниците от двете им страни изчезнаха. Бяха достигнали централния площад.

— Пристигнахме — каза Маги и обърна гръб на създанията, скупчили се до стените. Бързо поведе спътниците си към вратата. Сам видя, че тя вече бе отворена.

— Как успя да я отключиш? — попита.

— Изглежда, че това нещо освен оръжие е и универсален шперц. — Тя му подаде ножа. — И този път си промени формата, за да отвори ключалката.

— Шегуваш се — каза Сам и повъртя камата. — Как я накара да проработи?

— Там е работата, че не разбрах как — отвърна Маги и смръщи вежди. Като използваше Денал за патерица, Норман се затътри до тях.

— Не сме сами! — възкликна и посочи пространството зад гърба им.

Бледите чудовища бяха започнали да се измъкват от тъмните улици и да се събират на централния площад. Отново се раздаде ръмжене.

— Изглежда, че гладът им, все пак ще надделее — прецени Сам, след като останалите влязоха в статуята.

— Хайде, Сам, помогни ми да я затворим! — извика Маги отвътре.

Без да откъсва поглед от наближаващата глутница, Сам тръгна към тясната врата заднешком. Когато влизаше, ремъкът на пушката му се закачи за една от пантите. Сам се опита да я откачи, но тя се заклещи още по-здраво.

— Дявол да го вземе!

Едно от създанията разбра, че Сам е в затруднение, и тръгна напред, като съскаше и ръмжеше. Имаше остри зъби и нокти. Войник. Засъска срещу Сам. От устата на звяра потекоха лиги и той замахна с остри като бръсначи нокти към гърлото му.

Сам се отдръпна и парира удара със златната кама. Острието и сряза бледата плът, но все пак ефектът му бе като бодване на бик с карфица. Създанието яростно зарева. Опита се отново да откачи пушката.

— Остави я! — изкрещя Маги.

— Това е единственото ни оръжие! — възрази той. Без да пуска пушката, продължаваше да насочва острието на камата към противника си. Зад звяра се струпаха други, които също започнаха да пищят и съскат. Бяха надушили миризмата на кръв. Сам погледна създанието в очите. В тези черни кладенци се криеше първичен разум. То повдигна наранената си ръка, от която по белезникавата му кожа се стичаше кръв. Нададе рев, изпълнен с ненавист. Сам се приготви за удар.

Вместо обаче да го нападне, чудовището внезапно отскочи встрани, подобно на марионетка, управлявана от невидима ръка. Нараненият крайник внезапно почерня, сякаш засегнат от неведома отрова. После започна да дими. Чудовището, като ревеше от болка, се завърна при събратята си. Ръката му вече бе почти овъглена и от нея се сипеше пепел, обаче горенето не преставаше. Съществото се изтърколи върху каменния под. За броени секунди бледото му туловище и останалите крайници почерняха и придобиха цвета на гранита под тях. От гърчещото се тяло се издигаше дим. През пукнатините му дори се виждаха тлеещите вътре пламъчета.

Сам разбираше на какво бе станал свидетел. Това явление в миналото бе документирано, но в наше време никой не го бе виждал. Спонтанно изгаряне.

Изумен, Сам се отмести встрани и забрави за пушката си. След като престана да я тегли, тя просто падна на пода. Той не и обърна внимание и размаха камата. Останалите белокожи създания се отдръпнаха от изгорелия си събрат. Едрият звяр лежеше неподвижно върху каменния под. Бе се превърнал в скулптура от пепел. Маги се наведе, хвана пушката и я издърпа вътре.

— Помогни ми да затворя вратата!

В отговор Сам кимна и после отново погледна златната кама. Пъхна я внимателно в пояса си. Вече и двете му ръце бяха свободни, така че двамата с Маги затвориха тежката врата. Тя се намести в рамката си и ключалката повторно изщрака.

— Сега би трябвало да сме вече в безопасност — каза Маги, като се подпря на сребърната плоча.

Внезапно подът под тях потрепери. Всички се напрегнаха.

— Защо ти трябваше да казваш това? — изстена Норман с поглед, забит в краката си.

Отдолу се разнесе глух шум, подобен на бученето на огромна река. Бученето се засили и започна да кънти в кухата статуя.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Маги.

— Поредният капан — отвърна Сам.

 

— Оттук — каза абат Руис и тръгна по дългия коридор. Хенри последва абата, повел ги на обиколка из огромния изследователски център, разположен под абатството Санто Доминго. Джоан, облекла стерилен бял работен комбинезон върху дрехите си, вървеше до абата, докато Хенри се движеше редом до брат Карлос, който не преставаше да наблюдава групата със суров поглед. Четиримата, облечени в бяло, можеха да бъдат взети за едни от многото научни работници, заети в лабораториите. Единствено деветмилиметровият глок в дясната ръка на Карлос издаваше, че нещата не стояха точно така.

Абат Руис вече няколко часа ги развеждаше из лабораториите и ги осведомяваше за работата, която се вършеше там. Учените се занимаваха с какво ли не, като се почнеше с ботаника и се свършеше с ядрена медицина. Имаше дори голяма компютърна зала, ангажирана изключително с проекта за човешкия геном. Хенри се опита да се ориентира. Прецени, че центърът, разположен в сърцето на древния лабиринт, заемаше цялата площ под абатството. Просто не можеше да повярва, че са успели да запазят този център в тайна.

През цялото време изпитваше желание да зададе на абат Руис един въпрос, но Джоан го изпревари.

— Защо ни показвате всичко това? — обърна се тя към абата. Той кимна с разбиране, сякаш бе очаквал въпроса.

— Както вече ви казах, за да ни сътрудничите. Но също така и за да ви дам да разберете в каква степен сме се ангажирали с нашето дело, за да бъдете в състояние да оцените правилно това, което ще видите след малко. Аз действам, движен от своята вяра, но в същото време си давам сметка, че хора като вас се нуждаят от доказателства. Че, подобно на апостол Тома, ще поискате да докоснете с пръсти раните на Христос, за да можете да повярвате в чудото, на което ще станете свидетели.

Хенри се доближи до Джоан и за пръв път от час се обади:

— Чудо? Това е първата дума, свързана с религията, която произнесохте, откакто сме тук. — И махна с ръка по посока на научния комплекс. — Ако се абстрахираме от убийствата и отвличанията, какъв е смисълът на това начинание на Католическата църква?

Абатът кимна с разбиране.

— Последвайте ме, отговорът е пред нас.

Макар и с деветмилиметров глок, насочен към кръста му, Хенри бе заинтригуван. Като учен и историк не бе необходимо да го подканват с пистолет, за да изпита интерес към някоя загадка. С какво се бе сблъскал?

Джоан го хвана за ръката, когато наближиха края на коридора. И нейните очи бяха изпълнени с любопитство, но Хенри разбра, че е напрегната. Дланта и бе топла. Хенри нежно я притисна към себе си.

Там имаше огромна стена от неръждаема стомана. В центъра и се намираше врата, през която можеше да премине и слон. От нея стърчаха масивни болтове. Встрани на вратата бе монтирана електронна ключалка с клавиатура и устройство за отваряне с допир на дланта. Разбраха, че се намират пред най-важното помещение на комплекса, пред Святая Светих.

— Само най-благочестивите са получавали достъп до тази зала — каза Руис, без да се обръща. — Зад тази стена се крият надеждите на човечеството за спасение и пречистване.

Хенри не посмя да коментира, тъй като любопитството му надделя. Не искаше да каже нищо, което да разубеди абата от намерението му да отвори вратата. Един човек вече бе убит за опазването на тази тайна и Хенри гореше от желание да разбере какво представлява тя. Любопитството на Джоан, изглежда, не бе чак толкова силно.

— Защо ни позволявате да я видим? — попита.

Руис бе втренчил поглед във вратата и в дрезгавия ду глас се появи почтителност.

— Отговорите ще узнаете вътре. — Натисна с пръстена си една вдлъбнатина и електронната ключалка светна. Постави лявата си длан върху устройството и като закри клавиатурата с тяло, набра шифъра.

Чу се шум на задействани механизми и масивната врата започна да се отваря. Бе дебела най-малко седемдесет сантиметра. Усетиха уханието на тамян. След стерилния въздух в лабораторията благовонието ги изненада. Въздухът, който излезе от помещението, бе студен, сякаш там действаше климатична инсталация.

Хладният полъх и благоуханието обаче не направиха впечатление на абат Руис. Когато вратата започна да се отваря, той вдигна ръце, сякаш се обръщаше към Всевишния. След като тя напълно се отвори, абатът с тържествена стъпка премина през нея и поведе групата. Не произнесе и дума и Хенри реши, че всякакви приказки тук биха прозвучали кощунствено. Стисна устни, но продължи да разглежда всичко с интерес.

Когато абат Руис влезе в помещението, електронни сензори включиха множество халогенни лампи. Стаята внезапно се изпълни с ярка светлина. Стори им се, че наблюдават подземен изгрев.

Джоан ахна от удивление. Вече бе видяла това, което се намираше пред тях. Хенри трябваше да заобиколи масивната фигура на абата, за да може да види изненадата. Когато прекоси прага, пусна ръката на Джоан. Влезе безмълвно в помещението.

Хладната подземна камера представляваше квадрат със страна от двайсет метра. Във всеки от ъглите и гореше мангал, от който се издигаше благоуханна струйка тамян. На всяка от изработените от титан стени висяха огромни кръстове с човешки ръст. Едно още по-голямо разпятие висеше от тавана, разположен на три етажа над тях.

Колкото и удивително да бе всичко, не представляваше нищо в сравнение с другото, с това, което се намираше под висящия кръст. В центъра на стаята върху изящно изработен сребърен олтар лежеше скулптура на човек в естествен размер. Хенри се приближи. Човекът сякаш бе заспал. Бе облечен в свободно отпусната роба, имаше дълги коси и бе кръстосал ръце върху корема, сякаш постигнал покой. Лицето му бе отпуснато и спокойно. Цялото му същество излъчваше усещане за благост. Хенри се приближи, за да може да види по-добре лицето. На челото на статуята имаше трънен венец. За Бога! Това бе изображение на Христос. Направено от чисто злато.

Не… не бе злато. На Хенри не му се наложи да се доближава по-близо до статуята, за да осъзнае грешката си. Халогенните лампи осветяваха фигурата на спящия Христос. Металът обаче създаваше усещане за подвижност. Не, това не бе злато! Бе La sangre del diablo. Цялата огромна скулптура бе направена от Кръвта на Сатаната.

Хенри усети как коленете му отмаляват. Нямаше думи, за да изрази това, което чувстваше. Студът на стаята проникна в костите му. Стана му съвсем ясно защо е охладена. На обикновена стайна температура мекият метал щеше да се отпусне подобно кръста в лабораторията на Джоан в „Джон Хопкинс“.

Абат Руис отиде до проста дървена пейка за молитва, поставена пред олтара, и коленичи върху твърдата повърхност. Започна безмълвно да произнася молитва. След като приключи с нея, изправи се, дръпна ципа на стерилния си лабораторен комбинезон и извади буркана с материала от лабораторията на Джоан. Веществото все още бе запазило пирамидалната си форма. Абатът целуна краищата на пръстите си, а после отвори буркана. С грамадните си ръце внимателно измъкна оттам метала, приведе се и с почтителен жест постави пирамидата върху скулптурата, непосредствено до ръцете на Христос.

— Елате — каза тържествено абатът. — Елате, професор Конклин. Това бе ваше откритие и ваш дар. Имате право да вземете участие.

Руис отново коленичи и сведе глава за молитва. Хенри и Джоан се приближиха до абата. Карлос остана до вратата с пистолет в ръка и немигащо лице. Абатът продължи да се моли и закри смирено лице с длани.

Хенри продължаваше да изучава фигурата и стаята. Не знаеше какво трябва да очаква. Това, което се случи, го изуми. Наложи му се да примигне няколко пъти, за да се, убеди, че не е жертва на оптическа илюзия.

Пирамидата, направена от веществото Z, започна дасе разтопява и разлива върху скулптурата. Скръстените ръце се отместиха достатъчно, за да може металът да потече под тях. Когато златните пръсти отново се преплетоха, веществото Z образува съвършена лилия. Изящно цвете, стиснато от златните пръсти на Христос.

Абатът въздъхна и отпусна ръце. На лицето му се бе появило блажено изражение. Стана.

— Какво се случи? — промърмори Джоан.

— Добавихме вашето вещество към нашето. Доближихме се с още една стъпка до целта.

— Как успяхте да сторите това? — попита Хенри и кимна към статуята.

— Вие току-що разбрахте защо Ватиканът възприе метала като нещо сатанинско. Видяхте най-уникалното свойство на La sangre del diablo — каза отецът и се обърна към Джоан. — Прочетохме вашите записки. С течение на годините и ние разбрахме, че металът реагира на всякакви външни източници на енергия: електричество, рентгенови лъчи, радиация. Оползотворява всички възможни форми на енергия по съвършен начин, като преминава от твърдо в течно състояние. Не бяхте успели обаче все още да откриете свойството му, което някога инките разкриха на първите доминикански мисионери.

— Кое е това свойство? — попита Хенри.

Абатът го стрелна с поглед.

— Това е способността му да реагира на човешката мисъл.

— Какво? — изуми се Джоан.

Хенри, макар и изненадан, не каза нищо. Спомни си как веществото се опита да възприеме формата на кръст, когато той държеше в ръцете си доминиканското разпятие.

— Когато човек съсредоточи мисловните си усилия, то реагира на алфа вълните на мозъка по същия начин, по който реагира например на рентгеновите лъчи — продължи абатът. — Разтапя се и възприема формата, пожелана от молещия се.

— Това е невъзможно… — възрази Джоан, но не изглеждаше особено убедена в думите си.

— Не. Не е невъзможно. Мозъкът е способен на силни излъчвания. Излъчвания, които могат да се измерят. В началото на седемдесетте години при опити, проведени в Русия и САЩ, бе установено, че отделни уникални индивиди са в състояние да въздействат върху предмети или върху фотографски ленти единствено със силата на мисълта си. В случая обаче уникални са не индивидите. Уникално е самото вещество. То реагира на мозъчните излъчвания на човека, на човешките мисли.

— Това наистина е удивително откритие — каза Хенри. — Защо обаче е тази тайнственост?

— За да запазим надеждата на човечеството за спасение — отвърна тържествено абатът. — Съгласно светейшия указ на папа Павел от 1542 година на нас, една от испанските секти на Доминиканския орден, бе възложено да направим всичко възможно, за да не допуснем този демонски метал да поквари човешкия род. Да пазим съществуването му в тайна и да го почитаме.

— Използвахте думата „секта“. Какво означава това? Кои точно сте вие? — попита Хенри с присвити очи.

Абатът сякаш се опита да прецени с поглед дали Хенри заслужава отговор. Все пак му отговори. Тихо и с нотка на заплаха.

— Кои сме ние ли? Ние сме едно от най-старите подразделения на Доминиканския орден. Съществуваме още от тринайсети век. Някога са ни наричали „Пазителите на Въпроса“. Ние първи придружихме завоевателите, когато те отпътуваха за Новия свят, в земите на езичниците. Като откриватели на La sangre del diablo бе ни възложено да конфискуваме всяка унция от дяволския метал и да изправим всекиго, свързан с неговото откриване, пред Въпроса, докато сведенията за метала се запазят единствено в лоното на Църквата.

Хенри бавно започна да проумява думите на абата. Спомни си и символа върху пръстена на отец Де Алмагро. Кръстосани мечове.

— Боже мой! — възкликна.

— Да, ние сме последните инквизитори — заяви гордо абат Руис.

— Но вас ви разпуснаха — припомни Хенри и поклати глава. — Рим разпусна испанската инквизиция още в края на деветнайсети век.

— Само на думи… Светейшият едикт на папа Павел никога не е бил отменян.

— Заради това ли се укрихте тук? — попита Хенри.

— Да. Далеч от любопитни очи и близо до източника на La sangre del diablo. Орденът ни прецени, че тази мисия е прекалено важна, за да се откажем от нея.

— Какво представлява тази мисия? — попита Джоан. — Само не ми казвайте, че след цялата тази ваша изследователска дейност тук все още вярвате, че металът е омърсен от дявола.

Абатът я изгледа снизходително.

— Не. Напротив. Ние сега смятаме, че този метал всъщност е благословен — отвърна Руис. Усмихна се, когато забеляза, че двамата останаха смутени от тези думи. — Щом металът е в състояние да отгатне мислите на човека и да ги превърне във физическа реалност, това няма как да е станало без намесата на ръката на Бога. В нашите лаборатории в течение на столетия се занимаваме с пречистването на метала с цел да засилим още повече неговата чувствителност към чистата мисъл.

— С каква цел все пак? — попита Хенри и се намръщи.

— За да можем след време да достигнем мислите на Бога — отвърна простичко абатът.

Хенри бе шокиран от тези думи и не успя да скрие чувствата си. Джоан се приближи до него и докосна ръката му.

— Вярваме, че ако разполагаме с достатъчно количество чист метал, ще бъдем в състояние да създадем съд с чувствителност, способна да долови мислите и духа на нашия Създател.

— Шегувате се — усмихна се Джоан.

Изражението на лицето на абата обаче бе сериозно.

— А после? — попита Хенри. Бе останал с чувството, че абатът премълчава нещо. Духовникът поклати глава.

— Професор Конклин, това е нашата най-строго пазена тайна. Предполагам обаче, че след като смятам да разчитам на вашата помощ, ще трябва да ви покажа всичко. Дори да ви запозная с последното откровение. — Абат Руис направи крачка към олтара. — Елате. Ще ме разберете.

Хенри остана с усещането, че духовникът, макар да говореше за строго охранявани тайни, всъщност изпитваше удоволствие от тази малка игра на котка и мишка с гостите си. Това го разтревожи. Щом сектата бе готова да сподели тези тайни с Хенри и Джоан, това можеше да означава само едно: че нямаше да им даде възможност да споделят наученото от тях със света. Словоохотливостта и самоувереността на абата караха Хенри да бъде предпазлив.

Когато се оказаха при олтара, абатът махна с ръка към златната статуя.

— Ето я и нашата крайна цел.

— Нищо не разбирам — каза Джоан. Хенри също не скри недоумението си.

Абатът докосна скулптурата с треперещ пръст.

— Това е празен съд, реагиращ единствено на нашите мисли. Надяваме се обаче, ако разполагаме с достатъчно материал, да достигнем до самия дух Божи. Да придадем на Неговата воля физическа форма.

Хенри погледна статуята на спящия Христос.

— Да не би да намеквате, че…

— Вярваме, че именно Провидението даде този метал в ръцете на Църквата при откриването на Новия свят. Че това бе предизвикателство към нашата вяра. Истинско Боже изпитание. Ако съберем достатъчно количество от това божествено вещество, Божият разум ще присегне към този съд и ще се въплъти в него, ще му даде живот — абат Руис се обърна към Хенри. Погледът му бе изпълнен с жар. — Целта ни е да доведем един жив Бог на тази земя.

— Второто пришествие ли имате предвид? — възкликна Джоан.

— Да, повторното раждане на Христос на земята — потвърди абат Руис и кимна към златната статуя.

Хенри поклати глава. Това бе безумие.

— Защо именно ние? За какво ви трябваме?

Руис се усмихна и ги отдръпна встрани.

— Защото вие открихте останките на брат Франсиско де Алмагро, един от нашите предшественици. През шестнайсети век той е бил изпратен да открие едно находище на La sangre del diablo. Било толкова голямо, че според инките металът „се стичал от планините като вода“. Брат Франсиско така и не се завърнал и предположили, че бил убит. Когато обаче ми се обади архиепископ Кърни от Балтимор, надеждите ни отново се пробудиха. Може би нашият брат е успял да открие находището, но е загинал, преди да успее да донесе тази вест. — Абатът погледна отново фигурата на спящия Христос. — Молим се, професор Конклин, да сте открили неволно средството, с което се надяваме да достигнем Бога.

— Сериозно ли мислите, че това митическо съкровище се намира при моите разкопки?

— Един наш тамошен служител ни съобщи това — каза абатът и повдигна вежди. — Информацията изглежда обещаваща. След злополуката в подземния храм обаче ще ни трябва известно време, за да…

— Каква злополука? За какво говорите? — Хенри ужасен го прекъсна. Руис го погледна мрачно.

— Разбирам ви. Нямало е как да научите за срутването — каза абатът и набързо обясни на Хенри какво се бе случило при развалините.

Хенри пребледня.

— Не се бойте обаче за студентите. От последното им обаждане става ясно, че са успели да попаднат на естествена пещера, в която са се укрили.

— Трябва незабавно да отида там! Веднага! — извика Хенри и освободи ръката си от ръката на Джоан. Интересът му към това, което видя тук, веднага се изпари. Боже мой, въобще бе забравил за племенника си! Дори не му беше дошло наум, че и неговият живот може да е застрашен.

— С нищо не можете да им помогнете. Поддържам непрекъсната връзка с моите хора. Науча ли нещо ново, веднага ще ви уведомя.

Лицето на Хенри отново доби нормалния си цвят.

— С нищо няма да ви помогна, преди да се убедя, че племенникът ми е в безопасност!

— Успокойте се, професор Конклин. Вече изпратих специализиран екип, който да помогне в спасителните работи.

Хенри започна притеснено да се движи. Джоан се приближи до него и го прегърна през рамо. Той се отпусна в прегръдките и. След смъртта на жена му и брат му не му останаха други роднини. Хенри си нямаше другиго. Ако не бе така влюбен в професията си, може би навремето щеше да разсъждава по-трезво и да не допусне да се стигне до сегашната бъркотия. Измъкна се от прегръдките на Джоан и се обърна към абата.

— Ако Сам пострада, ще ви убия — процеди през зъби.

Абат Руис отстъпи крачка, а брат Карлос се доближи с пистолет в ръка. Абатът произнесе с увереност:

— Сигурен съм, че племенникът ви е в пълна безопасност.

 

Още един капан!

Когато златната плоча под краката им започна да трепери, Сам притегли Маги към себе си. Бе се опитала да отключи вратата, но тя не поддаде.

— Хванете се за нещо! — закрещя Сам, като се опита да надвика засилващия се рев на водата под краката им. — Дръжте се! Вибрациите на пода преминаха през токовете на обувките му, достигнаха краката му и започнаха да се усещат дори в гръбнака и ребрата. На крачка от него Денал продължаваше да подкрепя Норман. Очите на младия индианец се бяха уголемили като панички. Грохотът, изпълнил тясното пространство, стана оглушителен. Подът под обувките на Сам се раздвижи. — Дръжте се здраво.

Шумът стана непоносим. Подът потрепери, сякаш едва удържаше огромен натиск отдолу, после се чу силен трясък и той рязко се издигна. Норман падна на ръце и колене и изкрещя от болка, след като нараненият му крак се удари в металния под. Останалите застинаха от страх и не произнесоха и думичка. Подът под краката им се замята насам-натам и продължи да се люлее, но не престана да се издига. В началото, по-бавно, а после набра скорост. Вибрациите не престанаха.

— Хидравлика! — изкрещя Норман, надвивайки грохота. Денал му помогна да се изправи.

— Какво? — попита Сам.

Маги се измъкна от прегръдките му и започна да оглежда пода.

— Каптирали са някаква подземна река — обясни той. — Може би приток на тази, в която плувахме вчера. Това е някакъв проклет хидравличен асансьор!

— Къде обаче ще ни отведе? — замисли се Сам, като погледна тъмния тунел над главите им.

— Едва ли искат да ни убият — каза намръщено Маги. — Ако бяха искали да обезвредят нежелани гости, щяха да използват някакъв по-прост начин. Според мен това ще ни изведе чак догоре — предположи, като погледна движещите се покрай тях стени.

— До покрива ли? — запита Сам, като си припомни стойката на инкския владетел, подпиращ тавана на пещерата с длани. Представи си и формата на статуята. Това не бе невъзможно.

— Надявам се да не ни притисне в тавана — изказа мрачното си подозрение Норман. — Ще ни провали хубавия ден — добави кисело.

— Не ми се вярва — каза неуверено Маги.

— Погледнете натам! — внезапно извика Денал и посочи с пръст нагоре.

Маги насочи нагоре лъча на фенерчето си, но не беше необходимо. Над тях се виждаше златен купол, вътрешната страна на златната корона на владетеля. Повърхността му бе осветена от светлина, идваща от шест равно отдалечени един от друг процепа. След малко, подобно на листата на цвете, шест секции от покрива едновременно се отвориха и групата бе заляна от поток ярка слънчева светлина.

— Това е изход! — възкликна Сам. Размаха каубойската си шапка и радостно се развика:

— Спасихме се!

— Само някои от нас — добави тихо Норман.

Лицето на Сам помръкна. Представи си лицето на Ралф. Норман бе прав. Бе съвсем неуместно да се радват на собственото си спасение, когато един от приятелите им не бе вече сред тях.

Маги се приближи до Сам. В погледа и бяха изписани едновременно скръб и облекчение. Повдигна се на пръсти, за да огледа по-добре разкриващия се купол. Сам я прегърна.

— Сигурен съм, че Ралф щеше да се зарадва на нашето спасение — каза.

— Може би си прав — отвърна тихо Маги.

— Мъртвите не се сърдят на живите, Маги — каза Сам и я притисна още по-плътно до себе си. — Нито Ралф, нито твоят ирландски приятел Патрик Дъган — добави. Имаше предвид и своите родители, но не ги спомена.

— Знам, Сам. Всичко това вече съм го чувала — отвърна уморено Маги.

Той се отказа да говори повече. Знаеше, че понякога бе по-трудно да си простиш заради това, че си останал жив, отколкото да се изправиш пред смъртта. Това бяха неща, с които човек трябваше да се справя сам.

Асансьорът забави ход и продължи да ги издига към свободата. След малко достигна открития купол. Накрая спря. Шестте секции на купола се бяха разтворили. Под краката им изщракаха устройства, които застопориха пода, и той стана неподвижен. Водата, която ги бе издигнала, започна да се оттича обратно в шахтата. След мрачната пещера късното следобедно слънце им се стори заслепяващо. Дори и когато лъчите му едва проникваха през облачна покривка, запълваща цялото небе.

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита Сам и се огледа.

Бяха се озовали в дълбока залесена котловина. Отвсякъде бе обградена от стръмни скатове от червеникаво-черни скали, които можеха да бъдат изкатерени единствено от опитни алпинисти с добра екипировка. Купестите облаци над главите им задържаха слънчевата светлина. Въздухът, топъл и разреден, бе изпълнен с миризмата на развалени яйца.

— Сяра — поясни Маги и огледа пространството. — Я вижте ей това! — посочи нещо с ръката си. Близо до северната стена на котловината се издигаше стълб от дим.

— Това е вулканична шахта — каза Сам. Тази част на перуанските Анди бе все още геологично активна и изпълнена с вулканични върхове. Някои от тях бяха безмълвни и студени, други още димяха. Почти всеки ден планините бяха разтърсвани от земетресения.

— Това не е рифтова долина — каза Маги. — Попаднали сме в някаква вулканична котловина.

— Чиста работа — произнесе Норман, вперил очи в стръмните скали. — Защо ли се сетих за поговорката „От трън, та на глог“?

Сам не обърна внимание на думите на фотографа и огледа височините около тях.

— Маги, ако не грешиш, трябва да се намираме някъде сред вулканичните върхове на изток от лагера — определи той. После се съсредоточи по посока на една тъмна сянка на юг. Още един вулканичен конус, сякаш издигащ се вертикално от самата стена, се бе надвесил над котловината. — Виж колко много такива върхове има тук.

— Вероятно си прав — каза Маги. — Този район и без това никога не е бил изследван. Тук планините са твърде стръмни и твърде опасни.

— Тук е доста горещо — каза Денал, който не се откъсваше от Норман, и избърса потта от лицето си с ръкав.

Сам се съгласи с него, свали каубойската си шапка и приглади косата си. На тази височина при здрачаване трябваше да стане студено, но вятърът бе топъл, едва ли не горещ.

— Горещината се дължи на вулканичните изпарения — обясни Маги. — Благодарение на тях мястото е едновременно топло и влажно.

— Попаднали сме в тропически парник — каза Норман и огледа джунглата около златния купол. — Погледнете само тази растителност. — Потърси фотоапарата си.

Около тях се простираше гъста гора. Във всички посоки се виждаха дървета, покрити с лиани. Тъй като бяха в по-високата част на долината, успяха да видят няколко широки поляни, разположени в по-голямата си част в близост до вулканичните отвори. Иначе джунглата изглеждаше девствена. Бе изпълнена с най-разнообразна растителност. Папрати с човешки ръст покриваха цялото околно пространство, а от дърветата висяха стотици орхидеи, големи колкото човешки юмруци. Дори се виждаха и бодливи диви рози, преплели се с лианите и клоните. Норман направи няколко снимки, докато останалите се приближиха до края на гората.

Птици, смутени от тяхното появяване, зачуруликаха тревожно и се разлетяха. Малко ято синекрили папагали се устреми през мъглявото небе. Подобното на лай цвърчене на маймуни се отрази от близките скали. Сред дърветата и лианите се замятаха малки космати и опашати телца. Бълбукането на вода издаваше присъствието на ручей.

— Това място прилича на Едем, на райската градина — отбеляза Норман.

Сам кимна, но нещо в тези думи го смути. Спомни си за предупреждението на Франсиско де Алмагро, изписано на латински език върху хематитовите щанги. „Пазете се от Змията Едемска“. Подобна мисъл вероятно бе преминала и през главата на Маги. Тя стисна устни и присви очи.

— Не сме сами — прошепна след малко.

— Какво? — попита разтревожено Сам.

Маги не отвърна. Само му посочи с поглед накъде да гледа.

Зад гърба им се разнесе дрънчене на метал. Куполът бе започнал да се затваря. Лишиха се от единствения си възможен път за оттегляне от вулканичната долина.

Сам се втренчи в посочената му от Маги част на джунглата. След малко забеляза в сенките и човешко лице, което го наблюдаваше. Той очевидно разбра, че бе забелязан, и се изправи. Излезе от гъстия храсталак. Редом до него се появиха още седем души, които също излязоха на поляната около купола.

Тъмнокожи и тъмнооки, тези хора очевидно бяха от народността кечуа. Достигаха само до рамото на Сам, но копията им бяха доста по-високи от тексасеца. Бяха облечени в традиционно индианско облекло: прости панталони тип „хаура“ и ризи, украсени с перата на папагали и кондори.

Водачът им с червена превръзка на челото направи крачка напред и каза нещо със строг глас на родния си език. Денал преведе думите му с намръщено лице.

— Иска да го последваме.

Дребният ловец се извърна и тръгна повторно към гората. Изтласка встрани гигантска папрат, зад която се появи скрита пътека. Приведе се и тръгна по нея. Другите ловци останаха назад, за да се уверят, че групата на Сам ще ги придружи. Сам нямаше основания да се страхува.

— Да ги последваме. Нищо чудно да ни кажат как да се завърнем при разкопките — успокои той останалите. Освен това дългите им копия внушаваха уважение. Сам стисна още по-здраво карабината си. Искаше му се да не допусне нищо да го изненада.

Денал докосна лакътя на Сам. Лицето на момчето издаваше подозрителност. Сякаш понечи да каже нещо, но сетне поклати глава и измъкна смачкана цигара от джоба си. Промърмори нещо на родния си език, когато захапа филтъра.

— Какво има, Денал?

— Нещо не е наред — отвърна момчето, но не каза нищо повече. Продължи да помага на Норман да се придвижва по пътеката.

Сам и Маги вървяха последни. След като навлязоха в джунглата, няколко минути не си казаха нищо.

— Какво мислиш за тях? — най-сетне прошепна Маги.

— Очевидно са кечуа. Има стотици като тях, които се препитават с лов и събирателство в гората.

— Как в такъв случай ще си обясниш равнодушието им към купол от ковано злато?

Сам се замисли над думите и. Очевидно бе права. Ловците им се сториха по-изненадани от тяхното появяване, отколкото от богатството зад гърба им. Не забрави и съмненията на Денал. Кое не беше наред?

Започна да наблюдава вървящите пред него индианци. Придвижваха се тихо и носеха копията си с лекота. С тяхна помощ отместваха лианите по пътеката. Скоро достигнаха малък поток. За удобство при преминаването през него бяха нахвърляни големи каменни блокове. Що за хора бяха тези ловци? Отговора на този въпрос научи след поредния завой.

Гъстата джунгла свърши и пред очите им сякаш по чудо се появи село. Каменните къщи, изградени около централен площад, се издигаха по терасирани площи в самата джунгла. Почти всички къщи бяха наполовина потънали в зеленината. По каменните им покриви и в дворовете растяха горски цветя. Уханията им донякъде неутрализираха миризмата на вулканична сяра.

Сам ахна от удивление. По тесните улици се движеха лами и прасета, а по вратите и прозорците се появиха мъже и жени, които започнаха да наблюдават с любопитство пришълците. Сам реши, че те са поне стотина души. Бяха облечени или в подобните на пончо „куш-ма“, или с дълги индиански туники „анаку“. Самите къщи бяха не по-малко разкрасени от обитателите им. По стените и прозорците имаше изящни каменни украшения, а на светлината на залязващото слънце проблясваха златни и сребърни инкрустации.

Норман, подпрял се на рамото на Денал, куцукаше пред тях. От един вход излезе млада жена, увита във вълнен шал „иликла“, и смутено се приближи до Норман. В ръцете си държеше голям венец от сини цветя, преплетени с жълти папагалски пера. Мършавият фотограф се усмихна и се поклони. Младата жена се възползва от неговата поза и нахлузи венеца на врата му. Норман се изправи, а тя се изкикоти, закрила уста с длан, и после с изящна походка се отдалечи. Норман се обърна към Денал и със смутена усмивка посочи подаръка си.

— Това отива ли на ризата ми? — пошегува се и продължи да куцука. Очевидно не се замисляше къде се бяха озовали.

Сам и Маги обаче застинаха още когато видяха селището. Сам мислено разчете постройките от джунглата, животните и хората. Веднага разпозна планировката на това селище. Централен площад, прави булеварди, домове, изградени на тераси. Планировката бе идентична с тази на некропола под тях!

— Даваш ли си сметка къде сме? — Маги го стисна, за лакътя. Очите и бяха широко отворени. — Те не са обикновено кечуанско племе, което с мъка се бори за оцеляване.

Сам кимна с разбиране.

— Това са прадедите на Денал — каза глухо. Бе стигнал до извода на Маги и бе шокиран. Бяха се озовали в истинско инкско селище!

 

Когато слънцето залезе, Филип чу звук, който не бе очаквал да чуе повече. Радиостанцията на лагера започна да пращи. Рязко се изправи на крака и събори походния стол, върху който бе седнал. Брат Отера и останалите доминикански монаси бяха при разкопките. Днес в лагера бяха пристигнали двама опитни миньори и поеха командването на индианските работници.

Филип рязко отвори вратата на свързочната палатка и бързо се шмугна вътре в сенчестата прохлада. Грабна веднага слушалката.

— Ало! — извика. — Чувате ли ме? Чу се още пукот, последван от думи:

— Филип, ти ли си? Обажда се Сам. Батерията започна да… Успяхме да се измъкнем от пещерата… Последва още пукот.

— Сам, обади се! Къде си? — извика Филип.

Думите на Сам отново си пробиха път през пукота:

— В един от вулканите… Струва ми се, на изток от лагера…

Сърцето на Филип запя. Щом бяха оцелели, нямаше причини да продължават да копаят повече. Всичко бе приключило! Скоро щеше да се завърне у дома! Веднага си представи апартамента си в Харвард. Представи си своя компютър, книгите и документите си, всички каталогизирани и изрядно подредени. Погледна скъсаната си риза и мръсните панталони. След тази експедиция никога повече нямаше да се занимава с полева работа. От радост не обърна внимание на някои от последните думи на Сам, но това вече нямаше значение.

— …хеликоптери или други летателни средства. Ще запалим сигнален огън. Да ни търсят! Успя ли да се свържеш с чичо Ханк?

Филип се намръщи и премина на предаване.

— Не, обаче съм сигурен, че новината вече е достигнала Куско. Тук се появи помощ. Не би трябвало и той да се забави…

— Филип, няма да повярваш какво открихме тук: Майната им. Много му пукаше какво са открили. Следващите думи на Сам обаче го извадиха от професионалната му апатия. — Открихме изгубено инкско племе!

— Какво?

— Това е много дълга история… Батерията е много отслабнала… Ще ти се обадя утре по някое време.

— Сам, почакай!

— …да търсят сигналния ни огън — каза Сам.

Връзката отслабна и прекъсна.

Филип направи още няколко опита да се свърже със Сам, но без успех. Или батерията бе много изтощена, или копелето бе изключило своето уоки-токи. Филип хлопна сърдито слушалката.

— Мръсник!

Вратата на палатката внезапно се отвори и до нея се появи стройната фигура на брат Отера. Лицето на високия монах остана в сянка.

— С кого разговаряше? — попита напрегнато. Филип реши, че монахът е уморен от спасителните работи. Даде му знак да влезе вътре.

— Със Сам! — каза възбудено. — Заедно с другите са успели да се измъкнат от пещерата.

Филип с удоволствие констатира, че гостът му бе шокиран от новината.

— Така ли? Къде са?

Филип набързо му разказа чутото от Сам.

— Освен това ще ни трябва хеликоптер или нещо от този род, за да забележим сигналния огън — приключи.

Монахът кимна с разбиране, макар очите му да останаха скрити от качулката.

— Това е много хубава новина — каза.

— Обаче не е най-важната новина — рече Филип самодоволно, сякаш самият той бе направил някакво откритие. — Сам смята, че там е открил група истински инки, някакво изгубено племе.

Брат Отера стрелна студента с поглед.

Филип се уплаши, когато видя този поглед. В него имаше нещо зверско и опасно. Отстъпи крачка и се препъна в едно канче. Преди да успее да падне, брат Отера вече беше до него и го задържа.

— Добре ли си? — попита монахът.

Филип го погледна. Каквото и да бе съзрял в очите му, вече го нямаше. Лицето на монаха изразяваше само доброта и загриженост. Очевидно Филип бе сгрешил. Само му се бе сторило, че е видял нещо лошо. Играта на сенките го бе подвела.

— Нищо ми няма — отвърна и се изкашля.

— Чудесно — каза брат Отера. — Не искаме да ти се случи нищо лошо. А сега ще те оставя. Отивам да споделя тези добри новини с останалите. — Той се измъкна бързо от палатката.

Филип въздъхна с облекчение. Не можеше да си обясни какво имаше у брат Отера, което го караше винаги да бъде нащрек. В края на краищата бе обикновен редови монах. Въпреки това Филип разтри настръхналите си ръце. В този човек имаше нещо, което не му харесваше…

 

Сам, седнал до Маги на стълбището в края на площада, наблюдаваше празненството. Пространството в центъра на инкското селище бе изпълнено с огньове и факли. Там се бяха събрали, музиканти с инструменти с всякакви форми и размери: големи барабани от кожа от лама, малки барабанчета със сребърни цимбали, тромпети от тикви и дърво, флейти от множество прилепени едно до друго парчета тръстика с различна дължина, дори свирки от костите на планински кондор. В цялото селище, събрало се да празнува пристигането на гостите, цареше весела глъчка.

Преди да залезе, местният „сосиок“, магьосникът, хвърли на земята своите вълшебни „чумпирун“, пъстроцветни камъчета, за да направи оценка на тяхното пристигане. Мрачният татуиран мъж огледа внимателно камъчетата, а после вдигна ръце към небето и обяви Сам и неговите хора за пратеници на Иляпа, бога на гръмотевиците. Нареди в тяхна чест да се организира празненство.

Въпреки възраженията им членовете на малката група бяха третирани като кралски особи. Бяха изкъпани, сресани и облечени в чисти местни дрехи, за да придобият приличен вид. Вечерята им се стори безкрайна: печени морски свинчета, бобова яхния с парченца папагалско месо, салата от амарантови листа, подобни на спанак, смесени с местните моркови „аракача“, ароматен десерт от билки и „ока“, родственик на сладките картофи. Тъй като гостите дълго време не бяха яли нищо, не се отказаха от нито едно ястие, за да не обидят домакините.

Единствено Норман яде умерено. Имаше треска, предизвикана от раните му, и заради това си легна рано в къщата от глина и камъни, в която беше настанен. Малко след това си легна и Денал. Не го болеше нищо, но много му се спеше и беше изтощен. Единствено Сам и Маги останаха будни, за да наблюдават края на празненството. Сам се прозина и приглади дългата до коленете бежова туника, в която бе облечен. Намести на рамото си малката плетена шапчица „якола“, с която го бяха дарили. Така и не пожела да се раздели с каубойската си шапка. Намести се удобно и се подпря на ръката си.

— Как са могли тези хора да останат изолирани от света толкова дълго време? — недоумяваше той.

— Сами са го пожелали — отговори му Маги. Бе облечена в дълга светлочервена туника, която и стигаше до глезените, и със съответстващ и шал. Поигра си с малката карфица с форма на драконче, с която бе закрепила шала. — Забеляза ли, че по-голямата част от селището умишлено е скрита в джунглата? Като под камуфлажна мрежа. Съмнявам се дали и от спътник би могло да се открие това селище особено като се отчете геотермалната активност. Тя би могла да заблуди всякакви топлинни сканирания.

— Вероятно си права — съгласи се Сам и погледна облачното небе. Почти не се виждаха звезди. Маги смени темата на разговора. — Сам, как се чувстваш като пратеник на бога на гръмотевиците?

— Не съм сигурен дали шаманът стигна до този извод благодарение на камъчетата. Възможно и да е чул изстрелите и заради това да ни свърза с Иляпа.

— Не се бях замисляла за това — каза Маги. — Предположението ти е убедително.

Сам се зарадва на похвалата и леко се усмихна.

— Какво ще кажеш обаче за некропола под нас? Той е практически огледално копие на селището. Как си обясняваш това?

— Не разполагаме е достатъчно факти — намръщи се Сам. — Нищо чудно обаче това да има връзка с трите равнища на битието на инките. Ако селището, в което се намираме, е част от средния, живия свят, от кай — пача, то некрополът определено ще бъде ука пача, долният свят.

— Светът на мъртвите. — Точно така, некропол.

— Може и да си прав — допусна Маги. — Обаче, ако теорията ти е читава, къде в такъв случай се намира третото селище?

— Кое селище?

— Селището на горния свят, селището на ханан пача.

Сам поклати уморено глава.

— Не знам. Утре ще научим повече отговори. Сега, нека се порадваме на празненството в наша чест.

Повдигна чашата си с чича, питие от ферментирала царевица, и отпи голяма глътка. Питието бе горчиво и той се намръщи.

— Май много-много не ти допада — подразни го Маги.

— Как да ти кажа, не може да замени една хубава бутилка със студена бира „Будвайзер“. И все пак те хваща — добави. Главата му бе поолекнала.

Празненството продължаваше. Дори луната бе изгряла.

Маги се усмихна и леко се облегна на рамото му. Той се възползва от случая и я прегърна. Тя не направи опит да се отдръпне или да обърне всичко на шега. Сам отпи още една глътка от царевичната бира. Реши, че топлината, която се разля из тялото му, не се дължеше само на нея.

Пред очите им се появи нова група, която започна да играе сложен танц около централното огнище. Лицата на танцьорите, мъже и жени, бяха оцветени със златна и сребърна боя. Танцуваха в ритъма на мелодия, изпълнявана с помощта на черепа на планинска сърна. Рогата и играеха ролята на флейти.

— Това е прекрасно — възхити се Маги. — Струва ми се, че сънувам. Че пред очите ми една приказка се превръща в действителност.

— Съжалявам, че чичо Ханк не е с нас — каза Сам и я притегли към себе си.

— Съжалявам, че и Ралф го няма — добави тихо Маги.

Сам погледна жената, която се намираше в прегръдките му. Бе се втренчила в огъня и пламъците играеха в очите и. Тя усети погледа му и се обърна към него. Лицата им почти се допряха.

— Ти бе прав, Сам — сподели Маги, — когато каза, че мъртвите не се сърдят на живите. Живи сме и сме тук. Не трябва да помрачаваме това с чувство за вина. Това би било истинска трагедия.

— Не трябва да живееш така, сякаш вече си мъртвец — съгласи се Сам. Спомни си годините след смъртта на родителите си. Бе споделил своята скръб с чичо си, който му отговори със същото. Всъщност и двамата не се различаваха много от Маги. Вяха се затворили в себе си, като превърнаха общата си скръб в бариера пред другите хора. Сам реши, че това не трябва да продължава повече. Доближи се още на сантиметър до Маги. Тя го погледна в очите. Устните и бяха разтворени. Той се доближи още повече и сърцето му затуптя в ритъма на барабаните. Изведнъж музиката секна и над площада се възцари пълна тишина.

— Празненството май свърши — каза Маги.

Сърцето на Сам се сви в гърдите му. Стори му се, че е онемял. Преглътна с усилие.

— Да… да… Май наистина приключи — успя да изломоти.

Към тях се приближи шаманът. Бяха разбрали, че името му е Камапак. Докато изкачваше стълбите, на татуираното му лице се появи широка усмивка. Сам и Маги се изправиха. Той им каза нещо, което прозвуча едновременно като приветствие и пожелание за лека нощ. Наоколо индианците започнаха да гасят огньовете.

Сам изпитваше леко замайване от царевичната бира. Въздъхна и погледна гаснещите пламъци. Възприе ги като отражение на собствените си надежди и страсти. Отклони погледа си от тях.

Придружени от шамана, Сам и Маги тръгнаха към приготвените за тях помещения. Инката през цялото време продължаваше да говори възбудено.

Сам съжаляваше, че го нямаше Денал, за да им превежда. Все пак успя да различи няколко познати му думи. Бе споменато името на бога Инкари. Тъй като Сам не знаеше как да реагира, само се усмихваше.

Когато стигнаха до редицата от къщи непосредствено до площада, Камапак най-после се успокои и потупа Сам по рамото. Кимна им с глава и отиде да наглежда закриването на празненството.

Маги погледна отдалечаващия се шаман. Заделената за нея стая бе обособена. Сам, продължаващ да стои неловко, се чудеше дали предишният момент няма да се върне. Маги обаче попари надеждите му.

— Какво ти каза за Инкари?

Сам повдигна рамене и си спомни епизод от инкския епос. Инкари, син на Инти, слънцето, бе смятан за последния богочовек владетел на инките. Бил заловен от испанците и обезглавен, но отрязаната му глава не умряла. Била открадната и укрита в свещена пещера, където започнало да и израства ново тяло. След като тялото се оформело напълно, щял да върне на инките някогашната им слава.

Разбира се, това беше мит. Последният вожд на инките бе Атауалпа. През 1533 година бил пребит до смърт от испанските войници на Франсиско Писаро, а тялото му било изгорено.

— Така и не разбрах какво ми каза шаманът. — Сам поклати глава. — Утре ще помолим Денал да ни преведе думите му.

— Струва ми се странно — каза Маги. — Винаги съм мислела, че този мит се е появил при смесването на спомените за испанските завоевания с библейските притчи, разказвани от мисионерите. Имам предвид възкресението на Христос. Странно е наистина да чуеш същия мит от шамана на едно откъснато от света племе.

— Какъвто и да е източникът на мита, човекът бе наистина развълнуван.

Маги кимна и продължи да наблюдава гаснещите огньове. Индианците зариваха факлите и горящите съчки в пясъка. Над каменните къщи се спусна мрак и ги погълна. Маги накрая въздъхна и се обърна.

— Е, добре е да се прибираме. Утре ни очаква дълъг ден. Лека нощ, Сам.

Той и махна с ръка и отмести тръстиковата рогозка пред вратата си. Приказките за инкските богове угаснаха в съзнанието му, в което остана само лицето на Маги с очи, изпълнени със страст. Сърцето му отново затуптя. Може би си бе внушил някои работи, но знаеше, че тази нощ ще сънува устните и. Въздъхна и се прибра в стаята.

Бележки

[1] „Влез!“.(исп.). — Б. пр.