Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (7) (Лирико-фантастична поема)

VII

Кат ме зърна отдалече

със окачената лира,

тя се весело затече:

— Ах, любезний, тебе диря! —

 

каза галено и нежно

и впи страстни очи в мене.

Аз смутих се безнадежно,

но отвърнах с вид студени:

 

— Как, чувствителна змеице?

Извини, но грешка имаш:

първий път те виждам в лице,

ти за някой змей ме взимаш?

 

— Не, не, милий наш поете!

— Боже мой! Какво коварство!

Как ме, мила, ти усети?

Вчера влязох в това царство!

 

Тя изсмя се и посочи

лирата ми, що висеше,

и с пламнали влажни очи

сладострастно ми мълвеше:

 

— Твойто име се разнесе

вчера и из таз дъбрава

и аз рекох на сърце си:

край на мъки ми настава!

 

И кат с огън нов запали

своя поглед огнен вече,

тя посочи към заспалий

едноокий змей и рече:

 

— Мъж ужасен водя, клета.

Ти от него отърви ме.

Виж ме: млада съм, напета,

любя те — и ти люби ме!

 

Там, де слънцето засяда,

зад горите каменити,

ний намери щем грамада

да прекараме честити.

 

Аз любовна съм змеица:

ти кажи — и ще побегнем,

в мойта бяла колесница

ветровете ще запрегнем.

 

Или орли пък да станем?

Или вихри гръмовити?

Или облак? Или пламен?

Всичко — само ми кажи ти!

 

Дор мълвеше тъй в зефирът

чародейката любезна,

аз усетих, че на вирът

силата от мен изчезна!

 

И усетих се тогази

развълнуван безконечно.

— Моя бъди — викнах ази

в тревълнение сърдечно, —

 

моя бъди! О, прекрасна,

омаятелна змеице!

О, вълшебнице нещастна,

о, поробена царице!

 

И до поздно под листата

ний си бъбрехме безпечно

зарад бъднина благата

и блаженство безконечно.

 

И кат сключихме съюза

с клетва пламенна, любовна,

полетях към мойта Муза,

но заварих я тъжовна.

 

— Бедна дружке, що са твойте

ясни очи жаловити?

Диви ли са тук усойте?

Ил милееш за борбите?

 

Завърни се на Марица

във разкошната долина.

Тук си ти като в тъмница,

а аз — искам да почина…

 

Тя изгледа ме жестоко,

с гняв запален на челото:

— Бедний — викна тя високо, —

жертва вечна на теглото!

 

В твоите лукави речи

виждам твоето паденье,

мойта дружба ти обрече

пак на ново униженье.

 

Ти приготвяш си горчиви,

нови разочарованья,

срещу радости лъжливи —

цяло море от страданья!

 

— О, богиньо! Ти угади

моя стид, печален жребий,

с глас гръмовен ми обади

туй, що криях сам от себе.

 

Никой ме не би защитил

от вразите и от мене,

ти си ангел мой хранител,

моят благодатен гений.

 

Колчем плачех и тъгувах,

с бури тайки в тесни гърди,

все тоз глас небесен чувах,

ек на мойта скръб да бъде;

 

ти ми лейше лек врачебен —

твойто чисто вдъхновенье,

и със него — дар вълшебен

на кураж и на забвенье.

 

Помогни ми! Ти душа си

чиста, ангелска, небесна…

Ти една в света била си

към мен любеща и честна!

 

— Ставай! Да оставим вече тая

област непозната! —

мрачно Музата ми рече,

взе си щита от земята.

 

В миг се Вилата зададе

запъхтяна из усойте —

развълнуван вик нададе:

— Стойте, златни гости, стойте!

 

Няма болест неизлечна,

тайни няма неоткрити:

аз приятелка съм вечна

на геройте и певците.

 

На туй място чародейно

знам му билките, тревите,

що лекуват чудодейно

и телата, и душите.

 

Аз ще набера тентява —

син-бял бурен за отдяла,

куманига — жълта трява, —

за омраза що никна̀ла.

 

На огнище запустено

огън буен разгори ща

и в гърне необжежено

либно билье възвари ща.

 

По полунощ, дору спава,

с чудний лек ще го полея…

Утре — питай го тогава —

дали помни зарад нея?