Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (10) (Лирико-фантастична поема)

X

Град градила самовила.

Нар. песен

— Преспа! Преспа! Крепост славна!

Преспа! — виках там учуден

и през портата държавна

влязох в замъка безлюден.

 

Мрамор стълпове крепяха

царските чертози древни,

на преддверието бдяха

ваяни два лева гневни.

 

— Той! Той! — викнах лудешката. —

Де е сянката му свята? —

Тя ме введе мълчешката

във престолната палата.

 

Аз видях го. Той стоеше

на престола мълчаливо.

Страшна мисъл още бдеше

по челото му бурливо.

 

Той бе гневен, начумерен

и брадата му — щръкна̀ла:

на лице му облак черен

Беласица бе метнала!

 

Коленичих аз неволно

и целуна̀х му ръката,

целувах му богомолно

и полите, и краката.

 

— О, велики — шъпнех нему, —

удостой ме с твойто слово,

нещо разкажи големо

ти на нашто време ново.

 

Разкажи ми ти за твойте

смели подвизи и слава,

разкажи ми за геройте

на размирна си държава,

 

за велика си идея

в куп да сбираш племената —

та от Емус до Морея

развива̀ си знамената!

 

Кой в дълбокий твой ум вдъхна

тоз блян, мисъл гениална,

че писа̀, доде издъхна,

таз трагедйя колосална

 

от кръв, слава, шум, победи,

от нещастья безконечни

и нам завеща в наследье

спомени ужасни, вечни?

 

Дор мълвях благоговейно

за ония дни, похо̀ди,

втурнаха се ненадейно

старите му воеводи:

 

Кракра силний с Несторица —

два орела ратоборни, —

Елемаг и Николйца

и Иваца — непокорни.

 

Окръжиха с почитанье

господаря си сурови,

гаче чакаха в мълчанье

заповед за битки нови.

 

Но той мрачен, неподвижен

на престола си мълчеше.

Какво мислеше угрижен?

Какъв таен план кроеше?

 

Нов ли бой? Похо̀д ли смели?

Цариград ли да събори?

Ил — държава със предели

Дунав, Драч и Бяло мо̀ре?

 

— О, царю, открий пред мене

своя план велик и таен:

ний и днес сме разделени

и под ига много траем.

 

В нашите поля, балкани

един глас се днес раздава^[1]:

във душа ни, във сърца ни

твойта мисъл оживява.

 

Ободри ни, сгорещи ни,

дай ни твоят дух и сила,

научи ни как се гине

с чест за ро̀дината мила.

 

Дай ни твойте генерали,

ил примерът им прати ни:

ний, кои сме толкоз мали,

се нуждайм от исполини.

 

Македонйя старославна,

твойта люлка, гроб, светиня —

ти не знайш? Уви, отдавна

тя е в иго и робиня…

 

Тя робиня е, ожида…

Жалостно ръце простира.

Глас не чува: Майко, ида! —

Самуил се не намира.

 

Самуил се не намира! —

Византийците безброй са:

днес срамът венци събира,

подлите у нас герой са.

 

За власт, орден, за жълтица̀

светотатски би продали

Охрид, Емус, Дрин, Марица —

всите твои идеали.

 

Ти дошъл би — но нахалост!

Твоят гений що ще стори?

Нявга ти умря от жалост,

днес умрял би от позори!

 

Императорът не чу ма.

Мойта реч го не прободе,

мене дума не продума,

ни на старите войводи.

 

Всуе чаках аз да схвана

един знак ил поглед само:

гатанка за мен остана

тайната на мисълта му.

 

Но когато из въздуха

пак се дигнах мълчешката,

страшни гласове се чуха

из престолната палата.