Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (5) (Лирико-фантастична поема)

V

Що е песен толку лепа!

Дур и вода ке проигра.

И дърва ке се заклатет!

Нар. песен

Зашумяла, затрептляла

самодивската дъбрава,

елмаз-роса заблестяла

по зелената морава.

 

Аз погледнах: над глава ми

мирно Вилата стоеше…

„Ставай, друже — тя ми каза, —

твоят сън покоен беше.

 

Но ела, за да отидем

при талазите врачебни,

после с тебе ще обидем

други краища вълшебни,

 

де не стъпал крак човешки,

дето никой взор не стигал,

дето никой ум лудешки

не слиза̀л, нито се вдигал.

 

Следвай Вилата сърдечна,

жителката на горите,

и приятелката вечна

на геройте и певците.“

 

Между две дъбрави диви

чудната вода светлейше,

на брега зефир сънливи

младите ели люлейше.

 

Тя посочи срамежливо

и в шумаците изчезна…

Аз изпълних послушливо

нейна заповед любезна…

 

И талазите чудесни

нова сила ми дариха…

В миг ухото ми плениха

дивни гласове небесни.

 

Те ечаха из гората,

край вълните бистролейни…

Що за песен непозната!

Що за думи чародейни!

 

„Ний сме малки —

те девойки

и русалки

песнопойки!

 

Ний — в горите

сме безсмрътни,

вдън реките

е домът ни.

 

Младостта ни

вечно трае,

радостта ни

в песента е.

 

Край вълните

веселим се,

в мараните

ний хладим се.

 

Па сушиме

коса злата.

Вечер спиме

под луната.

 

Който жив е

в нази влюбен,

той щастлив е

и — загубен!“

 

— Друже мили, час е вече

тебе с них да запозная —

тихо Вилата ми рече

и поведе ме по края

 

на потока хладовити.

— Друже Вило, самодиво,

ах, при тях ме не води ти:

в мен сърцето е влюбливо.

 

Техни хубости опасни

страх неволен ми внушават:

жертви малко ли нещастни

тез богини наброяват?

 

Зло главата ми ще пати.

— Милий мой, нема̀ забрави?

Вирът, дето се къпа̀ ти,

нов и силен те направи.

 

Па извика: — Сестри мили,

наший гост да ви представя,

що отдавна са пленили

ваште песни, хубост, слава.

 

Приемете го радушно

със приветливост любезна! —

И в пространството въздушно

плесна ръце и изчезна.

 

Боязливо приближиха

златокосите девици

и приятно поздравиха

с усмих, с поглед и с главици.

 

Скоро дружба възцари се

и беседа сладкоречна,

разговорът оживи се

с откровеност най-сърдечна.

 

И момите светлокоси

гледаха ме простодушно,

и на хиляди въпроси

отговарях им послушно:

 

за земята, що роди ме,

за борбите съвременни

и за моят чин и име,

и занятия почтени.

 

А когато те узнаха

що вулията ми носи,

по-приветливи станаха

и стесниха търкало си.

 

И ръчиците си малки

ми подадоха сестрински.

— Ах, пленителни русалки —

викнах на тоз рой богински, —

 

разкажете ми и вие

вашто минало, порода,

как живувате си в тия

самотии, на свобо̀да?

 

Па запейте сладкогласно

най-приятните си песни,

да изпитам безопасно

техни чарове чудесни.

 

И момите златокоси

се погледнаха с усмивка,

и на странни ми въпроси

отвещаха без укривка.

 

Те обадиха ми тайни

и подробности чудати

за нъравите незнайни

във подводни си палати;

 

на държава си омайна

мен прозореца откриха,

на породата си тайна

тайната ми повериха;

 

за Орфея говориха,

нежний син на Калиопа,

що тракийците убиха

в бясна ярост при Родопа;

 

те познавали го лично,

и — свирните му упойни,

с кои пленил безгранично

камък, звяр, гори усойни,

 

и кому дължат немалко

за напева си омаен.

Но оплакаха се жалко

от тоз век суров, нехаен,

 

що в изгнанье ги прокуди —

да не може никой смрътен

да ги чуй, да им се чуди —

край потока неразмътен.

 

Па запяха ненадейно

дружен хор под небесата

и гласът им чародейно

уплени, смая гората.

 

Занемя вълната равна,

тихият зефир замлъкна,

горска шума веч не шавна,

славеят насам подхвръкна.

 

Тук-там юди боязливо

между дъбите се сбраха,

змейовете мълчаливо

в ближни дол се озоваха…

 

Чудно, тайнствено се лейше

песен райска и вълшебна,

ту стихваше, ту люлейше

самотията поднебна.

 

В миг — мълчание! В небето

вси русалки поглед впили

с бледност странна на лицето.

Аз погледнах: боже мили!

 

Из въздуха, като лека

сянка (кой ще да угади?),

с шлема, в бронята, полека

мойта Муза се зададе.

 

И русалките пред тази

странна гостенка незнайна

се встревожиха, но ази

обясних им тая тайна.

 

Аз им рекох: — Ах, разсейте

всяка о̀мисъл напрасна!

Що престанахте да пейте?

Туй е Музата ми красна.

 

От пределите антични

вам дошла е тя на гости;

по видът сте вий различни,

по природата — едно сте.

 

Тя е в накит инородни,

но дух български тя има

и от тез долини родни

вдъхновение приима.

 

И тя кат вас знай Орфея,

и родена е за песни;

запознайте се със нея

и бъдете дружки тесни.

 

Тя е съща кат вас вила,

душа земна и небесна,

мойта неразделна, мила

вдъхновителка прелѐстна.

 

Не плашете се от тоя

войнствен вид и шлем фригийски;

тя прихожда тук от боя

с врагове коварни, низки.

 

Тя бе дева безобидна,

пеперуда из цветята,

песнопойка миловидна,

днес е Муза на борбата.

 

Ах, за таз борба нелепа,

бедната, не бе родена:

с бухалите — сган свирепа —

тя ратува възмутена,

 

с всичко подло и бездарно,

що пълзи, слепей и клима

пред кумири, и, навярно,

тя победата ще има.

 

Мечът й е цял от песен,

копьето — от присмех злобен,

с них нанася удар бесен

на всяк нощен гад злокобен.