Александър Бек
Волоколамското шосе (12)

2.

Когато пристигнах, слязох по мокрите стъпала в подземието на командния пункт.

— А, другарю Момиш-Ули, заповядайте…

Това беше познатият дрезгав глас.

Видях генерал Иван Василиевич Панфилов.

Той седеше до тенекиената печка и се преобуваше. Единият му ботуш беше събут, малкият мургав крак бе протегнат към нажежената печка. Наблизо седеше адютантът на Панфилов, млад червенобузест лейтенант. В друг ъгъл — непознат за мене капитан.

Застанах „мирно“ и доложих за пристигането си. Панфилов извади часовника си, погледна го.

— Събличайте се. Сядайте пред печката.

Той се повдигна разстла партенката, влажна в единия край, сложи стъпалото си на сухия край на платното и бързо, сръчно, по войнишки, го зави без никаква гънчица. След това се обу.

Потъмнелият от дъжда шинел със скромни звезди със защитен цвят се сушеше до огъня. Изглежда, докато приемаше пристигналата част, Панфилов бе ходил на позицията, дълго беше стоял под дъжда и може би не беше спал цялата нощ. Обаче по набръчканото петдесетгодишно лице, много мургаво, с черни подстригани мустачки, не прозираше навъсена умора.

— Вие, другарю Момиш-Ули, чухте ли как ние днес?… — присвил очи, с усмивка ме попита той.

Не мога да опиша колко приятен ми беше в този момент спокойният му приветлив глас, лукавото присвиване на очите. Изведнъж почувствувах, че не съм самотен, оставен на четири очи с врага, който знае нещо такова, някаква тайна на войната, неизвестна за мене, човека, никога неизпитал бой. Помислих си: нея, тази тайна, я знае и нашият генерал — войник от миналата световна война, а сетне, след революцията, командир на батальон, полк, дивизия.

Панфилов продължи:

— Отблъснахме ги… У-у-уф… — шеговито си отдъхна той. — Беше ме страх. Само че на никого не казвайте, другарю Момиш-Ули. Танковете нали пробиха… Ето и той беше с мене там, видя едно-друго. — Панфилов посочи адютанта. — Я кажи: как ги посрещнахме?

Адютантът скочи и радостно рече:

— С гърди ги посрещнахме, другарю генерал.

Странните, рязко извити, черни вежди на Панфилов недоволно се вдигнаха.

— С гърди ли? — попита той. — Не, любезни, гърдите лесно се пронизват с всеки остър предмет, не само с куршум. Ех, че го рече: с гърди. На, повери на такъв чудак с военна униформа една рота и той ще я поведе с гърди срещу танковете. Не с гърди, ами с огън! С оръдия ги посрещнахме! Не видя ли?

Адютантът побърза да се съгласи. Но Панфилов още веднъж язвително повтори:

— С гърди… Я иди виж дали хранят конете… И заповядай след половин час да ги оседлаят.

Адютантът козирува и сконфузен излезе.

— Млад е! — меко рече Панфилов.

Той изгледа мене, след това непознатия ми капитан и забарабани с пръсти по масата.

— Не бива да воюваме с гърдите на пехотата — промълви той. — Особено ние сега, другари. Тука, край Москва, ние нямаме много войски… Трябва да пазим войника.

Напрегнато слушах генерала и се мъчех да намеря в думите му отговор на измъчилите ме въпроси, но засега не го намирах.

Той помисли и добави:

— Да го пазим не с думи, а с действие, с огън.

3.

След това Панфилов каза:

— Сега вие, другарю Момиш-Ули, имате нов съсед… Я се запознайте: капитан Шилов.

Капитанът стоеше до масата — висок, снажен, млад за званието си, наглед към двадесет и седем годишен. На главата си имаше не ушанка, като всички нас бойците и командирите от панфиловската дивизия, а фуражка със защитен цвят, с малинов пехотински кант. Той не промълви нито дума, но дори и този маниер да мълчи, докато не му заговори по-старшият, наред с униформата и стойката издаваше кадровика. Ние се поздравихме.

— По пътя ли дойдохте, другарю Момиш-Ули? — попита Панфилов.

— Да, другарю генерал.

— Има ли много изостанали?

— Много — казах аз.

Панфилов с досада изпъшка:

— Ех…

Той се обърна към капитана. Изчервен, Шилов застана „мирно“. Но вместо да го смъмре, Панфилов каза:

— Зная, зная, капитане, за какво мислите. Някой ги е възпитавал, някой ги е учил, а сега заповядайте, отговаряйте, капитан Шилов. Така ли е?

Панфилов се усмихна. Усмихна се и Шилов. Напрежението го напусна.

— Не, другарю генерал-майор, не е така.

— Не е ли?

С бързо движение генералът се доближи до капитана. В малките му очички блестеше любопитство. Шилов твърдо отговори:

— Не мисля за себе си, другарю генерал-майор. Да не стане нужда да отговарят войниците. Разрешете да изляза да взема мерки, другарю генерал-майор.

— Ще натриете носа на изостаналите ли?

— Не, другарю генерал-майор. Ще трябва да натрия носа на командирите. И ще заповядам да се изясни на кого се полага двойна порция.

Панфилов се засмя.

— Добре, добре, капитане.

— Разрешете да изляза.

— Почакайте.

Панфилов помълча, помисли. Сетне повтори:

— Та така, другарю Момиш-Ули, сега си имате нов съсед. Батальонът е слабичък. Слабо подготвен. Така ли е, капитане?

— Да, другарю генерал-майор.

Панфилов се обърна към мене и обясни, че към дивизията бил придаден резервен батальон, разположен във Волоколамск. Капитан Шилов само преди няколко дни приел батальона.

— Предишният командир се наложи да бъде отстранен — казваше Панфилов. — Разхайти войниците, съжаляваше ги. Чудак! Нали да съжаляваш, значи да не ги съжаляваш! Разбрахте ли ме, капитане?

— Да. Зная това, другарю генерал-майор.

Няколко секунди Панфилов мълком гледаше сериозното младо лице на капитан Шилов, после се обърна към мене:

— Вас, другарю Момиш-Ули, ви повиках ето за какво…

Всичко в мен се напрегна… Но генералът просто каза, че аз и капитан Шилов трябвало заедно да огледаме стика и междинното разстояние на батальоните.

— Ако противникът влезе в стика, бийте го заедно. Подгответе се за това. По всички въпроси на свръзката и взаимодействието ще се уговорите на мястото. Няма да се изоставяте един друг в беда.

Панфилов още веднъж внимателно погледна капитана и му разреши да излезе.

Нищо не беше ми станало по-ясно. Както и преди, терзаеха ме неизяснени въпросителните знаци. „Бийте го заедно!“ Как? С какви сили? Да изкараме хората от окопите ли? Да оголим, да открием фронта? Ами ако противникът едновременно удари на друго място? „Бийте го заедно!“ Но нали и противникът ще бие; ще ни бие с превъзхождащи сили, на разни места, от разни страни.

Аз ловях всяка дума на Панфилов и си давах сметка: тайната на боя, тайната на победата в боя за мене беше все така скрита.

4.

Вратата се затвори след капитана.

— Изглежда златна глава — замислено рече Панфилов. — Но… Та казвате, изостаналите са доста? Много ли са?

— Много, другарю генерал.

— Да, може да се видиш натясно и със златна глава, щом войникът не е подготвен.

За миг лицето на Панфилов стана много уморено, навъсено. Но тозчас той ме погледна и се усмихна. Живо заблестяха малките очички, заобиколени от дребни бръчици.

— Е, другарю Момиш-Ули… хайде, разказвайте…

Доложих му накратко за успеха на нощното нападение. Но Панфилов разпитваше, искаше да знае подробности. И пак, както и в няколко случая преди, излезе не доклад, а разговор.

Панфилов каза:

— Знаете ли какво, другарю Момиш-Ули? Разкажете всичко това на Шилов. Поразпалете го… Искам утре и той да удари като вас.

Генералът не ме поздрави, не ми стисна ръка, не каза: „Отлично! Юнак!“, а хвалеше другояче — с делова похвала, с делова ласка.

— Ето че вие, другарю Момиш-Ули, сте се научили да биете немеца — продължаваше той.

— Не, другарю генерал, не съм се научил.

Веждите му се вдигнаха.

— Как така?

— Днес, другарю генерал, цял ден съм си блъскал главата. Когато се поставя на мястото на противника, лесно побеждавам. Когато мисля за себе си, не виждам как да го бия, как да го отблъсна.

Панфилов известно време ме гледа навъсен, без да проговори. Сетне заповяда:

— Доложете подробно! Я извадете картата!

5.

Разгърнах картата си на масата. С червен молив беше нанесена нашата линия, никъде още ненакърнена, никъде неразкъсана от бой. От двете страни на нашия батальонен район се простираше чертата на отбраната на съседните батальони. Тази черта — рязък низ от стрелкови окопчета и картечни гнезда — преграждаше Москва от врага.

Откровено доложих, че като съм обмислял положението, не виждам възможност да предотвратя с моите сили един пробив в района на батальона. Не е лесно да се изрекат такива думи — всеки командир ще ме разбере — но аз ги изрекох. Панфилов мълком кимна да продължа. Изказах измъчилите ме мисли: казах за това, че нямам нито един взвод да подпра нашата преграда, нямам с какво да отблъсна.

— Сигурен съм, другарю генерал, че моят батальон не ще отстъпи и ще съумее, ако се наложи, да умре на линията, но…

— Не бързай да умираш, учи се да воюваш — прекъсна ме Панфилов. — Но продължавайте, другарю Момиш-Ули, продължавайте.

— После, другарю генерал, смущава ме ето какво… Сега линията на батальона е отделена от противника от междинна ивица, широка до петнадесет километра.

Посочих тази ивица на картата. Панфилов пак кимна.

— Е, другарю генерал, нима така да му ги дам тези петнадесет километра?

— Какво искате да кажете — да ги дадете?

Аз обясних:

— Нали, като разбие бойната ни охрана, той, другарю генерал, бързо ще се доближи…

— Защо „като разбие“?

Дотука Панфилов слушаше сериозно и внимателно. Но сега, за първи път по време на моя доклад, лицето му изрази недоволство. Той рязко повтори:

— Защо „като разбие“?

Аз не отговорих. Това ми се струваше ясно: че нали бойната охрана, тоест едно-две отделения, десетина-двадесет човека, не могат да задържат големи сили на врага.

— Вие ме учудвате, другарю Момиш-Ули — каза генералът. — Нали бихте немците!

— Но, другарю генерал, тогава самите ние нападахме… И при това през нощта, ненадейно…

— Вие ме учудвате — повтори той. — Мислех си, другарю Момиш-Ули, че сте разбрали: войникът не бива да седи и да чака смъртта. Трябва да я носи на врага, да напада. Нали ако ти не играеш, с тебе си играят.

— Че къде да нападаме, другарю генерал? Пак ли Середа? Там противникът е нащрек.

— Ами това какво е?

Панфилов бързо извади молив и посочи на картата междинната ивица.

— Вие, другарю Момиш-Ули, в едно нещо сте прав: когато врагът се приближи до нас, ние не ще можем да го задържим с нашата нишка. Но нали той трябва да се приближи. Вие казвате: като разбие… Не, другарю Момиш-Ули, в тази ивица трябва да се воюва… Взимайте там инициативата за огъня, нападайте. В кои точки имате бойна охрана?

Показах му. От разположението на немците към линията на батальона водеха два пътя: един черен и един шосиран, така наречен „профилиран“. Всеки от тях бе преграден от охрана на три-четири километра пред линията на батальона. Панфилов неодобрително изсумтя.

— Какви сили има в охраната?

Отговорих му.

— Това, другарю Момиш-Ули, е малко. Тука трябва да действуват подсилени взводове. Трябват им повечко леки картечници. Тежки не им трябват. Групите трябва да бъдат леки, подвижни. И по-смело, по-дълбоко ги изнасяйте напред към противника. Нека посрещат с огън, нека нападат с огън, когато немците започнат да се придвижват насам.

— Но, другарю генерал, нали противникът ще ги заобиколи… Ще се изниже от двете им страни.

Панфилов се усмихна.

— Вие мислите: „Където може да мине елен, там ще мине и войник; където може да мине войник, там ще мине и армия?“ Това, другарю Момиш-Ули, не е писано за немците. Знаете ли как воюват те сега? Където може да мине камион, там ще мине и армия. Я да видим къде ще промъкнете един автотранспорт по тези долища-трапища, ако са прерязани пътищата? Хайде кажете, другарю Момиш-Ули, къде?

— В такъв случай ще отблъсне…

— А, ще отблъсне ли? Не е лесно да отблъснеш взвод с три-четири картечници. Трябва да се разгънеш, да влезеш в бой. Това, другарю Момиш-Ули, е половин ден… Нека обикаля, това не е опасно. А да ви обкръжава, не го оставяйте. В нужния момент трябва да отскочите назад, да се изплъзнете. Например така…

С леки докосвания на молива Панфилов прегради единия път близо до заето от немците село, след това моливът се плъзна настрана, очерта кръгче и се върна на пътя в друга точка, малко по-близо до линията на батальона. Панфилов ме погледна — дали следя, дали разбирам — направи още една такава извивка, после нарисува още една, всеки път по-близо до линията.

— Виждате ли — каза той — каква спирала, пружина? Колко пъти ще накарате противника да атакува нахалост? Колко дена ще му отнемете? Е, какво ще кажете за това, любезни мой господин противнико?

Аз схващах. Нали и аз бях помислял за нещо подобно, но преди разговора с Панфилов не можех да се освободя от хипнозата на укритията, нямах, както ми се струваше, правото да извеждам войниците от окопите.

6.

Влезе адютантът на Панфилов.

— Конете са оседлани, другарю генерал.

Панфилов погледна часовника си.

— Добре… Телефонирайте в щаба, че след десетина минути тръгваме.

Той опипа яката и раменете на шинела, който се сушеше до печката, приклекна, сложи в огъня малко дърва и около една минута остана така, клекнал пред отворената вратичка на печката. От тези прости движения пак, както и при миналата ни среща, лъхаше увереност. Долавяше се, че той се е приготвил да воюва разумно, пресметливо, дълго.

След това Панфилов се върна при картата, погледна я, повъртя молива.

— Разбира се, другарю Момиш-Ули — каза той, — в боя всичко може да се обърне не така, както ние с вас сега се разбрахме. Воюват не моливът, не картата, изподраскана с молив. Воюва човекът.

Колко присъщо беше това за него. Той говореше, сякаш размишляваше на глас.

— Изберете за подсилените взводове смели и съобразителни командири. Ей тука нещо да имат. — Той се почука по челото.

— От тези, които вече бяха на нощното нападение, другарю генерал?

Панфилов присви очи.

— Аз, другарю батальонен командир, нямам намерение да командувам батальона вместо вас. Аз си имам дивизия. Това вече ще трябва да го направите сам: да изберете междинните позиции на бойната охрана, да изберете командирите.

Обаче, след като си помисли, той все пак отговори:

— Не, защо ще изпращате онези, които вече са били в бой? Нека и други свикнат да стрелят. Всички трябва да воюват. Но разберете главното, другарю Момиш-Ули: не оставяйте онези да минат по пътищата, по никой начин не ги оставяйте. Не им позволявайте да дойдат до линията. Днес противникът е на петнадесет километра от вас. Това, другарю Момиш-Ули, е много близо, когато няма съпротива, и много далече, когато всяка горичка, всяка могилка се съпротивлява.

Той отново погледна картата, помълча и продължи:

— Още нещо, другарю Момиш-Ули: проверете подвижността на батальона. И непрекъснато наглеждайте в изправност ли са каруците, хамутите, конете… На война всичко се случва. Бъдете готов по заповед бързо да се стегнете, бързо да се придвижите.

Стори ми се, че той се изразява някак неясно, че влага в думите си някакъв скрит смисъл. Защо ми разправя всичко това? Аз пък реших открито да си изясня всичко, за което недоумявах.

— Другарю генерал, разрешете да ви попитам!

— Да, да, питайте. Именно затова приказваме.

— Не ми е ясно, другарю генерал. Нали противникът все пак ще се придвижи към позицията на батальона. Вие казахте: няма да удържим. Моля за разрешение да ви попитам: каква е перспективата? За какво трябва да съм готов аз, батальонният командир? За отстъпление ли?

Панфилов побарабани с пръсти по масата. Това беше жест на затруднение.

— Ами вие как мислите, другарю Момиш-Ули?

— Не зная, другарю генерал.

— Виждате ли, другарю Момиш-Ули — след пауза ми каза той, — командирът винаги е длъжен да обмисля най-лошия вариант. Нашата задача е да държим пътищата. Ако немецът направи пробив, пред него на пътя пак трябва да има наши войски. Ето, именно поради това взех оттука един батальон. Исках да взема вашия, но вие държите важен път.

Той посочи на картата пътя Середа — Волоколамск, преграден от червената черта на батальона.

— Не е важна линията, другарю Момиш-Ули, важен е пътят. Ако се наложи, смело изкарвайте хората от окопите, смело ги съсредоточавайте, но дръжте пътя. Разбрахте ли ме?

— Да, другарю генерал.

Той отиде при шинела си и докато се обличаше, попита:

— Знаете ли тази гатанка: „Кое в света е най-дългото и най-късото, най-бързото и най-бавното, което най-много пренебрегват и за което най-много съжаляват?“

Не можах веднага да се сетя. Доволен, че ме е затруднил, Панфилов с усмивка извади часовника си и ми го показа:

— Ето кое! Времето! Сега нашата задача, другарю Момиш-Ули, се състои в това — да воюваме за време, да отнемаме от противника време. Изпратете ме.

Ние излязохме от блиндажа.

7.

Развиделяваше се. Дъждът беше спрял, дърветата неясно се очертаваха в мъглата. Доведоха конете. Панфилов се огледа.

— Ами къде е Шилов? Да вървим сега, пък той ще ни настигне.

По пътя Панфилов ме попита с какво се занимаваме на позицията. Доложих му, че батальонът копае ходове за съобщение, Панфилов се поспря.

— С какво копаете?

— Как с какво? С лопати, другарю генерал.

— С лопати ли? С ума си трябва да копаете. — Той изрече това с обикновената си благост, с хумор. — Колко ли земя сте обърнали там. Сега трябва, другарю Момиш-Ули да копаете лъжлива позиция. Трябва да хитрувате, да мамите.

Аз се учудих. След разговора с генерала бях останал с впечатлението, че той не придава особено значение на отбранителната линия. Сега излизаше, че не е така. Отговорих:

— Слушам. Да се копае лъжлива позиция, другарю генерал.

Тичешком ни настигна капитан Шилов.

Край пътя, на онова място, където ни изведе пътечката, стоеше часовой, към двадесетгодишен момък със сериозни сиви очи. Не съвсем отсечено, но старателно той поздрави генерала по ефрейторски, за почест.

— Как я караш, войниче?

Момъкът се смути. По това време в нашата армия обръщението „войник“ не беше прието. Казваха „боец“, „червеноармеец“. Може би за първи път го нарекоха войник. Забелязал смущението му, Панфилов рече:

— Войник е велика дума. Всички сме войници. Е, разправи: как я караш?

— Добре, другарю генерал.

Панфилов се обърна към Шилов.

— Другарю Шилов, как мина походът?

— Зле, другарю генерал.

— Охо… Излиза, че ти, войниче, ме излъга. — Панфилов се усмихна. — Е, казвай, говори, разправяй, как я карате?

Часовоят упорито повтори:

— Добре, другарю генерал.

— Хм — рече Панфилов и погледна надолу. Рядката кал беше покрила тежките обувки на часовоя и от нея не се виждаха връзките. Следи от калта, очистена с клонче или треска, бяха останали по мокрите навои и по-нагоре. Ръката, която държеше пушката, беше посиняла от сутрешния студ.

— Добре ли? — проточи Панфилов. — Ами я ми кажи как мина походът?

— Добре, другарю генерал.

— Не — възрази Панфилов. — Нима по време на война се живее добре? Да крачиш нощем под дъжд по такава киша, има ли в това нещо хубаво? Спал ли си след похода? Не. Ял ли си? Не. Стой тука мокър на вятъра или рови земята, а утре, други ден — в бой, където ще се пролее кръв. Какво хубаво има в това?

Часовоят неловко се усмихна. Панфилов продължи:

— Не, брат, на война не се живее добре… Но нашите бащи, нашите деди са умеели да понасят всичко това, умеели са да побеждават несгодите на бойния живот, громили са врага. Ти, брат, още не си се срещнал с врага в бой… Но да се бориш със студа, с умората, с лишенията, това е също бой, за който се иска смелост. И не клюмаш глава, не хленчиш… Виж, това е добре, войниче! Как се казваш?

— Ползунов, другарю генерал… Тъкмо същото исках да кажа, другарю генерал…

— Прочуто име… Прочут механик е бил…^[1] Искал си… Че защо не го каза?

— Виноват, другарю генерал. Просто не помислих.

— Войникът винаги трябва да мисли. Войникът с ум трябва да воюва. Е, Ползунов… ще те помня. Искам да чуя за тебе. Разбра ли ме?

— Разбрах, другарю генерал.

Забил поглед пред краката си, замислен, Панфилов бавно вървеше по пътя. Когато се спря, той погледна Шилов и мене.

— Тежък е животът на войника — каза той. — Дума да не става, тежък е. Това винаги трябва да се казва на войника направо, а ако той лъже, веднага да се поправя…

Той помълча и си помисли.

— Недейте жали хората преди боя, другарю Шилов, а в боя… Пазете, пазете войника в боя.

Това не звучеше като заповед. Това беше повече от заповед — завет. Чак тръпки ме побиха. Но тозчас с друг тон, началнически строго, Панфилов повтори:

— Пазете го… Други войски, други войници ние тука, край Москва, сега нямаме. Загубим ли ги тези, няма да имаме с какво да задържим немците.

Той се сбогува, взе поводите, качи се на седлото и потегли в тръс край пътя.