Александър Бек
Волоколамското шосе (1)

1.

В тази книга аз съм само добросъвестен и прилежен летописец. Ето нейната история.

2.

— Не — рязко рече Баурджан Момиш-Ули, — нищо няма да ви разкажа. Не понасям тия, които пишат за войната по чужди разкази.

— Защо?

Той отговори с въпрос:

— Знаете ли какво е любов?

— Знам.

— Преди войната аз също смятах, че знам. Обичах една жена, изпитвах страст, но това не е нищо в сравнение с любовта, която възниква в боя. На войната, в битката се ражда най-силната любов и най-силната омраза, за която хора, непреживели всичко това, нямат никаква представа. Ами разбирате ли вие какво е вътрешна борба, какво е съвест?

— Разбирам — не толкова уверено отвърнах аз.

— Не, не го разбирате. Вие не знаете как воюват, как се борят двете чувства: страхът и съвестта. Най-свирепите зверове не са способни да се борят тъй жестоко, както тези две чувства. Вие познавате съвестта на труженика, съвестта на съпруга, но не знаете съвестта на войника. Хвърляли ли сте някога бомба в неприятелски блиндаж?

— Не…

— Че как тогава ще пишете за съвестта? Боецът настъпва заедно с ротата си, по него стрелят с картечници, край него падат другарите му, а той пълзи ли, пълзи. Минава един час — шестдесет минути. В минутата има шестдесет секунди и всяка секунда могат сто пъти да го убият. А той пълзи. Това е съвестта на войника. Ами радостта? Знаете ли вие какво е радост?

— Сигурно и това не зная — казах аз.

— Вярно! Вие познавате радостта на любовта и може би радостта на творчеството. Жена ви вероятно е споделяла с вас радостите на майчинството. Но този, който не е изпитвал радостта на победата над врага, радостта на бойния подвиг, не знае какво представлява най-силната, най-пламенната радост. Че как ще пишете за това? Ще започнете да измисляте?

На масата лежеше един брой от списание, в което имаше напечатан очерк за панфиловци, бойците от същия полк, който беше командувал Баурджан Момиш-Ули.

Той рязко дръпна списанието към лампата — всичките му движения бяха резки, дори като хвърляше клечка кибрит, след като си запалеше цигарата, — прелисти го, наведе се над отворената страница и го хвърли настрана.

— Не мога да чета! — рече той. — По време на войната прочетох книга, написана не с мастило, а с кръв. След такава книга не мога да понасям съчиненията. Какво можете да напишете вие?

Опитах се да споря, но Баурджан Момиш-Ули бе непреклонен.

— Не! — отряза той. — Ненавиждам лъжата, а вие няма да напишете истината.

3.

Запознахме се така.

Аз дълго търсих човек, който би могъл да ми разкаже за битката край Москва, човек, чийто разказ би обхванал целта и смисъла на операциите, а наред с това би ме повел там, където се проверява и решава всичко — в боя. Няма да описвам тези търсения. Ще кажа само необходимото.

След като бях проучил материалите, аз знаех, че докато настъпваше срещу Москва през октомври и ноември 1941 година и се мъчеше да стегне клещите около нашата столица, противникът същевременно се стремеше и направо към целта, като нанасяше главния си удар по направление на Волоколамското, а след това на Ленинградското шосе.

В тежките дни на октомври, когато немците пробиха фронта при Вязма и с танкове, мотоциклети и камиони напредваха към Москва, подстъпите към Волоколамското шосе бяха прикрити от триста и шестнадесета стрелкова дивизия „Генерал-майор Панфилов“. Когато предприе второто си, ноемврийското настъпление срещу Москва, противникът заби клин в същото направление, където се биеха пак панфиловци. В седемдневното сражение при Крюков, на тридесет километра от Москва, панфиловци заедно с други части от Червената армия задържаха натиска на немците и отблъснаха врага.

Отидох при панфиловците и без да зная още нито името, нито званието на човека, който ще ми разкаже историята на великата двумесечна битка, вярвах: ще го срещна.

И аз наистина го срещнах.

Това беше Баурджан Момиш-Ули, старши лейтенант в дните на битката пред Москва, а сега, две години по-късно, гвардейски полковник.

4.

Когато се запознахме, той си каза името. Аз не чух добре и го помолих да го каже още веднъж.

— Баурджан Момиш-Ули — повтори той на срички.

В неговия тон долових странна нотка, която в онзи момент ми прозвуча като нотка на раздразнение. „Сигурно обича — помислих си аз — да го разбират мигновено.“

По кореспондентски навик извадих бележника си.

— Извинете, как се пише фамилното ви име?

Той отговори:

— Нямам фамилно име.

Аз се изненадах. Той ми каза, че преведено на руски, Момиш-Ули значи „син на Момиш“.

— Това е бащиното ми име — продължи той. — Баурджан е малкото ми име, а фамилно нямам.

Лицето му не притежаваше мечтателната мекота, която, както е прието да се смята, била присъща на Изтока. Съществуват множество лица, които изглеждат изваяни — понякога с обич, грижливо, понякога, както се казва, през куп за грош. Лицето на Баурджан Момиш-Ули напомняше резба, а не ваятелство. То изглеждаше излято от бронз или изрязано от байцван дъб с някакъв много остър инструмент, неоставил нито една меко закръглена линия.

У мен то събуди един детски спомен. По твърдите сини корици на събраните съчинения на Майн Рид или Фенимор Купър имаше изпъкнал профил на мършав индианец. Стори ми се, че профилът на Баурджан приличаше на този релефен образ.

Монголски мургаво, малко широкоскулесто, често непроницаемо спокойно, особено в минути на гняв, лицето му бе украсено с изключително големи черни очи. Лъскавите си черни коси, упорито непокоряващи се на гребена, Баурджан наричаше на шега „конски“.

Докато го слушах, аз се вглеждах в него. Този каза̀х свободно владееше богатството на руската реч. Дори в минути на вълнение не изопачаваше думи и изрази. Само известна мудност в говора изглеждаше понякога като умишлена. По-после забелязах: думите му се нижеха по-бързо, когато говореше по казахски.

Той взе цигара, затвори с рязко щракане табакерата си и упорито завърши:

— Ако все пак някога пишете за мене, наричайте ме по казахски — Баурджан Момиш-Ули. Нека се знае: това е каза̀х, това е овчар, пасал овци из степта; това е човек без фамилно име.

5.

Още първата вечер на запознаването ни имах случая да чуя Баурджан Момиш-Ули да беседва с пристигнали в полка командири — новаци във войната.

Говореше за душата на войника. Без да бърза, той развиваше мисълта си и разказваше, за мой късмет, за един от боевете край Волоколамското шосе.

Сърцето ми трепна. Бързо извадих бележника и започнах жадно да записвам. Без да вярвам още в късмета си, предугаждах: ето ги страниците на дългоочаквания разказ. Изчаках удобна минута след беседата и помолих Баурджан Момиш-Ули да ми разкаже от начало до край историята на боевете при Волоколамското шосе.

— Не — отговори Баурджан Момиш-Ули, — нищо няма да ви разкажа.

Читателят знае по-нататъшния ни разговор.

6.

За мене нямаше съмнение, че в този случай Баурджан Момиш-Ули беше несправедлив. Аз се стремях към същото нещо, както и той: истината. Обаче неговите преценки за хората, особено за онези, които не са изпитали участта на войника, често бяха прекалено хапливи. Струва ми се, че това донякъде се дължеше на младостта на Баурджан. В онези дни, когато се запознахме, той беше навършил тридесет години.

След този рязък отказ спрях да настоявам, но доста дни прекарах рамо до рамо с Баурджан.

Той обичаше и умееше да разказва. Аз дебнех случая и търпеливо записвах. Той свикна с мене.

От приятелите на Баурджан научих историята на неговия живот. В училището му дали два прякора: Едроокия и Шан-Тимес. Преведено буквално, второто значи „недостъпен за праха“. Така се наричал един легендарен кон, който препускал толкова бързо, че дори вдигнатият от копитата му прах не го докосвал.

Веднъж настъпи минутата, когато аз казах на Баурджан:

— И все пак аз ще пиша за вас. И някъде непременно ще спомена, че в училището сте били Шан-Тимес.

Той се усмихна. Усмивката го преобразяваше. Суровото му лице ставаше изведнъж детинско.

— А вие сте артилерийски кон — ласкаво каза той. — Не се обиждайте, това е комплимент. Артилерийският кон вози бавно, не е лесно да го накараш да се обърне, но когато се обърне, тегли подире си и оръдието. Вие ме обърнахте… Ще ви разкажа всичко, което искахте. Но да се разберем…

Той леко се наведе назад и измъкна сабята си от канията. В ниския влажен блиндаж, мъждиво осветен от малка лампа без шише, блесна светло, гравирано острие.

— Да се разберем — продължи той. — Вие сте длъжен да напишете истината. Накрая ще ми донесете книгата. Аз ще прочета първата глава и ще кажа: „Лошо, скалъпено! Слагайте на масата лявата ръка.“ Раз! Лявата ръка отсечена! Ще прочета втората глава: „Лошо, скалъпено! Слагайте на масата дясната ръка!“ Раз! Дясната ръка е отсечена! Съгласен ли сте?

— Съгласен — отговорих аз.

И двамата се шегувахме, но не се усмихвахме. Не по монголски широките му черни очи изпитателно се вглеждаха в мене.

— Добре — рече той. — Извадете хартия, вземете молив. Пишете: „Глава първа. Страх“.