Уилбър Смит
Речният бог (101)

Завърнахме се триумфално с коли препълнени с осолено и изсушено на слънцето месо от орикси. Очаквах господарката сурово да ме накаже заради принца. Бях приготвил защитата си, смятах да прехвърля вината върху господаря Хараб.

Обаче порицанието й бе много по-леко от очакваното. Каза на Мемнон, че бил непослушно дете, което много я разтревожило, но сетне го грабна в прегръдките си. Когато се обърна към мен, аз се впуснах в дълги обяснения за ролята на Танус в тази схватка и за безценната тренировка и опитът, който принцът бе получил, но тя, изглежда, не обърна внимание на думите ми.

— Кога за последен път отидохме да ловим риба? — попита тя. — Вземи си копието за риболов, Таита. Ще отидем с една от лодките. Само ние двамата в реката, както го правехме едно време.

Знаех, че няма да наловим много риба. Искаше да сме сами в реката, за да не ни подслушват. Каквото и да я тревожеше, бе от голямо значение за нея.

Започнах да греба в спокойните зелени води, докато високите отвесни скали не ни скриха от флотилията.

Всичките ми опити за разговор пропаднаха, така че оставих веслата и взех лютнята си. Изсвирих и изпях песните, които обичаше най-много, и зачаках да заговори.

Накрая тя погледна към мен и очите й бяха изпълнени със странна смес от радост и тревога.

— Таита, мисля, че ще имам още едно дете.

Това изявление не ме учуди. Все пак всяка нощ, откакто напуснахме Елефантина, тя и командирът на армията се срещаха тайно, а аз пазех вратата на каютата й. Въпреки всичко така се разтревожих, че ръката ми замръзна върху струните и песента ми секна. Измина известно време, преди да възвърна гласа си.

— Господарке, използва ли билковия чай, който ти бях приготвил? — попитах нерешително аз.

— Само понякога — срамежливо се усмихна тя. — Господарят Танус не е от най-търпеливите. Още повече, че никак не е приятно да се занимаваш с разни съдове и бурканчета, когато те очакват много по-интересни неща.

— Например като правене на бебета, чийто баща не е фараон, за да ги припознае.

— Положението е много сериозно, нали, Таита?

Дръпнах една струна на лютнята, докато обмисля отговора.

— Сериозно? О, думата не е подходяща. Ще родиш незаконно дете или ако си вземеш съпруг, то ще си принудена да се откажеш от регентството. Такива са обичаят и законът. Меркесет ще бъде следващият регент, но ще има скрита война между благородниците за това място. Без твоята закрила принцът ще е в голяма опасност. Ще бъдем разкъсани от борби — полазиха ме тръпки при тази перспектива.

— Танус може да стане регент вместо мен и тогава ще мога да се омъжа за него — предложи тя.

— Не съм мислил за това — казах й мрачно. — Това ще разреши всичките ни затруднения. Но какво ще каже Танус?

— Ако го помоля, той ще го стори на драго сърце, сигурна съм — усмихна се Лострис с облекчение. — Тогава няма да се налага да измислям разни хитрости.

— Не е толкова лесно. Танус никога няма да се съгласи. Не е в състояние…

— Какви са тези глупости? — Очите й гневно просветнаха.

— Опази нощ в Тива, нощта, в която фараонът изпрати да арестуват Танус по обвинение за противодържавна дейност, ние се опитахме да го принудим да вземе короната. Кратас и останалите му офицери се заклеха да ни подкрепят. Искаха да нахлуят в двореца и да поставят Танус на трона.

— Той защо не се съгласи с тях? От него щеше да излезе добър фараон и щеше да ни спести толкова главоболия.

— Танус отхвърли предложението им. Заяви, че не е предател и никога няма да се възкачи на трона на Египет.

— Това е било отдавна. Нещата се промениха — гневно възрази тя.

— Не, не са. Танус даде клетва в този ден и призова бог Хор за свидетел. Закле се никога да не вземе короната.

— Но това вече е невалидно. Може да се откаже от клетвата си.

— Ти би ли се отказала от своята, дадена пред бог Хор? — настоях аз и Лострис сведе поглед.

— Би ли го направила? — настоях аз.

Тя неохотно поклати глава и промълви:

— Не! Не бих могла.

— Същите правила за чест обвързват Танус. Не можеш да искаш от него да направи нещо, което ти самата не би сторила — обясних спокойно. — Разбира се, можем да му го предложим, но и двамата знаем какъв ще бъде отговорът.

— Трябва да измислиш нещо! — Погледна ме с такава сляпа вяра, че ме ядоса. Когато се забъркаше в нещо неприятно, просто се обръщаше към мен и казваше: — Все ще измислиш нещо, нали?

— Има нещо, което бих сторил, но ти няма да се съгласиш, не повече, отколкото Танус би се съгласил да вземе короната.

— Ако ме обичаш, дори не би ми го предложил. — Тя ме разбра моментално и се отдръпна от мен, като че я бях ударил. — По-скоро бих умряла, отколкото да убия чудото на любовта, което Танус е поставил в утробата ми. Детето е част от нашата любов. Никога не бих го убила.

— Тогава, Ваше Величество, нямам какво повече да предложа.

Тя ми се усмихна с такова доверие, че дъхът ми секна.

— Зная, че ще измислиш нещо, скъпи Таита. Винаги си го правил.

И така аз сънувах сън.