Кнут Фалдбакен
Вечно твой (25)

1

Около половин година по-късно Селма се свърза с Хана.

На погребението на Харалд бяха разменили няколко безпомощни думи, но иначе не бяха разговаряли от училище.

Обаждането бе голяма изненада за нея. Тя тъкмо се бе прибрала вкъщи от изморителна терапия и се бе отпуснала на дивана, когато телефонът издрънча. Стори й се, че нямаше сили да се отбранява срещу хладния, коректен глас на Селма. След краткия разговор закри лицето си с един вестник и плака. Макар и да не си бяха казали нищо драматично или неприятно, Селма просто искаше да се видят. Искала да й покаже нещо. Нещо, за което може би трябвало да си поговорят. В момента така или иначе била в града по работа, дали на Хана й било удобно още тази вечер…

На Хана въобще не й беше удобно. След толкова много години тя нямаше нито желание, нито потребност да разговаря със Селма, още по-малко след всичко, което се бе случило на юбилейното тържество и след това. Но нямаше как да откаже на молбата на жена, която в един по-раншен живот бе най-добрата й приятелка и което наскоро бе овдовяла по такъв трагичен начин. С бодър, почти леко фалцетен глас Хана й предложи да излязат заедно, да се срещнат в някое кафене или ресторант, да пият по едно кафе, или може би по чаша вино, да хапнат нещо… Но Селма не искаше. „Не е съвсем подходящо затова, за което искам да говоря с теб.“ — беше обяснила тя и попита, дали не може да я посети у дома. Срещу подобно директно нападение Хана естествено нямаше готова отбранителна стратегия и трябваше да покани Селма.

Бяха се уговорили за девет.

И сега Хана лежеше на дивана, плачеше и се питаше как да приведе жилището в благоприличие състояние за толкова кратко време — вече минаваше шест. Откакто Сигмунд се беше изнесъл, тя почти не се грижеше за реда и чистотата. Останала сама, нямаше с кого да се съобразява затова понякога бе страшно хубаво, но понякога безумно самотно и депресиращо. Осемнадесетгодишната й дъщеря pro forma още живееше у тях, но бе постоянно при новия си приятел, някакъв четиридесет годишен доцент от Академията, който току-що се бе развел и едновременно с това открил, че бе (тя все още я наричаше „Малка Бе“) имала особени творчески заложби… Но напоследък на Хана просто не й достигаха сили, за да се опита да повлияе на развоя на събитията. Нямаше и смисъл да си въобразява, че може да попречи на този неапетитен алианс. Дори нямаше сили да се тревожи кой знае колко — нещо, заради което от време на време се заливаше с порой от горчиви упреци. Но ако наистина бе имала смелостта да анализира чувствата си, вероятно насред майчиното си объркване щеше да открие малка искрица задоволство и спотаена радост от факта, че дъщеря й сега получаваше художественото образование, което на времето тя самата щеше да направи, ако не беше толкова замечтана, млада и глупава. И освен това, макар Бе да беше едва на осемнадесет и Хана да й желаеше един малко по-добър старт с мъжете, вместо този разведен четиридесетак, то поне дъщеря й нямаше да бъде толкова наивна и неопитна, за да се хвърли слепешката под венчилото, както тя самата навремето.

Хана не знаеше дали се дължеше на следобедната терапия или на обаждането на Селма, но се чувстваше особено уязвима и мислите кръжаха в главата и по-леко, бързо и неконтролируемо от обикновено, докато безцелно се щураше из къщата и се опитваше да подреди, макар да нямаше чак толкова неща за подреждане. В самотния си бит използваше само кухненската маса, дивана, креслото пред телевизора и нейната половина от двойното легло. Тя дори отбягваше някои стаи, като например работния му кабинет и сепарето с изглед към фиордовете, което му бе любимо през следобедните часове. С неохота влизаше и в банята, която още пазеше неговата миризма и която той обичаше да окупира като свое царство с почти невротична педантичност и загриженост за външния вид и тялото си. (Откакто бе тръгнала на терапия, по-лесно употребяваше подобни изрази). Поради незнайни причини бе издигнал най-вече бръсненето в ритуал, а нея това от самото начало я дразнеше и отблъскваше.

В действителност нямаше причини да се страхува от срещата със Селма, но въпреки това го правеше. Наред със страха изпитваше и любопитство. — Какво ли имаше да й „покаже“ тя? А и мъничко неконтролируемо женско злорадство — тук тя бе по-силната. Нали Сигмунд бе дошъл при нея. Живя с нея. Имаше деца от нея.

Дълбоко в сърцето си Хана таеше коварното подозрение, че Селма всъщност искаше да види Сигмунд. Но в такъв случай щеше да остане разочарована. Защото Сигмунд не бе стъпвал в тази къща вече седмици наред и даже не се беше обадил. Хана бе започнала да осъзнава й дори да приема като факт, че двамата с него сигурно изцяло щяха да изгубят връзка.

Но Селма нямаше откъде да знае всичко това. Или? Дали сега, когато беше на свобода, Сигмунд не бе побързал да се свърже с нея? Хана изтръпна при тази мисъл, но после веднага се успокои. Знаеше за кореспонденцията. И все пак, ако след като се изнесе, Сигмунд й бе обадил, сега тя нямаше да идва да го търси тук.

Изкиска се на висок глас. Тъкмо бе взела две таблетки валиум и след като известно време се съзерцава в огледалото и прекара пръсти през разрешената си коса, с горчива усмивка прекрати всички опити да си придаде благоприличен вид. Последният път, когато видя Селма, не бе на погребението, а на една снимка в шведско модно списание — красива, перфектна, убийствено елегантна й въпреки това сега идваше тук, по следите на щастието. На Хана й се понрави иронията. В известен смисъл на онова съдбоносно тържество и двете загубиха съпрузите си. Ужасната катастрофа направи от Селма вдовица, а тя Хана остана съвсем сама, след като общителният й и отговорен до вманиаченост съпруг изведнъж се затвори в себе си и стана мълчалив, умислен, безразличен и депресивен. Най-накрая един ден или по-точно една вечер, след като пак бяха седели безмълвни пред телевизора — той й бе съобщил, че вече не вижда никаква разумна цел и смисъл в брачното им съжителство и затова смятал възможно най-бързо да се изнесе. Не, за друга жена и дума не можело да става. Напротив. Искал да живее сам.

Защо?

Страхът не я обзе още от самото начало. Изненадата бе твърде голяма. Заедно с чувството на измамност: Тя беше тази, която винаги искаше да се изнесе и която през всичките тези (твърде много!) години, прекарани заедно, заплашваше да го направи. Тя бе страдащата в този брак, тя бе тази, която трябваше да се примирява с вечните му развлечения. Ако не бяха други жени, бяха колеги, критици, книги, статии, натискът винаги да е в центъра на обществения интерес, накратко работата му, която не бе просто работа, а стил и смисъл на живота му. И той винаги, винаги й даваше да разбере, че тя и децата идваха на второ място, защото при хората на изкуството трябва да е така, а и винаги е било по този начин…

А сега изведнъж й бе отнел инициативата! Хана бе усетила как гневът набъбва в нея. Бе изпитала неудържимото желание да му се нахвърли, да го издере, да му разкъса ризата, да го оскубе и да извика, да изкрещи в симетричното му, непроницаемо лице (което все още бе обезобразено от синята подутина на носа му), че не той, а тя не издържа повече; че тя иска да се изнесе и да живее сама, че го беше желала, бе мечтала и планирала вече от години! Той нямаше право да й отнема и това.

Но, разбира се, не направи нищо подобно. Остави го да й каже всичко и после хладнокръвно и неутрално (или поне на нея така й се стори) го попита дали поне не може да й обясни как и защо така внезапно е стигнал до подобно решение.

Той й отговори, че имал чувството, че „други хора“ винаги изисквали твърде много от него, ангажирали цялото му внимание, претендирали за емоциите, занимавали мислите му и му казвали как да си живее живота. (Що за егоцентризъм — помисли си тя. — Каква липса на всякакъв реализъм!) Сега усещал, че повече нямал какво да даде от себе си. (А нима някога бе имал?) Нямал повече какво да каже. Бил празен. Усещал, че е стигнал нулевата точка и най-после трябвало да си даде шанс да открие, дали може да уреди живота си така, както на него му се искало.

Терапевтката й сметна изказването за типично за мъж в кризата на средната възраст и й предсказа, че съвсем скоро ще се върне. Междувременно за Хана било важно да закрепи самосъзнанието си и да засили вярата в себе си, за да може после да се изправи срещу него като „по-пълноценен човек и равноправна партньорка.“ И така нататък.

Обаче Хана се съмняваше. Думите на Сигмунд бяха прозвучали твърдо и решително. Когато го попита кои са тези, „други хора“, които разполагат с живота му вместо него, той й отговори: „Всички“ и й хвърли мрачен поглед, изпълнен с омраза. „Всички вие. И най-вече ти.“

Най-вече тя, Хана, която вярваше, че е съобразила целия си живот с неговите потребности. Първо се бе задоволила с по-ниско образование — по-добре чертожничка, отколкото художник. Един човек на изкуството стигаше в къщи, а и се нуждаеха от сигурен приход. После се наложи изцяло да зареже работата си, за да не пречи на неговите пътувания. Изцяло се вживя в ролята на майка и домакиня, докато бяха малки децата. Всичко, което през тези години бе мислила, казвала и правила, бе съобразено с него, неговата работа и удобство. Или поне тя така смяташе. И сега той стоеше пред нея и й обясняваше, че и за него нещата седят по същия начин. Или поне по подобен — бракът им бил като окови на краката, съобразяването с жена и деца като усмирителна жилетка, имало забранителни и повелителни табели винаги и навсякъде. Грижите по прехраната били робство, обезпечаването на семейството като бездънна яма, която с времето никой писател не би смогнал да напълни. Бракът им бил като вана, в която водата бавно изстивала…

И въпреки всичко най-тежкото не бе разочарованието. Най-тежкото беше болката.

Бруталната, животинска болка, която внезапно я обзе и прекатури. Болката, че сега бе изоставена и бе загубила смисъла на живота и обекта на любовта си. В началото не знаеше как да се справи с тази болка ден след ден. Животът й бе станал непоносим и крещящо празен. Когато разказа на децата за случилото се, те се показаха почти равнодушни. Тя имаше и приятели, но никой от тях не й беше достатъчно близък, за да може да му довери отчаянието си. Нямаше и друг мъж. Тя никога не бе имала друг…

Всъщност не, веднъж, в Лос Анджелис. Когато се почувства толкова отчаяна в голямата и неуютна къща в Лон Бийч. Когато откри, че той спи с една от студентките си и дори не си направи труда да го скрие от нея. Тогава бе имала кратка и измъчена афера с неговия приятел Браян, който бе прясно разведен, импотентен сексохолик и вместо да й даде нежност и удовлетворение я зарази с херпес и й вмени угризения на съвестта, заради това, че не се навиваше на всичките му диви експерименти в леглото.

Инфекцията, обвиненията на Браян и неговата безчувственост разклатиха увереността в собствената и женственост, която тя винаги бе имала и й създадоха страх от интимните контакти с мъже. Разбира се, освен задължителната програма със Сигмунд, която в интерес на истината не бе особено претенциозна, а и не практикуваха кой знае колко често. Тя подозираше, че литературното вдъхновение на Сигмунд черпеше сили от същия извор и тъй като производството на романи никога не спираше, беше единствено логично, че не му оставаше енергия за нищо друго… След мизерната авантюра с Браян никога повече не се бе изкушила. Почти никога. „Странно, как човек може да попадне в рутината на брака ида «забрави» собствения си полов живот“ — често си бе мислила тя и всъщност бе доволна от положението. Равнодушието все пак й даваше и известен контрол.

Странното бе, че Сигмунд не бе приел историята с херпеса толкова тежко. Или по-точно, той явно я бе приел като наказание за собствената си изневяра със студентката в Лос Анджелис. Да се примири със ситуацията и да не я натоварва нея, Хана, още повече, бе неговият начин да се покае. Единствено стана още по-голям чистник, загрижен за вида и здравето си — не особено добър стимулант за така или иначе гаснещите й сексуални страсти.

Но тези страсти се разразиха с нови сили, когато на годишнината срещна Харалд! Когато тъй силно и неловко я прегърна и целуна в гардеробната. Да, дори отпреди това, докато седяха плътно един до друг на малката масичка в салона, където сервираха кафето и си говориха ли говориха, сякаш стояха на потъващ сал и трябваше да си кажат всичко, което имаха за казване, преди да ги погълне морето. Тогава тя бе изпитала желание да скочи в скута му, да обвие краката си около кръста му и да си поиграе с езика в устата му.

Не тридесетте години не се бяха „стопили и безследно изчезнали“ както се казваше в любовните романи, които тя още четеше, макар Сигмунд се подиграваше на литературния й вкус. Тя вече не беше едновременната Хана. А и той се бе променил. Беше оплешивял. Бе станал доста дебел. На външен вид изглеждаше като всеки заможен бизнесмен на средна възраст. Не беше точно от типа, в който можеше да се влюби. И все пак имаше нещо в лицето и израза му, което и бе познато отпреди и което я трогна така, както я бе трогнало и тогава в младостта и. Този леко далечен, колеблив поглед, сякаш не можеше напълно да повярва или да приеме, че се намира на това или онова място. Сякаш неспокойно търсеше и копнееше за нещо съвсем различно.

Ах, тя знаеше как тази нежна, умислена унесеност я бе привлякла преди! А можеше толкова много да му даде. Като приятелка. Като жена. Бе изсипала рога на любовното изобилие върху му, за да го привлече към себе си, към настоящия момент, към топлината. Последната зима от гимназията, когато ходеха сериозно и непрестанно търсеха близостта на другия, луди от любов и опиянени от чувството, че са двойка, тя бе напълно сигурна, че е успяла. И така бе започнала да плете наивната мрежа на очаквания и планове за бъдещето около него, за да може още повече да го привърже към себе си… Докато нещо не се бе объркало и той се бе отдръпнал от нея, безразличен и унесен в мислите си. И тогава се бе появил Сигмунд с неговия чар, сърдечност и възторг. Никоя жена не би могла да му устои…

Но тя не съжаляваше. Не изпита съжаление, когато в банкетната зала на хотел „Виктория“ застана лице в лице с Харалд, който бе успял да се провре през тълпата до мястото, където малко самотна и като недостъпна стоеше тя и с приведен поглед, заеквайки не можа да измисля нищо друго, освен: „За бога, Хана, отдавна не сме се виждали“. Не, тя не съжали за живота си, когато го видя и си помисли, че през цялото това време той е бил тук в малкия град, заедно със Селма. Не си помисли, че би направила всичко по друг начин, ако имаше възможност да започне отначало.

И все пак в него имаше нещо, което силно я развълнува — някаква неудовлетвореност, трескавост, което не отиваше съвсем на солидно буржоазния му вид. Докато я гледаше, в очите му се четеше открит копнеж, който й казваше, че трябва да е много, много нещастен. Това я трогна и тя го припозна. Макар и чувството да не почиваше върху спомена от отдавна случилото се помежду им, а върху прозрението, че времето променя и деформира всички, прозрението какво животът бе направил с тях; що за хора бяха станали, и че може би сега можеха да си дадат един на друг много повече, отколкото когато бяха млади. Неговата самота й внуши острото желание да се измъкне от собствената си.

Затова, когато той по-късно в гардеробната я прегърна и вече с ясни намерения се опита да я убеди да отиде на коктейла, тя не се намеси и не уби надеждите му, както всъщност трябваше да направи. Напротив: тя отвърна на прегръдката и на жадните му целувки и даже почти му обеща да го чака горе в „Гранос“, ако Сигмунд го няма там — нещо, в което бе убедена и което й послужи като претекст, за да се прибере вкъщи.

Проследи го с тиха тъга в погледа, как се заклатушка към паркинга, търсейки Сигмунд, а тя помоли шофьора на таксито да я закара в другата, където живееха родителите й, преди да продължи с другите към „Гранос“.

В неделя се обадиха полицаите, които през нощта бяха прибрали Сигмунд. Когато се върнаха, той се изми и пооправи, но въпреки това си личеше, че добре го бяха подредили. На нея само й каза, че го нападнали двама непознати мъже, докато се разхождал на паркинга. Бяха намери ли палтото и жакета му под една кола. Нямаше нищо откраднато.

Прекараха остатъка от неделята в болницата, където му оправиха разбития нос. Разбира се, и дума не можеше да става да пътуват обратно за вкъщи и така в понеделник сутрин прочетоха в местния вестник за сблъсъка с лоса и за трагичния край на своя приятел.

За първи път от много време насам Хана плака неудържимо — Харалд е вярвал, че отива на среща. Опиянен от виното и любовта, е карал твърде бързо и невнимателно. Но горе в „Гранос“ никой не го е чакал. Нито тя, нито някой от останалите, защото във вестника пишеше, че инцидентът по всяка вероятност се е разиграл към 6 часа сутринта, а тогава празнуващите вече отдавна се бяха разотишли.