Кнут Фалдбакен
Вечно твой (1)

1

Сигмунд Детлеф обичаше Селма Флор и Селма обичаше Сигмунд. Факт, който беше известен на всички и който всички приемаха. Те самите също. Беше любов, толкова голяма и силна, че на никого не можеше да убегне. Защото точно така трябва да бъде, когато човек е млад. Тогава трябва да е всичко или нищо. Дори алитерацията в имената им бе от значение. То като че ли подчертаваше символиката във връзката им и така превръщаше влюбеността им в нещо много специално.

„Съдбоносно…“ — често си мислеше Селма и на фона на цялото й щастие за миг внезапно я пробождаше сладка меланхолия. Така сякаш безгрижното време на младостта вече беше отминало и нещо друго, нещо много по-малко привлекателно, дори плашещо по една или друга мрачна пътека, си проправяше път.

Сигмунд от своя страна изпитваше (въпреки че, разбира се, никога не би се осмелил да го довери на друг човек, нито дори на Селма) леко присвиване в диафрагмата като внезапно, замайващо удоволствие — или пък беше дискомфорт, или дори болка? — всеки път, когато по време на щастливите пролетни месеци през последната учебна година, когато цялото пространство около него беше изпълнено със символи, знаци и метафори, заредени до пръсване с романтично съдържание, ненадейно в някоя книга, учебен текст или вестник попадаше на знак за параграф (две тясно преплетени с-та). И тогава знаеше, че обича Селма. Да, той я обичаше, обичаше, обичаше!

Едновременно с това „обичам“ беше дума, която той не можеше да си представи да употреби, не и по този начин. „Lowe“ беше думата, която беше дошла на мода заедно с всички филми, които гледаха… Но на него му харесваше повторението: обичам, обичам, обичам — можеше мислено да скандира той и заедно с това да усеща една тържественост. Защото Сигмунд беше роден със силно развит усет към езиковите звучения и носеше в себе си тайната мечта да стане писател.

Тази му склонност към вглъбени повторения същевременно беше и неговото спасение. Всяка дума, която се повтаря достатъчно често, накрая придобива чуждо, абстрактно, почти нереално звучене: „Обичам“… звуковата характеристика на най-значимото нещо в живота му.

„Обичам, обичам, обичам…“ Спасителната жилетка, изпразнена от съдържание, която го държеше на повърхността, когато вече му се струваше, че е на път да потъне в потопа от чувства, които кипяха като море от лава вътре в изтерзания му, но иначе добре развит благодареше на тренировки гръден кош. Сигмунд Детлеф вече инстинктивно беше осъзнал прастарата стратегия на поета, която почива върху това да държи словото като щит между себе си и реалността. Но това все още не му беше станало ясно. Все още.

Харалд Сунде обичаше Хана Розенберг така, както Хана обичаше Харалд. Тяхната връзка също се считаше за изключително солидна от цялото им обкръжение, а с това и от самите тях. Бяха толкова млади, че се нуждаеха от всички потвърждения, които можеха да получат, също и в сферата на любовта. Най-вече в нея, въпреки че никога не биха си го признали. Харалд се смяташе повече за практична натура и не споделяше интереса на Сигмунд към литературата, заради което и не придаваше особено значение на алитерацията, когато мислеше за своята избраница. В замяна на това често я възприемаше тъкмо като своята „избраница“. Защото Харалд беше човек на реда с ясни планове за бъдещето. И в тези планове едно момиче като Хана — не, разбира се, точно Хана — идеално се вписваше.

Това че Сигмунд, Селма, Харалд и Хана бяха първи приятели, неразделни като листата на детелина, прекарваха доста време заедно, живееха в съседство един с друг и бяха в едно и също училище — по двама в клас, Сигмунд и Хана, Харалд и Селма — съдействаше за утвърждаването на техните връзки не само в рамките на приятелския им кръг, но и в тяхното съзнание, както и сред обществото на малкия провинциален град, в който живееха. Тъй като на обществото в един малък провинциален град му допада, когато неговите красиви младежи се стремят един към друг, тласнати от романтичен копнеж. Локалните любовни връзки събуждат творческите дарби в околните, защото в крайна сметка е закон на природата млади и красиви хора да се стремят един към друг. И защото в един малък град всичко така или иначе е открито и прозрачно. И защото беше краят на шестдесетте, когато развлекателната индустрия все още не беше изместила изцяло индивидуалната фантазия.

Така младото щастие може да се превърне в нещо като общ проект за голяма част от участващите. И на тези, което в случая са най-засегнати, може да им се стори, че се обичат в стъклен павилион и че любовта им отбелязва допълнителен растеж благодарение на толкова много симпатия и одобрение от всички страни. Самовлюбеността е без съмнение най-добрата храна за първата любов. Но колективната любов към влюбените е също толкова важна.

Човек всъщност можеше да твърди, че и приятели, и съученици, и семейства, та дори целият град — всеки обичаше Сигмунд и Харалд заради това, че и другите ги обичаха. И с какво могат в крайна сметка едни тийнейджъри да излязат срещу подобни приливи на обич, прииждащи от всички страни, освен с това да се опитат в замяна да придадат на собствената си интимна любов очаквания градус на интензивност. Което всъщност не е толкова трудно, когато човек непрекъснато получава възможността да се възприема и изживява едновременно отвътре и отстрани чрез фантазиите на обкръжението си и в собствените си възторжени представи. Тогава пъзелът перфектно се нарежда.

При това без някой някога да беше задал въпроса дали например не беше нуждата от флирт, копнежи и романси, подбудена от времето и обкръжението, което още от самото начало ги беше тласнало един към друг? Дали не бяха неясните и изтерзани провинциални представи за еротика, които търсеха отдушник, провъзгласявайки точно тези четирима за двойки на годината…?

Естествено, че ставаше въпрос за еротика и то още от самото непохватно младежко начало. Незадоволителна еротика, каквато обикновено се получава в резултат на сексуални отношения между ученици, които все още живеят с родителите си. Разбира се, именно усещането за вършенето на нещо забранено беше онова, което придаваше допълнителна тръпка на откраднатите срещи, които винаги по един или друг начин успяваха да се организират, въпреки всичкия контрол. В крайна сметка бяха и в общ интерес. Родителите на красиви и влюбени млади хора са обикновено хитри сводници.

Към забраната, треската, напрежението, постоянната и непозволена физическа възбуда се прибавяха и всички неминуеми, сладки разочарования, когато вече беше станало късно и беше дошло време за раздяла и шансовете, или поне някои от тях, бяха пропилени поради твърде голяма усърдност, неопитност и недоразумения. И цялата тази незавършеност даваше на всеки един от тях, макар и по различен начин, чувството, че са участници в страстна любовна драма, което беше изцяло нетипично за хора на тяхната възраст, в техния приятелски кръг, в тяхното училище, в техния град. Както всички влюбени младежи и те смятаха, че това, което изпитваха един към друг, беше нещо неповторимо и единствено по рода си и се носеха на гребена на вълна от сладост, надежда и обещания. И едновременно с това трябваше да търпят подобни разочарования! И именно поради факта, че в любовта им имаше както страдание, така и щастие (естествено повече щастие, отколкото страдание!), нещо, което всички много добре знаем напълно характеризира истинската любов, тя им изглеждаше по-голяма и от самите тях, неприкосновена, почти свята.

В техните очи дори по-свята и неприкосновена от браковете на родителите им, а те и четиримата бяха от добри и почтени семейства, а и все пак бяха шестдесетте и хората още не бяха почнали масово да се развеждат. Тяхната любов беше като озарена от вълшебен блясък, както отвън, така и отвътре. Освен това бяха млади. И дори някой от тях да изпитваше леко притеснение или плахо предчувствие — единственото на техния розов хоризонт — породено от нехарактерната асиметрия, че едно С и едно Х бяха избрали езиковите, а едно Х и едно С — естествените науки, то за това поне открито не се говореше.

За какво си говореха? Тогава все още със сигурност за нищо особено. Търсеха и си даваха потвърждения за любовта си. И се стремяха да се държат така, че обкръжението им да научи повече за тяхната връзка. Защото за човек е важно да получава поощрения, когато е млад. Ако не ги получи тогава, после прекарва целия си живот в това да ги търси и то най-вече там, където няма да ги получи.

Бяха си говорили и за женитба, в това можем да сме сигурни. По определен начин тази тема беше напълно естествена за онова време, както и за логичното развитие на нещата. Но времената бяха повърхностни, а и в един малък град винаги е било и ще бъде най-важно да се спазва благоприличие, така че приказките за женитба бяха най-вече една ритуална игра на думи. Повече, за да се отбележи, че всичко беше както трябва. Не че бяха плод на сериозни размисли или съзнателно решение. Един „конкретен проект, към който трябва да вземем отношение“, както Харалд вероятно би се изразил. Бяха толкова млади, че свързваха самото понятие „брак“ само е монотонното, безстрастно битие на родителите си, а не с това да обичаш и да бъдеш обичан. Тогава защо въобще да си губят времето да търсят в стария речник дума, която да отговаря на техните чувства?

От друга страна, обаче никой от тях не беше в състояние да си представи бъдещето без „единствения“, т.е. без другия, без избрания. В резултат на това всеки един беше включил партньора си в личните си планове или по-скоро да ги наречем „мечти“, без всъщност да обсъди с другия до каква степен това се връзваше с неговите представи за бъдещето. Любовта, която преодолява всички пречки, можеше със сигурност да се справи и с практически проблеми като матури, кандидатстудентски изпити, казарма или пък други принудителни промени.

Не беше тайна например, че Сигмунд щеше да се отдаде на влечението си към литературата и езиците и да стане журналист — решение много добро от тактическа гледна точка, защото всъщност мечтаеше да стане писател. На желанието на Селма да следва медицина, която той, честно казано, не вярваше тя да завърши, след като се оженеха, гледаше като на идеална подготовка за ролята й на съпруга и майка и подходяща за жена, която ефективно и с лекота ще може да поддържа ред и чистота в дома му, да се грижи за децата му и да следи за домашния уют, докато той самият, седнал в работния си кабинет, се е задълбочил над ръкописите си.

Селма от своя страна не виждаше как литературните амбиции на Сигмунд можеха да попречат на нейното успешно следване. Тя смяташе, че един автор, било той журналист или писател, може да си вземе пишещата машина и да писателства каквото и да е, където и да е — нещо, за което до определена степен беше права. Мисълта за деца все още й беше мъглява.

Харалд без съмнение беше предопределен за технически университет, избор, който се подсилваше, да не кажем подразбираше, от факта, че баща му беше собственик на строителна фирма в града. „Роден за инженер.“ Така Харалд виждаше себе си и бъдещето си и докато той се преборваше със строителното инженерство в университета в Трондхайм, Хана щеше да следва за учителка или може би да посещава училището за медицински сестри в същия град.

Но Хана беше далеч от мисълта за по-нататъшно образование и кариера. Затова пък беше единствената от тях, която действително се беше опитала да си представи какво би било да се задоми и идеята й се нравеше точно толкова, колкото и я плашеше мисълта за наближаващия момент, когато училището щеше да свърши и приятелите щяха да се разпръснат във всички посоки. Смяташе, че всъщност не би било лошо да се омъжи за Харалд и да роди скоро след завършването, да си намерят някоя хубава къща в града, където всички я познаваха и където бяха семейството и приятелите й, да се грижи за децата, докато са малки и след това евентуално да помисли за някакво по-нататъшно образование. Междувременно, докато Харалд още се издигаше във фирмата на баща си и не печелеше толкова много пари, тя можеше да се отдаде на хобито си да рисува, нещо, което й се отдаваше, и всички я съветваха да не зарязва. В интерес на истината, след едно малко скарване с Харалд — нищо сериозно, просто се беше опитала да му обясни, че не иска да се записва за учителка нито в Трондхайм, нито пък където и да било — в знак на демонстрация набързо беше изпратила кандидатура до Академията по изкуствата в Осло. Но сама си даваше сметка колко труден беше приемът в нея и не таеше никакви надежди, а и всъщност нямаше действително желание да учи там. Ако Хана притежаваше талант, то й липсваха амбиции.

Харалд беше доволен от тази пасивност и смяташе, че училището за медицински сестри ще се окаже добър компромис, когато кандидатурата в Академията по изкуствата веднъж бъде отхвърлена.

Но както беше споменато, подобни мисли не ги занимаваха особено активно. Първо трябваше да завършат единадесети клас и докрай да се насладят, като оползотворят последната година на ограничена, невинна свобода в сигурните рамки на родителския дом. Матурите трябваше да се издържат успешно, най-вече Харалд се нуждаеше от високи резултати и не на последно място трябваше да решат как да отпразнуват абитуриентството.

Засега имаха малко по-специални планове, които дори им се виждаха оригинални и екзотични. С благословията на родителите си и, разбира се, с тяхната финансова помощ, бяха резервирали почивка на Тенерифе, с отпътуване седмица след изпитите и дата на връщане, преди да излязат резултатите.

Самите матури не протекоха съвсем според очакванията им.

Селма беше започнала да си мисли, че може би е фригидна и това малко я разконцентрира по време на изпита. Причината по всяка вероятност беше последният път със Сигмунд в стаята му у тях, докато родителите му седяха долу в хола и гледаха телевизия, а другите деца играеха в съседната стая. Бързината, неудобството и страхът да не ги хванат явно внезапно бяха станали причина необичайната, дори непозволена мисъл, че тя всъщност нямаше кой знае каква полза от цялата тази работа, да се изясни в главата й; че тя в действителност гледаше на неговите опити за физическа близост, когато му скимне и без да го интересува какво тя искаше, като на посегателство над тялото и интелекта й. Между другото беше прочела точно тези думи в една статия и те доста я бяха обезпокоили, защото започваше да й става ясно, че беше безразлична към всичко това, т.е. към сексуалния аспект на връзката им. Във всяко едно останало отношение Сигмунд беше перфектният за нея. Той беше най-едрият, най-готиният, най-начетеният, най-забавният и възпитан, с две думи най-атрактивният млад мъж, който някога бе срещала. И когато последния път забеляза колко щастлив и доволен остана след краткото си посещение под полата й и колко мил и внимателен беше към нея след това, толкова се развълнува, че чак се просълзи и я обхвана срам заради егоистичните й мисли отпреди няколко минути. Разкаянието й беше толкова голямо, че след като известно време бяха лежали и предано гледали един друг в очите, тя съвсем без подкана и почти с цел малко да се самонакаже, пое инициативата за една допълнителна интимност, малка новост в скромния им репертоар, практика, която на Сигмунд — в това тя беше сигурна — отдавна му се искаше да я накара да опитат, но същевременно беше твърде стеснителен, деликатен или чисто и просто неопитен, за да й предложи. Тя отдавна беше прозряла това негово желание и в интерес на истината малко се страхуваше от този момент като от нещо неминуемо приближаващо се, като от поредното стъпало по стълбицата на неизбежно ескалиращата еротика. Но сега, след като сама беше задвижила нещата, не й се стори толкова драматично и неапетитно, колкото се беше опасявала, макар и позицията да беше неудобна, а и цялата сцена да би изглеждала смешна и малко отблъскваща за един евентуален страничен наблюдател. За нея беше естествено да мисли по този начин, защото беше свикнала да наблюдава себе си и Сигмунд отстрани — като красивата (или може би най-красивата?) млада двойка — също толкова интензивно, колкото и сама да се изживява като младото момиче, влюбено в най-хубавото момче. Нравеше й се и представата, че родители, приятели и въобще всички около тях ги възприемаха точно така и дори се бяха влюбили в тяхната влюбеност. Всички. И именно това непрестанно й доставяше удовлетворение и хранеше апетита й да бъде с него — въпреки всичко. Беше важна част от нейната любовна приказка.

Но онази нощ се случи и още нещо. След като всичко беше свършило, тя трябваше да си признае, че всъщност някъде дълбоко в себе си беше почувствала, че именно неприятното, унизителното в тази секс инсценировка, в която току-що беше участвала, по един странен и неконтролируем начин я привличаше. И когато отново регистрира неговата съкрушена реакция и прие смирената му, почти кучешка благодарност, след като се върна от банята, където си беше измила лицето и пооправила вида, разбра, че си е заслужавало усилието. Тя дори вече не искаше да гледа на това като на унижение. Това беше победа!

И все пак — фактът, че тя самата въобще не беше в състояние да намери в собственото си тяло отклик на неговите постоянни еротични пориви, да не говорим пък за безграничното щастие, което явно го обземаше след това, беше започнал да я притеснява. Вследствие на тези мисли концентрацията й по време на първите изморителни изпитни дни беше по-ниска от позволеното.

Сигмунд от своя страна беше във върхова форма по време на изпита. Разбира се, той беше отлично подготвен и държеше да блесне, както винаги, особено по литература. Да, може би дори желаеше да блесне повече от обикновено на този първи изпит. Защото така, както си седеше със задачите пред себе си, внезапно слънчевата светлина падна върху чина и листовете и му напомни за Селма, за златистите отблясъци на косата и кожата й. И за неочакваната жар и находчивост, които тя ненадейно бе проявила последния път, когато го правиха — тя, която иначе беше доста сдържана, когато ставаше въпрос за експерименти в секса. Кой след подобно преживяване не би се почувствал допълнително вдъхновен да напише едно особено прочувствено и проницателно тълкуване на Гарборговата „Хаугтуса“^[1]?

„Тя е тънка и мека с тъмни и очарователни черти…“. Като се изключи, че Селма беше високо, атлетично и доста едро момиче и освен това руса, Сигмунд смяташе, че описанието изцяло отговаряше на приятелката му. Съответно върху това се уповаваше и интерпретацията, която направи.

Харалд още от самото начало се ядоса, че се беше паднала подобна тема и се чудеше дали няма достатъчно основания да подаде жалба пред училищното ръководство. Но това, което в действителност го ядосваше, беше проклетият сърбеж в областта на слабините, който се беше появил преди няколко дни, явно нямаше намерение да отшуми и в интерес на истината беше започнал да го безпокои. Защото той просто не можеше да разбере какво би могло да бъде. Той беше здраво и чисто момче и никога не беше имал проблеми с кранчето. Разбира се, можеше и да отиде на лекар, но младите мъже се обръщат към лекар с нежелание, освен ако не става дума за спортни травми. Така тайното проучване на една медицинска книга, която намери вкъщи, го наведе на мисълта, че може би се беше заразил с венерическа болест.

Естествено веднага отблъсна подобна мисъл. Той? Значи Хана? Изключено. Защото в случая можеше да е дошло само от Хана, след като тя беше единственото момиче, с което беше спал, ако трябваше да си признае. Ако наистина беше прихванал трипер, чиито симптоми явно съвпадаха с неговите болежки, то трябваше да е дошло от нея!

Най-лошото беше, че не можеше да потисне подобна мисъл. Не съвсем. Не и стопроцентово. Във всеки случай не и на теория, защото знаеше, че Хана беше имала друг мъж преди него. (Дори самата формулировка „имала друг мъж“ всъщност все още го измъчваше!). Не е било някаква продължителна връзка, нищо сериозно, както тя често го беше уверявала. Още не са се били напълно опознали, когато тя разбрала какъв неприятен тип всъщност бил. Обаче са имали достатъчно време да го направят. Макар и съвсем кратко време, както Хана беше отбелязала.

И именно това, че е било само една кратка авантюра, една почти случайна връзка, го утешаваше в началото, когато го обхващаха неконтролируемите спазми на ревността. Сега обаче прерастваше в заплаха. (Ако първо е имало един, не може ли пък след това да са били и повече?…). Заплаха също и за любовта му към Хана, защото колко силна и истинска беше тя, след като можеше да допуска подобни мисли? Нали все пак беше чувал за хора, които са се заразили от хавлии или тоалетни, защо тогава веднага да подозира Хана? Подобни угризения се прибавиха към мъките му и допринесоха за това да се почувства още по-зле. Ситуацията прерастваше в опасност за личността, здравето и може би дори за цялото му бъдеще!

Сега седеше тук и трябваше да напише съчинение по норвежки с този адски сърбеж между краката. Сутринта беше констатирал, че препуциумът беше зачервен и набрал. Главичката на пениса му беше разранена и чувствителна като връхчето на пръст. Разбира се имаше добро основание да се извини и да си вземе болничен, но за тази цел трябваше да отиде на лекар. И след като ставаше въпрос за матурата, родителите му със сигурност щяха да поискат да узнаят причината, така че този изход беше блокиран. Не можеше и твърде често да иска разрешеше да ходи до тоалетна, без да привлече внимание. А и картината да стои там и да облекчава разранения си член със студена вода под зоркия поглед на някой училищен инспектор му се струваше всичко останало, но не и привлекателна.

В подобно състояние на духа, е лесно да се разбере, че Харалд избра едно доста безучастно тълкувание на душевното помрачение на бедната Хаугтуса.

Хана беше най-доволна от темата. Струваше й се, че в образа на самотната овчарка беше открила ехото на смущенията в собствената си душа. Толкова много въпроси, важни въпроси бяха започнали да я занимават тази пролет — въпроси за бъдещето й с Харалд, за образованието, за изнасяне от къщи, затова какво всъщност искаше от живота… Да, тя можеше напълно да симпатизира с този беззащитен женски образ, който се луташе из полетата, потънал в разсъждения и накрая не намираше никакъв изход…

Хана предаде красиво и чувствено описание на Хаугтуса като олицетвореше на момичешките вълнения и конфликти в една решаваща ситуация.