Кнут Фалдбакен
Вечно твой (22)

1

Първият удар почти не приличаше на истински удар, а по-скоро на късо съединение, на неочакван физически импулс, безцелен като случайно подхлъзване по невнимание. Всъщност можеше и да е едно напълно неволно замахване с ръка, което Харалд направи, за да запази равновесие. Беше видимо пиян и пристъпваше доста несигурно. Толкова несигурно, че преди минута Сигмунд приятелски и дори малко покровителствено го бе прегърнал през раменете. И тогава дойде ударът, сякаш породен именно от този му жест. Неточен удар, без очевидно агресивна умисъл, защото бе толкова несръчен и безцелен, че не можа да причини каквито и да е щети. Беше направо смешен като несериозно предупреждение, заплаха. Чудеше се да се смее ли? Или трябваше да се засмеят заедно?

Не. Защото видя изражението му. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка и така го изненада, че Сигмунд отстъпи крачка назад, не от страх, а от объркване. Харалд никога не беше проявявал агресивност и никога досега не бе търсил физическата конфронтация. Във всеки случай не го бе правил, докато бяха млади, когато още добре се познаваха и Сигмунд беше спортният и силният, екстровертният, докато Харалд бе „мозъкът“, интелектуалецът, анализиращият, винаги добре информираният, който четеше вестници и можеше да поставя другите на мястото им с прецизните си формулировки, този, който предпочиташе размишленията пред прибързаните действия. Жалко, че никога не осъществи амбициите си и не завърши някакво образование, ами му се наложи да поеме фирмата на баща си и да си остане в родния град.

„Жалко — мислеше си Сигмунд. — Жалко, много жалко…“. Мисълта му заседна на това съжаление като иглата на грамофон върху надраскана плоча, докато старият му приятел почти изцяло загуби равновесие и трябваше да застане с широко разтворени крака, за да се задържи изправен.

Да, тази вечер пиха действително много вино. Той самият също се чувстваше доста тежък и замаян в главата. Беше му направило впечатление, че Харалд порядъчно се наливаше, особено към края на вечерта. Като председател на комитета бе държал добра приветствена реч, малко суха и твърде тържествена, както си му беше маниерът, но няколко закачливи подвиквалия от една шумна маса допринесоха за разчупването на настроението. Повечето от тях не се бяха виждали от тридесет години и някои бяха променени до неузнаваемост.

Но не и Харалд, макар и да бе напълнял и изгубил по-голямата част от косата си. Беше остарял по един доста предсказуем начин. Всъщност си беше „стар“ още тогава — помисли си Сигмунд, с внезапна меланхолична яснота.

— Тогава, преди тридесет години, когато още бяха млади и завършиха училище, замаяни от безграничната си вяра в бъдещето и искаха да станат филолози, адвокати, инженери, лекари, учени и водещи политици. И тогава светът бе така устроен, че някои от тях действително успяха. При това не малко.

На празника в старомодната банкетна зала на хотел „Виктория“ едновремешното настроение „Всичко е възможно“ в известна степен отново бе създадено. Веселбата по масите, където почти сто души празнуваха тридесет години от завършването си, консумирайки коктейл от раци, пържола със зеленчуци и шоколадов мус с половин бутилка вино на куверт, плюс минерална вода и коняк след кафето, скоро придоби шумния и самодоволен дух на, „Да, ние наистина успяхме“.

Тържеството бе действително сполучливо — абсолютно. Сега след официалната вечеря щяха да продължат с разпуснат коктейл горе в хижата „Гранос“. Добре обмислено от страна на Харалд — Харалд Сунде, отличникът с недостижим успех, заседнал тук в града с фирмата на баща си и сега председател на тържествения комитет. Беше водил тих и оживен разговор с Хана цяла вечер след кафето в един от ъглите на салона. Явно към края на събирането се беше настървил да се напие и сега се препъваше по мокрия асфалт на паркинга и размахваше юмруци срещу него, Сигмунд, едновремешния най-добър приятел, звездата на тазвечерната среща, който изчезна от полезрението на приятелите си през таванското прозорче на писателството, водещо към бляскавите сфери на известността. (Или явно поне така изглеждаше за околните, съдейки по многобройните подобни намеци, които получи.) Това поставяше Харалд и него на едно равнище, защото всеки един по свой начин бе достигнал върха на строгата скала за постижения и престиж — този, който бе заминал, за да покори света, срещу този, който бе останал вкъщи. Подобни противоположности нерядко си приличат, разделят единствено от иронията на случайността.

Вдиша острия септемврийски въздух и му се стори, че разпознава всички миризми. Стари възприятия се събудиха у него, свежи и отчетливи, сякаш през цялото време само бяха дремели и сега се мобилизираха с нова, младежка сила. Дори усещането, че водата, която лъщеше по асфалта след дъжда, бавно се просмукваше през подметките на тънките му, ръчно шити обувки, му се стори близко и познато. Напомни му за вечерните разходки из тесните улички на квартала и за канавките, пълни с разложени листа, нападали от живите плетове, храстите и ябълковите дървета.

Харалд също имаше място в тези спомени, заедно със Селма и Хана естествено, макар и да бе по-различно. Харалд бе едновременният най-добър приятел, с когото тази вечер се видя и разговаря вежливо за първи път от тридесет години насам. Тридесет години бяха минали от онова хаотично лято и есента, когато училището беше свършило, всичко се промени и за тях започна нов живот, който увеличи разстоянията помежду им, така както всъщност бе естествено да се случи. И ерозията на забравата бавно бе започнала…

Но сега Харалд ненадейно отново се бе превърнал в близък и добре познат приятел, човек, който му бе липсвал до болка, въпреки пропастта от дистанция и отчужденост, изкопана от изминалите години. Може би причината за обзелото го меланхолично и носталгично настроение се криеше във виното, в срещата със старите съученици или в есенния въздух, наситен с всички добре познати миризми, които той вдишваше, вървейки по паркинга. Каквото и да беше, Сигмунд истински съжаляваше, че не бяха запазили контакта помежду си. Беше сигурен, че старият конфликт — за който той никога не мислеше, но сега си припомни, след като видя Хана и Харалд в задълбочен разговор, седнали на маса за двама във вътрешността на салона — заедно с всичко друго, което бе останало недоизказано и неизчистено оттогава, защото никой от тях не бе имал достатъчно решителност или зрялост да го направи на въпрос и да го разреши, с времето щеше да се уталожи. Животът щеше да си продължи по своя път и да заличи конфликта. В нашето битие някои неща оцеляват, а други не и само времето знае отговора.

Да, тази вечер определено бе предназначена за размисъл и философстване и Сигмунд бе почти готов да зареже запивката и да се поразходи сам из града, за да освежи спомените си. Или най-добре с Харалд. Защото тази вечер, заедно с растящата консумация на алкохол, бе осъзнал, че той е нещо трайно в живота му, макар и да не бяха разменили нито дума за тридесет години. Като добри приятели между тях съществуваше връзка, едно мълчаливо, неизказано и интимно познаване на другия като при малки момчета. Имаше възможност за близост, за съжаление неизползвана, но силна и конкретна, която не можеше да бъде заличена, нито дори особено променена от събитията, любовните драми, бракове и брачни проблеми, от собствените му редки контакти със Селма…

Всъщност много се зарадва, че най-после ще я види след всички тези години, когато само си пишеха чистосърдечни писма. Разобличителни, агресивни, сантиментални писма. Писма, които го накараха да проумее каква пропаст дели емоционалния живот на мъжете и жените…

Но Селма беше по работа в Италия.

Първият удар само докосна рамото му. Беше нескопосан и безцелен, смехотворен, почти като побутване. Но изразът на лицето му говореше нещо друго. Тежкото сериозно лице на мъж на средна възраст, увенчано от къдрица, залепнала на челото му, се бе преобразило в маска от омраза. Зад неточността на удара и дисбаланса Сигмунд усети отчаяната сила на яростта и отмъстителността. Започна бавно да проумява, че Харалд не се шегуваше, че ударът имаше за цел да го улучи, унижи и дори нарани. Заедно с това чувството на съжаление у него се засили толкова много, че подсилено от тъпата болка в рамото накара очите му да се налеят със сълзи. На него така му се искаше отново да се съберат. Желаеше помирението с цялото си сърце. След всичкото това време той не можеше и напълно да си обясни откъде се беше взимало това остро чувство на неприязън, което винаги бе изпитвал във връзка с името и личността на Харалд. Това, че някога в зорите на младостта и двамата са били гаджета с бъдещата съпруга на другия, сега, след тридесет години, му се стори като дреболия и тривиална незначителност… Макар че като ги видя да седят на масата и да си шушукат така… Не, глупости. Тогавашната случка беше случайност, една от многото, които съпътстват човешкия живот и която не можеше да развали истинското приятелство между двама стари другари! Не и приятелството, което съществуваше между него и Харалд и което му бе липсвало, въпреки всичките му контакти, познанства и колеги от културния сектор, в среда, където те оценяват единствено според последната публикувана критика, а пазарната ти стойност пада и се качва с тиража на книгите ти. Напоследък неговата всъщност май малко беше паднала…

Не, приятелството бе нещо друго, трайното приятелство, истинското, трезво, органично приятелство. Ах, как му липсваше то! Как копнееше за своя другар от младежките години! Така силно, че смяташе да не протака нещата и да си го върне тук и сега, да разкъса дистанцията, породена от годините, и да се върне към трайното. Искаше да протегне ръка и да притегли към себе си възпълния Харалд, оплешивелия Харалд, за да може силната физическа прегръдка да стопи всичкия скептицизъм, антипатия и обвинения, които се бяха зародили в мълчаливия и леденостуден вакуум на отдалечеността. С премрежен поглед видя приятелят му несигурно да се приближава и разтвори ръце, за да го прегърне…

Тогава Харалд отново го удари.

Вторият удар се стовари с всичка сила право върху лицето му и го просна на асфалта с кървящ нос. В краткия момент на тъпо парализиращо изумление, още преди да е усетил болката, Сигмунд се опита да огледа приятеля си, фигурата, която се бе надвесила над него и сега растеше зад мъглата от сълзи премрежила очите му, извисяваше се над него мрачна и мощна. Никога досега не бе свързвал думата „мощен“ с Харалд, който бе една глава по-нисък от него и се почуди на яростта му.

Но изведнъж лицето и главата му сякаш щяха да се пръснат и той разбра, че бе ранен и че не беше на майтап. Харалд, неговият стар приятел, стоеше изправен над него с разкривено лице и свити юмруци, готов за нападение.

— Ставай, мръсник такъв! — изръмжа той. — Изправи се, гадино… Да не смяташ… Да не смяташ, че можеш да си дойдеш тук и да…

Сигмунд видя, че той се готвеше да го срита, но не успя да мобилизира сили, за да отбие удара и обувката на Харалд се заби в ребрата му и му изкара въздуха.

— Стига…! — изпъшка той. — Спри…! Спри вече…!

Извъртя се настрана и се приповдигна, опрян на лакътя си. Усети как лицето му подпухваше, а чертите му излизаха от познатите пропорции. Болката в гърдите му го прорязваше като с нож при всяко вдишване. „Трябва да се изправя“ — ехтеше в главата му. — „Да стана… Трябва да стана…“ Все още му се струваше, че ако стоеше лице в лице с Харалд, когото винаги бе превъзхождал физически, щеше да е неуязвим. „Стани… Стани…! Изправи се…!“ Пореден ритник изби лакътя под него. Отново лежеше по гръб, вторачен в обезобразеното от омраза лице.

— Въобразяваш си, че можеш всичките да ни манипулираш, а? Въобразяваш си, че можеш да използваш хората както си поискаш, а? Старите ти приятели… Хана… собствената ти жена…!

„Полудял е“ — помисли си Сигмунд, докато се опитваше да се измъкне, пълзейки на четири крака. „Полудял е. И е опасен. Трябва да се измъкна… само да се измъкна. На сигурно…“

— Тя… тя изглежда ужасно! И това е твоя заслуга! Мръсен задник такъв! Използвал си я! Малтретирал си я…!

Усети нов удар, този път в бедрото. За щастие един повече или по-малко в случая вече нямаше значение. Още можеше да пълзи. Оставаха му само 3–4 метра до колата. Ако стигнеше до нея, щеше да успее да се изправи. Беше силен. Тренираше с тежести всяка седмица. Изправен щеше да успее да задържи този ненормалник на разстояние, докато извика някой на помощ. Всъщност защо никой не идваше? Останалите още стояха на групички около входа на хотела, само на няколко метра от тях, двадесет, може би тридесет метра…

— Мръсник! Чуваш ли ме…? Мръсник! Надут лайнар! Да идваш тук и да си мислиш…!

Харалд неистово крещеше и Сигмунд усети още един ритник в бедрото, горе-долу на същото място. Прие го като добър знак. Явно находчивостта у съперника му се изчерпваше. Затова пък бруталната му ярост се засилваше. Скоро някой от другите вече трябваше да забележи какво става тук! Видя движението на човешки сенки по огледалната повърхност на насъбралата се дъждовна вода. Стори му се, че чу гласове, при това наблизо. Но можеше и още да са далеч…

Добра се до паркираната кола. Спасен. С едната ръка на амортисьора, а другата конвулсивно стиснала калника, успя да се изправи. Виеше му се свят и усещаше пулсиращото си от болка лице изцяло размазано. С една ръка се подпираше на каросерията, а другата държеше пред себе си, за да се предпази от евентуално диво нападение.

То не закъсня. Още един ритник. Но сега успя да се отмести и Харалд изкрещя от болка, когато пищялът му се блъсна в масивния амортисьор на волвото. Не успя да се закрепи прав, залитна и падайки, удари главата си в асфалта. „Трябва да е много пиян“ — помисли си Сигмунд, който вече изправен, все още не можеше да се разгневи на приятеля си и изпитваше само изумление, примесено с леко раздразнение и недоволство от недостойната сцена, която разигра, от това, че развали доброто настроение и му съсипа дрехите. Но нямаше гняв, нито отмъстителност. Нападението на приятеля му все още не можеше истински да го засегне, да го заплаши. Както повечето пъти, когато в живота му имаше драматични събития, той се раздвои на участник и наблюдател. В своето мечтателно здравомислие и дистанцираност от всякакъв хаос и болка, той вярваше, че може да разбере агресията на Харалд. Така му се искаше да си поговори с него, да изчистят всички недоразумения и да му разясни причините за случилото се. Искаше да му разкаже за брака си с Хана, който може би не можеше да се нарече сполучлив, но и не беше по-лош от този на повечето двойки, които познаваше, за аферите му с жени, раздути и доукрасени от слуховете, които винаги се носеха около личния живот на хората на изкуството, за писателската му кариера, която не го бе променила толкова много, колкото промени хората около него. Освен това беше започнал все по-често да се замисля какво всъщност означаваше писателската кариера? Какво въобще означаваше изкуството през осемдесетте?

В действителност Харалд олицетворяваше успеха! Беше продал, когато цените бяха най-високи и сега можеше да се облегне на огромното си състояние. Разполагаше с мобилност, която само парите осигуряват. Можеше например да придружава жена си при нейните безбройни пътувалия — Селма му бе писала, че той често го правел и че на нея не й се нравело. Боравеше предпазливо и умело с имущества и пари — нещо, което високо се оценяваше от обществото. Един Господ знае на колко милиона му се оценяваше състоянието. Докато Сигмунд все по-често го наказваха с лихви за пресрочки, напомнящи писма и инкасо от банките заради охолния начин на живот, който си позволяваше. Вярно, че в илюстрираните издания изглеждаше много добре, но приходите за покриване на стандарта му идваха едва всеки две-три години, когато издадеше някоя книга.

Искаше му се да разкаже всичко това на приятеля си така, че да го разбере и по този начин да възстанови връзките към миналото, към „същественото“, чиято липса сега бе осъзнал… Премисляше всичко това, докато наблюдаваше как кръвта от носа му капеше по асфалта и усещаше как му се повдига от болка.

Сигмунд беше силен в обясненията. Прозираше взаимовръзките и бе в състояние да ги обясни и подсили с помощта на формулировките си. Това бе неговият подход, когато изграждаше и фабулите в книгите си. С този вид словесна архитектура бе изградил и житейските си прозрения, та дори целия си живот. Всичко почиваше на правдоподобни, добре обмислени формулировки. Това бе неговият принос. Това бе всичко, което имаше. И каква му беше ползата сега? Като писател той разбира се умееше да използва сугестивните сили на словото. Именно това му бе помогнало да пробие и да си изкарва хляба. От време навреме изпитваше краткотрайното главозамайване на могъщия илюзионист, когато нещо негово наистина се приемаше добре от публиката, но се бе примирил само с това, не беше продължил нататък, за да открие неблагонадеждността на думите, в която в действителност се крие тяхната сила и магия. Защото думата никога не улавя действителността, тя само се доближава до нея. Зад словото винаги остава дистанция, едно полумрачно, изпълнено с напрежения пространство, в което екзистира поезията. И самият живот. (Тази формулировка негова ли беше или я беше прочел някъде?) Във всеки случай бе отлагал прозирането на това измерение, защото то подсъзнателно го плашеше.

Той отказваше литературните експерименти, защото се боеше от вакуума и хаоса, в които добре познатите структури се разпадаха и всичко бе възможно. За него пространството зад словото бе именно един такъв вакуум, където всички значения, логики и взаимовръзки, които той познаваше и от които зависеше, загубваха валидността си. Като доказателство за правотата на тези възгледи му служеха добрите тиражи. Справяше се добре. Имаше читатели. Затова и нямаше причини да не се придържа към прозренията и обясненията си, които той излагаше с голям ентусиазъм и авторитет веднага, щом се появяха слушатели.

Но в момента такива липсваха, макар и да му се искаше да бяха тук сега, когато разумът му най-после започваше да прозрява истинските размери на хаоса от омраза и ревност, който разкъсваше Харалд и който той, въпреки гротескността на ситуацията още считаше за „интересен“ и с удоволствие би седнал да разнищи, най-добре със самия Харалд…

Той от своя страна отново се приближаваше, куцукайки, но с вдигнати юмруци. Сигмунд още се подпираше на колата, но се измести леко напред, за да има пространство за маневриране в случай, че се наложеше. Помисли си, че сигурно изглеждаха ужасно смешни отстрани, стоейки един срещу друг, пъшкайки като два тромави, заплашени от изчезване динозаври.

— Успокой се вече, Харалд… — опита се да го успокои и предупреди той през подутите си устни. — Какво по дяволите се опитваш да направиш? Не ти ли стигат глупостите вече?

— Глупости…!

Отговорът бе по-скоро стон, отколкото вик.

— Ти ми говориш за глупости, ти… долен боклук! Надуто лайно!

Сигмунд видя, че ще трябва да се премести, за да не бъде хванат и притиснат към колата от бесния мъж. Още веднъж успя да се извърти и избегне нападението, хвана ръцете на Харалд за китките, първо едната, после другата и отчаяно ги стискаше, докато приятелят му се мяташе и дърпаше, за да се освободи.

— Успокой се вече… Само се успокой! — Болката в устата, докато говореше (и в лицето и главата!), собствената му агресия, която при тази близка физическа конфронтация само се покачваше, дишането, телесната топлина и обезформеното лице на приятеля му, което от това близко разстояние бе неузнаваемо, всичко това накара призивът му да прозвучи като фалцетен вик за помощ. Но нямаше резултат.

— Аз… ще… те… убия! Ще… те… пречукам. Знам за писмата! Точно така! Знам, че й пишеш! Подла свиня!

Харалд съскаше и плюеше в усилията си да се изплъзне от хватката, но Сигмунд бе по-силен.

— Писмата? Боже Господи, това не беше… абсолютно… нищо.

— Нищо? Нищо ли казваш?

Тази неволна провокация сякаш наля у противника нови сили и той успя да освободи едната си ръка, която веднага изви в див удар към лицето на Сигмунд. Резултатът бе една звучна плесница по бузата. От стъписването Сигмунд изтърва хватката и се приготви за отбрана с две ръце.

Харалд стоеше приведен напред и пръхтеше и пъхтеше като бик, промушен от тореадора насред арената, който вече няма сили да вдигне глава.

— Нищо… Така ли наричаш всичко, което изсмукваш от хората и използваш в лайняните си книги?! Мръсник! Боклук! Мислиш ли, че не съм ти ги чел всичките? Цялата помия?

Сигмунд почувства как гневът му постепенно нарастваше. Той беше по-висок от противника си, а и по-силен. Подразни го това, че Харалд явно вече не желаеше да признае съотношението на силите, което винаги бе съществувало между тях и което винаги щеше да съществува. Единият винаги е по-силен. Между момчета тези съотношения много лесно се установяват — един здрав удар просва другия на асфалта.

Сигмунд започна внимателно и с почти педантична старателност да съблича палтото и жакета си. Замислено огледа петната от кръв по тях, преди да ги захвърли към колата, където те паднаха върху каросерията и после бавно се свлякоха на мокрия асфалт. Вдиша дълбоко. Приготви се. Нямаше друг разумен начин да спре бесния си приятел. Трябваше да го надвие.

Първият удар фрасна Харалд точно в брадата и стъписаното му лице така пребледня, че буквално засия в тъмнината, преди да изчезне от полезрението като луната зад билото на някой хълм, и да се просне на земята по гръб. Ясно беше, че досега през целия му съзнателен живот никога не го бяха удряли в лицето и Сигмунд се надяваше, че с това всичко щеше да приключи. Уви. С порой от ругатни, плюещ на всички посоки, Харалд започна мъчително да се надига и след като що-годе успя да се закрепи на краката си, се хвърли слепешката към Сигмунд толкова бързо, че той не можа да прицели следващия си удар и го запрати в развятия шлифер на Харалд. След това разбра, че с един мощен десен свит Харалд отново го беше ударил в носа. Болката бе толкова жестока, че му причерня и падна на колене, обгърнал с ръце единия крак на Харалд. Смътно усети как приятелят му изсипваше по гърба и тила му градушка от нерешителни, неефективни удари, докато той концентрираше цялата сила на волята си, за да не изпусне хватката около краката му. Мисълта му бавно се проясни и той се приготви за контраатака. Мускулите на бедрата му го заболяха от напрежение, когато от клек се катапултира нагоре като караконджул и фрасна Харалд с глава по брадата.

Сега и двамата лежаха прострени на земята. Но не задълго. Почти едновременно и двамата започнаха да се понадигат на ръце и крака, залитайки, олюлявайки се като ранени животни, които чакаха доубиващия удар да им съкрати мъките. С усилия се изправиха един срещу друг, лице в лице.

През мъглата от кръв, която капеше от една рана на челото му, Сигмунд се вгледа в тебеширено бялото, вкочанено лице на Харалд — широко отворени очи, зейнала, разбита уста и една грозна, посиняла подутина, растяща на брадата. Гледаше го с удивление, сякаш виждаше това лице за първи път в живота си. С удивление и отвращение, защото в него вече нямаше нищо доверено, приятелско или приятно. Сега единственото, което искаше, бе да се отърве от тази чужда и противна гледка! Но едновременно с отвращението, което предизвикваше спазми, от които му се гадеше, в него се надигна и едно странно светло и радостно облекчение, възторг, който растеше някъде вътре в него. И без този път да може да облече това чувство в познатите му размишления и думи, изведнъж разбра причината: Всичко беше приключило. Беше празен. Думите, всички думи, на които винаги досега бе разчитал, ги нямаше. На тази гротескна фигура пред него нямаше какво повече да й разказва и обяснява. Не изпитваше какъвто и да е интерес да се опитва да обвърже този човек със себе си чрез своите спомени, приятелски чувства или старомодни идеи, че в живота всъщност никога нищо не свършва, а само променя формите си… Разбира се, че свършваше! Беше свършило тук и сега! В момента, когато прякото му попадение се заби в брадата на Харалд — перфектната комуникация! Беше пресъхнал от приказки, капнал от дискусии, изпразнен от всички думи. Бяха ги избили от него с юмруци. Той сам се беше освободил от усмирителната жилетка на словото чрез бой. Връзките бяха разкъсани. Словото бе изиграло ролята си на съединител на връзка между него и реалността, олицетворена от тази печатна фигура. Останало бе единствено Същественото: отчуждение и отвращение; двама застаряващи мъже, които се влачеха по мокрия паркинг на четири крака в нощта, зяпнали се един друг с пребити, неузнаваеми лица…

Искаше му се да се засмее, защото почувства такова неописуемо облекчение, но смехът отпуши в тялото му спазъм, който го накара да се превие на две и той едвам успя да извърти главата си встрани, преди да повърне на асфалта отредената му юбилейна порция рачешки коктейл, добре препечено филе с картофи и шоколадов мус.