Фабиан Ленк
Ричард Лъвското сърце (8)

Светлина в нощта

Разбойниците изчезнаха в гората, побеснели от яд. Изоставиха каруците, но взеха конете, включително и тези на децата.

Ким, Леон и Юлиан най-после се престрашиха да слязат от дървото.

— Каква гадост, сега трябва да ходим пеша! — ядосваше се Леон, щом стъпиха на земята.

— И сега накъде? — попита Ким.

— Да се върнем в замъка Трифелс — предложи Юлиан. — Трябва само да следваме пътя.

Леон въздъхна:

— Доста дълъг път, ако трябва да го изминем пеша…

— Да, но какво друго ни остава? — погледна Юлиан към приятелите си. — Да не би да искате да нощуваме тук?

Ким и Леон поклатиха глави. Юлиан пусна Кия на земята и мълчаливо поеха по пътя.

В гората всичко изглеждаше замръзнало и вкочанено. Клоните на дърветата, надвиснали над пътя като съсухрени пръсти, не помръдваха. Не се усещаше и най-слаб полъх — сякаш вятърът си почиваше. Храсталаците отляво и отдясно на пътя приличаха на приклекнали страховити създания.

Юлиан, който имаше богато въображение, беше сигурен, че клоните бавно пълзят към тях. Потърка очи, за да изтрие плашещите го сенки, но потискащото чувство не го напусна.

Така измина около половин час или може би повече. Юлиан, Ким и Леон изгубиха всякакво чувство за време. Луната се скри зад облаците и настана пълен мрак. Децата се ориентираха добре благодарение на снега — по него пътеката се виждаше като тъмна лента въпреки тъмнината, но нямаха и най-малка представа къде се намират.

— Тук има разклонение — неочаквано промълви Юлиан.

Бяха стигнали до малка просека, където пътят се разклоняваше.

— Наляво ли да тръгнем? — попита Ким неуверено.

— По-добре надясно — казаха Леон и Юлиан.

Поумуваха за кратко и решиха да поемат по пътеката вдясно.

Пътят се виеше из Пфалцката гора. Юлиан имаше усещането, че са вървели безкрайно дълго. Колко им остава до крепостта? Дали изобщо щяха да им стигнат силите за дългия път? В този момент нещо докосна рамото му и той подскочи.

— Какво има? — попита Ким, която вървеше след него. Гласът й потрепери.

Юлиян впери поглед към пътя пред себе си:

— Не знам — прошепна той. Сърцето му заби бясно. Може би го докосна някой надвиснал клон.

— Ей, чуйте! — прошепна Леон.

Ким и Юлиан наостриха уши и доловиха глухо трополене. Усещаше се как земята леко потреперва.

— Коне — измърмори Леон. — Звукът става по-силен. Към нас препускат ездачи.

— Разбойниците! — изстреля Ким. — Търсят ни!

— Едва ли — каза Юлиан, като се надяваше наистина да е така. — Те не знаят, че сме придружавали Блондел.

Ким се засмя тихо:

— Не бъди толкова сигурен. Може би са ни наблюдавали още от сутринта, откакто напуснахме крепостта.

Леон дръпна приятелите в гъсталака.

— Нямаме време за спорове. Който и да е, трябва бързо да се скрием.

Храсталаците изподраскаха ръцете им, когато се запровираха, за да се скрият. Притиснаха се един в друг и не изпускаха от поглед пътя.

Конският тропот се усили и в далечината се появи светлина.

Кия, която клечеше в краката на Ким, стана неспокойна, после измяука.

— Шшшт, тихо! — скара й се Ким.

Но котката не искаше и да знае. Изскочи от храстите и изчезна от погледите им.

— Кия! — отчаяно извика Ким.

— Не крещи, за бога! — ужасено прошепна Леон. — Опасно е!

Светлината се приближаваше. Чуваха се гласове. Някой пееше.

Този глас им беше познат!

— Блондел! — радостно извика Ким и тримата изскочиха от храсталаците. На пътя беше клекнала Кия и ги гледаше триумфално.

— Спрете! — извика конникът, яздещ начело. В ръцете си носеше фенер. Той скочи от коня си. Наистина беше Блондел!

— Кого виждам? — засмя се той. — Една котка и три деца. Вас търсехме!

Ким едва не се хвърли на врата му.

— Какъв късмет! Разбойниците ни откраднаха конете.

— Така си и помислихме — промълви трубадурът. — Веднага след нападението се скрихме с войниците на кралицата в едно селско имение. Там взехме нови коне и тръгнахме да ви търсим.

Юлиан хвърли недоверчив поглед към Блондел:

— Защо избягаха войниците? Къде е кралицата и къде е откупът за Ричард Лъвското сърце?

Трубадурът се засмя:

— Било е само хитрост за заблуда на противника. Разбрах го междувременно. За по-сигурно кралицата е тръгнала по друг път, различен от този, за който се говореше в писмото до Ричард. Но стига с въпросите, трябва бързо да намерим странноприемница, в която да се приютим.

— Странноприемница ли? — попита Ким.

— Да — отвърна Блондел. — До крепостта има още много път, така че ще ни се наложи да пренощуваме някъде.

Той даде знак на хората си и те доведоха три коня.

— Благодаря — с облекчение въздъхна Юлиан. Не му се беше случвало досега толкова да се зарадва при вида на кон. Децата възседнаха конете и последваха Блондел и десетимата мъже. Кия отново се настани в скута на Юлиан.

След около час стигнаха до дълга двуетажна дървена постройка, пред чиято врата висеше самотен фенер и осветяваше табела, върху която пишеше: „При файтонджията“.

— Това място едва ли може да се похвали с добра репутация — осведоми ги Блондел, докато скачаше от седлото. — Но за една нощ става.

— Защо, какво му е? — полюбопитства Леон.

Трубадурът наклони глава:

— Ами, има твърде много гадинки, храната е ужасна, а гостилничарят — груб. Освен това тук идва всякаква паплач.

Блондел тръгна към вратата, дръпна я рязко и изръмжа нещо на някого вътре. След малко се появи мръсен слуга и отведе конете в конюшнята.

Блондел, децата и войниците влязоха в задимена, неугледна кръчма, където имаше само двама посетители, дремещи над чашите си. Кръчмарят, сух и костелив мъж с рядка коса, изгледа мрачно късните гости.

— Имаш ли свободни стаи? — попита го Блондел.

Гостилничарят посочи с пръст стълбите към втория етаж:

— Стаите са горе. В дъното на коридора има пет помещения. Можете да се настаните там.

Без да промълви и дума, Блондел се заизкачва по стълбите, а останалите го последваха. Трубадурът настани хората по стаите, имаше и отделна стая за децата.

— Тук наистина е доста окаяно и мръсно — оплака се Ким. В стаята имаше само сламеници и няколко скъсани одеяла.

— Затвори очи и няма да виждаш мизерията — посъветва я Леон.

— Да затворим очи? Не, не! — намеси се Юлиан. — Искам да разбера преди това какво е станало с кралицата и парите!

И те се упътиха към стаята на Блондел. Трубадурът ги пусна да влязат и Юлиан повтори въпроса си.

Блондел сниши глас:

— Сумата е ужасно голяма — каза той. — Затова са необходими специални мерки за сигурност, нали разбирате.

Приятелите кимнаха.

— Разбрах от войниците — продължи трубадурът, — че са направили всичко възможно ескортът с парите да не бие на очи. Както и че е на път към Трифелс. Кралицата се е преоблякла и е неузнаваема. Никой не знае нищо по-конкретно. Всичко се пази в най-дълбока тайна. Освен това имаме…

— Шшшт! — направи им знак Юлиан да замълчат. Чу някакъв шум в коридора. Дали някой не стои отвън и не слухти?

Момчето скочи, но без да иска, обърна ниското столче, върху което седеше. Когато стигна до вратата, стори му се, че чува забързани стъпки. Отвори вратата, но в коридора нямаше никого.

— Седни — каза Блондел. — Тук сме на сигурно място. Никой не знае къде сме.

Само че Юлиан не беше сигурен. Имаше усещането, че гостилницата има уши и очи, и твърдо реши, че независимо от умората тази нощ няма да спи.