Г. Ф. Унгер
Братът и сестрата на дявола (9)

9.

Когато Клинт Поуел бе метнат извън борда, прободен с нож в гърба, той всъщност нямаше ни най-малък шанс, защото наистина не умееше да плува.

Беше осъден да се удави.

Но болката от раната, а също и студената вода на реката предотвратяват загубата на съзнание. И още нещо се прибавя към това: в дрехите му има няколко въздушни подплънки, които го задържат на повърхността и му пречат да потъне надолу.

Разбира се, и той самият се бори отчаяно. Защото има ли някъде човек, който не би се съпротивлявал срещу това да се удави в реката?

Вълните са доста високи, особено при кърмата, където лопатъчното колело разпръсква вода на всички страни. Клинт Поуел поглъща доста вода от Мисури. Течението го е завладяло и го носи надолу към долината.

Съзнанието му е невероятно бистро. Отново и отново си мисли: „Ще потъна. По дяволите, докога ли ще мога да се държа на повърхността?“

Чувства как дрехите му се мокрят и натежават. С положителност и подплънките ще изчерпят възможностите си. Знае, че в следващите секунди ще потъне под водата и никога повече няма да изплува отгоре.

Ако беше поне донякъде добър плувец, щеше да успее да освободи от сакото и от ботушите си.

Но за това изобщо не се сеща.

И точно в тези мигове се случва чудото: да, то е наистина като чудо, може би нещо като благосклонен каприз на съдбата, която толкова често обича да си играе с хората.

По течението на реката се носи ствол от дърво.

Клинт Поуел се улавя слепешката за него. Това е явно дърво, което се е откачило от някой сал и в продължение на мили се е блъскало сред високите вълни.

Свободно плаващите по реката дървени трупи представляват ежеминутно огромна опасност за всички кораби. И точно за такъв труп успява да се улови Клинт Поуел.

Съумява да прехвърли горната част на тялото си над дървото.

После започва да повръща. Голяма част от погълнатата вода на Мисури излиза навън заедно с останалото съдържание на стомаха му. На няколко пъти без малко да загуби съзнание, но успява да се пребори с това. Помага му много раната, нанесена му с ножа.

Мисли си с триумфиращо чувство: „Все още не съм победен. А раната от нож никога не кърви толкова силно, както раната от куршум. Ще успея, охоо, с положителност ще успея! Но къде ли ще ме изхвърли на сушата тази проклета река, къде ли ще ме отнесе?“.

Знае добре, че не може да стигне брега със собствени сили. Остави ли дървото, веднага ще се удави. Но и не може да направлява това дърво. Това би могъл да направи само добър плувец с мощни изтласквания с краката.

Така че той се пита колко ли мили ще го влачи още реката.

Сега вече в главата му се появяват и други мисли.

Набива му се все едно и също: „Тази проклета кучка! Сега смята, че се е отървала от мен. Три пъти ми е бягала. Този път се опита да го направи по друг начин. Намери си убиец. А сега си мисли, че е свободна, че е крайният победител. Но има още да се чуди, доста има да се чуди. Защото няма да се удавя в проклетата Биг Мъди. Не, аз ще успея. И тогава ще почне преследването. Ще те накажа страхотно, Кимбърли!“.

Винаги, когато повтори мислено последното изречение, му се струва, че това е някакъв вътрешен вик.

Но скоро тревогата измества мисълта за отмъщение. Защото усеща, че силите му все повече отслабват. Той все още се носи по течението, проснат напреко през дървения ствол, краката и долната част на тялото се влачат по повърхността и така дървото се стабилизира, не може да се преобърне.

Прилошава му. А и раната в гърба боли ужасно.

Понякога губи чувството за време.

А после пак се пита колко ли време вече се носи по течението, колко ли е изминал с тази скорост от около шест мили в час. Защото толкова силно е течението тук. Там, където бреговете се приближават един до друг, течението е дори още по-бързо. Силният натиск отгоре — нали идва от Монтана — просто притиска Мисури във виещото й се русло.

И най-сетне, Клинт Поуел не знае колко време е минало, носещото се дърво заедно с него навлиза в спокойната вода на един залив пред издадената в реката част от сушата. Тук водата се завърта и може би при това завъртане щеше отново да бъде изтласкан към реката, ако не беше опитал да намери дъно под краката си.

И той намира опора.

Водата му стига до подмишниците.

Излиза бавно на брега и се строполясва пред гъстия храсталак. Гърбът му гори и го боли. Раната от ножа сигурно е наистина доста голяма. Но не може да я пипне с ръка, камо ли пък да я види. Може само да лежи по корем и да събира сили.

Скоро изпада в дълбокия сън на изтощението. Възможно е дори да е загуба на съзнание. Винаги е бил силен човек. Мнозина, които не умеят да плуват, биха се удавили на негово място.

Но сега той се намира вече на сигурна територия и още не знае, че страданията му ще продължат по-дълго време.

Събужда се и това трае само миг, той все още не осъзнава нищо, няма и никакъв спомен. Чувства само едно: някой му дава да пие нещо. И един глас казва:

— Сега вече дойде на себе си.

Гласът произнася и други неща, но той не може да ги разбере. Преглъща няколко лъжици от напитка, за която не знае дали е чай, вода или пък супа.

Отново изпада в дълбоко безсъзнание, потъва, така да се каже, в безкрайни низини. Но някак си в подсъзнанието му съществува увереност, че някой се грижи за него. Може би това чувство му помага.

През следващите дни отново се събужда няколко пъти за кратко време, но не разбира кой знае колко за това. Защото е обхванат от силна треска поради раната.

Тя се е възпалила зле и е отровила кръвта му.

По някое време обаче той се събужда и съзнанието му се прояснява.

Няма треска, но е много отпаднал.

Оня глас до него отново произнася:

— Сега вече дойде за себе си.

Да, това са същите думи, а гласът е фъфлещ. Това е гласът на старица. Когато погледът му се прояснява и може да види говорещата, има чувството, че наистина се е озовал в преизподнята и пред себе си вижда бабата на Сатаната.

Старицата се усмихва, приведена над него, и открива единствения си останал зъб в устата.

Поуел се взира в очите на старицата. Това са добри, небесносини очи.

Сега от двете му страни се появяват и други глави. Той разбира, че около него се е събрало цялото племе. Насядали са край него подобно на гарвани с различна възраст около полуумряла риба.

Но те няма да се нахвърлят да го кълват, не, те са се грижили за него.

Някакво мъжко лице се свежда над него. Това е метис, веднага се вижда. Мъжът е, може би, на неговата възраст. Той казва:

— Мистър, имаше страшен късмет. И защото при теб открихме такъв чудесен часовник със златна верижка, ние решихме да се погрижим за теб. Роузбъд те излекува с добрите си билки. Сега часовникът ти е наш. Но той не върви. Влязла е вода вътре. Въпреки това сигурно е достатъчно ценен.

По лицето на говорещия се разлива широка усмивка.

— Остават и двата ти пръстена — продължава той. — Тях ще ти ги вземем и в замяна на това ще се грижим за теб, докато отново можеш да се оправяш сам. Съгласен ли си? Или имаш възражения?

— Не — отвръща Клинт Поуел. — Можете да задържите и парите от джобовете ми. Или книжните банкноти са се разкашкали прекалено много?

— Така беше — засмива се мъжът. — Всичките книжни пари се бяха превърнали в каша. Можахме да използваме само няколкото златни долара. Къде да те отведем, мистър? Сигурно си важна клечка. Дрехите ти бяха скъпи. Трябва да са те изхвърлили от някой параход. Да не си картоиграч, когото са хванали да мошеничи?

Клинт Поуел се замисля за миг, опитва се да си представи какво ли е направила Ким с оня русокос наемен убиец, който го беше подредил толкова зле.

И тогава осъзнава, че те сигурно са взели под свой контрол всичко от Канзас Сити нагоре по течението на реката. Да, струва му се, че познава добре Ким, за да може да си представи как тя е пристъпила към владение на своето „наследство“.

Така че той казва след известна пауза за размисъл:

— Ако можете да ме заведете до Сен Луис, ще получите хиляда долара.

— Две хиляди — казва метисът. — Трябва да се грижа за много хора. Ние сме само едни бедни рибари, които живеят край реката. Две хиляди. Имаме една килова лодка и бихме могли да се спуснем по течението надолу към Сен Луис за около две денонощия. Но как ще можем да се върнем обратно тук, при селището си?

Когато мъжът произнася тези думи, чак тогава Клинт Поуел осъзнава, че се намира в мека постеля в някаква колиба.

— Ще ви платя две хиляди долара — казва той. — И тъй като притежавам параходна компания в Сен Луис, ще накарам да изтеглят с влекач лодката ви дотук. Можете освен това да напълните лодката си догоре с най-различни стоки от моите магазини и складове. Така че ще изкарате зимата без проблеми. Но трябва да ида в Сен Луис колкото е възможно по-скоро. Нямате ли най-сетне нещо за ядене? Гладен съм като вълк. Откога се грижите за мен?

— Повече от седмица — отвръща метисът. — Разбира се, че има нещо за ядене. Роузбъд е приготвила специално за теб супа с различни подправки и билки. Ще те откараме до Сен Луис.

* * *

Три дни по-късно, когато денят е вече доста напреднал, Клинт Поуел влиза в офиса на главната агенция на параходно дружество „Поуел“.

Тукашният му мениджър и двамата служители в офиса скачат от местата си, сякаш ги е ужилила оса.

Всичките са слисани.

После агентът проговаря:

— Сър, казваха, че сте се удавили. Дойде известие от един параход от Канзас Сити. Били сте паднали от парахода и сте се удавили. И вашата жена ръководи сега всички предприятия. Ето, тук са писмените й нареждания, които получих с последната речна поща.

Агентът вдига лист хартия от писалището си и го размахва отвисоко.

Клинт Поуел се ухилва. Движенията му са все още уморени и бавни. С положителност е загубил доста килограми от теглото си. Силно повредените му дрехи се ветреят около тялото му.

Вижда се веднага, че е бил болен и е преживял страшни неща.

Но в очите му се чете твърдостта на жълто-сивия кремък.

— Имаме работа — заявява той.

Посочва с палец зад гърба си, защото след него вътре е влязъл и метисът.

— Това е Кетфиш-Пийт — казва Клинт Поуел. — Ще получи две хиляди долара. Утре може да си избере от магазините и складовете ни всичко, което може да натовари на лодката си. После някой от нашите влекачи ще изтегли лодката му нагоре, до място, което ще посочи Кетфиш-Пийт. А сега аз ще си полегна за известно време в моята канцелария. Нека ми донесат вечеря от ресторанта на Ривър Хотел. Ясно ли е?

— Да, сър — отговаря мениджърът.

Поуел се обръща отново към Кетфиш-Пийт.

— Винаги можеш да идваш при мене, Пийт — казва той, — когато имаш някакви проблеми по реката.

След тези думи той се отправя към една врата, зад която е неговата канцелария, а непосредствено до нея са всекидневната и спалнята.

После изчезва зад вратата.

Тримата мъже в офиса се втренчват в Кетфиш-Пийт.

— Спечелил си благоволението и благодарността на един много влиятелен човек — заявява мениджърът. — Ако си умен, няма да прекаляваш. Постъпвай винаги почтено. Тогава можеш да разчиташ на мистър Поуел.

— Знам — ухилва се Кетфиш-Пийт. — Знам. Той е благороден човек. Но и аз съм такъв.

* * *

Два дни по-късно „Игл“, малко, но много силно параходче, от компанията „Поуел“, бива прекарано от корабостроителницата до пристана на параходното дружество. „Игл“ е изцяло обновен и в действителност е малък боен параход с две оръдия на борда. Тях също са ги поставили в корабостроителницата. Параходът трябва да охранява другите плавателни съдове на параходното дружество по Горен Мисури, където е все още индианска територия и където има и речни пирати, сбирщина от прокудените от различните племена, но и бели ренегати и дезертьори.

Там горе, в Монтана, реката е опасна не само заради големите дълбочини и свободно плаващите препятствия. В Горен Мисури се води война.

Особено често са нападани параходите от златоносните области, защото почти винаги пренасят злато или пък завръщащи се у дома златотърсачи с плячката си.

Клинт Поуел се качва на борда с десетина грижливо подбрани мъже. За двете денонощия добре си е починал и се е възстановил. Оздравява вече почти с часове.

Вътре в себе си усеща пламъците на огън и понякога направо не може да укроти нетърпението си. Да, той иска отмъщение. Ще накаже Ким. Иска да хване и оня русокос убиец, който без малко да го прати на оня свят с ножа си и който го хвърли през борда.

Винаги, когато нетърпението започне твърде много да го измъчва, той си казва наум: „Спокойно, Клинт Поуел, спокойно, момчето ми! Ще ги хванеш. Да, непременно ще ги хванеш. Защото, макар и да имат вече две седмици преднина и сигурно са успели да направят доста неща, те не могат да се измъкнат. Не могат да идат по-далеч от Форт Бентън. Все някъде ще трябва да се предадат. Вероятно разполагат със свои хора. Но моите са по-добри. Имам и още едно преимущество. Ким и онова русо копеле ме смятат за мъртъв. Ще има да се чудят“.

Та това са мислите му.

Но когато „Игл“ се отправя на път, той непрекъснато следи да се движи с пълна пара напред, нагоре по реката. И все му се струва, че прилича на дявол на отмъщението, излязъл от преизподнята.

Понякога, когато плюе в реката, той си спомня, че едва не се беше удавил в нея. И след това се изплюва още веднъж, като че ли може по този начин да изрази още по-ясно презрението си.

А после се пита още и дали не би трябвало да се научи да плува при първа възможност. Та нали беше станал собственик на параходна компания, живее край реката, пътува на собствени параходи.

Да, наистина ще трябва да се научи да плува.

* * *

Около осемдесет часа по-късно, на по-малко от десет мили пред Канзас Сити и Уестпорт, „Игл“ се сблъска с утринната дрезгавина с някакво плаващо дърво и получава голяма пробойна.

Трябва да откарат парахода към песъчливия бряг и там да акостират.

На Клинт Поуел му идва да крещи, да буйства, да даде по някакъв начин израз на яда си.

Но после разбира, че е безсилен пред капризите на съдбата.

Едно дърво му спаси живота преди две-три седмици, отърва го от удавяне, а сега друго такова дърво го забавя и увеличава преднината на Ким и русия убиец.

Естествено, че пробойната може да се поправи. Ще поиска помощ от някоя кораборемонтна работилница в Уестпорт. Но всичко това може да трае цяла седмица. Нали първо предната част на „Игл“ трябва да се вдигне над водата с помощта на подпорни стълбове. Това може да се направи и със собствения вал. Но ремонтът с положителност ще иска време. От Уестпорт ще трябва да дойдат дърводелци и да се докара материал, а това положително ще трае известно време.

Клинт Поуел с мъка овладява лудешкото си нетърпение и изпраща хора на брега. Защото наоколо би трябвало да има ферми, откъдето човек да може да заеме поне един кон.

А после той лично ще измине с коня десетте мили до Уестпорт и ще задвижи оттам някои неща.

Около два часа след това вече е на път. И тъй като пратените от него хора доведоха три коня, с него има още двама придружители, бързи и ловки стрелци, на които може да разчита, защото им плаща добри пари.

Вечер е, когато съзират светлините на речното пристанище.

Малко по-късно те спират пред агенцията.

Пат Скинър, агентът, тъкмо се кани да излиза от централата, за да иде на вечеря. Когато вижда как Клинт Поуел слиза от коня, огрян от светлината на уличния фенер, той се стряска.

— Мили боже! — възкликва той. — Вие ли сте това, сър! Но нали казаха, че сте мъртъв. Що за игра беше това, което вашата жена…

— Подла игра! — прекъсва го Поуел. — Но аз се включвам отново, Скинър. Разкажете ми всичко до най-малките подробности. Освен това трябва да се обърнем към някоя ремонтна работилница. Заседнахме с „Игл“ десетина мили по-нагоре с една пробойна. Имаме работа, Скинър.

Пат Скинър се ухилва и показва дългите си, пожълтели зъби. После заразказва:

— С нея има някакъв тип, който намушка Ринго с нож. Но със сигурност действа много бързо и с револвера, същински убиец е. Метна ножа и го заби в корема на Ринго, а после му каза най-хладнокръвно, че трябва да иде на лекар, който да му извади ножа. Защото му подарявал този нож. Той е абсолютно бездушен убиец.

— Ще ми падне в ръцете — заканва се Клинт Поуел. — А сега ми разкажете всичко още веднъж с подробности, Скинър.

Минава покрай Скинър и влиза в офиса, сяда зад писалището му и скръства ръце върху плота.

И докато Скинър му разказва още веднъж всичко с най-големи подробности, мислите на Поуел се връщат години назад.

Навремето беше предвождал една банда от дезертьори, бандити и хора извън закона, които си изпробваха късмета в търсене на злато. И тъй като бяха свършили запасите си, нападнаха някакво индианско племе, по този начин се запасиха с храна за зимата. А той, Клинт Поуел, взе като плячка и това русокосо момиче. Още от самото начало беше като омагьосан от нея, особено от сините й очи.

Тя стана негова собственост, да, той я насили, облада я — и я научи на много неща.

И щастието му продължи, защото той и хората му намериха доста злато в оная долина. По-късно, през пролетта, те започнаха да се бият помежду си за това злато, подобно на изгладнели вълци, които не могат да си поделят някой лос.

Той и няколко приближени нему станаха победители. Взеха златото и продължиха всеки по своя път. Избухна войната. Клинт Поуел остана край Мисури и създаде своя собствена малка империя.

А сега тази проклета кучка, която си живееше така добре при него, иска да му вземе всичко като негова вдовица.

Всичко това се върти из главата му, докато слуша разказа на Скинър.

Повтаря си отново и отново: „Ще я изненадам като дявол от преизподнята“.