Г. Ф. Унгер
Братът и сестрата на дявола (4)

4.

Яхнал хубавия си кон, тази утрин той подминава Боази и скоро, вдясно от коларския път, стига до една тясна пътека, която води нагоре към планините на Салмън Ридър.

Няма никаква екипировка, само коня със седлото и своя колт. И се опитва да избяга.

Ако беше по-възрастен и по-опитен, би заключил всички в мазата на фермата и би спечелил време. Би могъл и да се екипира по-добре за предстоящото дълго бягство.

Но не беше имал нервите за това, все още не.

Така че той язди целия ден, изгладнявайки все повече и повече.

Смътно разбира накъде да се движи.

Първо трябва да стигне Салмън Ривър и да я премине. След това да продължи нагоре към планините, все по на североизток, чак до Монтана. После трябва да мине покрай Мисури или пък да стигне до форт Бентън през планините Биг Белт. Оттам нататък Мисури става плавателна. Ако успее да продаде коня си във форт Бентън, ще има пари за билет до Канзас Сити или още по-нататък, за Сен Луи.

И тогава може би вече ще се е измъкнал. Толкова далеч на юг едва ли ще има обяви за него.

На втория ден му провървява, тъй като среща някакъв трапер, който обръща над жаравата на един огън огромно парче месо от лос.

Този трапер — може би той също е низвергнат или преследван — оглежда момчето с всезнаещия си поглед и му кимва.

— Има достатъчно месо и за двама ни. Можеш да ядеш, докато ти се пръсне коремът. И няма да те питам за името ти, не искам и да знам откъде си и накъде отиваш. Доволен ли си?

Рей Хъч кимва.

— Вие сте умен човек, сър — казва той. — И докато не престанете да ми викате покровителствено „момче“, ще бъда изключително благодарен и вежлив гост край вашия огън.

Слиза от коня, сяда до трапера и вади ножа си, за да си отреже къс месо.

Траперът сочи с ножа си към колта на Рей, който той е пъхнал в колана си и чието дуло минава пред целия му корем.

— Имаш много бърз „Колт“, нали? — пита той.

Рей само кимва, дъвчейки.

— Доста бърз?

Рей отново само кимва.

После те дълго време не отронват нито дума. Само понякога се оригват, тъй като всеки поглъща огромно количество месо, както правят индианците след продължителен лов или по време на празник.

Едва когато не могат да поемат нищо повече и изплакват устата си от манерката на трапера, последният казва предпазливо:

— Зная как стават тези неща. Искаш ли съвет от мен?

— Не — отвръща Рей. — Защото не вярвам на никого. Плюя на всякакви съвети.

Тогава траперът поклаща глава.

— Трябва лошо да са те изиграли, млади приятелю. Това често става с нас, хората. Но въпреки това искам да ти кажа нещо. Когато оставиш зад гърба си Битър Рутс, ще попаднеш в областта на златните находища. Ще срещнеш златотърсачи и може би ще се изкушиш да им отмъкнеш малко злато. Защото всеки от тях има поне по няколко песъчинки. Там, в Страната на златото, няма много пари. Разплащат се със златен прашец. През последните месеци бяха нападнати много златотърсачи. И сега по пътищата има патрули. Бесят всеки подозрителен. Не се оставяй да те уловят със злато в джобовете, ако нямаш разрешително и не можеш да докажеш откъде го имаш. Всички направо са се побъркали заради двукраките хищници, отнемащи им златото. Така че внимавай, млади приятелю. Патрулите са особено мнителни спрямо такива ездачи като теб. Бъди предпазлив!

Рей става и се задоволява само с мълчаливо кимване.

Едва когато се е настанил върху седлото, той произнася:

— Благодаря, сър.

След което поема по-нататък.

Траперът го проследява замислено с поглед и накрая си мисли: „Убивал е вече и сега бяга. Не иска да бъде момче, защото си мисли, че тогава ще е изгубен. Иска да бъде мъж. Може би ще стане зъл човек, нещо като брат на дявола. Може би някога са се държали много несправедливо с него и ето, че се е озлобил. Бедното момче! Май си тръгнало по най-прекия път за ада!“

Самият трапер е човек, избягал от закона и потърсил убежище в пущинака. Затова добре може да разбере този младеж. Много му се щеше да му обясни, че ще трябва да превъзмогне омразата към хората и към целия свят.

Но знаеше, че съветът му щеше да бъде отблъснат с озлобление.

* * *

Когато три дни по-късно Рей Хъч достига Саймън Ривър, той отново е изнемощял от глад и се намира в състояние, подобно на гладен вълк, който е устремен към плячката си.

При форта се натъква на един пътуващ търговец, установил се тук с два фургона. Около двадесетина индианци и няколко трапера идваха при него, за да си купуват храна или да извършват обмяна.

Но Рей няма нито пари, нито нещо за размяна.

Когато се приближава с коня си, предизвиква внимание.

Търговецът го пита:

— Е, момче, какво искаш да си купиш?

— Доста неща — отвръща Рей, — да, трябват ми много неща. Старият ме изпрати. Доста път бих от нашия стан дотук. Гладен съм като вълк. Има ли нещо за ядене?

Посочва към огъня, над който е окачен голям чугунен казан. Една метиска, може би жената на търговеца, бърка нещо в него.

— Боб, питки, месо и ядливи корени — отвръща търговецът. И подвиква в посока към огъня:

— Дай му нещо, Нели. Прекалено е гладен, за да почне да пазарува. Дай му да яде!

И така, Рей получава солидна порция бобена чорба с месо.

За известно време се изкушава да сключи мир със света.

Но после отново се сеща, че иска да купи някои неща, без да плати.

Така че неизбежно ще се стигне до стрелба. Докато набързо опразва две паници, се оглежда наоколо. Вижда, че при търговеца има не само жена, но и двама метиси, които му служат за кочияши и помощници.

От фургоните, чиито странични стени са смъкнати надолу и служат за щандове, се продават най-различни неща.

А след пазаруването всички си заминават, защото безкрайно много бързат да се върнат в становете си със закупената стока, където може би вече с нетърпение чакат тютюна, брендито, кафявата захар и консервите, да не говорим за инструментите, сухата храна и всички останали най-разнообразни неща.

Групите от индианци, често пъти доста малобройни, също се отправят отново на път. А денят клони към своя край. Рей Хъч изчаква търпеливо, като че ли сега, когато се е нахранил до насита, разполага с много време и възнамерява да прекара и приближаващата нощ тук.

Той е последният клиент. Избира си доста работи, панталони, долни дрехи и риза, освен това и топла ватенка. В един чувал му насипват суха храна, купува и импрегнирана материя за палатка, две завивки и друга покъщнина.

Вечерният здрач вече се е спуснал и търговецът пресмята още веднъж цените на продадената стока, проверява я дори още веднъж, преди да съобщи крайната сума.

— Седемдесет и два долара и петдесет цента — произнася той и в очите му се появява бдително пламъче, защото той е човек с опит и добре познава хората.

Това явно подивяло момче го смущава, но засега той само се съмнява.

Когато назовава крайната цена от покупките на Рей, поглежда твърдо в сините очи на момчето и чака.

Рей само кимва мълчаливо и загръща всичко купено, с изключение на дрехите в импрегнираната мушама, навива всичко на руло, подобно на ездачите го прикрепва здраво на седлото, сякаш и той като тях ще трябва да носи всичко необходимо за живот със себе си. След като е прикрепил здраво рулото зад седлото, той се отправя с новозакупените дрехи зад фургона, за да се преоблече. Защото дрехите, които му беше дала Ели Ванкувър, са му все още прекалено широки, нищо че е понапълнял.

Когато се появява отново, изглежда доста по-различен. Сега може да се види как плавно и леко се движи и колко хармонично е развит. След няколко години, вече като мъж, ще има безупречни пропорции на тялото.

Търговецът казва спокойно:

— Седемдесет и два долара и петдесет цента, това е цената за всичко, момчето ми. Все още не си платил.

— Знам — отвръща Рей Хъч. — Но не съм ви никакво момче, сър. Съвсем определено не съм вече момче. А седемдесет и двата долара и петдесет цента ще трябва да останат да ви ги дължа, за съжаление. Може би пътищата ни някога отново ще се срещнат. Тогава с положителност ще мога да ви ги платя. Съгласен ли сте с това, сър?

Търговецът, името му е Сам Хауланд, отстъпва две крачки назад. А ръката му стиска дръжката на пистолета.

Но вътрешното му чувство го предупреждава да се пази от това момче. Сякаш го лъхва студен полъх на вятъра. И изведнъж разбира, че това момче по всяка вероятност вече е извършило убийство и е опасно като пепелянка.

Двамата помощници на търговеца са застанали зад Рей Хъч, така че последният всъщност е обкръжен. Но той изобщо не се притеснява от двамата метиси, дори и не поглежда през рамо. Концентрирал се е изцяло върху Сам Хауланд.

И започва бавно да говори:

— Сър, искам да ви го обясня съвсем ясно. Попаднал съм в капана и вече не вярвам в доброто на този свят. Защото такова нещо просто не съществува. Съвсем определено не съм вече момче. Да, вече съм убивал с бързия си „Колт“. И вас бих могъл да убия, дори и ако сега в гърба ми стрелят вашите хора. Искам да продължа спокойно нататък. Оставам ваш длъжник. Струва ли си смъртта за седемдесет и два долара и петдесет цента? Това е въпросът, който сега трябва да си зададете и на който трябва да си отговорите, сър. Този свят се е отнасял много пъти отвратително с мен. И аз съм си извадил поука от това. Така че…

Сам Хауланд трябва да направи своя избор.

Знае, че е необходимо само да кимне с глава. Тогава ще се намесят помощниците му. Но на него самия това едва ли ще помогне. Защото усеща, че момчето е съсредоточило вниманието си изцяло върху него.

Мили боже, мисли си Сам Хауланд, какво ли ще стане от него, ако остане жив през следващите години?

За своя собствена изненада осъзнава, че започва да кима одобрително. А после чува думите си:

— Добре, момче, добре. Ще продължиш пътя си като мой длъжник. И всяка година ще ти начислявам десет процента лихва.

— Това е честно. — Рей Хъч кима. — А сега кажете на помощниците си да не ми пречат да се върна при коня си. Желая ви дълъг живот, сър.

Сам Хауланд преглъща задавено и мъчително. После кимва и произнася достатъчно високо:

— Оставете го да си върви. Пит, Джо, пуснете го да си върви с коня. Убеден съм, че той наистина ще си върне дълга с лихвите. Да, мисля, че е способен на това. Защото е горд. Може би това е най-гордото момче в целия свят.

Те отстъпват встрани, пропускат го да мине и да стигне до коня си.

Когато възсяда коня, двамата помощници отново заемат дебнеща позиция. Но шефът им не им дава никакъв знак. И така Рей Хъч изчезва в нощта.

Не биха могли да стрелят подире му дори и с далекобойна ловна пушка. Защото мракът е твърде плътен. Луната и звездите са скрити зад облаци. Едва когато те се разкъсат, нощта ще стане ясна, ще има по-голяма видимост.

Двамата помощници се приближават до шефа си. Приближават се и жените, които бяха шетали около огъня.

Всички гледат към Сам Хауланд втренчено, с недоумение, с изненада. Защото го познават като твърд и безстрашен човек. Уважават го и всички хора в тази страна: индианци и бели, бандити и преследвани от закона.

Никога досега Сам Хауланд не е отстъпвал.

Но сега…

Чуват го да казва:

— Това момче — усетих го съвсем ясно — беше стигнало до края. Беше готово да умре. Минал е вече през ада и е станал побратим на дявола. Всичко това го усетих съвсем ясно. И въпреки всичко смятам, че той ще си върне дълга, ако има възможност. Баста.

Междувременно Рей Хъч язди в просветляващата нощ. Не знае точно коя дата е. Но ако знаеше, щеше да знае също, че този ден е и неговият шестнадесети рожден ден.

Но не го знае. А би му било напълно безразлично.

Че можа преди малко да се измъкне така безнаказано със своята плячка, това е може би подарък от дявола по случай рождения му ден.

Защото от небето той няма какво да очаква. То го беше изоставило на произвола още преди известно време.

Язди в нощта с чувство на благодарност към търговеца. И действително решава един ден да върне дълга си заедно с лихвите, стига да има възможност за това.

Във всеки случай е наясно, че търговецът го пусна да си върви само заради това, защото беше усетил неговата, на Рей, решимост, да воюва за каузата си, дори и да стигне до ада и да се върне оттам.

И така Рей поема на североизток.

Все някога ще стигне планините на Битър Рутс. От другата страна на тази планинска верига се намира златоносната област на Монтана.

А от форт Бентън — това е не военен, а търговски форт — тръгват параходчетата надолу по Мисури.

Сега Рей е добре екипиран. Не е принуден да гладува, докато се движи. Има освен това подходящи дрехи и топла зимна ватенка.

А това, че е оставен само на себе си, вече му харесва.

Защото наистина може да се уповава сам на себе си.

И така ще бъде винаги отсега нататък.