Г. Ф. Унгер
Братът и сестрата на дявола (3)

3.

През тези дни и нощи Ким Хъч бързо се възстановява и става член от номадското племе, водено от Лунния бобър, доста стар, съсухрен воин.

Индианците се придвижват към някаква долина в Сините планини, където прекарват зимата всяка година, защото зимата вече тропа на прага, както казват белите. Индианците обаче наричат това време „месец на падащите листа“.

Ким Хъч едва ли би се отличавала вече от останалите индиански девойки, ако не бяха русите й коси. Защото откакто е отново на крака и се движи с индианците, тя е облечена с дрехи, каквито носят всички в това племе, от мека кожа, цялата избродирана и с ресни.

През тези дни тя понапълнява и скоро се вижда, че е не просто миловидна.

Всички се държат добре с нея, макар че е бяла.

Ким долавя, че племето на Лунния бобър очевидно бяга, а не иска само да стигне до закътаната през зимата долина, защото след бурята, която заличи с падащите от небето водни маси всички следи, всички са някак по-спокойни. И накрая разбира от Свраката, чието християнско име е Сара, че малката общност на Лунния бобър е преследвано заради това, че в тяхната долина може би има злато. Този слух е тръгнал из някои определени кръгове на областта, защото хората на Лунния бобър заплащали покупките си при търговците само със злато, а по-рядко прибягвали до размяна с различни видове кожи.

И ето че сега ги преследват някои готови да минат през огън и вода хора, като се надяват, че следвайки Лунния бобър, ще могат да стигнат до въпросната долина.

Сега обаче бурята заличи всички следи.

Затова всички от групата на Лунния бобър са в добро настроение.

През тези дни и нощи на странстване Ким понякога си спомня за брат си Рей. Не, тя не вярва, че той е все още жив. Как би могъл да се оправи? Та тя самата едва не умря, а Рей се беше опитал да проследи колата, теглена от четири животни, и дори и да я беше настигнал, щеше да има срещу себе си двама безскрупулни мъже.

Не, според Ким Рей не беше имал никакъв шанс.

Така че тя се примирява с факта, че е останала съвсем сама на този свят, последната от семейство Хъч.

Като резултат от това тя в известна степен се вкопчва в племето на Лунния бобър, защото тук намира всичко: закрила, човешка топлота, съпричастност. И най-вече — не е сама. Приели са я много дружелюбно.

И така, тя поема все повече и повече задължения, превръща се в индианско момиче, от което по-късно ще стане индианска жена.

А Йозеф, младият боец, който я откри в каруцата, бе особено внимателен към нея, държеше се така, сякаш е влюбен.

Понякога тя се пита как ли ще се развие всичко по-нататък и как ли ще свърши.

Но все още е твърде млада, почти дете, което засега е доволно, че може да е сред човешки същества.

До този момент, по време на целия дълъг път от Канзас, беше срещала само враждебно настроени индианци.

Но тези Нез Перс се отнасяха добре с нея.

Затова, докато пътуваха, тя събираше заедно с останалите жени и девойки различни плодове и гъби, изравяше годни за ядене корени и се превръщаше в полезен член от голямото индианско семейство.

* * *

През тези дни и нощи, особено през нощите, Рей Хъч започва да си мисли, че една благосклонна към него съдба започва да го възмездява за всичките ужасни преживявания напоследък.

Защото той изцяло попада под властта на пищната Ели Ванкувър, превръща се, така да се каже, в неин сексуален роб, чийто разум в известен смисъл е престанал да функционира. Та той е все още момче, попаднало в ръцете на една опитна, вечно жадуваща мъж жена.

За ненаситната на плътски удоволствия Ели Ванкувър той също е истинско щастие, дар от небето за онези седмици, през които трябва да живее сама във фермата, защото мъжът й е поел с хората си към планината, за да помогне на дървосекачите.

Два пъти вече беше изживявала такова ужасно време и едва не беше полудяла. Беше почнала да пие и на няколко пъти се беше изкушавала да замине за Боази и да си потърси мъже.

Но в града мъжът й беше уважавана и респектираща личност. Ели знаеше, че би я убил, ако си позволеше да се провини в нещо.

Но тази есен нещата се развиваха по съвсем друг начин.

Никой нямаше да се усъмни, че спи с момче, което е приела от съжаление, полумъртво от глад, и на което е дала работа във фермата.

В действителност тя го разглезва, но и изисква доста от него…

Въпреки всичко той напълнява, макар че според приказката „добрият петел никога не може да натрупа мазнини“. Понякога се плаши от необузданата страст на жената. Но в своята неопитност смята, че такова безсрамие си е нещо характерно за всяка зряла и опитна жена и намира за нещо съвсем редно тя да дава тона, така да се каже, в любовните им нощи.

Той продължава да е все още глупавичко момче, макар че вече е убивал, и че за тези дни и седмици при Ели Ванкувър съзрява и пораства много по-бързо, отколкото би бил нормално на своята възраст.

Понякога си мисли за мъжа на Ели Ванкувър и се пита какво ли ще стане, когато този мъж се върне у дома.

Дали Ели ще го отпрати тогава?

И дали този мъж щеше по някакъв начин да разбере, че Ели го е мамила с един скитник, с едно момче, което във фермата се е възползвало от едно чуждо легло?

Веднъж, когато лежат изнемощели един до друг в леглото и той усеща тялото й, което току-що му беше принадлежало, пита дрезгаво:

— А какво ще стане, когато мъжът ти се върне у дома?

Тя доста дълго не му отговаря. Той дори вече си мисли, че е заспала и се вслушва в дишането й, което би трябвало да е станало по-дълбоко, но тогава чува думите й:

— Какво ще стане ли, Рей, чудесни мой приятелю? Питаш ме какво ще стане ли? О, Рей, ако разбере какво сме правили, докато го е нямало, тогава… Да, може би ще убие и двама ни. Той е човек, който вече е убивал неведнъж. Мъж на горите и на реката. Той е дървосекач и салджия, който е постигнал много в живота. Подчинените му са тридесетина мъже, които може да удържи само властен управител. Дори и хората, които работят в дъскорезницата му, са от тоя сорт. Бил Ванкувър е най-коравият мъж, когото познавам. Би ни убил. Така че скоро ще трябва май да те отпратя, прекрасни ми принце.

Той се стресва, защото разбира, че след няколко дни ще стане отново скитник. Може би тя ще му даде няколко долара и седло за мулето, но на нищо повече не би могъл да се надява.

Но ще може ли да забрави тази Ели? Ще може ли изобщо да продължи да живее без нея?

Има чувството, че е застанал на ръба на пропаст, в която ще пропадне, ако почвата под краката му поддаде още малко.

Сега осъзнава, че през цялото време изобщо не е мислил за бъдещето, не е мислил дори за следващия ден.

Живеел е само с мига.

Ели Ванкувър повтаря още веднъж:

— Да, ще ни убие и двамата. Шансът ти да го победиш е като шанса на пинчер пред вълк. Да, скоро ще трябва да те отпратя. След два-три дни вероятно ще привършат с работата в горите. След това ще се отбие да види как вървят нещата в дъскорезницата и в дървения склад и ще се върне у дома. След седмица ще е тук, изгладнял за мен, както вълк за прясно месо след дълга снежна виелица.

Последните й думи се забиват като острие на нож в сърцето му.

В тези минути той разбира, че тя само е търсила забавлението с него, че донякъде той е бил само заместител на истинския собственик.

И така Рей започва да мрази все още непознатия му Бил Ванкувър.

До него Ели продължава да говори тихичко:

— Той е истински мечок, да, повече мечок, отколкото вълк. Вече не си спомням защо се омъжих за него. Може би исках някой да ме издържа и да се махна от заведенията покрай реката. Той дори няма истинско име. Като момче са му дали името на този град в Канада, защото не е знаел своето. Ако умре, ще бъда богата вдовица. Тогава ще продам тази ферма, дъскорезницата и склада. Само в склада има дървен материал за поне сто хиляди долара. Все първокачествена дървесина, която прекарват с кораби чак до Европа. Ще бъда богата. Но защо ли са тези мисли! Той все още е жив и скоро отново ще съм негова всяка нощ. Жал ми е за теб, Рей. Защото си още дете. Нямаш никакъв шанс за успех пред мъж като него. Махни се по-скоро оттук.

Той не отвръща нищо.

Но лежа буден цяла нощ. И осъзнава още едно нещо: никога повече не би искал да бъде губещият.

Следващата сутрин, след закуската, започва да се упражнява с колта си зад обора. Това е колтът на Джон Макгивър, оръжие, каквото може да има само един истински разбойник.

Снабдил се е с барут, оловни куршуми и възпламенителни капсули, така че може непрекъснато да зарежда барабана.

Когато съзира вдясно от себе си Ели, облегната на ъгъла на обора, я поглежда право в очите.

Тя обаче клати глава:

— Няма да успееш, Рей, чудесни ми принце, не, няма да успееш. По-добре си върви, най-добре още утре. Ще ти дам седло и малко пари. Раят ни скоро затваря. Може би ще си поплача за теб и ще тъгувам още дълго. Винаги, когато Бил ме прегръща, ще си представям, че си ти. Защото никой на света не може да бъде толкова нежен като теб. Ти си роден за това да даваш щастие на жени като мен. Ти си истински дар от небето. И си тръгваш оттук като мъж. За жените няма да бъдеш вече момче, а опитен като никой друг на света. Това го дължиш на мен. Така че тук ти…

— Млъкни! — прекъсна я той.

После отново се обръща.

По коловете на оградата са поставени големи като юмрук камъни.

Бяха пет.

Но с шест изстрела той беше улучил само един.

Сега стреля отново и улучва и четирите.

И продължи да се упражнява — целия ден, а също и в останалите дни.

* * *

След три дни тя му казва след полунощ:

— Сега трябва да се махаш. Може би иска да ме изненада. Да, мога да го усетя. Чувствам, че си идва. Не е далеч оттук. Не, не е далеч оттук. Тъй че си върви. Легни отсреща, в спалното помещение, както би трябвало да бъде при един помощник във фермата. Тръгвай!

Не може да го повярва, но това си е така, тя го пъди сега от съпружеското легло. И в гласа й се чувства страх.

Не иска да повярва, че инстинктът й е толкова силен, че може да усети пристигането на Бил Ванкувър, защото това е равносилно на ясновидство.

Но въпреки това напуска леглото и си събира нещата.

Когато излиза от фермерския дом, има чувството, че някак си е унизен. Разбира, че тя само го е използвала.

Но какво ли друго беше очаквал!

Мисли си: „О, да, разумът ми явно съвсем беше отишъл по дяволите. Но може би тя само се бои от мъжа си. Ако не беше нужно да се бои, тогава…“

Прекосява двора и влиза в спалното помещение на слугите. Тук има пет легла, от които са заети само четири. Ляга на петото легло и осъзнава болезнено, че тази нощ няма да може повече да заспи.

Непрекъснати си мисли: „Изгони ме от леглото, защото мъжът й се връща и тя отново ще му принадлежи. А аз? И аз ли се боя от него? Но не съм ли убил вече двама опитни мъже? Не беше ли това невероятно лесно? Защо да се тревожа? Имам чудесен «Колт» и с всеки изминал ден си служа все по-добре с него. По дяволите, на години може още да съм момче, но се чувствам като възрастен!“

Изнизват се час подир час и той е все още буден.

Когато навън утрото започва да се развиделява, чува приближаването на ездачи. Трябва да са четирима или дори петима.

И някакъв глас се провиква с гърлен смях, който като че ли извира от дълбочината на могъща гръд:

— Ухаа, Ели, котенце! Пак съм тук! Върнах се! Ей сега ще дойда при теб в топлото легло, охо-хо!

Притежателят на този глас явно е пийнал. Може би е спирал в близкия град за няколко чашки.

Рей не чува нищо повече от това, което се говори още на висок глас оттатък, при фермерския дом. Защото вратата на помещението широко се отваря. Вътре нахълтват неколцина мъже. Единият запалва лампата. Пускат шумно на земята седлата на конете си, както и дисагите.

И тогава поглеждат към петото легло и откриват момчето.

Той обаче вижда суровите лица на четирима мъже, които с положителност не са само помощници във фермата, но и дървосекачи и салджии, търсени хора, които сега ще прекарат тук приятно зимата, близо до града. Защото в самата ферма скоро няма да има изобщо никаква работа, щом падне първият сняг. Всички гледат момчето.

— Я виж кой ни е дошъл тук — казва единият. — Та това е някакво хлапе. Ей, момче, навън има пет коня, трябва да се погрижиш за тях! И го направи добре. Иначе ще ти разпорим задника!

Гласът на мъжа е груб. Всички са повече или по-малко пийнали.

Рей Хъч обаче трепери от гняв.

През цялото време той действително се беше чувствал като принц и всъщност през целия ден беше чакал единствено нощите в леглото на Ели.

А сега някой му дава да разбере, че в тази ферма той е последният коняр! Да, едно нещо той осъзнава веднага, а именно, че те всички, повече или по-малко, ще се заяждат с него.

Може би е така във всяка подобна група от хора.

Но той не се смята вече за глупаво момче. Борил се е, убивал е и допреди няколко часа беше могъл да люби една напълно зряла жена.

Не проявява никакви признаци, че се кани да става.

Но заявява с пресипнал глас:

— Не мисля, че ще можете да ми разпорите задника. Но май ще трябва да ми го целунете! Погрижете се сами за конете си. Не съм ви слуга. Запомнете това веднъж завинаги!

Те застиват изненадани по местата си.

После един от тях, може би им е отговорникът, избухва заплашително:

— Може ли едно хлапе да е толкова глупаво? Ей, да не ти става нещо?

Но той отговаря:

— Не съм хлапе, най-малкото пък за вас. Не съм нещо по-долно от вас. Не биваше да ме заплашваш, че ще ми разпорите задника.

Те се чудят още няколко секунди.

После обаче и четиримата се озовават до него.

Преобръщат леглото. Всъщност това е само нар със сламеник отгоре. Когато Рей скача, мъжете го залавят.

Пребиват го от бой като непокорно псе. Не знаят милост и искат по най-суровия начин да му дадат урок. Дори и когато е повален на земята и не може повече да се изправи, те продължават да го ритат в ребрата.

Да, това е груба и пияна сган, която е единодушна в желанието си да смаже едно възпротивило се момче.

И тъй като след това той не е в състояние да стане — толкова зле са го пребили — трябва сами да се погрижат за уморените си коне.

Той обаче лежи пребит на земята и пъшка. Усеща вкус на кръв в устата си, а устните му са напукани.

Обикновено момче на неговата възраст в този случай би се пречупило и би изпълнявало послушно всякакви заповеди.

Той обаче се изправя след известно време и залитайки, излиза навън при едно от водните корита на кладенеца. Пъха главата си вътре.

Постепенно започва да се чувства по-добре.

Не са го пречупили, не са могли да го пречупят. Защото тялото му е много силно.

Но сега навсякъде изпитва страшни болки, причинени от ритниците и юмруците им.

По-страшно от болките е обаче унижението, оскърбената гордост.

Защото не е ли вече отдавна истински мъж? Не се ли е борил и не е ли убивал като истински мъж? И не му ли е принадлежала една зряла жена?

И в този момент идват четирима пияни, груби и сърдити мъже и искат да му дадат урок, защото не желае да бъде послушен.

Докато охлажда на кладенеца разраненото си лице и се освежава, за да отпъди замаяността от главата си, у него се надига дива ярост, толкова дива и зла, каквато никога досега не е изпитвал.

Изведнъж си спомня, че има „Колт“, с който непрекъснато се е упражнявал, така че скоро Ели Ванкувър беше почнала да се възхищава от уменията му на стрелец.

И така, той се връща в спалното помещение и бързо намира оръжието сред преобърнатия нар, сламеника, завивките и малкото си лични вещи.

Когато сграбчва колта, от устата му излиза триумфиращо, гърлено ръмжене, тъй като устните му са вече съвсем подути.

В този момент Рей си мисли: „Ей, сега ще се запознаят с мене както трябва тези четири копелета. Сега ще им платя с лихвите.“

Когато излиза през вратата, съзира четиримата само на няколко крачки пред себе си.

Междувременно те са разседлали конете си, вкарали са ги в яхъра и са се наплискали с вода от едно от коритата.

Възможно е главите им да са се прояснили малко.

Във всеки случай мъжете се канят да си лягат, макар че вече се развиделява и на изток скоро ще се появят първите лъчи на изгряващото слънце.

Когато го съзират на дрезгавата светлина, те застиват по местата си.

Единият от тях просъсква злобно:

— Внимание! Той държи „Колт“! Този проклет дрисльо държи „Колт“ в ръката си!

Да, те спряха, като че ли се бяха сблъскали с невидима стена. И сега тяхната гордост пострадва силно.

Чуват дрезгавия му глас:

— Ооо, гадняри, какво ще ми кажете сега? Харесва ли ви това? И четиримата се нахвърлихте върху мен и искахте да ме унижите завинаги. Да ви скачам при всяко подсвирване като послушно псе, това искахте. А сега?

Те продължават да стоят неподвижни и безмълвни.

Тогава предводителят им процежда през зъби:

— Няма да се осмелиш, момче, не, няма да се осмелиш. Защото не би могъл да ни очистиш и четиримата, не, няма да можеш. А тогава пък ние ще те обесим.

— Опитай се — отвръща кратко Рей Хъч. При това изпитва бурно чувство на триумф. Разбира се, те можеха да го пребият от бой.

Но сега, с колта в ръка, той ги държи изкъсо. Внезапно се усеща пораснал, превъзхождащ другите, истински горд мъж.

Оръжието в ръката му дава сили.

Гневът му и желанието за мъст го правят безжалостен.

— Опитай се само! — повтаря той предизвикателно.

Те са четирима опитни мъже, дървосекачи, салджии и понякога помощници във фермата.

Не носят пистолети. Само двама от тях имат пушки. Но са ги оставили в спалното помещение. Така че не са им подръка.

Те са обезоръжени.

И единият казва:

— Ако стреля, ще му разпорим гърлото. Момче, няма да посмееш!

След тези думи мъжът пристъпва напред.

Когато прави втората крачка, куршум пронизва стъпалото му. Той пада на колене и изохква:

— О, боже господи!

Останалите трима също са се устремили напред.

Сега обаче спират.

Един от тях процежда през зъби:

— Ама той наистина стреля!

За известно време настъпва тишина. Само раненият пъшка от болка. Трясъкът на изстрела е отекнал сред утринния здрач.

Изведнъж обаче откъм къщата се разнася гърмящият глас на Бил Ванкувър:

— Ей, какво става при вас?

Водачът веднага отговаря със зъл яд в гласа:

— Шефе, тук има някакъв смахнат хлапак с „Колт“ в ръка. Простреля Бенсън в крака или в стъпалото. Попитайте жена си откъде се е взел при нас. Трябва да е луд, щом се мисли за гангстер.

— Момчето е преселник, който жена ми е приела от съжаление, защото умирал от глад. Веднага ще уредим нещата. Идвам! — отвръща Бил Ванкувър.

Не минава много време, когато се приближава Бил Ванкувър. Това е мъж-великан, един от ония, дето се набиват в очи дори и да са сред хиляди други хора.

Идва по бельо, бос и държи „Колт“ в ръка.

Пристъпва съвсем спокойно, крачка по крачка, и от него се излъчва неудържима заплаха.

Рей Хъч го усеща почти като физически сблъсък. Трепери целият, защото знае, че сега се изправя пред нещо неизбежно. Ако не издържи и отстъпи, тогава наказанието ще бъде ужасяващо. Страхува се.

Да, това си е чиста проба страх. Осъзнава, че сега ще трябва да устиска и да кара докрай, даже и ако от страх напълни гащите. Не може вече да отстъпва.

Изправил се е, наистина разтреперен, пред приближаващия Бил Ванкувър, обаче все повече и повече добива контрол над страха си.

И накрая си мисли с триумф: „Както и да свърши всичко, жената на този бик е била моя — моя. И с мен беше много по-щастлива, отколкото с него.“

Тези мисли му внушават усещане за превъзходство.

Бил Ванкувър спира на около осем стъпки от него. Рей се е извърнал, а останалите мъже са останали от дясната му страна. Но те стоят неподвижно, изчакват. Само гърчещият се на земята ранен стене от болка и прошепва от време на време:

— Убийте го, убийте го!

Бил Ванкувър мълчи почти цяла минута и разглежда слабичкото момче на дрезгавата утринна светлина.

После промърморва:

— Добре ти е било тук с жена ми, нали?

— Много добре — отговаря Рей упорито и предизвикателно. — Тя има добро сърце, което не може да се каже за четиримата боклуци ей там. Пребиха ме от бой като краставо куче, мистър, сега искам само едно: да се махна оттук. Оставете ме да си вървя с добро. В яхъра имам едно муле и ще ми трябват още само някое старо седло и малко суха храна. Всичко това съм си го изкарал тук с труд. И така, мистър Ванкувър, нека се разделим с добро.

Рей Хъч се опитва да придаде на гласа си оттенъка на превъзхождащата мъжественост, но това не му се удава съвсем. Гласът му е нервен, като че ли ще се прекъсне още на следващата дума.

И в този момент Бил Ванкувър прави голямата грешка, вдигайки колта си. Може би наистина се кани да стреля по Рей, а може би и само иска да насочи заплашително дулото към него. Всичко това обаче няма никога да се узнае.

Защото Рей стреля.

Това не е хладнокръвен изстрел, о, не, това е действие по рефлекс, причинено от страх. Рей чисто и просто не иска да го пребиват още веднъж от бой. Пък и те го бяха заплашили, че могат да го обесят. Той е действително в състояние на шок.

Така че той стреля светкавично. Рефлексът му е по-бърз от всякаква мисъл. И едва когато вижда, че куршумът му попада в целта, осъзнава какво се е случило.

Уличил е Бил Ванкувър точно в гърдите.

Едрият и силен мъж също натиска спусъка, но куршумът му литва в неизвестна посока. Рей дори не го чува да изсвистява покрай ушите си.

Тогава Бил Ванкувър се свлича на коленете си.

— О, господи! — изохка той.

Рей Хъч не му обръща никакво внимание повече. Завърта се стремително и насочва все още димящия си „Колт“ към мъжете. Те бяха готови да се нахвърлят веднага върху него, но сега отново спират. Единият произнася пресипнало:

— Сто на сто ще те пипнем отново.

— Опитай се — изсъсква той. — Само се опитайте, глупаци такива! Вие сте виновни, задето всичко стана така. Ако не бяхте ме пребивали като куче, това нямаше да се случи. Вината е ваша.

Поема си дълбоко дъх. После заявява настоятелно:

— Оседлайте ми най-добрия кон. А това с положителност е червената кобила на мистър Ванкувър. Оседлайте я, за да се махна оттук. Хайде, размърдайте се!

Мъжете са нерешителни.

После обаче се раздвижват. Защото той размахва недвусмислено колта си.

Отдалечават се в посока към оборите и яхъра.

Откъм фермерската къща в този момент изтичва Ели Ванкувър, прекосявайки двора. Облечена е само с пеньоар. Когато коленичи до умиращия Бил Ванкувър, дрехата се разтваря.

Рей вижда ясно, че отдолу не е облечена с нищо.

В този момент се сеща, че почти до полунощ е бил с нея в леглото. После тя предусети завръщането на Бил и го отпрати.

А сега…

Тя вдига поглед към него, когато той се приближава на няколко крачки.

— Не мога да ти помогна — казва му тя. — Гледай да се махнеш поне на хиляда мили от това място. Ще те издирват навсякъде като убиец и конекрадец. Ще разпратят обяви навсякъде. Заминавай с коня надалеч и край. Не мога да ти помогна.

Той кимва и преглъща няколко пъти с мъка.

Знае, че й е направил услуга, една невероятно голяма услуга.

Защото сега тя е богата вдовица.

Кимва, отново бавно — и внезапно се усеща като стогодишен старец.

Защото някак си е разбрал, че има нещо, подобно на неизменна участ, срещу което никой не може да се пребори.

На години е момче, но в този миг окончателно се превръща в мъж, осъзнавайки, че винаги ще може да разчита само на себе си. И така, в тази минута от ядрото на неговата същност бликва огромна твърдост.

И никога повече няма да вярва на този свят и няма да се доверява на хората. Още на земята ще живее в ада — но дълго време няма да може да го разбере. И вероятно у него ще изчезне нещо, и то така ще изчезне, че той няма да може да усеща повече липсата му.

Заслужава ли Рей Хъч съчувствие?

Или пък трябва да се унищожи колкото се може по-скоро?

Два въпроса, на които явно никой никога не ще може да намери верния отговор.