Барбара Делински
Скрити истини (9)

Осма глава

Определено се готвеше нещо — пилешки хапки, подсказваха ми ароматите и цвърченето от пържене — но с Оми човек не можеше да е сигурен. Колкото и да се бе американизирала, колкото и да разбираше нуждите на жителите на Мидъл Ривър, Оми ценеше арменския си корен. Тоест готвеше толкова често агнешко, колкото и телешко, печеше сладкиши както с многолистно тесто, така и с обикновено, освен със сол, пипер, магданоз и мащерка, често подправяше ястията с канела, кардамон, индийско орехче и чесън. Нови блюда като пилешки хапки, спагети и салата „Цезар“, се появяваха в менюто, за да осъвременят асортимента, но там винаги присъстваха и традиционните ястия — пилешко със зеленчуци, макарони със сирене и яхнията на Оми — всички приготвени в арменски стил. Заради това всеки аромат в кухнята носеше печата на Оми.

Освен това уханията се задържаха дълго, защото тя мразеше климатичните инсталации. Харесваше й да държи прозорците отворени и осигуряваше комфорт на клиентите си със старомодни вентилатори. И тъй като те не успяваха да премахнат влажността от въздуха, миризмите оставаха.

Сега вентилаторите бръмчаха леко и раздвижваха въздуха. Саймън и Гарфънкъл звучаха дискретно откъм тонколоните, вградени в тавана, докато хладилната витрина с напитките жужеше и тихичко им пригласяше. Долових ясно тези звуци, защото каквито и разговори да се бяха водили по-рано, заглъхнаха при влизането ми.

Почувствах се неловко и се обърнах към вашингтонската си мантра. Във Вашингтон бях успял човек. Там имах приятели. Можех да вляза в „Галилео“, „Кинкейдс“ или „Кашион“ и да бъда като всички останали. Именно това бях искала най-много, когато напуснах Мидъл Ривър — да мога да вляза в ресторант и да съм като всички останали. Не искаме ли всички точно това — да бъдем част от нещо по-голямо, да принадлежим към нещо? Ето я и истина номер четири: Може да се подиграваме на хората, които ни смятат за различни, но в крайна сметка копнеем да принадлежим към общността им.

Застанала до вратата, с коса, развята от близкия вентилатор, докато всички погледи бяха вперени в мен, аз копнеех за това в този град. Мидъл Ривър бе родното ми място. Тук бях прекарала най-важните осемнайсет години от живота си и през по-голямата част от тях се бях стремила, бях се молила и бях копняла да бъда част от цялото. Разбира се, по онова време не бих го признала. Не го бях съзнавала. Едва сега, точно в този миг, разбрах колко е вярно.

Имах нужда от Оми.

Стегнах се, пренебрегнах втренчените погледи и се озърнах. С течение на времето заведението се бе разширило и в дълбочина. През сводест вход вдясно от кухнята се влизаше в помещение за шейсет души, но масите там сега бяха празни. По това време на деня хората сядаха отпред. На бара имаше петима мъже — трима от дългата страна и двама встрани. От дванайсетте сепарета в предното помещение и пристройката вдясно бяха заети три.

Не видях Оми. Но тя щеше да ме намери. Винаги го правеше.

Любимото ми сепаре беше петото откъм вратата, в ъгъла. Винаги се бях чувствала защитена тук и бях по-спокойна. Беше свободно и сякаш ме приканваше.

На път към него минах покрай сепаре с две жени, които разпознах като съседки на Сабина. Погледите ни се срещнаха. Те не се усмихнаха, както и семейството в съседното сепаре.

По нататък видях Памела Фароу и съпруга й, бяха сгушени един до друг и се държаха за ръце. Хал бе напълно погълнат от жена си. Памела ме погледна за миг и бързо отклони очи към съпруга си — никаква усмивка, нито поздрав, просто един бегъл поглед. Доста по-различно поведение от вниманието, което ми оказа предния ден.

Може би беше толкова влюбена в съпруга си, че не можеше да мисли за нищо друго. По-вероятно обаче беше някой да я е посъветвал.

Или тя просто много ясно съзнаваше, че единият от мъжете на бара бе Джеймс Мийд. Човек не можеше да не го забележи — изопнат гръб, замислено мрачно лице и поразителна прошарена коса. Нея видях едва сега, одеве само го бях зърнала през тъмните стъкла на колата му. Ако не познавах баща му, който открай време беше с побеляла коса, може би щях да се изненадам — Джеймс нямаше още четирийсет.

Джеймс не ме плашеше. Не работех за него и не му дължах нищо. Естествено, Памела сигурно си мислеше, че ако се държи приятелски с мен, той ще каже на баща си, който беше председател на училищния комитет, а от него зависеше продължаването на договора на съпруга й като директор на гимназията.

Това не ме притесняваше. Не ми липсваше престорената й любезност. Не бях дошла да се сприятелявам с когото и да било или да се опитвам да влияя на хората. Събиранията на класа никога не са били сред любимите ми събития. Имах си приятели. Много приятели.

Сега се замислих за тях и се настаних в сепарето. Вече звучеше Джеймс Тейлър, когато оставих чантичката си на дървената пейка и опрях лакти на тъмнозеления плот. В този миг поне се чувствах уверена в себе си.

Менюто бе пъхнато между салфетника и бутилка кетчуп. Извадих го, разгърнах го и се зачетох. Малко по малко разговорите, секнали при появяването ми, бяха подети отново.

— Тъкмо имах нужда да изпия чаша чай — чух мил, познат и много желан глас.

Вдигнах поглед, докато Оми се настаняваше срещу мен. Бездънно сините й очи бяха леко избледнели, а бузите й бяха набръчкани като намачкан креп. Изглеждаше по-бледа, отколкото си я спомнях, но усмивката й бе все така сърдечна, както винаги. Импулсивно се изправих, опрях се на масата и се наведох да я целуна по бузата.

— Изглеждаш по-добре от последния път — отбеляза тя с тона на любяща баба, а в думите й се долавяше съвсем слаб акцент. Била съвсем малка, когато родителите й пристигнали в Америка, и израсла с другите деца, говорейки английски. Ако имаше някакъв акцент, то беше само когато го искаше съзнателно. Това придаваше на гласа й уникална звучност.

— Мина време — казах аз. — Шокът донякъде отмина. Чух, че си била болна.

— Нищо страшно.

— Пневмонията не е нищо.

— О, вече е, след като е минала — пренебрежително махна с ръка тя. — Когато си на моите години, това си е в реда на нещата. Два-три пъти в годината все има някаква настинка или нещо подобно. Прекалено много хора минават оттук с вируси и зарази. Вече не мога да устоявам толкова лесно, както по-рано. Остарявам.

Замислих се дали наистина е така, или имунната й система е подложена на атака от друго нещо. Определено си струваше да се разгледа и този вариант, но по-късно. Посочих менюто.

— Ако се съди по това, човек би казал, че си на четирийсет. Има много нови неща.

Оми се усмихна.

— Трябва да задоволя всички вкусове, ако искам да остана в бизнеса.

Снижих гласа си:

— Ако целта ти е да останеш в бизнеса, не трябва да пиеш чай с мен. Усещам, че другите ти клиенти биха предпочели да ме няма тук.

Съседките на Сабина вече бяха станали и плащаха на касата.

Оми отговори също с по-тих глас:

— Не им обръщай внимание. Страхуват се от теб.

— Страхуват ли се?

— Ти казваш истината.

— А те не, така ли?

Оми не отговори. И двете знаехме, че лицемерието се шири на воля в градчета като Мидъл Ривър. Под красивата му фасада имаше дебел слой мръсотия. Грейс го бе открила. Това бе сред основните теми в „Пейтън плейс“, както и в собствения й живот. Бе имала мечти и идеали, но те много често се оказвали предадени.

— Какво крият? — прошепнах аз.

— А какво не крият? — отвърна ми също шепнешком Оми.

— Кажи ми последното.

Тя започна с голямо удоволствие:

— Виждаш ли онези тримата на бара? В средата е Дъг Харц, този, който изглежда леко нервен. Забелязваш ли как поглежда през рамо към теб?

Така беше.

— Какъв му е проблемът?

— Гордее се, че не плаща данъци. Споделял го е с доста народ, така че целият град знае. Явно смята, че ако плаща и му плащат в брой, може да се измъкне от контрола.

— И защо се притеснява от мен?

— Ти си от Вашингтон. Там е централата на данъчните служби. Мисли си, че ще го издадеш.

— Това е смешно — възроптах аз, връзката ми изглеждаше абсурдна. — Ами двете жени, които току-що си тръгнаха? Тях какво ги плаши?

— Успехът ти. Срещат се тук всеки следобед в два часа, за да работят върху книгата, която пишат заедно. Правят го вече три години, а още няма резултат. И ето те теб. За много хора в този град ти си всичко онова, което те никога няма да станат.

— Дори и за Джеймс ли? — попитах я, защото присъствието му на бара беше осезаемо.

— Дори и за Джеймс — заяви Оми и изсумтя смутено. — Да остане във фабриката под контрола на баща си… Представяш ли си? Абсолютна загуба. Джеймс е най-умният от тях.

— Не достатъчно, за да напусне Мидъл Ривър — отбелязах аз.

Но този път Оми не се съгласи.

— Защо да напуска? — възрази тя меко, но категорично. — Животът тук е много по-добър, отколкото на други места. Опитвал е какво е да живееш другаде. Замина да учи в колеж, а после и в университета. По едно време прекарваше на път четири дни в седмицата, работейки за фабриката. Знае какво е и избра да се върне.

— Избра? Или беше принуден… — Можех да си представя как Сенди му казва, че е свободен да си тръгне, но ако избере този път, няма да получи и цент от парите на семейството. — Изнудването може да приеме много различни форми.

Оми не отговори. Вместо това махна на внука си да дойде и ме попита:

— Какво ще хапнеш?

Поръчах пилешка салата с балсамов оцет и студен чай. Напитката ми пристигна, преди някоя от двете ни да подеме прекъснатия разговор. Семейството вече се бе изнесло, пееше Ван Морисън, а аз се бях загледала в мъжа до Джеймс. Седеше с приведени рамене, вперил поглед в дланите си, които стискаха бутилка бира. Изглеждаше крайно потиснат. Можех да се обзаложа, че дори не подозира присъствието ми в заведението.

Изведнъж го познах.

— Това не е ли Алфи Монро? — прошепнах аз.

Оми кимна и отново му хвърлих бърз поглед, после отклоних очи, отпих от чая и се заех да го изучавам над ръба на чашата си.

Алфи Монро беше прекарал целия си живот във фабриката. Трудолюбив и съвестен, той постепенно се бе издигал в йерархията, докато бе стигнал до стъпалото точно под синовете на Мийд, и бе високо уважаван за труда си. Мъжът, когото си спомнях, бе горд и спретнат на вид. Сега трябваше да е малко над петдесетте. Този човек тук изглеждаше по-стар и не бих го определила нито като спретнат, нито като горд.

Дали бях чела нещо за него във вестника? Не си спомнях.

— Да не би да не е добре? — попитах аз, но въображението ми вече се бе развихрило. Ако фабриката отделяше токсични отпадъци, човек, който работеше в самия й търбух, бе изложен на още по-голям риск. Семейство Мийд работеха в офисите, далеч от прякото производство. Но не и мениджърът.

— С тялото му всичко е наред, но не и с духа му — отвърна Оми. — Пренебрегнаха го, когато Сенди назначи Тони О’Рурк за мениджър на завода.

Не бях чела за това. Във вестника нямаше нищо такова и знаех защо. Сам Уинчъл не би одобрил един външен човек да измести Алфи, но той беше прагматик. Разбираше, че каквото и да кажеше във вестника си, нито би променил решението на Сенди, нито би помогнал на Алфи. Протестът му се изразяваше в това да не пише нищо.

Представих си как Тони О’Рурк разхожда из града Джеймс Мийд в онзи голям черен джип и усетих леко раздразнение.

— Защо Алфи не получи поста?

— Семейство Мийд имали нужда от някой по-опитен.

— Че кой би могъл да има повече опит от Алфи? Целият си живот е прекарал във фабриката.

Оми се замисли за миг, докато отпиваше от чая си. Очите й бяха тъжни, когато остави чашата.

— Сенди заяви, че имат нужда от нов подход.

— Подход към какво?

— Към рационализиране на производството. Преведох си това като стремеж към икономии.

— Иска повече производителност за по-малко пари, нали?

Оми не възрази. Докато пийваше отново от чая, Памела и Хал станаха от местата си и минаха покрай нас, без дори да ни погледнат. Салатата ми пристигна. Започнах да се храня. Дъг Харц и приятелите му се смъкнаха от високите си столове пред бара, бръкнаха в джобовете си, оставиха пари до чиниите си и последваха Памела и Хал навън. След тях влезе групичка от тийнейджъри. Момичетата бяха съвсем еднакви — джинси с ниска талия, къси тениски и изправени коси. Две от петте притискаха мобилни телефони до ушите си. Някои ме погледнаха, докато минаваха. Една се обърна повторно.

Стори ми се позната. След миг се сетих, че я видях с майка й в „Ателието на мис Лиси“ предния ден. Тогава реших, че едва ли има повече от петнайсет години. Сега, с приятелките й наоколо, всички с разпуснати дълги коси и спирала на миглите, изглеждаше на осемнайсет.

Леко вдигнах ръка и размърдах пръсти в таен поздрав, просто знак, че сме се виждали и преди. В крайна сметка беше клиентка на Фийби. Не исках да бъда груба.

Горкото момиче доби ужасен вид. Нямах представа какви ли страхотии са й разправяли за мен. Забързано последва приятелките си до най-крайното сепаре в дъното на помещението, където се събраха всички. Зазвуча гласът на Шаная Туейн.

— Е — усмихна се мило Оми, — казват, че си дошла да пишеш. Все още ли си момичето на Грейс?

— Не. Намерих си свой собствен път.

— Двете още ли си говорите?

Ако някой друг ми бе задал въпроса, щях да се почувствам обидена. Чуването на гласове и разговорите с личности, които вече не са между живите — това не беше нещо, което нормалните хора правят.

Но Оми знаеше за тези разговори. Бях й се доверила веднъж, когато мислех, че губя разсъдъка си. Тогава бях на петнайсет. Тялото ми най-сетне — едва-едва и доста късно — бе започнало да се променя. Жените в семейството ми изпитаха облекчение, че съм „нормална“ поне в това отношение. Но бяха прекалено самоуверени по отношение на проблеми като месечен цикъл, гърди и емоции, за да имат желание да слушат моите тревоги; дори и ако бях успяла да ги изразя с думи, което не можех. Колкото до мен, аз се чувствах като непозната в собственото си тяло. Дори да забравех за миг за физическите промени, бях ужасена от връзката си с Грейс.

— Имаш нужда от приятел — беше ми обяснила тогава Оми. — Грейс те разбира.

— Грейс е мъртва — бях се дръпнала уплашено.

— Ами, да. Но това не означава, че не е тук с нас.

— Като дух ли? — попитах скептично.

— Зависи. Виждала ли си я?

— Не. Само я чувам. Но как е възможно това? Никога не съм чувала гласа й в реалния живот. Откъде знам как звучи?

— Знаеш достатъчно за нея, за да си го представиш.

— Грейс е мъртва — повторих аз.

— Това е духът й.

— О, Оми! Не мисля така.

— Е, аз пък мисля. Ти дойде да ме питаш и аз ти казвам. Грейс Металиъс не е била щастлива жена. Починала е сама и неудовлетворена. Може би ти си средството й да получи удовлетворение. — Преди да успея да възразя, Оми попита: — Какво ти казва?

Какво ми бе казвала Грейс? Беше ме насърчавала, дори ме бе предизвиквала на моменти. Бяхме спорили, казвах й някои много ужасни неща, но тя винаги се връщаше за още. Казваше ми, че имам талант да стана добър писател, а по онова време неувереното ми его на петнайсетгодишно хлапе имаше нужда да чуе това.

С Грейс продължихме да си говорим, докато напуснах Мидъл Ривър. След като отидох във Вашингтон, станах друг човек. Вече нямах нужда от нея, затова разговорите ни престанаха.

Оми бе попитала дали с Грейс още си говорим. Няколко пъти бях доловила тих шепот, но не бях сигурна дали не е мъркане на котка или бръмчене на муха. А гласът, който ме предизвикваше да действам, когато онзи мъж само по шорти и маратонки бе пресякъл пътя ми сутринта? Определено беше на Грейс, но бе просто на шега — по-скоро моето второ аз, отколкото нещо друго.

— Не — отвърнах на Оми, като леко поизкривих истината. — Грейс не харесва Вашингтон. Веднъж е била там, за да представи продължението на „Пейтън плейс“. Журналистите не се отнесли добре с нея.

— Мисля, че по душа е била момиче от малкия град.

— И да, и не. Мразела критичното взиране в личния живот на всеки в малкия град, ненавиждала очакванията на дребнавите хора. Големите градове я очаровали — Париж, Лос Анджелис, Лас Вегас, Ню Йорк. Но в тях не можела да бъде себе си. Не знаела какво да облече или какво да каже. Така и не се научила да бъде тактична и вечно изтърсвала нещо прибързано, което после й се връщало тъпкано.

Оми се засмя широко.

— Но не и ти. Виждаш ли колко далеч си стигнала? — Тя се наведе към мен. — Е, относно писането — вярно ли е?

Бях задоволила първоначалния си глад и оставих вилицата.

— Вече подписах договор за една книга, която да бъде издадена следващата година. — Поспрях за миг. — Оми?

— Какво, скъпа?

— Мислиш ли, че хората тук боледуват необичайно много?

Тя се замисли.

— Не знам какво е положението другаде.

— Докторът казва, че майка ми е имала болестта на Паркинсон. Тя не е единствената в града с тази диагноза.

Старата жена ме загледа по-внимателно.

— Не.

— Мислиш ли, че има причина да са толкова много?

— Каква причина?

— Не знам. Имало ли е някакви приказки — нали разбираш, за нещо във въздуха, което да разболява хората?

— Винаги има разни приказки. Ако някой настине, веднага решават, че е заради бацили във въздуха.

— Не това имам предвид.

— Знам.

— Тригодишният син на Алис льо Клер страда от аутизъм — казах аз. — Дали тя би поговорила с мен?

— Съмнявам се. Тя има още четири деца, за които да се грижи, а няма мъж да й помага.

— Няма мъж ли? Мислех, че има поне двама.

Майка ми бе твърдяла — с подобаващо порицание в тона — че да се отгатне кой е бащата на някое от децата на Алис, било популярна игра в Мидъл Ривър. Явно Алис никога не скъсваше напълно с бившите си мъже.

— Според последните сметки са трима — потвърди Оми. — Но след като поставиха тази диагноза на малкия, всички се държат настрани. Не искат някой да ги обвини. Убедени са, че е свързано с гените.

Чу се приглушен телефонен звън. Инстинктивно посегнах към чантичката си, но звукът бе дошъл някъде откъм кухнята. Няколко секунди след това звънна телефон по-близо. Джеймс Мийд извади мобилния си апарат.

— Аутизмът може да е резултат и от излагане на въздействието на токсични материали — казах на Оми. — Алис не би ли искала да разбере истината?

Оми се усмихна тъжно.

— И да си мисли, че е оставила бебето си да бъде изложено на вредно въздействие? — Далечният телефон звънна отново. — Освен това семейство Мийд плащат медицински осигуровки на работниците си.

О… Алис работеше във фабриката. Като се имат предвид специалните нужди на едно дете с аутизъм, тя не би могла да се справи без тези осигуровки, а работата й е още един аргумент.

Джеймс Мийд прибра телефона в джоба си. Алфи Монро стана от високия стол пред бара и мина покрай нас.

— Ами семейство Дахил? — попитах Оми, когато той отмина и вече не можеше да ни чуе. — Колко от тях имат проблеми с бъбреците?

Проучването ми бе показало, че страда вече трето поколение. Всички бяха работили във фабриката, макар да не помнех на каква длъжност.

— Проблемите с бъбреците се предават по наследство — каза Оми.

— Възможно е. Добре, много е вероятно. Но ако все пак е свързано с работата им?

Оми тъкмо се канеше да ме предупреди нещо, когато внукът й извика откъм входа за кухнята:

— Оми, на телефона е братовчедката Ара.

Очите й блеснаха.

— Трябва да се обадя — каза тя. Стана, наведе се да ме целуне по бузата и прошепна: — Опитай със семейство Макрийди. Те доста изстрадаха в последно време. Търсят каква е причината.

Едва успях да схвана какво ми казва и нея вече я нямаше, а вниманието ми беше привлечено от друго движение — Джеймс Мийд бе станал от мястото си. Остави пари за сметката на плота и се приближи към мен. Това съвсем не бе случайно. Знаеше, че съм тук, и определено бе решил да спре при мен.

Джеймс беше внушителен мъж. Не само бе най-високият в семейството, но и най-красивият, и не го казвам само за да си отмъстя на Ейдън. Просто бе вярно. Също като Сабина и мен, Джеймс и Ейдън имаха сходни черти — гъста коса, тъмни кафяви очи, прав нос, квадратна челюст. Но при Джеймс, както и при Сабина, цялото бе много повече от прост сбор от частите. Човек можеше да обърне внимание на косата на Ейдън, на очите му или на устните. При Джеймс впечатляваше излъчването за сила. Говореше тихо. Но всички го слушаха.

Той застана пред мен със сериозно изражение на лицето. Беше облечен с джинси и синя риза, с разкопчана яка и навити до лакътя ръкави. Сребърните нишки в косата му придаваха по-голям авторитет.

— Преди малко ми се обади брат ми, беше силно разгневен — каза той с тихия си властен глас. — Видял е колата ти отпред. Смята, че си замислила нещо.

Нещо у Джеймс ме объркваше. Щеше ми се да не е чак толкова висок и очите му да не са толкова проницателни. Имах нужда от повече дистанция и затова се облегнах назад.

— Бях гладна — отвърнах аз. — Дойдох да хапна.

— Притесняваш го.

— Защо?

Джеймс явно обмисли въпроса, но погледът му остана все така остър. Може да е плод на въображението ми, но ми се стори, че той търси у мен мотив и умисъл. Най-накрая, със същия тих глас, каза:

— Бих могъл да кажа, че Ейдън се чувства виновен за случилото се преди години, но се съмнявам, че е така. По-вероятно е да се страхува от перото ти. Не знае какво се каниш да напишеш.

Усмихнах се.

— Щом се страхува от перото ми, значи крие нещо. Чудя се какво ли е.

Джеймс почти отвърна на усмивката ми.

— На твое място не бих го правил.

— Кое?

— Да се чудя. Това може да създаде проблеми. Ейдън не би го искал.

— Трябва ли да ме е грижа какво иска Ейдън?

— Да. Сабина и съпругът й работят за нас — изтъкна фактите Джеймс, — а освен това сме наемодатели на Фийби. Заложено е много.

Усетих как ме обзема гняв.

— Това заплаха ли е?

— Не от мен. Само предавам какво каза брат ми. Той искаше да ти напомня също, че се отнесохме добре с баща ти, когато се разболя. „Нортууд“ му плащаше надници дълго след като вече не бе продуктивен служител. Направихме го от лоялност.

Намекът беше, разбира се, че в замяна и ние сме длъжни да проявим лоялност, или по-точно, аз съм длъжна, тъй като именно аз заплашвах установения ред, а това още повече ме вбеси. Не дължах абсолютно нищо на семейство Мийд.

— От лоялност ли беше? — нахвърлих се аз. Вероятно беше прибързано, но не харесвах Джеймс Мийд. — Или от страх? Баща ми е работил във фабриката ви през целия си живот. Може би е знаел неща, които бихте предпочели другите да не разберат. Отнасяте се към служителите си подозрително добре. Дали не е, защото искате да ви бъдат верни и да не надигнат глас, ако видят нещо нередно?

Не биваше да го казвам. Осъзнах го в мига, в който думите излязоха от устата ми. И ако сама не го бях разбрала, изражението на Джеймс щеше да ми подскаже, че съм се изтървала. Изведнъж застана нащрек и внезапно се заинтригува лично от спора ни.

Без да откъсва очи от моите, той се настани на пейката, която до преди малко бе заемала Оми. Облегна лакти на масата, а големите му длани бяха влудяващо отпуснати.

— Има ли нещо нередно във фабриката? — попита ме със спокойствие, което режеше като нож.

За малко да отстъпя. После се съвзех. Май импулсивно бях изтърсила обвинението си. Но беше глупаво да отстъпвам, след като залогът бе толкова висок.

Затова казах:

— Аз питам теб. Има ли нещо нередно във фабриката?

Той се облегна назад. Не отговори, само ме изгледа продължително. За миг челюстта му трепна, но иначе бе напълно неподвижен. Изглеждаше много проницателен. Това ме притесняваше най-много.

Беше се втренчил в мен. Аз също го гледах втренчено. Пееше Елтън Джон. Харесвах Елтън Джон, но сега не ми доставяше удоволствие.

— Какво е то? — попитах настоятелно.

— За фабриката ли ще пишеш? — попита той.

— А трябва ли?

— Така ли е?

— Невероятно — отбелязах аз. — Никой тук не иска да говори с мен, освен да ме пита дали пиша книга. Колкото повече ме питат, толкова повече ме заинтригуват. Ако още някой попита, току-виж съм го направила.

Той не каза нищо, само продължи да ме гледа.

— Какво е? — повторих аз, този път по-раздразнено.

Измина цяла минута преди да ми отговори и сега изглеждаше искрено заинтригуван. Намръщи се. Гласът му бе още по-тих:

— Мразиш ли ме?

Въпросът му ме изненада.

— Не теб. А онова, което представляваш.

— Семейството ми.

— Онова, което то представлява.

— Власт.

— Не бива едно-единствено семейство да притежава толкова много власт. Хората не бива да се страхуват за живота си, ако изкажат мнението си.

— За живота си?

— За прехраната си — поправих се аз. — Ти току-що заплаши двете ми сестри и зет ми.

— Не съм. Ейдън го направи. Аз само предадох съобщението.

— Същото е.

— Не — заяви той спокойно и уверено. — Не е. Аз не съм брат си. Нито баща си.

Погледнах го право в очите.

— Значи не би излъгал под клетва като Ейдън и не би подкупил държавни служители като баща си, за да не повдигнат обвинения?

Джеймс дори не мигна.

— Никога не съм лъгал под клетва.

— А подкупвал ли си държавни служители? О, не ти се налага. Баща ти го прави вместо теб.

Бях напипала болна тема. Личеше си по потъмнелите му очи и стиснатите челюсти.

— Ти не ме познаваш — каза той. — На твое място не бих изгарял мостовете след себе си.

— Това означава ли, че ако напиша книга за фабриката, ще ми съдействаш?

— Зависи какво искаш да кажеш в книгата си. Ако е просто злословие от страна на една жена, която мрази този град…

— Не мразя Мидъл Ривър. Ако изобщо си направя труда да напиша книга, то ще е, защото ме е грижа за този град.

— Наистина ли?

— Тук съм израснала. Семейството ми живее тук.

— Отговори на въпроса.

— Никога не бих написала книга от злоба. Не мисля, че съм способна на такова нещо.

Въпросът му остана да виси във въздуха. Той продължи да ме гледа изпитателно, предизвиквайки ме да отговоря. И изведнъж това, че ме питаше, не беше толкова лошо. Бях голямо момиче. Нямаше защо да отговарям злобно. Можех да се издигна над миналото.

— Да, наистина ме е грижа — признах аз. — Тук има много хубави неща.

— Какво например?

— Има четири сезона. Дървета и цветя. Добри училища. Марша Клаусон и Сам Уинчъл живеят тук. Това заведение за хранене. Оми. — След като той не каза нищо, продължих: — Бръснарницата. Магазинът за железария. „Ателието на мис Лиси“. Закуските в „Роудс енд ин“. Шоколадовите пенита. — Той продължаваше да мълчи. — Есенният фестивал през октомври — отбелязах, защото това беше една хубава традиция, а имаше и други такива. — Бъдни вечер на кръстовището на „Оук“ и „Пайн“. Фойерверките на стадиона по случай Четвърти юли. Дори и клуба „Голямото разголване“ — засмях се аз. — Не мога да повярвам, че хлапетата още го правят, но всъщност засякох една двойка, докато се прибирах онази вечер.

— Ти някога правила ли си го?

Отново застанах нащрек. Подиграваше ми се. Знаеше, че не бях излизала с момчета. Целият град го знаеше.

Но изражението му не беше нахално, а по-скоро любопитно.

— Не — отвърнах спокойно. — Прекарах по-голямата част от последната си година в гимназията на „Купърс пойнт“, чакайки да се появи брат ти.

— Ако изобщо има значение за теб — каза Джеймс, — смятам, че нямаше право да постъпва така.

— За кое по-точно — за това, че имаше връзка с омъжена жена, или че използваше мен за прикритие?

— И за двете.

Извинението беше косвено. Но изглеждаше искрено. А това ми се стори странно. Напомняйки си, че Джеймс е от семейство Мийд, аз облегнах лакти на масата и леко се приведох напред.

— Ако се опитваш да ме размекнеш, няма нужда. Тук съм, за да бъда близо до сестра си. Не изглежда добре.

— Какво й е?

— Не знам.

— Том какво смята?

— Том? — Изненадах се, но се съвзех бързо. — Том не лекува Фийби. Исках само да му благодаря за грижите за майка ми.

— Ами Сам? Той какво мисли?

Това определено бе намек. Джеймс се опитваше да ми каже нещо. Вероятно бе продължение на онова, което поначало искаше да ми подскаже, и по-точно, че ме наблюдават.

— Сам ми е приятел — казах аз. — Отбих се да го поздравя.

— И остана там три часа, след като той си тръгна — отбеляза Джеймс.

— А това — заявих аз — е едно от нещата, които мразя в Мидъл Ривър. На кого му влиза в работата къде ходя и какво правя? Вие Мийд, да не би да имате шпиони на всеки ъгъл?

Джеймс изсумтя.

— Няма нужда от шпиони и тук не става дума за разни ъгли. Тази твоя кола се набива на очи. Другия път я остави у дома.

— Другия път ще го направя — отвърнах неприязнено и добавих иронично: — Някакви други предупреждения? Съвети? Послания?

Джеймс стана от пейката и се изправи в целия си ръст.

— Само един въпрос. Ейдън иска да знае защо не си в столицата с любимеца на жените.

Споменаването на Грег ми даде сили.

— Любимецът на жените? Интересно.

— Онзи кореспондент.

— Знам кого имаш предвид. Не съм там с него, защото съм тук — изтъкнах логично и вдигнах брадичка. — Ейдън има ли други въпроси?