Барбара Делински
Скрити истини (23)

Двадесет и втора глава

Бях смаяна — о, не за това, че Сабина е уволнена. Ейдън би го направил, ако не за друго, то дори само за да демонстрира властта си. Това, което ме порази, бе, че тя не обвиняваше мен. След като ме бе предупредила, когато дойдох в града, това бе неочакван обрат. Тя дори не беше ядосана — поне не на мен. На Ейдън — да. Нарече го първокласен мръсник с думи, които не бих искала да повторя, но които даваха ясна представа за състоянието й. Не вярвах, че е обмислила добре дългосрочните последствия от това да остане без работа. Точно сега обаче дори се радваше. Не го бях очаквала.

Нито си бях представяла, че ще подкрепи каузата ми. Разбира се, възможно бе да го прави просто за да оправдае уволнението си или да запълни празнотата. Но тя бе застанала на моя страна, след като цял живот бяхме на различни позиции. Това ме накара да се чувствам страхотно. Наистина страхотно. Сестра ми сякаш доказваше правотата ми. Вече не бях сама.

Тази вечер бях в добро настроение, докато приготвях вечеря за двете ни с Фийби. Салатата с пилешко бе поредната от рецептите на Бери, която тя ми бе дала същия следобед. Приятелката ми бе влюбена в своя адвокат филантроп, с когото бе прекарала целия уикенд. Толкова великодушно беше настроена, че би ми дала дори пазената в най-строга тайна рецепта за вафлички на баба си.

Но и салатата бе достатъчна. Приготвена със задушено пилешко, нарязани на едро фъстъци и бяло грозде, подправена с изключително сладка марината, в която се криеше истинската тайна на рецептата, и поднесена с малки царевични хлебчета, тя бе превъзходна. Дори на Фийби й хареса и тя си хапна, огладняла след прекарания в магазина ден. Том щеше да й направи първото венозно вливане на другата сутрин. Тъй като знаеше, че може да се наложи да отсъства няколко дни, тя се бе опитала да сложи всичко в ред.

Поговорихме за тази вероятност на вечеря. Вече й бях обещала да помагам, а сега и Сабина възнамеряваше да се включи. Макар Фийби да бе уморена по това време на деня, което означаваше, че умът й бе доста замаян, успя да отговори на повечето от въпросите ми.

Водех си бележки. След вечеря разчистих кухнята. Проверих електронната си поща. Погледнах часовника.

В девет Фийби вече се бе качила горе. Приседнах на ръба на леглото и й казах:

— Ще изляза за малко. Ще пообиколя с колата, имам да обмислям разни неща. Ще се оправиш ли сама?

В един от редките си мигове с ясно съзнание тя сухо отвърна:

— По-добре да свиквам. Няма вечно да си тук.

Изпитах угризения. Вина? Носталгия? Съжаление? Каквото и да беше, тя бе права. Скоро щеше да остане сама.

— Но ти ще се почувстваш по-добре — настоятелно прошепнах. Тъй като тя изглеждаше все така притеснена, попитах: — Тревожиш ли се за утре?

— Да. Тя каза, че състоянието ми ще се влоши, преди да се подобри.

— Именно затова съм тук. Сабина също. Затова Том е тук. Ще се оправиш за нула време, Фийби. Обещавам ти. — Стиснах окуражително ръката й и излязох от стаята.

Сигурно си мислите, че е прекалено от моя страна да съм толкова самоуверена за нещо, което всъщност бе доста несигурно. Но аз не мислех, че е несигурно, а Фийби имаше нужда от уверенията ми.

Но може би това не е всичко, което си мислите. Несъмнено се чудите защо не й казах, че отивам у Джеймс. Защо излъгах.

Е, не беше точно лъжа. Наистина исках да пообиколя малко с колата и да помисля. Просто реших да не й казвам, че ще се отбия някъде. Имах основателна причина. Джеймс беше от семейство Мийд, а Мийд бяха врагът не само по отношение на злоупотребата с власт, но и по отношение на изтичането на живак, а сега и заради уволнението на Сабина — за което Джеймс би трябвало да знае. Би могъл да го спре на минутата. Той стоеше по-високо от Ейдън в йерархията.

Или поне такова беше общото впечатление. За пръв път обаче, докато отивах към дома му, се усъмних. Какво бе казал ТруБлу във връзка с това кой от синовете на Мийд ще наследи Сенди? Аз бях подхвърлила, че ще е Джеймс, но той ми бе писал: „Не бъди толкова сигурна“. ТруБлу работеше в „Нортууд“. Може би знаеше нещо, което не ми бе известно. Нещо, което повечето жители на града не знаеха.

Може би Джеймс все пак не беше принцът наследник. Не бе ли ме предупредил сам той да не го слагам в един кюп с брат му и баща му? Наистина изглеждаше различен, като начало — по отношение на характера. Трябваше да го попитам за това. Общо взето, имахме да обсъждаме доста неща.

Естествено, забравих всичко в мига, в който стъпих на алеята пред къщата му и той ме посрещна с Миа на ръце. Момиченцето беше толкова сладичко в пижамката си, дребничко бебче с памперс и малки крачета, а едната й ръчичката обгръщаше врата му. Лицето й вече ми бе познато — матова кожа, тъмни очи, нежна розова устица. Тъмната й косица бе прихваната с мъничка шнола. Наведох се по-близо, за да я видя.

— „Миа“ — прочетох на нея и се обърнах към детето: — Това е най-красивата шнола, която съм виждала. — Тя се усмихна. — И най-красивото момиченце, което съм виждала. — На Джеймс, който също се усмихваше, казах: — Тя наистина е много сладка. Мога ли да я подържа?

Когато той понечи ми я подаде, аз протегнах ръце, но Миа издаде долната си устничка и тя затрепери. Очите й ме гледаха ококорено и тя се притисна към Джеймс.

— Друг път — каза той. — Хайде, влизай.

Отидохме в стаята на Миа и си поиграхме. Когато той я сложи на масата за преобличане, за да й смени пеленката, тя вече бе по-спокойна с мен, дърпаше пухкавата играчка от ръцете ми и дори се смееше на глас, когато я гъделичках по вратлето.

Нищо не може да се сравни с детския смях. Бях го разбрала, когато децата на Сабина бяха малки, и сега отново си го припомних. Смехът на едно дете е заразителен. Ободряващ. Невинен и чист, изпълнен с надежда и светлина. Напомня ни за важните неща в живота, за това, че трябва да слагаме на първо място доброто и да ценим високо подобни моменти на истинска хармония.

Казвам всичко това, за да обясня защо, след като Миа бе оставена в креватчето и бебешкият монитор бе включен, двамата с Джеймс слязохме в уютния му кабинет, за да поговорим, а вместо това се любихме. Което всъщност даде отговор на един от въпросите ми. Когато бе казал, че не обича случайните връзки за една нощ, бе имал предвид, че срещата ни няма да е инцидентна случка. И не аз започнах първа. Той направи първата крачка — обви с ръка раменете ми, когато излизахме от детската стая, сплете пръсти с моите, докато слизахме по стълбите, прегърна ме през кръста, докато ме водеше към кабинета. Не можеше да откъсне ръцете си от мен, а после и устните си. Те докосваха всичко.

Дали съм имала нещо против?

Разбира се, че не. Обожавах онова, което правеше.

Не чух Грейс да се обади нито веднъж, но пък нямаше и нужда да казва нещо. Тя одобряваше, вероятно й се щеше да бе правила същото като нас и също толкова безнаказано. Свободен дух в скованата епоха на петдесетте години, тя бе понесла тежки упреци за ролята на секса както в собствения й живот, така и в този на героите й. И досега съм убедена, че до голяма степен негативната реакция към „Пейтън плейс“ не е била провокирана толкова от самия секс, колкото от сексуалността на женските образи в книгата. Тези жени са плашели хората. Вземете Бети Андерсън. След като месеци наред излиза с нея, Родни Харингтън се отмята и води Алисън Макензи на училищните танци. Разгневена, Бети отива на танците с Джон Пилсбъри. По средата на вечерта обаче тя съблазнява Родни в колата на Джон и започва да го целува и прегръща страстно, възбужда го до краен предел, а после го изритва навън, оставя го на улицата и изфучава с колата.

Можете да я наречете ужасна кокетка, но тя има смелостта да изрази волята си. Заявява силата си и това застрашава както мъжете, които се опасяват да не операт пешкира, така и жените, които не смеят сами да го направят.

Аз се осмелявах. Но пък живеех в различна епоха. Част от промените, които настъпиха у мен в колежа, бе и осъзнаването на собствената ми сексуалност. С подходящия партньор, аз изключително много харесвах секса.

Тук, в кабинета в дома му, Джеймс бе идеалният партньор. Край на спора.

Всъщност начало на спора. След като и двамата бяхме задоволени (или по-скоро бяхме физически изтощени), трябваше да поговорим. Този път започнах аз, но той явно нямаше нищо против. Седяхме в тъмното на дебелия вълнен килим в кабинета. Все още бяхме голи, бяхме един срещу друг, но вече не се докосвахме. Можех да различа чертите му донякъде, но мракът скриваше доста и това помагаше. Обвита от уханията на кожа и секс, в тъмната стая се чувствах окуражена.

— Сабина е уволнена — започнах аз.

— Така каза и Ейдън. Съжалявам, че го е направил.

— Значи не си съгласен?

— Не съм съгласен с него.

— Но не го спря.

— Не можех. Нямам власт над Ейдън.

— А кой има? Сенди?

— Когато иска. Той остарява. Харесва му, когато Ейдън взема трудните решения.

— Да не би да искаш да кажеш, че това е било правилното решение? — разтревожих се аз.

— Трудно не означава правилно. Вече казах, че не съм съгласен. Но Сенди е на друго мнение. Той не понася разногласия в компанията.

— И Ейдън е оръдието му.

— Може да се каже.

— А ти какво си? — попитах аз.

— Какво имаш предвид?

— Какво роля играеш ти за Сенди?

— Занимавам се с разработването на нови продукти, но не за Сенди. Работя сам.

— Сенди не участва ли някак?

— Не.

— Ами Ейдън?

— Не. Работя самостоятелно.

— Вече го разбрах горе-долу. Тримата не се ли разбирате?

— Имаме разногласия.

— Например за живака ли? — попитах аз. В крайна сметка това бе ключов въпрос за мен.

Джеймс мълча дълго и през това време много ми се искаше да мога да видя добре чертите на лицето му. Можех да различа само, че се мръщи. Или поне така си мислех.

Накрая той каза:

— Като за живака. Съжалявам за Фийби. Сигурна ли си какво е причинило състоянието й?

— Няма да знаем категорично, докато не й приложат лечението. Джеймс, наистина говорех сериозно за Том. Не искам той да бъде превърнат в изкупителна жертва. Той е съвсем невинен участник в цялата история. Просто е единственият, който може да извърши процедурите.

— Том няма да бъде наказан — каза той с тиха увереност, която ме накара да му повярвам.

— Ами ако лекува и други хора след Фийби?

— Напълно го подкрепям.

— А ако се разнесе мълва, че фабриката има проблем с живака?

— Фабриката няма такъв проблем. Вече не.

— Но е имала и това може да се случи отново. Знам за токсичните отпадъци, заровени под клуба и павилиона.

— Там няма токсични отпадъци.

Това беше игра на думи. Ядосана, аз посегнах към блузата си.

— Вече няма — признах аз, — но е имало. Ами другите под детския център?

— Няма проблем с детския център.

Пъхнах ръце в ръкавите си.

— Както при клуба и павилиона ли?

— Не. Но го твърдя за детския център. Положението там се следи. Ако се появи проблем, ще го разберем, преди някой да пострада.

— Ами всички онези хора, които вече са пострадали? — попитах го, докато закопчавах блузата си.

Той въздъхна.

— Ани, правя каквото мога.

— Какво значи това?

— Значи, че правя каквото мога.

— Какво означава това?

— Означава, че не мога да ти кажа нищо повече точно сега.

Опипах наоколо в тъмното, намерих късите си панталони и ги обух.

— Няма нужда да си тръгваш — тихо каза той.

Изправих се и нахлузих сандалите си.

— Има нужда — казах. Прокарах пръсти през косата си и я отметнах от лицето. — Това обсъждане ме разкъсва отвътре. Ако не можеш да кажеш повече, значи не ми вярваш…

— Вярвам ти.

— … а ако не ми вярваш, това омаловажава онова, което правехме преди малко. И ме кара да се замислям защо съм тук — имам предвид не само тук, в къщата ти, а в Мидъл Ривър. Дойдох да разгадая една загадка и го направих. Изглежда, майка ми е починала, Джеймс — починала е — защото е била изложена на въздействието на живак от вашата фабрика. Фийби страда от същото. Само Господ знае още колко други хора. Не знам как можеш да позволяваш това да се случва. Не знам как мога да бъда с теб, след като съм наясно, че си го оставил да се случи. Как живееш със собствената си съвест? Как спиш нощем? — Посочих към стълбите. — И как оправдаваш факта, че държиш това дете тук с бавачката му, на сигурно място в дома ти, докато другите деца в града са изложени на риск да бъдат отровени всеки път, когато отиват в детския център?

 

 

Един психоаналитик би казал, че нарочно съм провокирала Джеймс — че нарочно съм го представила като лошия герой, защото имах нужда да установя известна дистанция между нас. Предполагам, че е така. Чувствах се прекалено привлечена от него. Прекалено много го харесвах. И как бих могла иначе? Той винаги се бе държал с голямо уважение към мен, винаги бе мил и грижовен, независимо дали тичахме, или се любехме. Освен това беше изключително нежен баща. Сърцето ми се разтапяше, когато го видех с Миа.

Добре. Можех да припиша проблема в „Нортууд“ на Сенди и Ейдън. Но Джеймс беше там. Знаеше какво става. И аз не мислех, че той прави достатъчно по въпроса.

Казах си го поне десет пъти, докато шофирах от дома му до Фийби, а после включих компютъра и намерих два имейла, които ми помогнаха да се съсредоточа. Първият беше от ТруБлу.

„Намери ли вече хора, които да свържеш с онези дати? Не можем да направим нищо, преди да си готова с това. Дори и да не са съгласни да говорят, ако намериш достатъчно болни, които са били на въпросните места приблизително на същите дати, косвените доказателства може да се окажат достатъчни. Твоята работа бе да откриеш тези хора. Ще го направиш ли или не?“

Звучеше нетърпелив. Ядосан. Но беше прав. Бавех се.

„Работя по въпроса. Утре ще ми окажат помощ. Ами твоята задача? Трябват ми копия от поверителните доклади, които да доказват, че Мийд са знаели за живака. А остава и въпросът с финалната развръзка. Имаш ли намерение да се разкриеш, когато дойде време да се изправя срещу семейство Мийд?“

Решително натиснах бутона за изпращане и отворих втория имейл. Беше от Грег.

„Изкачихме върха днес следобед след най-невероятното катерене. Какво приключение само! Почакай да видиш снимките ми. Но може би ще са последните, които ще направя за известно време, защото заваля обилен сняг. Трябва да се съсредоточа върху слизането. А и снимки, направени при такива условия, не могат да покажат кой знае какво. Уха. Това е удивително. Нямам търпение да ти разкажа всичко.“

Тъй като много добре познавах Грег, почувствах тържеството му. И аз нямах търпение да го видя и чуя. Липсваше ми присъствието му, размяната на идеи с него, вечерите ни заедно и нощите, прекарани с приятели в местните барове. Имах чудесен живот във Вашингтон. Скоро щях да се върна.

Междувременно, той ми послужи като вдъхновение да продължа със задачите си.