Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mail Order Man, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Екатерина Кузманова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 37 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- savagejo (2009)
- Корекция
- sonnni (2013)
Издание:
Роузан Уилямс. Търси се съпруг
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-110-211-5
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Необичайни звуци пробудиха Джесика на следната сутрин. Плясък на вода. Някой си тананикаше. Рейт Марлоу се къпеше!
Джесика простена и зарови глава във възглавницата. Предната нощ насила я бе качил до спалнята й, а сега пък щеше да изразходва всичката гореща вода. Но дори и тези неприятни мисли не можеха да прогонят непрестанно явяващия се в съзнанието й образ на Рейт, който сапунисва прекрасното си голо тяло.
Джесика се поддаде на опияняващото видение. Разтърси глава и се опита да мисли за нещо друго. Веселото му настроение я караше да предполага, че е спал добре за разлика от нея. Не бе мигнала и се чувстваше ужасно изморена.
Навехнатият глезен я боля през цялата нощ. А тялото й продължаваше да реагира бурно на спомена за докосванията на Рейт. То се съпротивляваше на разума и желанието не го напускаше.
Притисна възглавницата върху ушите си и затвори очи. Не бе изпитвала копнеж по някой мъж от времето, когато беше с Бъд, който макар и груб и самомнителен, бе добър любовник. Оттогава не бе изживявала удоволствие в ръцете на друг мъж. Да не говорим за любов под душа… с тип като Рейт.
Захвърли възглавницата и чу как той спира водата. Въображението отново й изигра лоша шега — представи си го как бърше с хавлиената кърпа мокрото си тяло…
От днес нататък реши да става първа.
След двайсетина минути, стиснала зъби, Джесика подскачаше на един крак към банята. Без да се притеснява от гостите, тя върза влажната си коса на опашка и се облече с обичайните джинси и избеляла риза. Навехнатият й глезен бе още подут, затова вместо ботуши обу мокасини.
Мърф и Мътли дремеха под масата, докато Рейт и Дънк пиеха сутрешното си кафе. Рейт бе с дънки и риза от същата материя, Ванджи пък се бе издокарала в пола на волани като танцьорка и се държеше така, сякаш вече бяха женени с Дънк. Въртеше се около кухненската печка и приготвяше закуската.
— Добро утро, момиче — усмихна й се Дънк. — Добре ли спа?
— Не.
Веднъж да си тръгнеха тези натрапници и щеше да си отспи. Забеляза, че Ванджи е сложила ваза с цветя на масата. Какво изваждаше от фурната? Домашно приготвени бисквити! А върху един от котлоните къкреше тиган със сос.
— Не бива да стъпваш на този крак — намръщи се Рейт. — Седни и го вдигни върху стола.
Джесика се направи, че не чува и тръгна към машината за кафе. Ала Ванджи й препречи пътя.
— Моля те, Джеси, седни! Аз ще се погрижа за всичко. Как предпочиташ кафето?
— По-черно от греха. — Едва се сдържа да не изкрещи на Ванджи, че това е кухнята на Лизбет. Не й беше работа да домакинства и да се мъчи да създава уют, какъвто не бе имало тук след смъртта на баба й.
Ала Ванджи усмихнато й наля кафе и помоли своя внук:
— Рейт, помогни на Джеси.
— Нямам нужда от помощ, госпожо Марлоу! — подскочи Джесика като ужилена, но лицето й се изкриви от болка.
Рейт скочи и й помогна да се настани.
— Но имаш нужда от малко здрав разум, Джес!
— Точно така — подкрепи го Дънк.
Тя запази мълчание и се отпусна на стола. Пак бе седнал съвсем близо до нея. Твърде близо. Усещаше уханието на сапун и пяна за бръснене. Студеният душ, който бе взела, я поохлади, но за кратко. Усети как пак пламва.
Косата му бе още влажна и по челото му се виеха къдрици. Отклони поглед и подхвана:
— Дядо, тези патерици трябва да са някъде на тавана. Знам, че снощи ги търси, и Рейт ги търси, но…
— Нима? — възкликна дядо й.
Рейт посрещна спокойно погледа на възрастния човек.
— Никъде не ги открих.
— Ще погледнеш ли още веднъж, дядо?
— Искаш ли да ми помогнеш? — попита той Рейт.
— С удоволствие — скочи Рейт и излязоха. Щом се озоваха на тавана, Дънк посочи с ръка патериците и попита:
— Защо си ги оставил тук, Рейт?
— От уважение към теб и баба ми. Вие знаехте, че са тук.
— Май харесваш повече моето момиче, отколкото си очаквал?
— Ако Ванджи е пропуснала да ти каже — вдигна рамене той, — нямам никакво намерение да се женя.
— Каза ми го още по телефона. Както и аз й казах, че Джеси е твърдоглава, горда и упорита, за да стане нечия послушна съпруга.
— Тогава защо се опитвате да ни сватосвате? — завъртя в недоумение очи Рейт.
— Е, не можеш да отречеш, че вие двамата много си допаднахте — и двамата обичате конете, и двамата сте твърдоглави, упорити и горди.
— Обичам женска компания, но не дотам, че да се обвържа с някоя.
— Е, ако успееш да омаеш Джеси, няма да имам нищо против, но ако съкрушиш сърцето й, ще ти счупя главата!
— Точно това ще направя и аз, ако нараниш Ванджи.
— Аз възнамерявам да се оженя за нея, момчето ми — засегна се Дънк. — Такива са намеренията ми и открито го заявявам.
— Моите обаче не са такива.
— Разбрах. — Дънк замълча за миг и продължи: — За твое сведение — живял съм достатъчно дълго на тази земя и знам добре за какво мечтаят жените. Да вземем Лизбет. Тя можеше да бъде инатлива като Джеси, но аз знаех точно кога да й кажа „мис Лизбет“ и тя омекваше като шоколад на слънце.
— Ще имам това предвид, Дънк.
— А сега занеси патериците на Джеси, преди да се е изкатерила сама дотук.
Двамата си стиснаха ръцете в знак на уважение и се спуснаха по стълбата.
— Алилуя! — извика облекчено Джесика.
Изпи черното кафе на Ванджи, хапна няколко бисквити и наум призна, че са по-вкусни от онези, приготвяни от баба й. Но всяка положителна реакция я изпълваше с угризения, че предава паметта на покойната.
Тя пое патериците от Рейт с въздишка на облекчение, макар да усети и леко разочарование, че така няма да има претекст да се доближава до нея.
С тяхна помощ се придвижи сравнително лесно до вратата на кухнята и съобщи:
— Ще отида до конюшнята. Мърф! Мътли! Хайде.
Двете кучета възторжено завъртяха опашки.
— Ти почти не хапна — скара й се Ванджи.
— В ранчото здравата се работи. Нямам време. Трябва да нахраня животните и да ги напоя.
— Момиче, наше задължение е да забавляваме гостите, пък и с този навехнат крак не ти е мястото в обора.
Джесика не обърна внимание на думите на дядо си, отвори вратата и излезе. Утринният въздух бе свеж и прохладен. Птиците чуруликаха. От обора се носеше добре познатата й миризма на сено, коне и мокра слама.
Тя свирна с уста, за да даде знак на конете да се приближат до хранилките си. Нейният черен жребец Аламо изцвили веднага, щом Джесика се приближи до него. Горд по нрав, този кон трябваше да бъде поздравен най-напред от господарката, в противен случай мирът в обора бе застрашен.
— Добро утро, мило егоистично чудовище!
Знаеше добре, че самочувствието на високомерния жребец не се дължи единствено на щедрите й ласки. Двете кобили, Тиърдроп и Леля Лусил, щом намереха сгоден случай не криеха обожанието си. Видно бе, че за тях той е най-сексапилното четириного в ранчото. От друга страна Маркъс и Спийд, вече позастарели жребци, никога не нарушаваха установената йерархия в тяхното „конско общество“. Млад и напорист, Аламо бе всепризнатият крал.
Той захрупа сено от ръката на Джесика и запръхтя доволно, докато другите двама дорести коня приеха охотно, но без особено въодушевление, поздрава й. Тиърдроп само потри влажна муцуна в ръката й.
— Как е малкото ти? — промърмори младата жена.
Кобилката бе бременна от Аламо.
Преди време Джесика бе станала свидетел на брачния им ритуал. Заплождането на животните бе нещо обичайно за едно ранчо и не можеше да накара живеещите там да се смутят или пък да се изчервят. Безброй пъти бе наблюдавала любовните ласки между бикове и крави, жребци и кобили, петли и кокошки. Нощта, която прекара с Бъд, внезапно изникна в съзнанието й. Не беше много по-различно.
В този миг си представи Рейт Марлоу в тази роля и това я накара да се изчерви. Скри лице в гривата на Тиърдроп, но животното нервно потропна, с което й напомни, че още не е получило закуската си.
Джесика се опита да изпълни задълженията си и с разочарование установи, че не би могла да носи ведро с вода или вила сено, нито със, нито без патерици.
— Да ти помогна с нещо? — чу гласа на Рейт зад гърба си и стъписана се извърна.
— Ще се справя и сама…
— Приеми нещата такива, каквито са, Джес. Трябва ти време да се възстановиш. Кажи ми какво трябва да се направи.
Не би променила нищо, ако спори с него. Затова трябваше да му обясни как да се погрижи за животните.
— По две вили сено на всеки кон. Първо на Аламо. И двайсетлитрово ведро с вода. Внимавай с Аламо. Див е.
— Дънк вече ме предупреди — взе Рейт вилата. — Каза ми, че си купила Аламо и Тиърдроп от разпродажба на необяздени коне. Интересно…
Според Джесика обаче в този миг нямаше нищо по-интересно от движението на мускулите под ризата му всеки път, когато се навеждаше към купата сено и забождаше вилата. Изглеждаше й достатъчно силен, за да работи цял ден, без дори да се измори. Той й хвърли поглед през рамо и забеляза как го е зяпнала. Смути се и насочи вниманието си към Аламо. Конят го следеше с очи, сякаш проучваше мъжествеността му.
— Из тези места няма достатъчно пространства, за да се оставят табуни диви коне да скитат на воля — рече тя. — Освен това те са по-податливи на болести, често страдат от безводието и стават обект на похищение от страна на хищниците. На онази разпродажба отидох само да хвърля един поглед, но мигом се влюбих в дивите коне. За съжаление, можах да си позволя да купя само тези двата.
— Дънк спомена, че ако не си била ти с мекото си и добро сърце, вероятно са щели да завършат живота си в някоя кланица.
— По-скоро чувствително — поправи го тя. Само Дънк знаеше, колко уязвима бе понякога. Но след унизителния облог на Бъд нямаше да позволи никому да докосне сърцето й.
— Нищо лошо няма в това да проявяваш слабост от време на време — заяви Рейт. — Моята слабост са бездомните деца. И те като дивите коне правят всичко възможно, за да оцелеят. Много от тях остават на улицата в резултат на разпаднали се семейства.
Джесика си припомни собствената си неприязън към родителите й по време на развода им и последвалите битки за попечителство над тях със сестра й. Изчака Рейт да спомене нещо за своето собствено семейство.
— Двеста хиляди деца в тази страна са бездомни — продължи той. — По официални данни. А колко ли не са включени в този брой?
— Доколко можеш да им помогнеш, Рейт?
— Не много наистина, но поне знам как се чувстват. Родителските разпри понякога продължават и след развода и децата са най-потърпевши. Никой не им обръща внимание и те попадат в лоша среда — тъжно поклати глава той.
— Разводът на родителите ти май доста те е наранил?
— Да, така е — с горчивина отвърна Рейт. — А после и разводите на лелите ми, чичо ми, сестра ми, брат ми… Кажи ми само ако искаш да научиш как умира любовта и какво представлява животът след един развод, в състояние съм да ти разкажа много.
Сърцето на Джесика трепна. На нейното семейство му бе провървяло повече. Трите деца на Дънк и Лизбет имаха щастливи бракове, с изключение на нейните баща и майка. Сестра й — Робин, се бе омъжила още седемнадесетгодишна и така бе поставила рекорд в женитбите на млада възраст. А Дънк и Лизбет останаха заедно, докато смъртта не ги раздели. Джесика винаги бе мечтала и самата тя да изживее подобно щастие, да се появи нейният принц, да я ухажва, да се оженят и да заживеят заедно в ранчото. Но не бе родена с тяло и лице, които биха могли да привлекат мъжа на мечтите й. Бе „очаровала“ Бъд, но той всъщност се оказа гадина.
— Излиза, че не си с романтична душа…
— След като съм преживял толкова — поклати глава Рейт, — решил съм никога да не стигам до олтара. Бракът на моите баба и дядо е щастливо изключение от семейната традиция, така че не смея да се надявам. Било е случайност и толкова.
Недоволен, че не е в центъра на вниманието, Аламо сумтеше, размахваше раздразнено опашка и потрепваше с копита.
— Обязден ли е някой от тези двамата? — рязко смени темата Рейт.
— Само Тиърдроп.
— Кой го направи?
— Аз.
— Поздравления — леко подсвирна от изумление той.
Джесика усети как се изчервява и се отдалечи в другия край на обора към Тиърдроп. Но Рейт метна още две вили сено и попита:
— А кой ще обязди Аламо?
— Дядо ми е най-добрият каубой наоколо. Дълги години е бил професионален участник в родеа. Никой в северната част на щата не може да го надмине.
— На неговата възраст това граничи със самоубийство — отбеляза Рейт и подаде порция сено на двата, стари жребци и на Леля Лусил.
— Седемдесет не са чак толкова много.
Острият й тон го накара да се въздържи от забележката, че само един глупак би тръгнал да обяздва кон на такава преклонна възраст. Възпря го и обичта, която бе повече от ясно, че изпитва младата жена към Дънк Патън. Без съмнение, тя идеализираше дядо си. Нещо повече, може би дори не вярваше, че някога той ще умре.
— Никой не остава вечно млад — меко изрече Рейт и подаде последната вила сено на Тиърдроп.
— Не искам да слушам!
— И лошо правиш! — внезапно загубил търпение, извика Рейт. — Казах ти, че трябва да си държиш крака нависоко, но ти не се вслушваш в съвета ми. Погледни как се е надул!
— Аз нося отговорност за постъпките си и състоянието на крака ми си е моя работа! — вдигна непокорно брадичка Джесика. — Няма да позволя на никого да ме командва, нито мен, нито дядо ми!
Тя се обърна и тръгна към яслата на Аламо. В този миг чу нетърпеливото пръхтене на Тиърдроп.
— Спокойно, красавице — рече Рейт. — И аз имам кон… — Гласът му бе нежен, очевидно искаше да се сприятели с кобилката. — Ще ти хареса моят Коди. Много е търпелив. Бездомните деца го обожават, а иначе те трудно се доверяват на някого. Особено на ченге, но ченге на кон е нещо друго. Не могат да му устоят.
От другия край на обора Джесика видя как жребецът върти очи, разгневен, че някой обръща толкова внимание на неговата кобила. И на Джесика не й харесваше. Тонът на Рейт бе примамлив, сигурно със същия тон разговаряше и с бездомните деца. Стана й досадно. Още повече, че видя как Тиърдроп отвръща на ласките му и опира влажен нос в рамото му.
Аламо изцвили ревниво и ритна с копито преградата на яслата. Джесика хвана с две ръце главата на жребеца и го погледна право в очите:
— Хей, та той е само един мъж! Успокой се или ще ти сложа юзди — погали го тя.
Ала конят не се отпусна и продължи да следи с очи Рейт, който тъкмо се приближи към Джесика.
— Само един мъж… — повтори тя с желанието да уязви Рейт. Зарови пръсти в гривата на Аламо и потри нос о неговия. — Не е расов като теб.
— Не съм ли? — промърмори Рейт. — Май си прекалила с конската компания… госпожице!
Госпожице?! В мечтите й принцът винаги я наричаше така.
В този миг Аламо разтърси глава и я бутна. Тя политна назад към Рейт, изпусна патериците и добре че младия мъж бе наблизо, за да я задържи. Едната му ръка се плъзна под гърдите й, а другата здраво я прихвана през кръста. Бедрата му се опряха в нейните и той прошепна в ухото й:
— Спокойно, спокойно, госпожице…
Тя едва успя да овладее възмущението си. Сърцето й биеше до полуда. Знаеше, че той усеща ударите му под дланта си. С лявата си ръка бе покрил лявата й гърда, сякаш искаше да усети скоростта на туптенето. Джесика напълно обезумя, усещайки топлите му влажни устни да целуват врата й точно в извивката между раменете. Краката й омекнаха и тя прошепна:
— Рейт…
— Какво? — обърна я той към себе си и надникна в очите й. Бяха потъмнели от желание. Тя вдигна пламнало лице, изви шия и срещна устните му.
Погали гърдата й — усети я обла и твърда под дланта му, със стегнато зърно.
— Какво искаш, Джес? Малко романтика?
Той покри устните й и тя колебливо отвърна на целувката му. Рейт плъзна език и докосна нейния, а с палеца си продължи да докосва зърното й. Джесика не издържаше. Нито пък той.
Дънките му бяха отеснели по понятни причини. Май бе забравил, че Джесика не е най-прекрасната, най-неудържимата жена, която бе целувал. Бе го възбудила само за миг, сякаш бяха прекарали заедно по-голямата част от живота си. Чувстваше се прекрасно с нея.
Зад обора се разнесе кукуригането на любимия петел на Дънк. Острият звук прониза съзнанието й и тя проумя какво се бе случило току-що. Бе се целувала с Рейт. Истински. Бе се оставила в ръцете му и бе му дала да разбере колко силно й въздейства неговото присъствие.
Отдръпна се назад и отстрани ръката му от гръдта си. Но той не бързаше да свали другата от кръста й.
— И сега? — Гласът му издаваше напиращото желание.
— Ако Аламо не ме бе блъснал, никога нямаше да…
— Е, все пак не се нахвърли върху мен с патериците.
— Нямах кога. Пусни ме…
— Не. Доста време стоя права.
— Аз…
Той я вдигна на ръце и я положи върху купата сено.
— Случвало ли ти се е някога да признаеш слабостта си, Джес?
Точно в този миг се чувстваше ужасно слаба, но не възнамеряваше да прави признания. Той се бе изправил пред нея с ръце върху хълбоците си, нехаещ, че точно на равнището на очите й под джинсите му се очертава подутината издаваща възбудата му. Джесика положи неимоверни усилия да отмести поглед. Очите му предизвикателно я пронизваха.
— И ти не си по-добре — промърмори той, забелязал втвърдените й от желание зърна. Вдигна патериците и й ги подаде.
— Благодаря.
— За нищо — взе той маркуча и започна да пълни ведрото. — Сам ще свърша останалото. Върви навън.
Джесика едва се привдигна, но се подчини. Бе загубила самообладание, но бързо идваше на себе си.
Прибра се в къщата. Май Рейт липсваше на градските красавици. Тя не си правеше никакви илюзии, макар че разменената целувка я караше да се чувства като Пепеляшка в най-щастливия миг от живота си.