Роузан Уилямс
Търси се съпруг (13)

Тринадесета глава

Джесика паркира камиона на Дънк в първото свободно място, което откри, а то бе доста далеч от дома на Ванджи, но на същата улица. Мерна колата на родителите си, както и фургона на Робин и Кит, паркиран отзад като убежище за роднините.

И спортната кола на Рейт бе там.

Тя си пое дълбоко дъх и слезе от камиона. Улицата бе оградена и от двете страни с дървета. Повечето бяха ниски, а къщите с огромни прозорци, типично за Сан Франциско.

От прочутата мъгла на града нямаше и помен. Дънк бе споменал предния ден, че времето е горещо.

— Облечи си лятната рокля — нареди й той. — Розовата.

Като че ли имаше друга рокля в гардероба си, освен новата, която никой не бе виждал. Не го послуша и не си я сложи, макар че я бе напъхала в багажа. Бе облякла блуза без ръкави и чисти джинси и бе пуснала косата си свободно да пада върху раменете. Поне това щеше да се хареса на дядо й.

Да не говорим пък какво щеше да си помисли Рейт.

Тя измъкна тежкия куфар и го помъкна към къщата. Забеляза Рейт и забави ход.

— Аз ще пренеса багажа ти — извика той от предните стълби.

— И сама ще се справя. Не се тревожи.

— Ти не си ми господарка повече, Джес. — Той взе насила куфара й. — Тук съм в свои води.

Той не помръдваше, а тя нямаше сили да вдигне очи. Насочи ги към колана му. Грешка! После към гърдите му. Отново грешка! Всеки сантиметър от стройното му тяло и красивото лице бяха свързани с някакъв спомен.

— Преди да влезеш, искам да ти кажа, че докторът е изпратил касетата, заснета от Бетси, на Дънк. Точно сега всички възрастни са се събрали да я гледат.

— Вече я видях.

— Страхотно представление, Джеси — присви устни той. — Би могла да получиш „Оскар“.

Сега тя срещна погледа му.

— И ти би могъл. Моят герой!

С куфара в една ръка, Рейт й предложи лакътя си.

— Да влизаме. Дон и Бет са нетърпеливи да те видят. Както и всички останали с изключение на хората от семейство Марлоу, които са твърде заети да се карат и да се мразят.

— Това сигурно ти е неприятно… — Тя се опитваше да не обръща внимание на докосването му.

— Атмосферата е напрегната — потвърди Рейт. — Но те все пак са си сложили юзди поради специалния случай.

— Това се отнася и за нас — без да се усети, произнесе тя на глас мислите си.

— А! Най-сетне се разприказвахме.

— Ако си в лоши отношения с някого, бих искала да знам за това — рече Джесика, като колебливо остана на вратата.

— Само с теб. — Той стисна лакътя й. — С никой друг.

— Моля те да не вдигаш шум заради дядо ми и Ванджи, Рейт.

— Няма, ако и ти не го правиш. — Той я преведе през вратата.

Сред шумотевицата, вдигната от семейство Патън, поздравяващо топло появата й, на Джесика не й остана много време да мисли. Бе задушена в прегръдки и възторжено аплодирана за „ролята й“ във филма.

— Къде е розовата рокля, момиче? — начумери се Дънк, но все пак изказа одобрението си за прическата й и я прегърна. Ванджи стоеше до него и чакаше своя ред.

Рейт забеляза, че Дон, Бет, Робин и Кит бяха наобиколили Джесика в гостната. Собствената му майка седеше в единия край на стаята, заобиколена от своите временни съюзници, а баща му бе в другия, седнал сред поддръжниците на Марлоу. И двамата бяха официално разделени с последните си брачни партньори.

За щастие, семейство Патън бе нещо като буфер между двата враждуващи лагера.

Той приближи Ванджи и я попита:

— Къде да оставя куфара на Джеси?

— В твоята кола.

— Какво?!

— Тук няма повече място, Рейт. Тя може да преспи у вас, в твоята гостна.

— Виж, Джеси и аз…

— Къде искаш да сложа куфара на Джеси, Ванджи? — попита Дънк.

— Рейт току-що любезно предложи да я приюти у дома си — усмихна се тя на внука си.

— Прекрасно! — Дънк го плесна по рамото. — Оставям тогава багажа на Джесика в твои ръце.

— Джеси няма да се съгласи — предупреди ги Рейт.

— Дънкан ще я убеди — целуна го баба му и остави светлорозова следа върху бузата му.

— Имам ли и аз такава следа, Ванджи?

— Да. Аз всъщност съм те белязала като моя собственост по този начин — подразни го тя. — Върви да съобщиш новината на Джеси.

Дънк се отдалечи да изпълни заръката. Рейт побърза да намери убежище в кабинета, но за съжаление там завари децата на Робин да гледат детски рисувани филми.

— Мога ли да погледам с вас?

Те бяха така отнесени в действието, че нито го чуха, нито му отговориха. Затова той се настани пред телевизора в очакване да чуе избухването на Джесика.

Тя тъкмо разказваше някаква случка с Аламо на свой братовчед, когато Дънк я потупа по рамото.

— Извинявай — рече й той. — Искаш ли да разбереш къде ще нощуваш? Ела с мен.

— Трябва да окача роклята по-скоро. — Тя го последва по стълбите. — И Рут и другите продавачки настояваха да я държа на закачалка цяла нощ.

Дънк я водеше из хола и й показваше стаите на гостите. Накрая я въведе в собствената си спалня.

— А аз къде ще спя? — попита го Джесика.

— У Рейт. Той има прекрасно канапе в гостната си.

— Рейт?! — Тя бе стъписана.

— Да. Вие двамата без друго имате да уреждате някои неща. Какво по-добро място от дома му?

— Дядо, никога не съм чувала по…

— Затвори си устата, момиче, и ме изслушай! Къщата на Ванджи е препълнена. Дори отзад сме опънали палатки и навеси.

— Тогава ще си намеря мотел.

— Точно сега ще ти е трудничко. Всичко в радиус от стотина километра е заето от Асоциацията на американските медици. Не, госпожице. Няма да стане.

— Жилището на Рейт не може да е единствената възможност.

— Е, така каза и той, но все пак днес е нашият сватбен ден и гостите са длъжни да се подчиняват на желанията на булката. Ти и Рейт можете да налагате желанията си, когато се зажените.

— Това ще стане на куково лято! — изсмя се Джеси.

— В живота често се случват неочаквани неща, момиче. И не искам да чувам повече за недоволството ти. Припомни си добрите маниери и не се отказвай от тях, докато не се прибереш в ранчото.

— Да, дядо. Това е твоята сватба все пак, не моята.

Той обви с ръка раменете й.

— Скоро ще дойде и твоят ден. Ще видиш. Твоят принц вече е пленил сърцето ти. Така е винаги с истинската любов.

На вратата се почука.

— Дънк? Може ли да вляза? — Беше Ванджи.

— Да. Заповядай!

Тя отвори вратата. Изглеждаше разтревожена.

— Обадиха се от ресторанта. В залата, която бяхме ангажирали за довечера, се спукала тръба и сега не могат да ни приемат. Какво ще правим?

Дънк сви вежди и се замисли.

— Да поръчаме пица?

— Хм… А къде можем да намерим толкова много пици наведнъж?

— Ами ще поръчаме по пет-шест пици в няколко различни места. Така няма да затрудним никого.

— Дънкан, ти си чудесен! Ще впрегна Рейт в тази работа. Знаеш ли, това може и да е за добро. Всички ще си отдъхнат и ще се наспят.

— И няма да се обличат специално — вметна Джесика.

— Разказа ли ти Дънк за недостига от стаи, миличка?

Сега бяха нужни добрите маниери.

— Да. Много мило от страна на Рейт, че ще ме приюти.

— Не е ли мъж-мечта? — Ванджи помаха с ръка и изчезна.

— Да, мечта, истински принц — измърмори Джесика.

— А не ти ли се иска да беше твоят принц, момиче? Кажи ми истината. — Очите на Дънк потърсиха нейните.

— Да — призна тя след известно време. — Дай да сменим темата. Как ти дойде наум за пица?

— Ужасявах се при мисълта, че трябва да си сложа вратовръзка за ресторанта.

Джесика се разсмя.

 

 

— Точно така — говореше Рейт по телефона. — Шест комбинирани. Без аншоа.

— Това бе последната поръчка.

Всяко нещо си дойде на мястото в навечерието на сватбата. Бяха купили вино и алкохолни напитки.

Рейт не знаеше къде е Джесика, но се учудваше защо не е чул все още избухването.

— Точно така. Адресът е „Кепуел Плейс“ 799. В шест часа. Благодаря.

Той остави слушалката и си помисли, че пицата със сигурност е едно от любимите ястия на малките скитници.

— Как върви? — Ванджи показа глава през вратата.

— Добре. И тъй като вечерята е неофициална, имаш ли нещо против Тим Уейвърли да се присъедини към нас?

— Веднага го извикай! — Тя го целуна и излезе.

Рейт набра номера на приюта, в който живееше Том. За щастие, момчето бе там.

— Охо-хо! — зарадва се Тим, щом чу поканата за пица при бабата на Рейт, който му продиктува адреса и му обясни как да стигне по-бързо.

Щом приключиха разговора, в кабинета влезе Джесика с две чаши уиски.

— Надявам се, че едната е за мен — каза Рейт.

— За теб е. Наздраве!

— По какъв случай?

— Като благодарност за поканата да спя у вас. Предполагам, че няма какво повече да кажеш за ситуацията.

— Вероятно по-малко от теб — усмихна се той. — Аз не спорих така разгорещено и упорито.

Тя се настани на канапето до него и за първи път не го обвини, че греши.

— Започна ли вече работа в някоя канцелария?

— Не още. Започвам след сватбата — рече той и отпи глътка. — Как е Коди?

— Добре. Чуй само какъв глупав разговор водим.

— Така е.

— Започнах да харесвам Ванджи, Рейт.

— Ще я заобичаш след време, Джес. — Той гледаше дъното на чашата. — Прекарах чудесни мигове с твоите роднини тези дни. Те са толкова… щастливи.

— Щастливо задомени, искаш да кажеш. И те те харесват. Откога децата на Робин ти казват „чичо Рейт“?

— Ами още от първия ден. Поносих ги на раменете си… Такива работи… — Той вдигна поглед. — Липсваше ми. Още от случката в кръчмата.

— И ти ми липсваше.

Рейт се изправи така рязко, че Джесика подскочи. Той заключи вратата, опря се с гръб на нея и погледна Джеси.

— Ела, Джес. Целуни ме.

Тя се втурна към него. В прегръдките му се чувстваше прекрасно. Чувстваше се защитена от всички беди, дори и от бурята. Рейт… Обичаше го толкова много!

Чувствата и желанието й проличаха от целувката, на която той отвърна със страст. Целуваше я неспирно, галейки меката коприна на блестящите й коси. Напипвайки цицината, ръката му замря.

— Какво е това?

— Един урок, който усвоих доста болезнено.

— Къде? Кога? Боже мой, Джес! Ти си пострадала, след като съм си тръгнал?

— Вече ми мина. Хайде да седнем и ще ти разкажа всичко.

Той я прегърна и седнаха на канапето.

— Пострадала си, след като съм си тръгнал — повтори той със смръщено чело.

Наслаждавайки се на сигурността и защитата, която й даваха ръцете му, тя му разказа какво се бе случило.

— Не биваше да си тръгвам — разкайваше се Рейт. — Оставих те сам-сама.

— Рейт, аз бих могла да назнача някого още същия ден. Пострадах заради глупавата си гордост, а не защото ти си тръгна. Вече знам, че не мога да разчитам само на себе си. Това не ми бе минавало през ум.

Той притегли главата й върху гърдите си.

— Можела си да умреш.

— Съдбата бе милостива към мен.

— Аз трябваше да те спася. Ако бях там, заедно щяхме да вържем конете и заедно да тръгнем към къщата. Дори можехме да сме на сигурно и топло в леглото.

— Заедно — кимна тя.

— Джес, аз съм същински глупак. Влюбих се в теб, но…

— Влюбил си се?

— И още съм влюбен — произнесе нещастно Рейт. — Безсилен съм да се преборя с това. Вече не искам само секс. Вече изпитвам нещо много повече, с което не мога да се справя.

— И аз те обикнах… — Джесика прокара пръсти по очертанията на брадичката му.

Целунаха се. Рейт се възбуди от докосването на пръстите й, усещаше нежната й покана. Бе готов да срине стената, която сам бе изградил между себе си и любовта.

Тя бе мила и топла, готова да го обича. Беше единствената жена, която си струваше да има. Само за себе си. И да заживее с надеждата, която тя му вдъхваше.

— Искам да ме любиш, Рейт — прошепна Джесика.

— Да… — Гласът му бе дрезгав от вълнение. — Тук! Сега…

Прегърнати, те се отпуснаха на канапето. Той целуна гърдите й, а тя си играеше с косъмчетата по гърдите му.

— Рейт? — На вратата се почука. Бе Дънк. — Тим Уейвърли е тук!