Роузан Уилямс
Търси се съпруг (3)

Трета глава

Джесика го изгледа подозрително, когато той се насочи към креслото й, пъхнал палци под колана на панталоните си. Бе се преоблякъл в сиви панталони и тънка бяла риза. Очите му неудържимо я привличаха с неопределимия нюанс на синия си цвят. Напомняха й дълбоките води на езерото Морният Глори, където навремето Дънк я бе научил да лови пъстърва. Джесика бе слисана. Изпита същото чувство на неизвестност и предизвикателство, както когато за пръв път бе зърнала езерото. Бездънно, виолетово-синьо, с обрасли в диви цветя и храсти брегове, закътано високо в планините… Сърцето й потръпна в очакване, в съзнанието й хаотично се заблъскаха противоречиви мисли и душата й сякаш се пробуди за нов живот. Някъде отдалеч като през мъгла дочу гласа на Рейт:

— Къде са другите?

Той пристъпи и се приведе над креслото, като опря длани върху дръжките.

— Те са… — Джесика се задъха. — Горе на тавана. Търсят едни стари патерици.

— Патерици ли?! — произнесе Рейт възмутено.

— Отпреди трийсетина години са, когато дядо си счупил крака. — Джесика упорито гледаше пред себе си, за да избегне погледа му. — При едно обяздване го хвърлил кон…

Рейт не бе закопчал яката си и тя несъзнателно плъзна поглед по загорелия му от слънцето врат. Докъде ли стигаше бронзовият загар? Уплашена от мислите си, тя затвори очи. От горния етаж долиташе шум от стъпките на Ванджи и Дънк и приглушените им гласове. Внезапно усети топлината, която излъчваше Рейт. Тя проникна в нея и я изпълни цялата. В душата й се прокраднаха неосъзнати желания…

— Няма нужда постоянно да ми натрапваш вниманието си! — окопити се тя. — Не е станало кой знае какво.

Разочарован и смутен, той се изправи и отново пъхна палци в колана си.

— Значи си по-добре…

— Веднъж да намерят тези проклети патерици и няма да имам нужда от ничия помощ.

След малко Дънк и Ванджи слязоха по стълбата. Целите бяха в прахоляк.

— Не можахме да ги намерим! Къде съм ги пъхнал? — затюхка се Дънк. — Момче, нали нямаш нещо против да помогнеш на внучката ми?

Джесика забеляза как иронично се изкривиха устните на Рейт. Очевидно идеята не го ентусиазира, но той промърмори:

— На твое разположение съм, Джес.

— Дядо, тези патерици трябва да са горе! Видях ги скоро. Те… Дядо, я ела тук!

Дънк обаче се шмугна в кухнята, следван от Ванджи.

— Вечерята е почти готова — извика той през рамо. — Идвайте!

— Прекрасно! — ядосано процеди Джесика и се изправи. Внимателно стъпи на здравия си крак с намерението да заподскача до кухнята. Но Рейт обви с ръце кръста й и прошепна:

— Престани с този инат! Ще ти помогна. Достойнството ти няма да пострада…

— Махни се от пътя ми!

Но той не помръдна.

— Като подскачаш, можеш да си навехнеш и другия крак или да влошиш състоянието на изкълчения глезен.

Ти си този, който влошава всичко, едва се въздържа да не изкрещи. По-малко от час бе минал от пристигането му, а вече всичко бе с главата надолу. Налагаше й се да дели банята си с него, вместо с достопочтената матрона, както бе очаквала. Сигурно щеше безкрайно да си тананика под душа, огледалото вечно да е в пара и… Само да успееше да спипа за минутка дядо си насаме, щеше да му даде да разбере.

От кухнята долиташе тракането на тенджери и тигани. Джесика стисна зъби и подскочи на здравия си крак.

Рейт се пресегна и отново я прихвана. Вдигна я на ръце с лекота, както и по-рано, и на нея не й остана нищо друго, освен да се примири. Само изсъска:

— Върви по дяволите, Рейт!

— Успокой се! Трябва да погледнеш истината в очите и да престанеш да се съпротивляваш.

— Рейт, ненавиждам, когато някой се държи с мен като с безпомощна лигла! Няма да позволя на грубиян като теб да…

— Не съм грубиян! — прекъсна я рязко той. — Само мъж. Нима толкова дълго не си виждала мъж, че си забравила от каква полза може да ти бъде?

Джесика усети горещия му дъх по лицето си и сърцето му лудо да бие под дланта й. Вдъхна с разширени ноздри уханието на кожата му. Главата й се замая.

— Не ми е нужна ничия помощ, особено от мъж…

— Възражението й прозвуча неубедително. Прегръдката на Рейт бе толкова силна, че се задъхваше. Горещите му устни докоснаха ухото й.

— Всеки има нужда от помощ понякога. Дори и ти, Джес.

— Аз нямам…

— Точно сега имаш нужда — промърмори Рейт. — Не се инати повече. Нищо няма да спечелиш.

Джесика не разбра какво я накара да кимне в знак на съгласие. Импулсивно обви с ръце врата му и се притисна към него. Само в мечтите и в сънищата й се бе случвало да лежи в прегръдките на мъж, комуто не бе в състояние да устои. Само в мечтите си бе женствена и очарователна, както в този миг.

Как го постигна той? Защо я караше да се чувства лека като перце, блажено безплътна? Как я подчини на мъжката си сила и власт? Загадка…

— Гладна ли си, Джес? — шепнешком я попита Рейт и дъхът му отново опари ухото й.

Добре съзнаваше какво става, но не бе в състояние да устои на желанието да я погали. Може би бе прекарал твърде дълго време без жена до себе си, лениво си помисли той. Или бе просто… Не, не бива да се самозалъгва. Джес го караше да се чувства прелъстителен и сексапилен. Съпротивата й бе истинско предизвикателство за него. Да, реши той, като докосна с устни ухото й, сексът бе изходът. Упоритостта й го караше да се опита да премерят силите си. Просто и ясно. Възможността да укроти опърничавата Джес го възбуждаше неимоверно. Едва ли щеше да трае дълго, успокои се той.

Зачервена от притеснение, тя обаче продължи битката.

— Грубиян! — злостно изстреля за втори път.

И той отново я притисна силно към себе си.

— Престани, Рейт! Няма да успееш да ме омаеш нито с приказки, нито… със сила!

Пресекващият й глас го убеди колко силно бе въздействието му върху нея. Щеше да я укроти. Скоро. Много скоро.

Ванджи и Дънк вече се бяха настанили на масата, когато той я донесе на ръце минута по-късно. Двамата отпиваха от виното си, нехаещи дали ще имат компания за вечерята, или не.

Джесика се настани до Рейт, точно срещу дядо си и мигом забеляза погледа, който бе вперил във Ванджи над ръба на чашата си. Изглеждаше безсрамно заслепен, безразличен към всички останали.

Джесика се покашля два пъти, за да привлече вниманието му.

— Можем ли да се присъединим към тоста ви, дядо?

— А, разбира се — подаде им Дънк чаши и наля вино. — Пиехме за двойния успех на ранчото.

Неуверено Джесика протегна ръка за наздравица. Надяваше се, че ако пийне порядъчно количество червено вино ще приспи вълнението, което й причиняваше присъствието на Рейт. Самият той усложни още повече нещата, като приседна съвсем близо до нея. Или си въобразяваше и горещите вълни, които я заливаха, се дължаха единствено на топлата вечер.

Последните лъчи на залязващото слънце позлатяваха небето. Злато. Тъмно злато, кехлибар… Като косата на Рейт. Безуспешно се мъчеше да не поглежда към него.

Щом Дънк сервира сочните ребърца, полети със сос чили, Ванджи започна да разказва как е прекарала детството си в едно животновъдно ранчо в Тексас. Джесика слушаше привидно спокойно, тайно измъчвана от угризения. Дали покойната й баба Лизбет би одобрила Дънк да ухажва друга жена?

Решила, че Дънк е напълно оглупял, Джесика отбеляза язвително:

— Не говорите като човек от Тексас, госпожо.

Ванджи се намръщи.

— Джеси, момиче — подхвана тя с интонацията на Дънк, — отвикнала съм. Е, понякога си припомням…

— … някои ругатни — усмихнато вметна Рейт.

— Е, простено ми е, нали? — мило попита Ванджи.

— Да — отвърна Дънк. — И ние с Джеси понякога говорим на колоритния местен диалект.

И Дънк, и Ванджи отново впиха очи един в друг, сякаш неочаквано се бяха озовали в райска градина.

Джесика изпи доста вино, за да потуши смута в душата си. Не вярваше в любовта от пръв поглед. Както и в твърдението на Дънк, че рано или късно ще се появи нейният принц. Рейт не влизаше в сметките.

— Рейт — подхвана Ванджи, — разкажи някой полицейски случай от Сан Франциско.

Рейт поклати глава. Джесика усети погледа му върху себе си. Лакътят му докосваше нейния. Посегна към чашата си, но тя бе празна.

— Винаги ли си живяла в ранчото, Джес? — вместо това попита Рейт.

— Не.

— В по-голямата част от времето — поде Дънк.

— Тук прекарваше ваканциите и всички празници, с мен и с Лизбет, след като баща й, моят син Дон, и майка й се преместиха в Лос Анджелис. Те никога не са харесвали живота в ранчото, но моето момиченце го обожава от малка. Аз и Лизбет я научихме да живее, както са живели предците ни.

— Да, правилно… — въздъхна Ванджи очарована.

— Рейт, и брат му също прекарваха летата в ранчото на сестра ми в Тексас.

— Не забравяй защо летувахме там — остро се намеси Рейт.

— Родителите им се развеждаха и водеха битка за попечителството над децата — обясни Ванджи. — Някои хора просто не си подхождат и не бива да се женят, но опитай се да им го кажеш преди сватбата. За да те разберат, се налага сами да си счупят главите.

— Както всички в семейството — вдигна вежди Рейт, — с изключение на теб и дядо Лийланд… И мен.

— Сега не е времето, нито мястото, Рейт, да говорим за проблемите на семейството. Та както казвах, той се научи да язди и да мята ласо в ранчото. Никой не се учуди, когато по-късно стана конен полицай, един от най-опитните, мога да ви уверя…

— Имаш ли братя и сестри, Джес? — намеси се Рейт, недоволен от приказките на баба си.

— Една омъжена сестра — кимна Джесика. — И тя като мама и татко предпочита Лос Анджелис.

С това се изчерпа приносът на Джесика към темата. След горчивите думи на Рейт за семейството му, не бе уместно да изтъква, че почти всичките й роднини имаха щастливи бракове.

— Не знам какво щях да правя без моето момиченце през всичките тези години — каза Дънк. — Най-добрият помощник, който съм имал. Познава конете, разбира всичко за добитъка и…

— При такъв добър учител като теб, дядо, какво си очаквал — намеси се Джесика.

Вероятно Рейт се чувстваше не на място тук и се проклинаше, че бе стъпил в земите на ранчото. Джесика си припомни как той важно слезе от колата и се запита какво ли си бе помислил, когато я видя за пръв път. Добре си спомняше разочарованието на тримата си кандидати, пристигнали по обявата във вестника. Бог да благослови прахоляка и конската пот, които й спестиха ред разочарования.

— Тук е по-красиво, отколкото очаквах — каза Рейт, зареял поглед в далечината.

— Напомня Уайоминг и Монтана — додаде Дънк.

— Прекрасно е — съгласи се Ванджи. — Не си ли доволен, че дойде с мен, Рейт?

— Добре е да се откъснеш за малко от динамиката на града — призна той. Разклати виното в чашата си и погледна към Джесика. — Сигурно е прекрасно да яздиш наоколо?

— Да, виж какви необятни пространства — възкликна Дънк. — Ако обичаш да ловиш риба, Рейт, Джесика може да те заведе до езерото Морнинг Глори. За мен е твърде далеч, на тези години не бих издържал да яздя дотам, така че можеш да вземеш моя кон.

— Благодаря ти, Дънк, но кой ще се грижи за баба ми, ако аз и Джесика отидем на риба?

— Повярвай ми, момко, аз съм почтен човек, джентълмен! Питай когото щеш. Всеки ще го потвърди. Думата на Дънк Патън на две не става. Но я помисли, ти можеш ли да се отнасяш по същия почтен начин с Джесика?

— Дядо! — ядоса се тя. — Аз да не съм храст! След като съм тук на масата и съм ваш събеседник, можеш поне да ме попиташ! Освен това мога сама да се грижа за себе си.

— Разбира се, разбира се… Не знам какво ме прихвана — запелтечи Дънк объркано.

— Имаш думата ми! — протегна Рейт ръка на Дънк.

Джесика се озърна и разбра, че единствено тя се изплаши от тази проява на откровена мъжка солидарност. Налагаше се да поговори колкото е възможно по-скоро с дядо си и да му даде да разбере за дългия му език. Държеше се като средновековен сатрап!

А участието на Рейт в старомодното сватосване на Дънк Джесика намираше обезпокоително. Струваше й се, че уважението, което гостенинът дължи на домакина на дома, в който е отседнал, не означава нищо за Рейт.

— Твърде заета съм, за да ходя на риболов с когото и да било — заяви тя. — Тази седмица трябва да поправя оградата в края на долината. Старата за нищо не става.

— Няма работа, която да не може да почака седмица-две — вдигна рамене Дънк. — Ще ти се отрази добре, момиче. Знам колко обичаш да ходиш за риба.

Джесика отчаяно се мъчеше да измисли друго извинение, когато Рейт се обади:

— Може би глезенът няма да й позволи да язди или да ходи през следващите няколко дни.

Неволно изпита благодарност към него и в същото време се ядоса на себе си, че сама не бе изтъкнала очевидното.

След това проумя, че в действителност Рейт е целял собственото си измъкване. Оказа се любезно отблъсната. Това й причини по-силна болка, отколкото ако го бе направил открито.

 

 

След ден-два, успокои се Джесика, дядо й и Ванджи трябваше да вземат решение какво възнамеряват да правят. След това Рейт щеше да си замине и всичко да бъде наред.

Навън съвсем притъмня и Дънк запали две газени лампи. След като се нахраниха, Рейт му помогна да разчистят масата и донесе нова торбичка с лед.

— Как си, Джес? — попита я той. — Боли ли?

— Не. Ледът ми помогна.

Помогна й наистина да издържи на докосването му.

През отворения прозорец на кухнята долитаха гласовете на Дънк и Ванджи. Тъжно си спомни колко много се бяха обичали дядо й и Лизбет. Колко ли време щеше да издържи той, преди да извърши предателство пред паметта на Лизбет и да целуне Ванджи? Не много, ако съдеше по това, което чуваше.

— Не ми се ще да мисля какво би казал дядо ми, ако види как вдовицата му прави мили очи на друг — рече Рейт. — Дали и баба ти би се възмутила от Дънк?

— Тя винаги е искала той да е щастлив, но не и да оглупява, сигурна съм в това — кимна Джесика. — Двамата с Ванджи се държат като влюбени тийнейджъри.

— Няма и помен от предпазливост и приличие. Това не ми харесва.

— Съгласна съм с теб — сведе очи Джесика. Така й се искаше да го погали по косата, която меко проблясваше на светлината. Впери поглед през прозореца. Беше ясна нощ, с безброй звезди. Червеното вино й бе дошло много. И Рейт Марлоу й бе в повече. Галеше с длан стъпалото на крака й и тя се разтапяше от удоволствие, представяйки си, че е Пепеляшка, на която в този миг принцът обува златната пантофка.

— Отокът почти е спаднал — промърмори той. — Добре. Не ти ли се струва, че стана много тихо?

— Твърде тихо — съгласи се Джесика.

— Какво ли правят?

— Бог знае.

— Може би единият е влязъл в банята.

— Може…

В този миг Джесика си спомни, че ще трябва да дели собствената си баня с Рейт. Погледна го и с учудване забеляза, че се е отнесъл нанякъде, забравил за Дънк и Ванджи.

— Ти имаш най-фините глезени, които съм виждал, Джес — произнесе той, като масажираше пръстите й. Ходилото й все още беше в дланта му.

— Ти… Ти просто имаш дълги пръсти — рече тя смутено.

И най-сините очи, най-широките рамене, най-прекрасната кехлибареноруса коса.

— Не можеш ли просто да приемеш един комплимент? — насмешливо я попита той.

— Хей, вие там! — провикна се Дънк през прозореца. — С Ванджи ще поизлезем малко. Няма да ходим надалече. Ще изведем Мърф и Мътли. Как е глезенът, Рейт?

— Оправя се. И не забравяй как трябва да се държи един джентълмен по време на разходка с дама.

— Думата ми е като скала, момчето ми — махна му Дънк.

— Дано — промърмори Рейт и се обърна отново към Джеси. Загледа се в пръстите си, обвили глезена й. Кожата й бе нежна и топла. Прииска му се да плъзне ръка по-нагоре, да докосне коляното й, бедрото…

Тя не приемаше комплименти, камо ли ласки. А ако Дънк опита същото с баба му? Не!

Бързо сложи торбичката с лед на глезена й и го уви с хавлиената кърпа.

— Благодаря — облекчено промълви Джесика. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Провери отново на тавана за онези патерици.

Последното нещо, за което би се сетил!

— Как да стигна там?

— В пералнята, точно до кухнята, има дървена стълба, която води към тавана. Осветлението се включва автоматично.

— Джес, не ми е неприятно да те нося.

— На мен ми е неприятно!

— Аха… Каза го повече от ясно.

Отново бе вдигнала гордо брадичка. Но изглеждаше така, сякаш имаше нужда от дълга и страстна целувка повече, отколкото от патерици. Рейт се завъртя рязко, за да не се подчини на импулса си. Откри стълбата и се качи на тавана. Пространството бе затрупано с прашни стари предмети, ненужни лампи, продънени кресла. В средата се мъдреше огромен сандък от кедрово дърво, на който бяха облегнати патериците.

Рейт ужасен поклати глава, осъзнавайки на какво бяха способни баба му и дядото на Джесика, само и само да сватосат внуците си.

Джесика бе закуцукала на верандата и съзерцаваше звездите. Прекрасна нощ за романтични разходки, но Дънк и Ванджи едва ли щяха да го забележат, увлечени един в друг. Вероятно в този миг се целуваха. Представи си как те с Рейт се целуват и почувства как дълбоко у нея се надига желание.

Надяваше се да открие патериците. Подозираше, че Ванджи и дядо й не си бяха дали труд да ги търсят много-много, за да ги принудят да се сближат с Рейт.

Къде ли се бавеше той? Когато беше до нея, не усещаше как времето лети. Чу проскърцването на кухненската врата и сърцето й трепна.

— Никакви патерици не открих — рече той и приседна до нея.

— О! Нима?

Трудно й бе да повярва, че Дънк и Ванджи не заговорничат, но доказателството бе налице.

— Благодаря ти, все пак.

— За нищо. Не се тревожи.

Но самият той бе разтревожен, защото докато бе на тавана, го споходи мисълта да я занесе в леглото си. Искаше я.

Дали щеше да спечели, или да загуби битката? Кой знае…