Ендрю Мейсън
Може би съм чакала теб (2)

II

… Тичаше през гъсталака, лианите я шибаха по лицето. Беше горещо и задушно и тя копнееше за езеро или поток, където да се изкъпе. Внезапно съвсем наблизо дочу грохота на падаща вода. Тъкмо се канеше да хукне по посока на водопада, когато отнякъде се появи Робърт и заплашително вдигна ръка. „Не го прави!“ — изрече той и отново изчезна.

В този момент иззвъня телефон и Рейчъл сепнато подскочи. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че си е вкъщи и лежи в собственото си легло, и че няма никаква джунгла наоколо. Простена и отново се отпусна назад, но неумолимият звън не я оставяше на мира.

— Да, моля? — измърмори сънено, след като с мъка се довлече до хола.

Обаждаше се Робърт.

— Моля те да ме извиниш, че снощи бях толкова… непохватен — съкрушено започна той. — Но пихме малко повечко и…

— Пихме!

— Та ти изпразни у дома цяла бутилка вино, не си ли спомняш?

— Напротив.

Рейчъл притисна слепоочието си, където ужасно я болеше. Определено това не беше най-доброто вино, което беше пила някога. Вечерта се бе оказала истинска катастрофа във всяко едно отношение.

— Какво искаш? — попита твърде нелюбезно.

— Исках да ти предложа да закусим заедно — измънка той. — Така бихме могли да поговорим още веднъж за конкурса и за твоето участие в него — сега вече на трезва глава.

Тя отново си спомни снощната им кавга. Робърт беше й съобщил, че се кани да участва в конкурса на Клъски, и когато разбра, че и нейното намерение е такова, много се ядоса.

„Аз се надявах да ми помогнеш!“ — беше й казал обвиняващо. Явно никак не се интересуваше от личните й амбиции.

— Какво толкова има да обсъждаме? — възрази сърдито Рейчъл. — Ние…

— Ние просто бяхме пийнали малко повече — прекъсна я той. — Смятам, че трябва да поговорим още веднъж по този въпрос на спокойствие. След половин час съм при теб.

И веднага затвори, а тя невярващо се взря в слушалката в ръката си. Тресна я гневно на вилката и тръгна към банята. По пътя захвърли тениската и миниатюрните си бикини и отвори вратата.

— Добро утро.

Мъжът, който я поздрави след моментната си изненада, изглеждаше направо фантастично. Тялото му имаше равномерен бронзов загар, мокрите му коси падаха разбъркано по челото.

— Добро утро — механично отвърна тя и разтегли устните си в някакво подобие на усмивка.

„Той има зелени очи!“ — помисли запленено, без да съзнава все още, че тези очи са се отърсили от първоначалното смущение и преценяващо я оглеждат.

В отговор непознатият също се усмихна и оголи два реда съвършени снежнобели зъби.

— Филип Бланчард — представи се той с лек поклон, чийто финес голотата му не накърни ни най-малко.

Но Рейчъл не го чу. Защото изпищя. Силно, дълго и пронизително. Панически се опита да прикрие тялото си — нещо, което не беше много просто, защото имаше само две ръце, а не можеше да прецени какво точно трябва да закрие от погледа му.

Мъжът въпросително повдигна вежди, после бавно се извърна с лице към стената.

— Така по-добре ли е? — попита спокойно, когато тя най-сетне замлъкна. — На вратата зад вас виси хав…

— Няма нужда да ми обяснявате къде какво виси! — сопна се Рейчъл. — В края на краищата аз живея тук!

Затърси с ръка зад себе си, докато напипа меката хавлиена материя, и нетърпеливо дръпна халата. Без да го изпуска нито за миг от поглед, припряно се облече и се почувства по-сигурна.

— Кой сте вие и какво търсите в моята баня? — избухна тя и веднага изпищя отново, защото той понечи да се обърне към нея.

Мъжът се закова посред движението си и посочи към малката табуретка до стъклената кабина.

— Там е хавлията ми. Ще бъдете ли така любезна да ми я подадете, ако не предпочитате да изчакате навън, докато се облека?

Рейчъл се изчерви. И сама би могла да се сети!

— Е добре, давам ви две минути — изрече надменно и се извърна да излезе, но тих смях я накара да спре до вратата.

— Обещавате ли ми тогава отново да влезете? — развеселено попита непознатият.

Това вече беше върхът на безсрамието! Не стига, че беше нахлул в жилището й, ами си позволяваше и да й се подиграва!

Но не й хрумна подходящ гневен отговор, затова само блъсна силно вратата и изскочи навън.

Точно след две минути мъжът подаде предпазливо глава от банята и се огледа. Рейчъл не се виждаше наоколо, но от кухнята долитаха шумове. Той леко се усмихна и безшумно запристъпя натам. Почука на открехнатата врата.

— Мога ли да вляза? Облечен съм — подръпна за доказателство ръкава на халата си.

Рейчъл смутено кимна. Междувременно се беше досетила, че това трябва да беше посетителят на Елза. А тя се бе държала като глупава провинциална гъска!

— Да, разбира се! Моля да ме извините… Не очаквах да налетя в банята на… на вас…

— Забелязах изненадата ви — отвърна той през смях. — Вие сигурно сте Рейчъл Банкрофт. — Подаде й тясната си длан. Беше топла и Рейчъл лекичко потръпна от допира.

— Закусил ли сте вече? — попита припряно и побърза да изтегли ръката си. Усмивката му я объркваше. — Искам да кажа, че може да закусим всички заедно.

— Всички ли? — Филип се огледа изненадан в помещението.

Тя не чу въпроса му, тъй като се бе привела над кафе машината. Чувстваше погледа му да се плъзга по тялото й и се прокле, че беше купила този екстравагантен халат. Дълбоките странични цепки откриваха изцяло дългите й бедра, а деколтето се отваряше при всяко нейно движение. В никакъв случай не можеше да си позволи обаче сега да се преоблече. Не искаше той да я сметне за срамежлива тийнейджърка.

— Винаги ли закусвате по хавлия? — шеговито попита Филип, като й помагаше да пренесе чиниите на масата. Повдигна учудено вежди, забелязал четирите прибора, но не каза нищо.

— Да-а… не! Искам да кажа — понякога — обърка се тя. — И какво от това?

„Що за глупав въпрос! — ядоса се сама на себе си. — Дано не забележи колко много ме смущава присъствието му!“

— О, нищо! — бързо каза той и седна. — Напротив, очарователно е!

По лицето му не се разбираше какво има предвид с тази забележка.

— Няма ли да седнете и вие? — попита я учтиво и се понадигна от мястото си.

— Стойте си спокойно. Само ще погледна къде е Елза. Сигурно още спи… — Загледа го въпросително, тъй като погледът му изразяваше смайване.

— Елза ли? Мислех, че…

— Сигурно сте имали напрегната нощ, нали? — Рейчъл се изчерви от неделикатността си и се опита да я заглади. — Искам да кажа, след като не сте се виждали толкова дълго време, вероятно е имало много неща да обсъждате…

Отново млъкна и се наведе смутено над чашата си. „Какво става с мен тази сутрин?“ В края на краищата Филип Бланчард не беше първият привлекателен мъж, с когото й се случваше да закусва понякога. Елза излизаше много рано, така че обикновено на нея й се предоставяше възможността да приготвя закуска на любовниците й. Но никога досега това не й беше правило ни най-малко впечатление.

Днес обаче беше по-различно.

Вдигна поглед и буквално потъна в изразителните зелени очи. Преглътна мъчително, а той й се усмихна приятелски.

— Елза не е тук.

Гласът му звучеше напълно спокойно. И все пак в първия момент тя не схвана смисъла на чутото.

— Моля?

— Нея я няма — повтори Филип с очарователна усмивка. — Доколкото успях да схвана, наложило се е спешно да отлети за Мексико, за да замести своя колежка. В момента там се открива изложба на млади мексикански художници. Оставила ви е писмо на бюфета, в което ви обяснява всичко — поне така предполагам. Мислех, че сте го прочела.

Рейчъл едва дишаше от изумление. Елза я няма вкъщи? Значи бяха сами двамата с него? Но тогава…

— Ах, това е направо катастрофално! — извика отчаяно. — Вие трябва незабавно… Всеки момент ще ми дойдат гости…

Сведе очи към халата си, после ги насочи към неговия.

Бялата хавлия му стоеше великолепно и още повече подчертаваше мъжественото му излъчване. Имаше силни, мускулести крака, които се подаваха под късата дреха. Тя беше без подплата и Рейчъл можеше да види красноречивите очертания на широките му рамене. „Елза наистина има добър вкус“ — мина през ума й. В следващия момент й се прииска да се зашлеви за тази мисъл. Седи си тя най-спокойно и оценява качествата на любовника на Елза, а всеки момент ще се появи Робърт! Ако я видеше в този й вид, непременно щеше да направи сцена.

Филип очевидно отгатна какъв е проблемът.

— Гостът, когото очаквате, е вашият приятел, нали?

Тя кимна.

— Ревнив ли е?

Когато получи потвърждение и на този въпрос, й хвърли поглед, от който я полазиха горещи тръпки.

— Разбирам. Може би ще е по-добре да се облечем — предложи той. — В този вид наистина…

Шум откъм входната врата го накара да замлъкне. Заслуша се съсредоточено, после на устните му се оформи нечуто думата:

— Ключ?

Рейчъл отчаяно наведе глава. „Поне да не му бях давала проклетия ключ!“

Хукна към вратата, но се спъна в един стол и залитна. Сигурно щеше да падне, ако Филип не беше я подхванал навреме. Хавлията се смъкна и разголи гърдите й. Отпусна се безпомощно в обятията му, а той изобщо не бързаше да я освободи. Навярно намираше цялата ситуация за комична — това личеше по тънката усмивка, пробягала по устните му.

Сърцето й лудо заби и без ясно да осъзнава какво върши, тя се притисна импулсивно към него. Почувства мускулите на силната му гръд, топлата му кожа, невероятно прелъстителния аромат на тръпчив мъжки одеколон, и й се прииска да остане така завинаги. Затвори очи и притихна.

— Рейчъл? Рейчъл, къде… — Робърт замлъкна посред думата, съзрял сцената в кухнята. — Изглежда трябваше първо да позвъня — констатира външно спокоен, но в гласа му пулсираше едва потискан гняв. — Къде е Елза? — Погледът му обходи помещението.

Филип беше пуснал Рейчъл и сега стоеше до нея със скръстени ръце. Тя се опитваше незабелязано да прибере полите на халата си, изчервена до корените на черната си коса.

— Елза е в Мексико — успя да отрони най-сетне.

„Каква нелепост! Защо трябва да изпитвам чувство на вина, след като между Филип и мен не се е случило нищо?“ Но не беше много сигурна дали наистина не се е случило нищо помежду им, тъй като все още потръпваше от допира му.

— В Мексико? — извика Робърт. — И кога е заминала?

Филип повдигна вежди и въпросително я изгледа. Явно тонът на приятеля й никак не му се нравеше, но предпочете благоразумно да не се обажда.

— Аз самата току-що го научих от мистър Бланчард — твърдо изрече Рейчъл. — Наложило се е да отлети спешно снощи, за да замести своя колежка при откриването на една изложба.

После хладнокръвно представи един на друг двамата мъже. Филип продължаваше да стои невъзмутимо със скръстени ръце и посрещна с лека усмивка враждебния поглед на Робърт.

— Значи това е въпросният експерт, когото ти не познаваше досега, така ли? — подигравателно изсумтя последният. — И искаш да ти повярвам? Това, което видях, бе достатъчно красноречиво. А сега си стегни багажа и тръгвай с мен! Ще останеш в дома ми, докато този мъж живее тук!

Рейчъл възмутено си пое дъх. Това вече преминаваше всякакви граници! Но преди да успее да каже каквото и да било, се намеси Филип.

— Струва ми се, че има някакво недоразумение, мистър Уинтър — натърти името му той. — Нито аз, нито вашата приятелка знаехме, че Елза ще отсъства. В този случай аз, разбира се, мога да отида в хотел, ако притеснявам с присъствието си мис Банкрофт. Впрочем, нямате никакви основания за тревога по повод инцидента, на който станахте свидетел, мистър Уинтър. Приятелката ви се спъна в стола, тръгвайки да ви посрещне, и аз просто я подхванах да не падне. Това е всичко.

За момент настъпи неловко мълчание.

— Няма ли да закусим все пак? — попита най-сетне Рейчъл.

— С удоволствие — съгласи се Филип.

Робърт също кимна, въпреки че му личеше колко неприятно ще му бъде да седи на една маса с евентуалния си съперник.

Но това явно никак не притесняваше посетителя на Елза. Той се хранеше с голям апетит и подробно разказваше за работата си като търговец на картини.

Лицето на Робърт все повече се издължаваше и накрая не издържа. Скочи гневно от стола си.

— Не съм дошъл да слушам разговори за неща, които не ме интересуват! Рейчъл, искам да говоря с теб. Насаме!

Тя тъкмо се смееше на една духовита забележка на Филип, затова го погледна с видимо неудоволствие.

— Това не може ли да почака малко?

— Не. След един час трябва да бъда в студиото, а дотогава бих искал да си изясня някои неща.

Надменният му тон я подразни. Как смееше да се отнася с нея като със своя собственост! И то пред Филип!

— Не искам да се представя като лоша домакиня, оставяйки госта ни сам — отвърна хладно. — Ако имаш нещо да ми казваш, направи го тук.

Робърт вирна войнствено брадичка, но Филип го изпревари.

— Аз и без това съм готов — каза бързо и погледна часовника си. — Трябва да свърша много работи, а времето вече напредна. Ще си потърся и стая в хотел.

Рейчъл енергично поклати глава.

— И дума да не става! Елза ви е поканила и можете да останете тук толкова дълго, колкото пожелаете!

Сама не знаеше защо отхвърли предложението му. Та това би било най-доброто разрешение на нещата!

Филип размисли за миг, местейки поглед от нея към Робърт и обратно. После заяви:

— Окей, тогава оставам.

Стана и се отправи към спалнята на Елза. Рейчъл взе каната и я задържа над чашата на Робърт.

— Искаш ли още кафе?

Той седеше напълно неподвижно, като вцепенен. Постепенно като че ли животът се завърна в него, тръсна глава и скочи като обезумял.

— Кафе ли? Не, не искам кафе! Искам да знам какво си мислиш, че правиш! — изкрещя вбесен и посочи към вратата, през която бе излязъл Филип. — Да не би да си въобразяваш, че ще те оставя сама с този… с този жиголо?!

Тя бавно остави каната и го изгледа ледено.

— Лека-полека взе да ми писва от твоите сцени на ревност — каза с убийствено спокойствие. — Ти не си мой по-голям брат, който да ми казва какво да правя и какво не. Никой не може да ме учи как да живея. Чудесно се справям и сама.

В дъното на душата си чувстваше, че може би не е съвсем така. Филип Бланчард беше твърде привлекателен мъж и мисълта да бъде сама с него, денем и нощем, в продължение на цяла седмица беше доста обезпокоителна.

Въпреки всичко Робърт нямаше никакво право да се държи с нея по този невъзможен начин.

Стана и отиде до бюфета. Там наистина имаше плик, адресиран до нея. Отвори го и извади бележката. Върна се на масата и прочете няколкото реда, написани от Елза. През това време Робърт се въртеше неспокойно на мястото си с мрачно изражение.

— Е, какво решаваш? Идваш ли? — запита грубо.

— Разбира се, че не — категорично отвърна Рейчъл и вдигна писмото. — Елза ме моли да изведа Филип на вечеря и да му покажа Ню Йорк, защото вероятно не познава града и ще му е трудно да се оправя сам.

— Става все по-хубаво — отчаяно въздъхна Робърт. — Значи изобщо няма да мога да те виждам тези дни?

— Глупости! Можеш да дойдеш с нас.

Възражението й не прозвуча много убедително, защото тя се съмняваше, че двамата биха могли да намерят общ език. Изглеждаха толкова различни, колкото можеха да бъдат различни само двама мъже.

— С този тип няма да отида на вечеря, това трябва да ти е пределно ясно — отсече той. — Ти също не трябва да го правиш. Подобни неща винаги се тълкуват превратно от поканения.

— Не ставай мнителен, моля те. Какво толкова неотложно трябваше да обсъдиш с мен? — побърза да смени темата Рейчъл.

— Става дума за конкурса. Не искам да участваш в него.

— И защо не? — извика смаяно тя. — Имам известни шансове, знаеш много добре!

— Смятам, че ще е по-добре да участваме заедно. — Робърт хвана ръката й. — Защо да се изправяме един срещу друг като конкуренти?

— Трябва да си помисля. — Рейчъл издърпа ръката си.

Но решението вече беше взето — на всяка цена щеше да участва в конкурса, при това самостоятелно. Намерението на приятеля й беше твърде прозрачно. От нея се искаше да му предостави добра идея, а после на платното щеше да стои неговото име.

„Този път не, мистър Уинтър!“ — закани се вътрешно и демонстративно погледна часовника си.

— Не трябваше ли в единадесет да бъдеш в студиото? — напомни му тя. — Имаш още петнадесет минути. Трябва да тръгваш, за да не закъснееш.

Робърт ядосано стисна зъби и се изправи.

— До довечера — изръмжа той и бегло я целуна по бузата. — Ако промениш решението си и склониш да дойдеш при мен, знаеш къде да ме намериш.

После вратата се захлопна. Рейчъл се подпря на нея с въздишка на облекчение.

— Надявам се, че не се е стигнало до скандала заради мен — прозвуча зад гърба й гласа на Филип.

Тя се сепна и несъзнателно събра яката на халата около врата си — действие, което предизвика у него лека усмивка.

— Не, не — отвърна бързо. — Ставаше дума за нещо друго.

Огледа го внимателно. Беше облечен в мек пуловер и светъл летен панталон. През ръка носеше преметнато спортно ленено сако, а краката му бяха обути в леки сандали от изкуствена кожа. „Сигурно са италиански“ — каза си Рейчъл.

— Спорехме за един конкурс — изплъзна се неволно от устните й в отговор на неизречения му въпрос. — Робърт не иска да участвам в него.

„И защо ли му разказвам всичко това? Познавам го едва от няколко часа.“

Филип наклони глава встрани.

— Клъски е обявил вече конкурса, така ли? — Когато тя кимна, продължи: — Сигурно много хора ще вземат участие. Защо вашият приятел не желае вие да участвате?

— Не знам точно — отвърна му уклончиво. — Може би иска да ми спести разочарованието.

Той я погледна изненадано. Тази жена все повече го интригуваше. Впечатли го фактът, че закриляше неуравновесения младеж, който си позволяваше такова неучтиво поведение спрямо нея.

— Възможно е. Той също е художник, нали?

— Какво искате да кажете? — реагира остро Рейчъл.

Филип сви рамене примирително.

— Нищо, просто попитах. Е, аз също трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за срещата си.

Усмихна се, защото тя бързо отстъпи назад, когато той пристъпи към вратата.

— Какво ще кажете да вечеряме заедно? — Още не довършила, Рейчъл ужасено затаи дъх. Наистина ли от нейната уста излезе поканата?

Но вече беше късно да си я вземе обратно — лицето му просветна.

— С удоволствие!

— Елза ме моли да се погрижа за вас, да ви помогна да се оправите в Ню Йорк…

— Не бих могъл да мечтая дори за по-очарователен екскурзовод — засмя се той. — Към осем ще се върна, така удобно ли е?

— Естествено, в осем ще ви чакам.

— Чудесно.

Филип излезе, а възбуждащият аромат на одеколона му повторно я накара да настръхне. Спомни си как я подхвана, за да не падне, спомни си спонтанно избухналото в тялото й желание да му се отдаде, и се изплаши. „Този мъж е опасен за теб, Рейчъл! Трябва да се вземеш в ръце!“