Ендрю Мейсън
Може би съм чакала теб (1)

I

— Здрасти, Рейчъл! Какво е това? Гол мъж в снежна виелица?

Рейчъл Банкрофт се сепна и четката в ръката й описа дъга, която остави дълга червена ивица върху платното.

— Елза! — Тя се извърна и черните й очи гневно заблестяха. — Колко пъти съм ти казвала, че не трябва да се мотаеш наоколо, когато работя?

Елза Лънд изкриви хубавичкото си лице в съжалителна гримаса и разклати дългите си руси къдрици.

— Съжалявам, наистина не исках да ти преча — промълви съкрушено, но доброто й настроение бързо взе връх. — Не намираш ли, че това изглежда като…

Посочи статива, на който Рейчъл работеше най-новата си картина. Тя беше поръчка от двойка млади новобогаташи от Куийнз и трябваше да бъде готова след седмица. Наистина, не харесваше особено хората, но парите щяха да й бъдат добре дошли.

Остави с въздишка четката и посегна към един влажен парцал, за да отстрани петното. Несъзнателно се опита да отметне черните кичури от челото си, които непрекъснато падаха отново там в безпорядък.

— Нарича се „Композиция в червено и бяло“ — съобщи на приятелката си, навела се заинтригувано над картината.

Повече от година двете обитаваха заедно огромния апартамент в Ийст вилидж в Манхатън, разположен съвсем наблизо до Бродуей. Разбираха се много добре, тъй като и Елза се занимаваше с изкуство. Работеше като редакторка в известно списание за съвременна живопис.

— Тъй, тъй, с това заглавие не можеш да сбъркаш нищо — отбеляза Елза, след като известно време съзерцава платното. — Въпреки че „Гол мъж в снежна виелица“ повече би й подхождало.

— Ти въобще мислиш ли понякога за нещо друго, освен за мъже? — засмя се Рейчъл.

— Случва се — отвърна й в същия дух Елза и размаха проспекта, който държеше в ръка. — За теб, скъпа, и за пари също — и то точно в тази последователност.

Рейчъл я погледна, без да разбира.

— Да не би да ти дължа още нещо? Вчера пуснах една стотачка в домакинската касичка.

Приятелката й безгрижно се разсмя и се отпусна на единствения стол в помещението, обзаведено като ателие.

— Напротив — предлагам ти възможност с няколко гениални щриха на четката си да спечелиш двадесет и пет хиляди долара — заяви тайнствено.

— И какво трябва да направя за това? Да нарисувам шармантна усмивка на Статуята на свободата ли?

Елза поклати глава.

— Много по-просто. Познаваш ли Джонатан Клъски?

Рейчъл се замисли, седна на трикракото столче, което използваше винаги, когато рисуваше и кръстоса дългите си крака.

— Да не би да говориш за оня банкер от Ню Джърси?

— Точно за него, скъпа. Виждала си го на едно от партитата ми.

— Та кой ли не е бил на някое от твоите партита — сви рамене Рейчъл. — Имам чувството, че поне половината Ню Йорк, занимаващ се с изкуство се е изредил при теб. За съжаление ми е убягнал фактът, че сред гостите ти е имало и банкер. Ако знаех, щях да му се примоля за един малък заем.

Елза кимна замислено.

— Тогава имаше поне няколко души, заслужаващи внимание. Спомням си ясно един мил художник от Дез Моан. Той имаше не само интересна четка, но и…

Двете приятелки избухнаха в звънлив смях.

— Наистина си непоправима — каза Рейчъл след известно време. — Но какво общо има Джонатан Клъски с моите двадесет и пет хиляди долара?

— Ще ти ги даде за една картина, която ще му нарисуваш.

— Много любезно от негова страна — отвърна тя сухо. — В какво се състои работата всъщност?

— Е, вероятно ще има и много други желаещи — поколеба се Елза и вдигна проспекта. — Всичко е написано тук. Ще бъде свое по рода конкурс. Клъски иска за фоайето на дванадесетия филиал на банката си нещо специално — картина от съвременен млад художник. Жури от известни експерти ще отсъди коя да бъде тя, а аз съм убедена, че ти имаш чудесен шанс.

Рейчъл поклати глава.

— Досега съм имала само две самостоятелни изложби и съм почти неизвестна, въпреки твоята хвалебствена статия в последния брой на „Арт“.

Но Елза не искаше да приеме този довод.

— Струва си да опиташ! Рисуваш не по-лошо от тези, чиито картини висят в Музея на модерното изкуство. За двадесет и пет хиляди долара си заслужава да поемеш риска да бъдеш отхвърлена. Смятам, че трябва да предложиш няколко проекта на Клъски. Ти си добра, знаеш го! Помисли и за известността, която ще добиеш след конкурса! Няма да насмогваш да рисуваш толкова картини, колкото хората ще искат да купят от теб.

Рейчъл замислено гледаше картината на статива. Тези поръчки не бяха точно онова, за което беше мечтала, когато завърши Академията. Но нали трябваше да живее от нещо, а рисуването все пак беше по-добро, отколкото да работи в ресторант като много от своите бивши състуденти.

— Е добре, ще си помисля — каза накрая и лекичко забърса с парцала червеното петно, което обаче не изчезна. — А сега много ми се ще да си продължа работата.

— Разбирам — засмя се приятелката й и тръгна към вратата. — Ах, да, без малко да забравя — в събота ще имаме гости.

— Гости ли? Какви гости?

— Един наистина очарователен мъж, Филип Бланчард. — Мечтателна въздишка съпроводи думите й. — Ще остане една седмица при мен. Нали нямаш нищо против?

Рейчъл беше свикнала да й водят „очарователни мъже“, които обикновено оставаха само за закуска и в повечето случаи не се появяваха повторно.

— Цяла седмица? — проточи недоверчиво. — Не знам, наистина…

— Той е търговец на картини от Бостън — бързо каза Елза, сякаш прочела мислите й. — И е много мил и сдържан. За съжаление — добави с многозначителна усмивка. — Във всеки случай няма да те безпокои, аз ще се погрижа за това.

„Не се и съмнявам“ — развеселено си помисли Рейчъл и я проследи с поглед как излиза.

До този момент не бяха имали разправия заради мъж, тъй като вкусовете им бяха твърде различни. Освен това Робърт не би допуснал до нея друг на разстояние, по-малко от една протегната ръка.

Робърт беше бившият й годеник. Поне що се отнасяше до нея. Това, че преди две години се бяха разделили, той все още отдаваше на моментно настроение у Рейчъл. Във всеки случай се държеше така, сякаш все още бяха заедно. А на нея сърце не й даваше да го изхвърли веднъж завинаги, тъй като ценеше разговорите за живопис, които можеше да води с него. За голямо неудоволствие на Елза, която никак не понасяше Робърт.

Въздъхна и отново посегна към четката. Загледа критично картината си. Червеното петно, въпреки опитите й да го отстрани, беше още по-ясно, и тя реши да го остави, където е.

— Гол мъж в снежна виелица — измърмори под носа си. — Как ли пък не!

 

 

— Какво значи „Той ще посети Елза“?! — Робърт Уинтър недоволно вдигна вежди и стисна устните си. — Нима ще спи една седмица при вас?

Рейчъл въздъхна примирено. Всичко се развиваше точно така, както бе очаквала: Робърт изобщо не намираше за нормално Елза да си има съквартирант толкова дълго време.

— Той ще спи при Елза — ядно го поправи тя. — В края на краищата жилището й принадлежи точно толкова, колкото и на мен, ако смея да ти напомня. Освен това вече сто пъти сме разговаряли по този въпрос. Той пристига тази вечер и дори ти не би могъл да го предотвратиш.

Гласът й прозвуча хладно.

— Всъщност това няма никакво значение — великодушно отбеляза той. — Защото имам фантастична идея — ти ще дойдеш да живееш при мен! Какво ще кажеш?

— О, не, Робърт! Не започвай пак! — Рейчъл отегчено посегна към чашата си и отпи голяма глътка.

Робърт обаче беше подхванал любимата си тема.

— И защо не? Познаваме се вече пет години. Не смяташ ли, че е нормално да заживеем заедно?

Тя поклати глава.

— Робърт, знаеш, че много държа на теб, но…

— Какво има да се мисли повече тогава? — нетърпеливо я прекъсна той и настоятелно се вгледа в очите й.

Усети как възбудата бавно, но сигурно го обзема. Твърдите й налети гърди ясно се очертаваха под тънката ленена материя на сивата й рокля и от тази гледка устата му пресъхна. Обстоятелството, че тя непрекъснато му се изплъзваше, още повече разпалваше желанието му.

Освен забележителните си женски прелести Рейчъл несъмнено бе художничка с бъдеще и с нея лесно би измъкнал студиото си от финансовите затруднения, в които бе изпаднало.

— Винаги съм бил на мнение, че жилището ти е твърде скъпо — продължи упорито той. — А и при Елза има доста голямо текучество на мъже, не мислиш ли?

Изпразни бързо чашата си и поръча на келнера в малкия италиански ресторант в Ийст сайд, който често посещаваха, нова гарафа вино.

На това не можеше да се възрази. Елза колекционираше мъже така, както други — пощенски марки. Девизът й беше: „Не бива да отминаваш никой мъж, ако може да ти бъде полезен“!

Това, разбира се, беше малко преувеличено, понеже Елза далеч не беше толкова пресметлива, колкото обичаше да се представя. Но тя се нуждаеше от мъжкото възхищение, както Рейчъл — от спокойствие за работата си.

— Извинявай, какво каза?

— Отегчавам ли те? — обидено попита Робърт. Той беше пил вече доста и на нея й беше ясно как ще завърши вечерта. Беше й омръзнало да отблъсква настояванията му да прекара нощта с него. Това време бе минало. Освен това беше почти пиян.

— Не, естествено не — отвърна с извинителен тон. — Но се замислих що за тип ще е „новият“ на Елза. Бил известен експерт по изкуствата от Бостън.

— Експерт ли? — изсмя се подигравателно Робърт. — Те всичките изглеждат по един и същ начин — ниски, дебели и без всякакво понятие за модерното изкуство. Интересува ги само дали Рембранд е рисувал с тънка или с дебела четка.

Рейчъл предпочете да отмине коментара му с мълчание. Беше на съвсем друго мнение, но знаеше, че не си струва да спори точно сега.

— Много съм изморена — каза вместо това. — Бих искала да се прибирам.

— При твоя експерт, така ли? — изгледа я раздразнено той.

— Първо, той не е мой, а на Елза — отвърна му хладно, — и второ — не ме вълнуват ниски и дебели мъже, които се интересуват от четката на Рембранд.

Маниакалната ревност на Робърт я изнервяше. Въпреки многото изпито вино той не можа да не забележи стоманената нотка в гласа й и побърза да я умилостиви.

— Просто се пошегувах, мила. Но искам преди това да се отбиеш в ателието ми. Трябва непременно да ти покажа нещо, интересува ме твоето мнение.

Рейчъл въздъхна и погледна часовника си.

— Е, добре — съгласи се неохотно. — Но за не повече от час, разбрано?

— Имаш думата ми! — увери я патетично Робърт.

Твърде добре познаваше честната му дума, но не искаше да се впуска в тази тема. Май че наистина беше уморена.

Докато пътуваха с таксито към ателието на Робърт, Рейчъл си мислеше как ли изглежда най-новото завоевание на Елза. Доколкото познаваше вкуса й, мъжът нямаше да бъде нито нисък, нито дебел, и едва ли щеше да дискутира с приятелката й четката на стария холандски майстор.

Всъщност какво й влизаше в работа? В края на краищата той бе приятел на Елза. Потисна една неволна въздишка и се загледа през стъклото.

„Една малка авантюра и на мен не би ми се отразила зле“ — помисли си внезапно и остана смаяна от хрумването си.

— Глупости! — изрече на глас.

Робърт млъкна по средата на изречението и я загледа изненадано.

— Но ти изобщо не си го виждала! — възкликна той.

— Тъкмо затова — спонтанно отвърна тя и тутакси осъзна, че изобщо не знае за кого говори Робърт. — Искам да кажа, че първо трябва да се запознаем и да поговорим, чак след това…

— Искаш да говориш с кучето на съседа ми?! — смая се той. — Ти да не си…? Много ли бързо изпи виното си? Добре ли се чувстваш?

— Кучето ли? — Рейчъл не можа да се овладее и избухна в смях. Когато се поуспокои, добави: — Извинявай, моля ти се, мислите ми бяха съвсем другаде.

Облегна глава на рамото му и си каза, че може би наистина щеше да е по-добре да прекара нощта с него.