Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (4)

3.
Г-н Монк и хапчето

Трябваше да изляза от къщи в пет сутринта, за да хвана полета си до Хонолулу в осем. Отидох до летището с колата, оставих я на дългосрочния паркинг и взех автобуса до терминала. Стоях на дълга опашка, за да се регистрирам за полета и чаках на друга при проверките за сигурност, и въпреки това, когато стигнах до изхода на терминала, ми оставаха двайсет свободни минути преди да се кача на самолета.

Ейдриън Монк беше последното, за което мислех, докато се настанявах на тясната си седалка в икономичната класа за петчасовото пътуване.

Всички стюардеси бяха полинезийки с хавайски ризи на цветя и с червени цветчета хибискус в косите.

По всички монитори в самолета вървеше видеозапис, на който се виждаха палми, водопади и първобитно изглеждащи хавайски плажове. Тиха хавайска музика — онзи лек ритъм на укулеле, укеке, хавайска китара и туземни напеви, леещи се плавно като прилива и заливащи белия пясък — звучеше в целия самолет.

Затворих очи и въздъхнах. Самолетът още беше на пистата на лосанджелиското летище, но умствено и емоционално бях по-отпусната, отколкото от седмици насам. Тропотът на настаняващите се пътници, жуженето на разговорите, тъничкият бебешки плач, бръмченето на двигателите и дори приятната хавайска музика заглъхнаха.

И преди да се усетя, бях дълбоко заспала.

Бях събудена, както ми се стори, след миг, от лекото побутване на една стюардеса, която ме питаше дали искам закуска.

— Можете да избирате между омлет със сирене и гъби, палачинки с макадамия, или блюдо с плодове — каза тя, като вадеше подноси от количката си и ми показваше ястията.

Всички възможности за избор ми изглеждаха отвратителни и мазни. Дори плодовете имаха вид, сякаш бяха накиснати в мазнина.

— Не, благодаря — казах. Погледнах часовника си и с изненада открих, че всъщност бях проспала излитането и бях спала четирийсет и пет минути.

— Ако тя не иска храната, ще я взема аз — каза един мъж. Познах гласа, но сигурно грешах. Невъзможно беше това да е човекът, който си помислих, че е.

— Вие вече имате порция, сър — каза стюардесата. Опитах се да видя на кого говори, но количката й ми пречеше.

— Но аз почти свърших с омлета, все още съм гладен, и бих искал да опитам палачинките — каза той. — Ако тя няма да си яде порцията, какво значение има кой ще я изяде?

Не, не беше той. Той никога не би казал онова, което току-що чух. Никога не би се качил на самолет. И определено никога не би седнал на място с нечетен номер на трийсет и първия ред.

Това, което чувах, се дължеше на измъчващата ме вина. Да, това трябваше да е.

Стюардесата се насили да се усмихне, взе един поднос с палачинки и го подаде на пътника от другата страна на количката.

— Мммм — измърка познатият глас. — Изглежда изключително вкусно. Благодаря, скъпа.

Не може да бъде.

Стюардесата подкара количката си нататък, а Монк ми се усмихна от другата страна на пътеката, с пълна с палачинки уста.

— Не знаеш какво пропускаш — каза той. — Това е много вкусно.

Примигнах силно. Той още беше там.

— Господин Монк?

— Хей, сестро, сега не сме на работа. Монахът^[1] казва: хайде да се държим небрежно.

— Монахът?

— Права си, пак е твърде официално. Викай ми Чад.

— Чад?

Това беше прекалено, нещата се развиваха твърде бързо. Или още спях и цялата тази среща ми се присънваше, или, още по-лошо — бях будна и се намирах в някакъв делириум.

Монк се наведе към пътеката и прошепна:

— Не мислиш ли, че „Чад“ има по-тропическо звучене от „Ейдриън“?

— Какво правите тук? — прошепнах в отговор.

— Пътувам за Хаваите, разбира се — каза той.

— Но вие мразите да летите.

Без да ми обръща внимание, той смушка набития мъж, който седеше до него. Пътникът носеше прекалено тясна фланелка за боулинг и набрани бермудки.

Монк посочи към подноса със закуската му:

— Ще дояждате ли тази наденичка?

Мъжът поклати глава:

— Прекалено е солена, а аз съм на диета и трябва да ограничавам употребата на сол.

Монк набоде недоядената наденичка с вилицата си:

— Благодаря.

Мъжът се втренчи шокирано в Монк и аз направих същото.

— Няма да ядете това — казах невярващо.

Той подуши наденичката:

— Мирише хубаво. Май че е пушена.

И с тези думи той шумно сдъвка половината наденичка, пресегна се през пътеката и ми предложи остатъка.

— Искаш ли останалото?

Поклатих глава и отблъснах ръката му. Наденичката падна от зъбците на вилицата и се приземи на пода. Монк я грабна.

— Правилото за двете секунди — каза той, преди да я метне в устата си.

Сега бях убедена, че е невъзможно това да се случва в действителност. Обърнах се към момичето на седалката до мен. Беше на десетина години и слушаше своя iPod.

— Извинявай — казах.

Тя измъкна слушалките от ушите си:

— Да, мадам?

— Виждаш ли един мъж на мястото срещу мен от другата страна на пътеката?

Тя кимна.

— Би ли го описала?

— Бял мъж със закопчана догоре официална риза и спортно сако — каза тя. — Няма ли да му е ужасно горещо на Хаваите?

— Какво прави?

Тя плъзна поглед покрай мен и се изкикоти:

— Плези ми се.

Обърнах се и погледнах Монк, който придържаше устата си широко отворена с два пръста, мърдаше езика си и се блещеше на момиченцето.

Плеснах го.

— Какво ви става? — попитах.

Изпитах облекчение да разбера, че не съм откачила. Но това не обясняваше странното поведение на Монк, нито пък какво прави той на моя полет до Хаваите.

Той облиза устни и премлясна няколко пъти.

— Устата ми е пресъхнала — каза Монк и се обърна към пътника до него. — Бяхте прав, тази наденичка наистина беше солена. Имам нужда да пийна. Нещо против?

Той вдигна подноса си и го подаде на пътника да му го държи. Мъжът го пое.

— Благодаря. — Монк вдигна сгъваемата масичка и тръгна по пътеката към задната част на самолета. Погледнах през рамо и го видях да пълни хартиена чаша с вода от мивката на самолета. Преди да успея да кажа нещо, той я изпи до дъно.

Изхвърчах от мястото си и забързах по пътеката след него.

— Откачихте ли, господин Монк? Това е най-смъртоносната вода, която можете да пиете.

— Хората пият от обществени чешми всеки ден.

— Да пиете вода от мивката в самолета е все едно да пиете вода от тоалетна чиния.

— Кучетата го правят без проблем — каза Монк. — И това не ги убива. Охлади малко страстите, горещо маце.

Горещо маце?!

— Господин Монк — казах твърдо, с надеждата да привлека изцяло вниманието му. — Да не сте си наумили нещо?

— Мисля, че се разбрахме да ме наричаш Чад.

— Наистина сте наумили нещо.

— Това е нещо, което доктор Кроджър ми предписа веднъж за облекчаване на симптомите ми при изключителни обстоятелства.

— Какви симптоми?

— Всичките — каза той. — Така и така съм станал, мисля да използвам тоалетната.

— Шегувате се — казах. Независимо къде се намирахме в Сан Франциско, той винаги искаше от мен да го карам до дома му, за да отиде до тоалетната.

— Къде другаде би ми предложила да се облекча?

Той се промъкна покрай мен, отвори вратата на тоалетната и влезе вътре. Монк използваше обществена тоалетна. Никога не бих повярвала, че е възможно това да се случи.

Продължих да вървя, стигнах до кухнята на самолета и помолих стюардесата за едно питие.

— Какво ще желаете? — попита тя.

— Един скоч — казах.

Монк излезе от тоалетната миг по-късно, без въобще да обръща внимание, че на обувката му се е залепило парче тоалетна хартия и се влачи по пода.

— Нека по-добре да е двоен — казах.

 

 

Останалата част от полета беше истински ад.

Макар да не беше натрапчиво завладян от мисълта как са организирани (или, по-точно, неорганизирани) нито откачаше заради дреболии, с които нормалните хора биха се справили без усилие, поведението му беше дразнещо по един напълно нов начин. Той беше като неспокойно дете.

Какво правеше ли? Ами, да видим, откъде да започна?

Той подхвана песен с припяване по мотива от Хавай Пет-О, в която всички си съчиняваха собствен текст към мелодията. Неговият текст беше следният:

„Закъсате ли, вий, монаха потърсете, това съм аз.

Откриете ли труп, към мен се обърнете и то завчас.

Стой! В името на закона, престъпнико се спри.

Стой! Убийството надушвам, виждам ясни следи.

И хитрият убиец откривам аз завчас.

Монаха потърсете — това съм аз.“

Песента имаше още думи, но и тези са достатъчно ужасни. През целия полет не можах да си ги избия от главата. Това беше престъпление срещу човечеството, тъй като със сигурност не бях единствената, която страдаше. (Дори сега, когато най-малко го очаквам, текстът на тази песен ме преследва и ме тормози с часове.)

Монк си свали обувките и започна да се разхожда бос нагоре-надолу по пътеките между редовете с пътници, като подхващаше разговори със стреснатите хора.

— Аз съм монахът — обърна се той към една жена. — Книгата, която четете, изглежда интересна. Може ли да прочета една глава? Сетих се — хайде да я прочетем на глас.

И го направи.

Освен това отиде в кухнята на самолета и преследваше стюардесите, за да му кажат рецептата за палачинките с макадамия, и отказа да повярва на упоритите им твърдения, че просто претоплят замразена храна.

— Но на вкус те са толкова пухкави и пресни — каза той.

И изяде двайсет и едно пликчета печени фъстъци, като разпиля опаковките из целия самолет.

— Би трябвало всичко да се приготвя без мазнина — заяви той на всички присъстващи. — Някой тук опитвал ли е печено без мазнина пиле? Или изпечени без мазнина овесени ядки и орехи с мед? Възможностите са безкрайни.

Мислех си, че полетът никога няма да свърши. Най-после се спуснахме към Оаху. Фактът, че в мига, щом зърнах острова през прозореца, цялото ми раздразнение от държанието на Монк изчезна, би трябвало да говори нещо за красотата на острова.

Докато подхождахме към международното летище на Хонолулу, прелетяхме над Пърл Харбър и получих възможност да видя невероятен изглед от Уайкики и Даймънд Хед. Цветовете бяха толкова ярки, планините — покрити с такава тучна зеленина, а водата — толкова синя, че гледката не изглеждаше истинска. Не помогна и фактът, че я виждах през малък люк. Бях откъсната от нея. Твърде много напомняше усещането, че я гледам по телевизията.

Така или иначе, всичките ми познания за Хаваите се изчерпваха с това, което бях виждала по телевизията. Не можех да погледна бреговата линия на Уайкики, без да се сетя за онзи кадър от началните надписи на Хавай Пет-О в който камерата се издигаше бързо от водата към покрива на висок многоетажен хотел, за да открие, че там стои Джак Лорд, с мрачно лице и стоическа поза в синия си костюм.

И при този спомен, естествено, в главата ми отново зазвуча ужасният импровизиран текст на песничката на Монк.

При кацането бяхме посрещнати от стюардеси на авиокомпанията, които окачиха на вратовете ни венци от ароматни цветя и ни поздравиха с „Добре дошли“ на островите.

За моя голяма изненада Монк прие хавайския венец и целувката, която стюардесата лепна на бузата му. Добре, че не ми поиска мокра кърпичка, защото не си носех никакви.

Имахме едночасов престой в Хонолулу преди четирийсет и пет минутния полет до Кауаи. Летището беше толкова приятно, че не бих имала нищо против да чакам и два пъти по толкова време. Главният терминал представляваше огромен открит вътрешен двор, който заобикаляше японска градина и изкуствено езерце, пълно с огромни, сякаш излезли от някоя праисторическа епоха шарани, които вероятно можеха да ми отхапят ръката. Леки пасати подухваха из летището, придавайки на цялото място атмосферата на хотел в някой курорт.

Трябваше да се качим на вътрешния автобус „Уики Уики“ до разположения между островите терминал за прекачването до Кауаи. Добре, че разстоянието беше кратко, защото по време на пътуването с автобуса Монк не можеше да престане да повтаря „Уики, Уики“ и да се кикоти.

Щом пристигнахме, зарязах Монк на терминала с извинението, че трябва да използвам тоалетна. Което беше вярно, но освен това исках и да се обадя по телефона, без някой да ме безпокои.

Свързах се с доктор Кроджър по мобилния си телефон и му разказах какво се е случило.

— Удивително — каза д-р Кроджър. Звучеше удивен, и ни най-малко обзет от ужас. Очевидно не виждаше ситуацията от моята гледна точка.

— Това е една от думите, с които може да го определите — казах.

— Разочарован съм, че не е успял да превъзмогне тревогите си от факта, че ще остане сам. От друга страна, това представлява забележителен напредък. Да действа по такъв импулсивен начин, да тръгне на път без предварително обмисляне и без изключително задълбочено планиране, е гигантска крачка за Ейдриън.

— Той не прилича на себе си — казах.

— Всички се променят госпожо Тийгър. Всеки ден еволюираме в нова версия на предишното си „аз“. Не го принуждавайте да се придържа към вашите предварително изградени разбирания за това, какъв трябва да бъде.

Никога в живота си не бях чувала подобни идиотщини.

— Вие не разбирате, доктор Кроджър — казах. — Монк не е претърпял еволюция. Той е на наркотици.

— Какви наркотици?

— Каквото сте му дали за обсесивно-натрапчивото му разстройство.

— Диоксинил — каза д-р Кооджър. — Предписах му това лекарство преди известно време, когато състоянието му се превърна в цялостен проблем за него. Изненадан съм, че отново е взел това лекарство. Казваше, че няма да го направи никога повече.

— Защо го е казал? — попитах. — Има ли странични ефекти?

— Доста леки, но тези, които се получиха при него, бяха уникални. Лекарството отслабва някои аспекти на личността му, които са по-важни за него, отколкото освобождаването от ограниченията, налагани му от неговите фобии и натрапчиви разстройства.

— Имате предвид загуба на всякакъв самоконтрол и здрав разум?

— Лекарството му отнема дарбата, изключителните му дедуктивни умения, на които се гради самоличността му — каза д-р Кроджър. — С други думи, госпожо Тийгър, когато взема лекарството, изобщо не го бива като детектив.

Нищо чудно, че никога преди не го бях виждала да го пие, независимо колко сериозно беше обсесивно-натрапчивото му разстройство.

— Колко време действа хапчето?

— Около дванайсет часа — каза д-р Кроджър. — В зависимост от дозата.

Погледнах часовника си. Ако предположим, че беше взел хапчетата малко преди полета, предстоеше ми да изтърпя още около шест часа истински ад, плюс-минус един час, докато ефектът от хапчето отминеше и започнех да изживявам онзи ад, с който бях по-добре запозната.

— Какво да правя, когато ефектът от хапчето премине и той стане пак старият Монк?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че се предполагаше това да е моята почивка.

— Този въпрос двамата с Ейдриън трябва да разрешите сами — каза той. Можех да си представя развеселената усмивка на лицето му. — Кой знае? Може би двамата ще се позабавлявате заедно.

Затворих телефона. Не можех да не се зачудя дали д-р Кроджър не е подтикнал Монк да предприеме това пътуване, като начин да ми отмъсти.

Когато стигнах до изхода, от който трябваше да се качим на самолета, не можах да открия Монк — макар че, да си призная, не го търсех особено усърдно. Нямах особено желание Монк да се натрапи и да ми развали почивката — не че още можех да я нарека така.

Един доста як и набит служител от полинезийски произход, с пъстра униформена риза на хавайските авиолинии и сини работни панталони обяви, че нашият самолет е готов да приеме на борда си пътниците.

Монк се приближи тичешком точно когато пътниците започваха да се подреждат на опашка и да се качват в самолета. Беше облечен с яркожълта хавайска риза с изрисувани по нея танцьори на хула^[2] и ядеше покрити с шоколад ядки от макадамия направо от кутията. Ризата и сакото, с които беше облечен в самолета, бяха натъпкани в голямата му пазарска чанта.

Може би за пръв път виждах голите му ръце. Обикновено носеше официални ризи с дълъг ръкав със закопчани маншети.

Не знам кое ми се стори по-шокиращо — това, че беше сложил дрехите си в чанта, без да ги сгъне, или фактът, че си беше купил риза в ярки цветове с шарки, които не се застъпваха при шевовете.

Спрях се на ризата и казах каквото си мислех.

— Не мога да повярвам, че сте си купили тази риза.

— Не е ли хубава?

— Да, много е хубава — казах. — Но не е точно във вашия стил.

— На Хаваите сме. Чувствам местната атмосфера. Ти не я ли усещаш?

— Още не.

— Имаш нужда да се поотпуснеш — каза Монк. — Престани да се държиш така изнервено.

— Вие ме наричате прекалено изнервена?

— Така казва Монахът.

Обвинително присвих очи към него:

— Доктор Кроджър ли ви подучи на това? Той ли предложи да ме последвате на Хаваите?

— Не — каза Монк. — Исках да се махна по-далеч от надбягванията с плъхове.

— Вие не пътувате с метрото, не работите в офис, дори не смеете да докоснете будилник, и нямате почти никакви контакти с хора — казах. — Какво изобщо знаете за надбягванията на плъхове?

— Живея на пистата. Видях два плъха да пробягват през оградата ми снощи — каза Монк. — Или поне мисля, че видях.

— Вероятно е било катерица.

— Позната най-вече като „огромен плъх“. — Монк се усмихна на летищния служител на изхода и поднесе отворения край на кутията към него: — Искате ли малко?

— Разбира се. — Служителят се усмихна, пъхна ръка в кутията и взе една ядка. — Mahalo^[3], братле.

— Алоха. — Монк пъхна в устата си нова ядка, весело заслиза по подвижната стълбичка и се качи в самолета.

Имах ужасното чувство, че това ще бъде една много, много дълга седмица. А тогава дори не знаех за убийствата.