Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (24)

23.
Г-н Монк отива на хавайско празненство

Уединената градина за празненства беше осветена от подредени в кръг наоколо факли и от свещи, поставени върху продълговатите рогозки — изтъкани от листа на lauhala^[1], — които бяха проснати на тревата като килимчета. В средата на всяка рогозка имаше кръгла украса, изработена от местни цветя, папрат и листа от растението. Млади хавайки с венци от цветя на шиите, сламени поли, гривни за крака, изработени от мидени черупки и с направени от черупки на кокосови орехи горнища на бански нареждаха върху рогозките дървени купи от тропическо дърво, пълни с poi, сладки картофи, тропически плодове и някакво месо.

На сцената имаше оркестър от голи до кръста хавайски мъже в сламени полички, с венци от цветя на главите, които свиреха и пееха на хавайски. Каквато и да беше песента, звучеше сънливо и бавно — музикалният еквивалент на това, да се излежаваш в хамак и ветрецът леко да те полюлява.

Бяхме сред стотината гости на хотела, които нашата домакиня, поредната хавайка със сламена поличка и нагръдник от кокосови черупки, подреди в неправилен полукръг пред пясъчна могилка, издигната пред сцената.

Вниманието на Монк беше съсредоточено върху рогозките и купите с храна, които жените подреждаха.

— Къде са масите и столовете?

— Няма такива — казах.

— Къде ще ядем?

— Храната се сервира върху рогозките.

— Така че трябва да се навеждаме всеки път, когато искаме да отхапем една хапка? Това не е особено смислено.

— Ще седим на земята, господин Монк.

Той се вгледа изпитателно в лицето ми, за да разбере дали не се шегувам.

— Ти ще седиш. Аз ще стоя прав.

— Чудесно.

— Не виждам никакви прибори за хранене.

— Сигурна съм, че ще ги донесат всеки момент — казах.

Нашата домакиня пристъпи в центъра на кръга. Имаше дълга черна коса и корем, плосък като рогозките, върху които щяхме да се храним. Разсеяно докоснах собствения си корем и тогава забелязах, че всички присъстващи жени над осемнайсетгодишна възраст правеха същото.

— Добре дошли в Гранд Кахуна Поипу — каза тя. — Казвам се Кики и ще бъда ваш гид относно всичко, свързано с празника и историите от миналото на Хавай, които ще ви разкажем под формата на музика и танци.

По-нататък тя обясни, че тези увеселения започнали като церемонии, които древните хавайци устройвали, за да отбелязват важни събития и да общуват със своите богове. Първоначално били известни под името aha’ainas, до преди сто и петдесет години, когато някакъв европейски гост на един от празниците сбъркал думата luau, името на ястие, приготвяно от кокосово мляко, листа от таро и пилешко месо с името на самото събитие. И грешката се наложила.

Монк вдигна ръка и в ума ми бързо се мярна споменът за последния път, когато бях стояла в градината за празненства — беше на сватбата на Кандис. Утеших се с факта, че каквото и да направеше тази вечер, не беше възможно да ме смути толкова много като преди.

Би трябвало да проявя по-голяма прозорливост.

— Извинявай, Кики — каза той. — Като говорим за храна, носи се един такъв глупав слух, че ще се храним, седнали на земята.

— Вярно е, сър. Това е традиционен хавайски празник luau. Ще седите на земята до рогозките от lauhala и ще ви сервират автентични хавайски ястия, като например поук. — Тя посочи към купата с месо и каза. — Това е сурова, маринована риба.

— Сурова ли? — Монк изплю задавено думата.

Кики се усмихна:

— Много е вкусна, уверявам ви. Но трябва да призная, че тази вечер не създаваме достатъчно автентична атмосфера. Ако това празненство се провеждаше през 1778, когато капитан Кук посетил островите, щяхме да разполагаме с хавайски духовници, които щяха да предложат първо да сдъвчат месото вместо вас.

Монк ми отправи шокиран поглед, много подобен на онзи, който бе изписан на лицето му в магазина за тениски, сякаш ми натякваше: Нали ти казах. Той отново се обърна към Кики:

— Къде са приборите за хранене?

— Както е било по време на екстравагантните и весели хавайски празненства, на които са се наслаждавали крал Камехамеха Втори и почитаемите му гости, ще се храните с ръце — каза Кики. — Още по-добре, тъкмо ще можете да се насладите на нашето прочуто poi, което се яде с два пръста.

— Добре че дойдох подготвен — прошепна ми Монк, като бръкна в джоба си и ми показа херметична найлонова торбичка, в която имаше комплект прибори.

— Донесли сте ги от бунгалото?

Монк поклати глава:

— От къщи.

Двама хавайци в традиционно облекло, което ще рече почти без дрехи, застанаха при Кики в центъра на кръга. Носеха лопати.

— Основното ястие тази вечер ще бъде печено в трап прасе, което се пече в тази подземна пещ през последните девет часа. — Кики посочи към мястото зад гърба си.

— Тя сочи към земята — каза Монк.

— Да, господин Монк, знам.

Докато Кики говореше, хавайците започнаха да разкопават пясъка зад гърба й. От горещия пясък се издигна дим и мъжете почти веднага започнаха да се потят от горещината.

— В дълбока близо два метра яма, обградена с бананови листа, се поставят горещи камъни. Цяло прасе се осолява и поставя в дупката, покрито с бананови листа, за да се запази топлината, и се заравя.

— Заравя се? — възкликна високо Монк, като пристъпи в средата на кръга и се обърна към останалите туристи: — От нас се очаква да ядем нещо, което са заровили в пръстта? С ръце? Да не ни мислят за диваци?

— Господин Монк, моля ви — казах и го дръпнах назад. — Правите сцена.

— Само чакайте отделът по здравеопазването да научи за това — обърна се Монк към Кики. — Ще затворят това място.

— Правим това от векове — каза развеселено Кики, при което усмивката й дори не трепна.

— И то свършва тази вечер. Ще разкрия пъкленото ви дело, лейди.

— Сър, мога да ви уверя, че няма защо да се боите от печеното в трап прасе.

В този миг една жена в тълпата изпищя ужасено. Когато се обърнахме, видяхме възрастна жена, отстъпваща със залитане назад, приковала широко отворените си очи върху подземната пещ зад Кики. Всички проследиха погледа й.

Двамата хавайци, разтворили очи също толкова широко като старата дама, пуснаха лопатите си и се дръпнаха назад от дупката, която копаеха, за да разкрият пред погледите ни човешка ръка, сгърчена и сварена до тъмночервено, подаваща се изпод димящия пясък.

Почувствах в гърдите си необосновано пробождане на страх и инстинктивно желание да побягна. Очевидно не бях единствената. Докато ужасените гости забързано се измъкваха от градината, Монк бързо се изправи, напълно невъзмутим. Всъщност въобще не изглеждаше изненадан.

Погледна ме и въздъхна:

— Казах ти, че са канибали.

 

 

За чест на лейтенант Кеалоха трябва да се каже, че той не се обиди от предположението на Монк, че хавайците са канибали.

— Не мисля, че някой е възнамерявал да сервира този човек за вечеря — каза Кеалоха. — Ако имаха такова намерение, вероятно щяха първо да му сложат подправки и да го съблекат. Поне така правим обикновено, когато ядем хора.

Полицията беше отцепила градината за празненства с жълта лента, а криминолозите изкопаваха тялото, внимавайки да запазят пясъка около трупа, за да не унищожат евентуални доказателства.

Мъртвият мъж беше облечен в скъпо хавайско облекло, но лицето му беше така изпечено, че беше неразпознаваемо. Медицинският експерт каза на Кеалоха, че според предварителните доказателства жертвата била убита от удар по главата с тъп предмет.

Един от криминолозите извади от джоба на жертвата портфейл и го занесе на Кеалоха в една торбичка.

— Името му е Мартин Камакеле — каза криминологът.

— Това е мениджърът на хотела — каза Монк.

— По една от лопатите открихме засъхнала кръв и частици мозък — каза криминалистът. — Спокойно може да се предположи, че това е оръжието на убийството.

— Благодаря. — Кеалоха въздъхна и погледна Монк.

— Две убийства за една седмица в един и същи хотел. Страшно съвпадение.

— Не вярвам в съвпадения — каза Монк.

— Мислите, че това е свързано с убийството на Хелън Грубър?

— Трябва да е свързано — каза Монк.

— Как? — попитах. — Ланс уби Хелън заради парите й. Каква връзка би могъл да има Камакеле с това?

Монк поклати глава:

— Не знам.

— Ще накарам да намерят Роксан Шоу и да я доведат за разпит — каза Кеалоха. — Но ще бъда изненадан, ако тя го е направила. Изпратил съм полицай, който да наблюдава жилището й по цял ден.

— Подозирахте, че може да направи нещо ли? — попитах.

Кеалоха сви рамене:

— Прецених, че няма да ми навреди да я държа под око. Определено не смятах, че ще цапардоса някого с лопата.

— Това не е било предварително обмислено престъпление — каза Монк. — Било е деяние, извършено в момент на гняв.

— Защо казвате това? — попита Кеалоха.

— Прасето е било заровено преди девет часа, а тялото беше заровено върху него. Следователно убийството е станало посред бял ден. Убиецът не е носел оръжие, а е използвал нещо, което му е попаднало под ръка, нещо, което вероятно просто е лежало на земята. И не се е опитал да се отърве от тялото, а само да го скрие временно, за да забави откриването му. Кой би планирал убийство по този начин?

— Никой — заключи Кеалоха.

— Ланс го направи — казах. — Направи така, че да изглежда, че Хелън е била убита посред бял ден от човек, който я е ударил с кокосов орех.

— Значи твърдите, че Камакеле е бил убит снощи, натъпкан в хладилник, и заровен тук тази сутрин, така че убиецът да има непоклатимо алиби?

— Не, просто отбелязвам приликите — казах. — Две убийства посред бял ден, при които убиецът е намерил нещо на земята и е треснал някого по главата с него. Мисля, че е малко зловещо, това е всичко.

Монк вдигна глава и ме изгледа странно, сякаш внезапно бе забелязал, че имам три ноздри вместо две.

— Какво? Защо ме гледате така?

— Защото ти току-що разкри половината от загадката — каза Монк. — Сега всичко, което трябва да направя, е да открия другата половина, и ще заловим убиеца.