Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (27)

26.
Г-н Монк се прибира вкъщи

Двамата отново вечеряхме заедно в „Ройъл Хавайя“. След това Монк се върна в бунгалото, за да свърши с подреждането, а аз отидох в гледащия към плажа бар на хотела, за да опитам още някои от предлаганите там тропически напитки.

Барът се осветяваше от факли и лунна светлина. Имаше оркестър, танцьори на хула, а откъм водата повяваше топъл ветрец. Напитките бяха приятно сладки и изобилни. И което беше най-хубавото от всичко, тъй като повечето от постоянните посетители бяха двойки, бях оставена да се наслаждавам на спокойствие на вечерта, без някой да ме притесни.

Джули ми липсваше, но с радост бих останала още една седмица, ако ми се удадеше възможност. Заради всички неща, случили се от пристигането ни насам, почти не бях имала време да се наслаждавам на курорта или да изучавам острова. И въпреки това, определено се чувствах отпочинала, много повече, отколкото при пристигането си. Сред нощния въздух, музиката и всичките питиета, тази вечер направо можеха да ме изсипят в леглото. Всъщност се върнах в бунгалото, след като прекарах в бара един час, и си легнах доволна.

Рано на другата сутрин ме събуди шумът от плискане в басейна ни. Тъй като аз бях единственият обитател на бунгалото, който плуваше, предположих, че или някой тюлен е успял да се вмъкне в задния ни двор, или някой натрапник е решил да преплува няколко дължини. Сложих си халата за баня и излязох боса навън да видя какво става.

С изненада видях Монк да плува доста прилично по гръб в басейна. Когато ме видя, се усмихна.

— Гмурни се вътре, а аз ще те преследвам — каза.

За пръв път виждах Монк без риза. А ако си даваше сметка, че гледам голото му тяло, това определено не го смущаваше.

— Тръгваме си оттук след два часа — казах. — Не трябва ли да си прибирате багажа?

— Толкова ли е трудно? Просто нахвърляш всичко в един куфар и дръпваш ципа.

Сега разбрах какво става. Монк беше под влияние на наркотици. Сигурно вече беше взел нужната му преди полета доза от диоксинила, предписан му заради обсесивно-натрапчивото разстройство.

— Гладна ли си? — попита той.

— Още не знам. Току-що станах.

— Аз умирам от глад. — Той излезе от басейна. — Бюфетът отваря след пет минути. Да вървим, преди да се е събрала опашка.

Той се огледа за миг, преди да осъзнае, че не си носи хавлиена кърпа.

— Чакайте тук — казах. — Ще ви донеса кърпа.

— Забрави — каза той и тръгна към всекидневната.

— Ще покапете вода из цялата къща.

В отговор на загрижеността ми той махна небрежно с ръка:

— Това е вода, а не киселина. Ще изсъхне за пет минути. Трябва да се научиш да се отпускаш, сладурче.

Монк имаше късмет, че не държах някой тежък предмет.

Взех душ, облякох се и довърших опаковането на багажа. Когато излязох от стаята си, намерих Монк да ме чака, облечен в току-що изпрания си екип за голф, сложил куфарите си до входната врата, готов за тръгване.

Оставихме чантите си при пиколото и отидохме до шведската маса. Вече имаше малка опашка, но се движеше бързо. Монк грабна една чиния и я отрупа с бъркани яйца, бял ориз, наденица, нарязани на кубчета пържени картофи, бекон, шунка, пъпеш и ананас, всичко накуп.

— Не е нужно да вземате всичката храна наведнъж — казах, когато той дойде на масата. — Можете да се връщате за още, колкото пъти искате.

— Страхотно — рече Монк.

Той остави чинията и се върна до шведската маса за нова, която напълни с омлет, сладкиши, американски палачинки, пушена риба, бейгъли, френски палачинки и зърнена закуска „Грейп-Нътс“.

— Сигурен ли сте, че храната ще ви стигне? — попитах.

— Имам добра обмяна на веществата.

— Ако изядете всичко това, направо ще сте готов да заспите зимен сън.

Монк погълна закуската си, като всеки път отхапваше от различно нещо. Все едно сърфираше из телевизионните канали, само че с храна. Не го интересуваше дали корнфлейксът му се смесва с „Грейп Нътс“ или палачинките — със сладкишите. Прокара всичко това с четири чаши кафе „Кона“: кафето също увеличи възбудата му, затвърждавайки и без това вече твърде приповдигнатото настроение, предизвикано от променящата съзнанието таблетка „Диоксинил“.

Бях толкова запленена да наблюдавам зрелището, че едва не забравих да изям собствената си скромна закуска от палачинки, ананас и кисело мляко.

Свършихме с яденето и се канехме да отидем във фоайето и да освободим стаята си, когато лейтенант Кеалоха се приближи с бързи крачки до масата ни.

— Надявах се да ви хвана, преди да тръгнете — каза той.

— Не искам да бъда груба — казах, — но не се ли сбогувахме вече два пъти?

— Исках лично да ви съобщя добрите новини. Снощи щурмувахме автосервиза. Камионът, който ви е ударил, беше там, а също и мъжът с козята брадичка, когото описахте. Открихме кокаин на стойност милиони долари.

— Супер! — извика Монк, като вдигна победоносно юмруци във въздуха и затанцува около масата. — Това е начинът, аха-аха, харесва ми. О, йее!

Кеалоха се втренчи в него, докато той танцуваше.

— И не само това, а и открихме насаждения от марихуана в полето зад сервиза. Това е най-големият свързан с наркотици арест в историята на Кауаи. Из управлението вече се говори, че ще ме повишат в капитан.

— Дай лапа! — Монк вдигна ръка. Кеалоха я удари със своята. Монк също плесна неговата в отговор. — Заслужаваш го, човече.

— Може би ако разкрия убийството на Мартин Камакеле, ще ме направят началник.

— Ще ми се да можех да ти помогна по тоя въпрос, братле, но Монахът не знае кой е убил човека. Какво ще искате от шведската маса?

— Нищо, благодаря.

— Ще взема още храна и можете да ядете от моята чиния. Изобщо няма да разберат.

— Наистина, съвсем добре съм си — настоя Кеалоха.

— Ще си промените мнението, като видите храната. — Монк стана и забърза към шведската маса, където отрупа чинията си с бекон.

Кеалоха ме погледна:

— На лекарства ли е?

Кимнах.

— Приятен полет — каза Кеалоха и си тръгна.

Няма да ви измъчвам с подробностите около полета към къщи. За вас може би няма да е мъчение да го чуете, но за мен би било мъчително да си го припомням. Ужасът започна, когато бяхме на опашка при проверката за сигурност, и Монк започна да изважда бекона и сладкишите, които бе натъпкал в джобовете си на закуска. Оттам нататък положението ставаше само все по-неприятно и смущаващо. Нека просто да кажа, че Монк вече не е желан клиент за хавайските авиолинии.

След пет часа, прекарани във въздуха заедно с Монк, се радвах, че се прибирам. Джули страшно си хареса тениската „Ред Дърт“, макар че на мама й се видя почти толкова отвратителна, колкото на Монк.

Майка ми беше чула всичко за случилото се на сватбата на Кандис. Очевидно новината се беше разнесла из висшето общество на Монтерей и Сан Франциско. Чувствах се ужасно заради Кандис.

— Кога ще се научиш да не водиш Монк на сватби? — рече майка ми.

— По-добре ли щеше да е, ако Кандис се омъжи за мъж, който вече е женен?

— Сигурна съм, че ситуацията щеше да се разреши по-спокойно, и с повече достойнство, отколкото случилото се на сватбата.

— Искаш да кажеш, че щеше да свърши също толкова катастрофално, ако не и още по-зле за горката Кандис, но поне въпросът щеше да се потули.

— Родителите й може и никога да не се върнат от сафарито — каза майка ми.

Тази вечер Джули ми изнесе модно ревю на всичките дрехи, които майка ми й беше купила, докато ме нямаше. Когато свърши, вече бях толкова изтощена, че едва си държах очите отворени. Целунах Джули и мама за лека нощ и си легнах.

Събуди ме иззвъняването на телефона точно в девет. Докато посягах към слушалката, съборих телефона и едва не паднах от леглото, докато се опитвах да го вдигна от пода.

— Какво? — изсъсках в слушалката.

— Къде си? — Беше Монк.

— Очевидно съм вкъщи. Току-що ми се обадихте тук. Страхотен детектив сте, няма що. — Доста съм кисела, когато съм уморена и все още полузаспала.

— Защо не си тук?

— Днес е първият ден след завръщането ми — казах. — Предположих, че имам свободен ден.

— Току-що изкара едноседмична почивка на Хаваите. Колко почивка още ти трябва?

— Възстановявам се от полета — казах.

— През цялото време си седяла. Не проумявам какво му е трудното на това.

Въздържах се. Работата ми беше трудна, но исках да я запазя.

— Ще се отбия днес следобед — казах.

— Това е прекалено късно. Трябваш ми сега. Имам работа.

— Вече работите по случай?

— Разбира се — каза Монк. — Трябва да разоблича Дилън Суифт като измамник.

— Не можете ли да го разобличите утре?

— Той записва шоуто си днес в единайсет в хотел „Белмонт“, и искам да присъствам — каза Монк. — А после трябва да се занимавам и с убийството на Мартин Камакеле.

— Какво можете вие да направите по въпроса оттук?

— Мога да го разкрия — каза Монк. — Още днес, всъщност, ако успееш да се измъкнеш от леглото.

 

 

Ниско надвисналата мъгла над Сан Франциско поглъщаше сградите във Финансовия район, скриваше горните етажи от погледа и затъмняваше слънцето, оставяйки улиците ветровити, студени и сиви.

Но коренните жители на Сан Франциско като мен бяха свикнали с такива утрини и никога не губеха надежда, че преди денят да изтече, или духащите откъм Пасифика ветрове ще отвеят мъглата, или слънцето ще я прогони с блясъка си. Ако не станеше нито едно от двете, така да бъде. Мъглата придаваше на града — а в допълнение, и на нас, неговите жители — характер. Във всеки случай за Сан Франциско характерът беше по-важен от слънчевата светлина.

Хотел „Белмонт“ определено притежаваше характер. Беше един от най-старите хотели в града и истински шедьовър на викторианската архитектура в самото сърце на Юниън Скуеър. Беше част от Сан Франциско в същата степен, в която бяха и Голдън Гейт, Рибарският кей, въжените железници и мъгливите утрини.

На последната годишнина от сватбата ни, преди да изпратят Мич отвъд океана оставихме Джули при родителите ми в Монтерей и прекарахме една прекрасна нощ в стая на деветнайсетия етаж на „Белмонт“. Отседнахме в старата кула, онази, която датира още от двайсетте години на двайсети век, не онази, новата, която построиха през седемдесетте — и която, предполагам, не е толкова нова, освен ако не я сравнявате със старата.

Двамата с Мич изобщо не ставахме от леглото, освен, за да погледнем през прозореца към разкриващия се оттам изглед — към сребристия Бей Бридж, който виждахме между нагъсто построените небостъргачи на Финансовия район. Дори не спяхме. Прегръщахме се плътно и се вслушвахме в напевния шум от улицата: подрънкването на звънчетата на въжената железница, подобните на рап напеви на някой уличен проповедник, далечния вой на полицейски сирени, някой, който свиреше на хармоника, свирещите клаксони на коли, които се опитваха да се промъкнат по Пауъл Стрийт, барабаните и дайретата на кришнарите, минаващи с маршова стъпка по Гиъри.

Това е спомен, който ми е много скъп. И поради тази причина се чувствах много неудобно от това, че отивам в „Белмонт“ заедно с Монк да видя Дйлън Суифт.

Разбирам, че притеснението ми може и да не ви се струва много логично. Но „Белмонт“ е място, което ми връща спомените за много емоции заради времето, което прекарах там с Мич. Ако и двамата със Суифт бяхме в „Белмонт“ и Суифт наистина можеше да разговаря с мъртвите, бях сигурна, че отново ще получа вест от Мич. По същия начин както Гранд Кахуна Поипу, благодарение на факта, че беше мястото, откъдето душите потегляха към света на мъртвите, можеше да позволи на Суифт да пристъпи до вратата към отвъдното, смятах, че „Белмонт“ ще пращи от психическа енергия, що се отнасяше до Мич и мен.

На Хаваите най-после бях успяла донякъде да намеря покой и да се примиря с мъката си. Но този покой беше уязвим. Едно ново послание от Мич, било то истинско или не, можеше да го разтърси. Затова се чувствах много неловко, докато наближавахме балната зала, където се заснемаше шоуто на Суифт.

Монк се вълнуваше като дете, тръгнало за „Дисниленд“, макар че трябва да го познавате добре, за да разпознаете тази възбуда. За случайния наблюдател Монк изглеждаше непроницаем, както винаги. Аз обаче виждах напрегнатостта в погледа му, леко извитите като в усмивка ъгълчета на устата му, и начина, по който непрекъснато повдигаше рамене и ги извиваше назад.

Имаше огромна опашка от хора, чакащи да влязат вътре, поне стотици, задръстващи коридора във внимателно отделени с въжета участъци, заради което опашката се извиваше няколко пъти в коридора. Дори при това положение опашката се простираше надолу по цялото протежение на коридора и се губеше от поглед зад ъгъла.

— Никога няма да влезем — казах.

— Стой тук — рече Монк.

Той отиде в началото на опашката и каза нещо на набития охранител, който стоеше там. Охранителят промърмори нещо в радиостанцията си, изслуша отговора, след това направи знак на Монк да влезе в балната зала. Монк ме повика с махване на ръка.

— Какво казахте? — попитах, когато бяхме изтикани най-отпред на опашката и въведени в балната зала, която вече бързо се пълнеше с хора.

— Казах му, че съм Ейдриън Монк и че господин Суифт много ще се разстрои, ако разбере, че сме се отбили и сме били отпратени. Охранителят провери. Очевидно съм бил прав.

Имаше няколко кътчета за сядане, всяко само с по три реда седалки, подредени в полукръг срещу една сцена. Балната зала се осветяваше от острия блясък на големи прожектори, закрепени върху скеле, което се простираше над сцената и седалките. Камери, въртящи се на краищата на стрелките на високи кранове, бяха разположени във всички ъгли на помещението. Няколко плоски монитора висяха от скелето, за да можем да се виждаме по телевизията.

— Господин Монк, единствената причина Суифт да ви пусне да влезете е, ако възнамерява да ви използва.

— Знам — каза Монк, оглеждайки публиката, за да намери две свободни места.

— Тук той е в свои води и има пълен контрол над това, което се случва. Той ще разкрие най-съкровените ви тайни и страхове по националната телевизия.

— Разчитам на това — каза Монк.

— Или ще разкрие моите — рекох, издавайки истинските си опасения.

— Няма да му позволя да направи това, Натали.

— Нямате никакъв контрол над случващото се тук, господин Монк. Това е неговото шоу.

Той се усмихна загадъчно:

— Не и днес.