Петър Бобев
Драконът от Луалаба (20)

20

Жозеф повярва, че се е спасил. Вече доближаваше брега. Водните лилии се сгъстяваха, а отсреща се възправяше папирусовият посев, когато отзаде му се чу вледеняващият рев на динозавъра.

Нима беше жив?

Мулатът се обърна. Вдигна пушката. Не, не беше простреляният! От озъбената рогата глава, която сега пореше вълните, го стрелкаха с познатия хищен израз две здрави златисти очи.

Няма ли да се свършат най-сетне тези чудовища? Няма ли да го оставят на мира? Дали е друг гущер или същият, но възкръснал? Дали впрочем беше гущер като всички други, като вараните, като агамите, като геконите, само че по-голям, или…

Ами ако наистина е демон, зъл дух, безсмъртният Типу Тип на ватуса?

Нямаше време да размисля. Не беше свикнал. Да мислят отците мисионери. Той беше човек на действието, когато се замисляше повече, го заболяваше глава.

Насреща във водата имаше враг, а в ръцете му пушка. Цял живот бе правил само това. Той вдигна цевта, за да я насочи в познатото уязвимо място, в змийски изцъкленото като кристална купа око. Но преди да натисне спусъка, откъм брега прелетя метнат камък и го удари в ръката. Куршумът изтрещя, но отклонен от трепналата ръка, не улучи окото, а тракна по роговия шлем на чудовището, рикошира и експлодира във въздуха.

В следния миг салът получи познатия удар отдолу. Стиснал навреме свързващите лиани, в очакване на атаката, Жозеф не падна, удържа се. Но изтърва пушката. По-здраво беше докопал торбата със златото, най-ценното сега. Ако изгубеше него, нито пушката, нито салът, нито животът можеха да му го заменят.

Мулатът не можа да се изправи. Опората му се мяташе лудо в кипналия водовъртеж, сред който се мярваха ту огромна ципеста лапа, ту люспест гръб, ту сплесната опашка. А Жозеф лежеше, стискаше, залепнал за сала, прегърнал с последни сили чувала, както майка прегръща детето си.

Зацепил дългия си рог между двата парасолиеви дънера, цератозавърът фучеше, тръскаше глава, мяташе се сърдито. И все не можеше да се отърве от капана, в който сам се бе хванал, побеснял от безсилието си.

Жозеф неволно си припомни как веднъж един носорог, връхлитайки отгоре му в облак прах, сгреши само с една крачка и вместо в него храсна рога си в съседния полуизгнил дънер. Стана много смешно. Вечният сърдитко вдигна дънера на носа си и се втурна с него през бамбука, като кършеше с чудното си оръжие младите стъбла и се препъваше в по-здравите…

Изведнъж драконът реши друго. Гмурна се надолу, повлече в дълбочината и сала с човека. Жозеф и сега не се пусна. Нямаше да се пусне въобще. Защото иначе не би могъл да отнесе с плуване тежкото злато. Само тук, върху сала имаше някаква надежда да го спаси. Само върху него…

Зеленикавата вода притъмня, в ушите му забуча. Още малко и щеше да припадне. Но и така, в полусъзнание, той остана слепен с гредите, със златото, превърнал се в едно с тях. Докъде ли щеше да го замъква чудовището? Не ли в ада?

Внезапно с рязък тласък огромният рог се освободи от клещите на двата дънера. Салът полетя нагоре. Жозеф зърна само как премина край него размазаната сянка на гигантското влечуго като черен облак, после изскочи над повърхността. Но и тоя път не се пусна. Дори се вкопчи по-яко. Знаеше, нападението щеше да се повтори, да се потрети…

За щастие сега то се забави. Навярно уплашеното чудовище набираше смелост за новата атака, притаено като крокодил на дъното. Дебнеше, чакаше търпеливо, за да връхлети мълниеносно, когато прецени, че е настъпил моментът.

Жозеф се понадигна. Огледа наближаващия бряг. Ех, ако успее да се добере до него?

А кой ли метна камъка? Зигфрид? Безспорно не! Та той имаше пушка. Тогава…

Ето греблото!

Мулатът се присегна, настръхнал от страх пред ново нападение. Достигна го, притегли го към себе си. После все така прилепен с гърди върху торбата, опита да подкара сала с една ръка. Не беше лесно. Та той едва го придвижваше с две ръце. Но нямаше как. Трябваше.

Внезапно динозавърът се подаде над водата. Подаде безшумно само ноздрите и очите си. Заплува предпазливо, поизгубил дързостта си. Затова пък Жозеф беше до бил по-голяма самоувереност.

Ясно! Не е дух, а животно! Един по-тлъст крокодил!

Дядото на Жозеф е бил магьосник в племето си. Магьосник изтребител на крокодили. Когато някъде се завъди крокодил людоед, викат изтребителя на крокодили. Воините хвърлят камъни във водата, шибат с колове, вдигат колкото може по-силна врява. Крокодилите не издържат на такава глъчка и се заравят в тинята. Тогава магьосникът се гмурва с копие и убива жертвата си, която от страх се преструва на мъртва.

Такъв е бил дядото. Нима внукът ще трепере пред един по-голям крокодил? Щом като не е зъл дух…

Той протегна напред греблото, опря го в муцуната на приближаващия хищник. Динозавърът не спря, тази клечка не можеше да го спре, а продължи напред, блъскайки с глава опрения прът, а ведно с него и целия сал. Веднъж-дваж той тръсна глава, отмахна досадната вещ, но Жозеф тозчас я нагласяваше на същото място, доволен, че бързо се носеше към папирусовия гъсталак.

Само да не му хрумне нещо друго, да не се гмурне пак… Само това не…

По тялото му пълзяха стотици пиявици. По ръцете и краката му висяха черните им издути торбички. Ала не опита да ги маха. Сега не. Нямаше време.

Най-сетне чудовището забави ход. Надигналото се дъно спъна устрема му. Главата му се заклатушка тромаво. Изскочи над водата. Подадоха се блестящо синята му гуша, тъмните ивици, златистият корем.

Жозеф продължаваше да се избутва все по-назад с прът, опрян в настъпващото туловище. В гърдите му се надигаше луда, невъздържана радост. Ето, ето! Това е брегът! Тук вече драконът е безсилен, тромав, непохватен. Лесно ще му избяга. Ще го остави да вие на брега като измамен чакал.

Внезапно цератозавърът докопа с челюсти греблото и го изтръгна из ръцете му. Жозеф едва се задържа да не политне подире му. Доволната му усмивка се стопи, изчезна. Защото салът спря. Тогава?

Нямаше друг избор. Докато страшилището прегризваше изскубнатия прът, мулатът грабна съкровището си и скочи. Водата закри темето му. Но той не се уплаши, а забърза по дъното, повлякъл олекналата торба. Ето очите му се подадоха, подаде се и носът, устата. Той задиша често да пречисти дробовете си от подводната разходка и продължи да крачи към брега пред ръмжащата бронирана грамада, която се издигаше все по-високо и по-високо, като шляпаше тромаво из плитчината.

Жозеф намери път през тръстиките и се провря през тях със скъпоценния си товар. Достигна здрава почва. Метна чувала на рамо, тръгна безшумно към лагера. Беше свършил най-главното. Идваше редът на втората задача, редът на оня надут немец, на най-опасния враг. Зигфрид имаше пушка и пистолет, а Жозеф само един нож. И решителност, то се знае. Все пак безразсъдно беше да го нападне веднага. Налагаше се да го издебне. Още тук. Всяка секунда сега, след като златото беше в него, можеше да се окаже фатална.

Той се прокрадна през избуялите папрати и хвощове. Ето палатката! Пред нея — никой! Къде изчезна немецът? Спи ли? Изключено. Нали беше на брега. Може би дебне с промушена между брезентите пушка, готов да го наниже с куршуми, щом се покаже… И да му пипне златото…

Но Жозеф не е глупак. Има повече търпение. Защото е половин негър. Ако се налага, ще дебне цял ден. Затова остана там, все тъй неподвижен, с прикован поглед в закритата палатка.

А това вече беше чудесно. Лианата, която се полюляваше пред очите му, беше строфантусът. Жозеф позна ваше заострените му овални листа, познаваше и жълтите му цветове, наредени по стъблото като чадърчета. Не знаеше само, че от него се получава строфантинът, магическото лекарство, удължило живота на хиляди сърдечно болни. Известно му беше друго — че с него прадедите му са мазали стрелите си. От отровата на строфантуса смъртта настъпва мигновено. Сърцето спира. И толкоз.

Не само стрелите. Ножът също може да се намаже. Тогава става по-опасен от патрон дум-дум. Едно одраскване стига. Няма нужда от повече. Никой не може да те спаси.

Мулатът откъсна едно плодче и го сряза внимателно, като хирург. Оваля добре острието в сока му. Усмихна се. Ето сега той държи в ръцете си самата смърт. Жестока, безпощадна. Златото ще бъде негово. Черните прадеди, от които толкова се срамуваше, бяха му дали почти свръхестествена сила.

Той нямаше никакви основания да се съмнява в успеха си. Щом бе убил единия дракон, щом бе избягал от втория, щом имаше това мощно оръжие…

Наблизо изцвърча франколин. Отзад отвърна друг, по-ясно и по-звънливо. И ето сред папратите се подаде самата птица, наперена като петел. „Чук-чук-тититур!“ — обади се тя пак. Не довърши. Притаената мангуста, голя ма колкото котка, се метна отгоре й, прегриза й врата и я отнесе.

„Хитруша! — помисли си Жозеф. — Изчурулика като франколин, за да го подмами, да възбуди ревността му. Чудесно го измами. По-добре не може.“

Дали пък и той не би могъл така — да примами немеца, да го отвлече някак…

От палмата рафия се развика токът, птицата носорог. „Ток-ток! Ток-ток!“ Макар и късно, все пак не бе забравил длъжността си. Предупреждаваше горските жители, че е видял човек. Тутакси цялата околност зашумя. Развикаха се вечните кресливци маймуните, закрякаха птиците, затопуркаха антилопите, водните козли, дървесните дамани.

„Ще ме издаде!“ — изруга на ум мулатът и се приготви да се покаже, за да не възбуди излишни подозрения в жертвата си. Не допусна, че токът биеше тревога за друга опасност.

Дали не беше по-добре да скрие златото, както му хрумна в пещерата, и да се покаже пред немеца така, с голи ръце?

Той се озърна да потърси сгодно скривалище. В този миг видя зад гърба си една полугола брадата фигура, която се бе надвесила над него с нож в ръка. Изненадан от неочакваното обръщане, лудият изведнъж реши и се метна отгоре му. Жозеф посрещна нападението, стисна в здравите си пръсти ръката с ножа. Не свари да измъкне своя нож. Двамата се сборичкаха, преметнаха се сред тревите.

— Не го давам! — ръмжеше лудият с пяна на уста. — Златото е мое! Мое…

Без да отрони ни дума, мулатът стискаше китката му, опитваше да я извие, да я принуди да пусне оръжието си, като се мъчеше да освободи лявата си ръка, за да извади и той своя нож. Лудият се бореше като звяр. Мускулите му бяха добили здравината на звяр. И издръжливостта му беше издръжливост на звяр. Жозеф въпреки своята атлетическа сила усещаше как противникът му надделяваше. Друг път не бе чувствувал такава слабост. Толкова силен ли беше този побеснял нападател?

Лудият не спираше да ръмжи и да се заканва:

— Крадец! Оставяй златото и бягай! Бягай по-бързо! Никой няма право да го пипне! То е мое! Само мое!

— Да не си го купил? — пресече го задъхан мулатът.

— Купил съм го! — отвърна с прекъсване побърканият. — Купил съм го с мъка, със страдание. Всички умряха. Само аз оцелях. Мъката — най-скъпата цена…

Изведнъж той се отблъсна напред. Жозеф усети, че петите му се спънаха в чувала със златото, изгуби равновесие и политна по гръб. Врагът му падна отгоре му. Изтърва ножа. Мулатът посегна да го грабне, но лудият го превари. Натисна с коляно протегнатата му ръка и стовари в лицето му юмрука си. Удари повторно, потрети. От носа на Жозеф рукна кръв. Главата му се зашемети.

Лудият го изгледа презрително.

— Какво се лакомиш и ти? — сви устни той. — Защо ти е злато? Като ще умреш… Който е влизал в пещерата, който се е докосвал до златото, умира… Ти си обречен — все едно вече мъртъв… За мен си мъртвец… Вече ти виждам костите, бялнали се сред тресавищата… Проклятието те е белязало… Не знаеш ли?

Пусна го, грабна златната торба и хукна към езерото.

— А ти не се зъби… Примири се… Вземи причастието си… Остава ми да се справя още с един… С Червенокосия… Само той… И златото ще си бъде пак само мое…

Но Жозеф се опомни, скочи подире му, хвана го за глезена, увисна на него. Беглецът не спря, а го повлече подире си към брега. В този миг проехтя изстрел. Лудият спря. Закова се на място. Лицето му се изпъна, а ръцете му сякаш омекнаха, увиснаха надолу, изпуснаха торбата, която се стовари с цялата си тежест върху ръцете на мулата. После краката му се подкосиха и голото му бронзово тяло се свлече на земята. Под плешката му потече алена струйка.

Из гъсталака изскочи Зигфрид Ерлих с пушка в ръка.

— Свърших ли го? — усмихна се той.

Жозеф го изгледа, изтръпнал от уплаха. Дали идеше неговият ред? Дали сега щеше да отправи следващия куршум в неговите гърди?

Но не. Не се гласеше да го убива. Иначе защо би отпуснал оръжието си? Не би издебнал по-сгоден случай да се отърве от него. Никога не би го заварил тъй неподготвен, обезвреден, прострян на земята без никаква възможност за самозащита.

Защо не го убиваше? Какво кроеше?

Да не би пък наистина — приятелство?

Ако е така, още по-зле за него. Глупак! Щом не умее да се възползува от случая, напразно заема място на тоя свят. Глупаците не заслужават да живеят.

Златото е малко. Малко е даже за един човек. Камо ли за повече.

Зигфрид погледна чувала.

— Само това ли?

Жозеф отвърна:

— Само толкова… Не видя ли — драконът…

— Трябва пак да се ходи! — поклати глава немецът. — Малко е! За кого по-напред?

Мулатът си помисли неволно: „Аха! Ето защо ме пощади! Ще му се още!“

— Да ходи, който ще! — отвърна той. — Аз му се наситих.

И незабелязано посегна към ножа си, измъкна го, приготви се за нападението.

— Ти имаш ли представа как се стига там? — опита той да отвлече вниманието му. — Видя ли как убих едното чудовище, как другото ме гони дотук? А вътре? Всичко застлано с кости, цял метър гнили кости…

— А злато?

— Колкото щеш! Ама ако ти стиска! Аз не стъпвам повече…

Зигфрид заговори необикновено ласкаво:

— Отдъхни си! Изморен си, затова приказваш тъй. Като си починеш, ще идем двама. Не се мръщи! Повече трябва да се сърдя аз, дето не ме дочака. Отиде сам. Поиска да ме обереш. Нали познах? Но аз ти прощавам. Закъде са приятели, ако не си прощават? Злато е това, примамва. Затуй не ме дочака. Знам. И аз…

Жозеф се надигна бавно, привидно уморено, опитвайки да измами бдителността му. В следния миг намазаното със сока на строфантуса острие щеше да прониже гърдите на разбъбрилия се немец.

— Тъй значи! — процеди той през зъби. — Всеопрощаваща благост…

В този миг лудият, който лежеше неподвижен като труп, изведнъж изтръгна ножа му. После се метна отгоре му, замахна с отнетото оръжие. Жозеф едва свари да хване десницата му, да отклони смъртоносния замах. Сърцето му изстина. Устните му пресъхнаха от страх. Не беше нужно повече! Само едно драсване! И толкова… А той сам отрови острието, отрови го за себе си. Как да се спаси, как да го отхвърли? Едва сега разбра каква енергия притежават лудите, каква енергия още може да им придаде наближаващата смърт. Ясно, това бяха последните му усилия. От устата му се точеше червена струйка. Той щеше да умре. Но каква полза, ако преди това успееше да го докосне с ножа. Каква полза?

— Сега тебе! — ръмжеше побърканият през розова пяна, като дърпаше ръката си да я откопчи от отчаяната хватка на ръцете му. — После и другия… Последния…

Зигфрид вдигна пушката. Но не стреля веднага, за да не засегне случайно съучастника си. Още се нуждаеше от него. Не бързаше да го загуби. Затова изчака…

Жозеф виждаше само едно — блесналото отровно острие, от което се зъбеше смъртта. Той успя да сгъне крака и издебнал удобен момент, изтласка врага си назад, изтласка го със същия ужас, със същото отвращение, с което се отхвърля отровна змия. Лудият се блъсна в изненадания немец, удари неволно пушката му, свали я на земята. В първия миг не съобрази какво да стори. Зигфрид прецени бързо. Пипна гръкляна му, опита да го свали. Но неприятелят му, по-жизнен от пантера, успя да се извърти пъргаво и при падането си на земята се озова отгоре му. От задушаване очите му изскочиха из орбитите. Ала той сякаш не усети болка, не усети липсата на въздух. Сякаш нямаше свое тяло, сякаш беше останало само едно — волята за убийство… Да забие ножа… Нищо друго. Само да забие ножа…

— Искаше да ме убиеш! — зъбеше се той. — Но не! Не! Преди това ще те очистя аз… Един грабител по-малко… Още един по-малко…

Зигфрид пусна гърлото му и хвана ръката с ножа. Нямаше друг изход. Лудият задиша. Набра сили. Натисна с по-яростна мощ. Внезапно немецът успя да се превърти и да го затисне с тяло. Само за миг. С животинска пъргавина врагът му отново го тръшна по гръб върху мократа пръст.

Така ги остави Жозеф Зигфрид на земята и върху него лудият с отровния нож. Свършено беше със Зигфрид Ерлих. Дори да искаше, мулатът не можеше да му помогне. А той не искаше. И се боеше от смъртоносната мощ на жълтеникавите капки, засъхнали върху помътнялото острие. Не би желал да остане срещу това острие нито минута, нито секунда…

Лудият щеше да се справи с другаря му. Щеше да върши работата на Жозеф.

Мулатът грабна скъпоценната торба, метна я на гръб и навлезе в гората, като залиташе под тежестта й.

А в туй време мъжкият динозавър, забелязал най-сетне изчезването на чудовищната си другарка, кръстосваше езерото в бясно отчаяние, като оставяше подире си разпенена диря от неуморимите плясъци на опашката си и ревеше диво.

Колко злост кипеше в тоя рев, каква свирепа ярост! И в същото време някак странно, неправдоподобно — и колко мъка, дива безнадеждност!

Сякаш бе почувствувал самотата си…