Петър Бобев
Драконът от Луалаба (1)

1

По клокочещия талвег на мътната, набъбнала от дъждовете река се носеше един плаващ остров, по-право един чим от трева и пръст, не по-голям от двойно легло. По Луалаба често плуват такива острови, малки и големи, откъртени от бреговете.

До самия край на чима, който продължаваше да се размива от водата, лежеше по гръб човек, европеец, с накъсани дрехи, които едва се виждаха под пласта тиня.

Ранното слънце отсега жареше безмилостно. Хилядите му отблясъци трептяха по неспокойната повърхност я бодяха очите като взривове от огледални отломки. Бреговете, стръмни и подронени, армирани от жилавите коренаци на пищната растителност, едва прозираха зад сребристото було на водните изпарения, които придаваха на цялата околност приказен вид, превръщаха света в някакъв мираж; недействителен и измамен.

Във въздуха се виеха орляк лешояди и марабу, но все не се решаваха да се спуснат долу, при сигурната си плячка. Снижаваха спиралите и и ха-ха да кацнат, после отново извиваха нагоре.

Съвсем наблизо се подаде уродливата муцуна на крокодил, подхвърли във въздуха уловената риба, за да падне в устата с главата напред, и безшумно изчезна.

Пасли цяла нощ нейде наблизо, стадо хипопотами нагази във водата. Подплашени от шумното им пръхтене, препичащите се на брега крокодили пропълзяха до реката и потънаха в дълбочините. Крокодиловите стражи, които бяха стояли по гърбовете им, се разлетяха с крясък.

Плаващият чим продължаваше да се носи безволно по течението, а проснатият върху него човек лежеше все тъй неподвижен като безжизнен труп.

Неочаквано от зеленината на брега се подаде друг човек, европеец, който скочи в оставеното до брега кану и се спусна да догони поклащащото се от течението късче суша. Настигна го скоро, привърза кануто за един корен и с голям труд успя да отърколи в лодката си човешкия труп. Пипна гърдите му. Беше жив, макар и в безсъзнание. Дишаше.

Спасителят плисна шепа вода върху лицето му, поне да отмие калта. Нещастникът полуотвори очи, но отново изнемощен, с отпуснати клепачи. Всъщност човек ли беше това или силует, облечен в кожа? Прошарена, небръсната отдавна брада окръжаваше изпитото му восъчно лице. Устата дишаше полуотворена. Гърдите му под разкъсаната риза се надигаха и спадаха в неравен ускорен ритъм.

Гребецът докара лодката до брега, пое спасения и го изнесе на сушата. Колко беше лек! Като дете! Стопен.

Под краката му се разскачаха гигантски жаби, разпълзяха се костенурки. Водни змии нагънаха телата си към реката. Плъзнали по седефените си пътеки, изпокриха рогата си едри като юмруци охлюви.

Чак сега спасителят се поколеба. Впрочем за какъв дявол свърши тая глупост? Зигфрид Ерлих, сержантът от SS, наемникът от Алжир, от Диен-Биен-Фу и Катанга — благодетел! Та той почти беше забравил, че човек може да помага на друг човек, и то не на приятел, не по служба, а на някакъв непознат, на чужденец. Защо го извади на брега? Ами ако вземе да умре? Как ще се оправя после? Ще се домъкнат разни, ще почнат да подпитват. Какво ще им отговаря тогава Зигфрид Ерлих? Как ще им обясни какъв е и защо се е сврял в тая затънтена плантация? Белите се завират в такива пущинаци само за много пари. А от маслената палма не се правят пари. Ще мълчи ли старият негър, притежателят на плантацията, вуйчото на Жозеф. Жозеф не беше негър, а мулат. От бял баща и черна майка. Дали няма да се разприказват и чернокожите работници? Те мразят еднакво и белите, и мулатите. Все някой може да се е досетил какви са били преди това двамата ловци, които уж бяха дошли да очистят околността от навъдилите си леопарди. Не само тук се криеха разгонените катангски жандармеристи, не само тук чакаха да дойде пак времето им.

Болният раздвижи устни:

— Остави ме… На земята…

Зигфрид го положи върху тревата, загледа го с очакване.

Нещастникът се опита да вдигне ръка, ала не намери сили да я удържи и тя падна на гърдите му. Страшна, изсушена ръка, сякаш самата смърт! Зигфрид отдавна не беше виждал такава ръка — от времето, когато беше надзирател в лагера Маутхаузен.

— Не ме носи другаде — промълви непознатият. — Тук ще умра.

„Добре се нареди! — изруга се на ум Зигфрид. — Ами не е ли по-добре да догониш с лодката плаващия остров и да оставиш тоя смъртник там, откъдето го взе… Сам да се оправя.“

— Чуй ме! — пошепна човекът. — Преди да умра… Аз бях там… В Огнената пещера… При златото…

Немецът зяпна от изненада. Наведе се, превърнат в слух.

— Огнената пещера! — възкликна той. — Не е ли измислица?

Болният притвори пак очи.

— Пълна със злато… И то е мое… Аз останах последен… Чисто, самородно… Буци злато…

Зигфрид не се стърпя повече.

— Къде? Казвай по-скоро!

Нещастникът не отговори. Лежеше отпуснат. Дали беше умрял? И то тъкмо сега, когато трябваше да говори.

По цяла Африка — не, по цял свят се носят легендите за Соломоновите златни рудници. Хиляди нетърпеливци са платили с главите си дързостта да намерят тайнствената страна Офир, отдето Соломон е измъквал златните си товари. Къде не са търсили? И в Замбия, и в Конго, и в Родезия. В планината Инянга има следи на древна, неизучена цивилизация. Същите следи, както и в мъртвия град Зимбабве. Развалини, каменни укрепления, акведукти, ниви на тераси. Зигфрид е ходил там. Но злато не видя. Казват, че имало, но той не видя…

Тук, край Луалаба, дочу мълвата за Огнената пещера, издълбана в златна планина. Дали пък не е това страната Офир? Никой не знае къде се намира. Едни сочи на изток, друг — на запад. Някъде из джунглата, из тая убийствена джунгла, още неизбродена от крака на бял човек, пълна с тайни, опасности; тоя зелен ад, който изсмуква волята, цялата ти жизненост, който те превръща в парцал… Всички пътуват по реката. И едно-две шосета. Никой не се отклонява от тях, откак са минали Ливингстон и Стенли… Все по техния път…

Немецът разтърси болния за рамената.

— Къде? Къде?

Нещастникът го изгледа с помътнели зеници.

— Отидох заради сина си… Да изкупя греха си…

Внезапно той насочи показалеца си към сърцето на Зигфрид.

— Закълни се, че ще му предадеш думите ми… Като братя ще разделите богатството…

— Къде е? — прекъсна го задъхан немецът.

— Закълни се!

Зигфрид едва сдържа усмивката си. Защо пък да не се закълне? Какво му струва? За злато е готов да продаде живота си, та за една клетва ли…

Той вдигна ръка.

— Заклевам се!

Болният въздъхна облекчено. Костеливата му ръка запълзя бавно към пазвата, мушна се под дрипавата риза и измъкна някаква хартия в пластмасов плик.

— Картата! — пошепна той. — Занеси я на сина ми… Анри Льоблан… Повтори името му…

Зигфрид грабна картата с хищно движение и я мушна в джоба си.

— Анри Льоблан! — рече той. И в същия миг го забрави. Какво го интересуваше някакъв син, когото не мислеше да търси?

А сърцето му пърхаше от радост под пластмасовия плик, от който сякаш струеше чудна топлина, вдъхваше сладки надежди, радост до замайване. Злато! Планина от злато! Златният ключ отваря всяка крепост. Ще отвори и пътя за родния Майнц. Всяка крепост може да бъде прескочена от магаре, натоварено със злато. Тогава Зигфрид ще има всичко: пари, уиски, дом, родина. И най-важното — самоуважение! Няма повече да се кланя на разни черни муцуни. Ще се върне при своите, сред цивилизацията, далеч от омразната вонеща джунгла…

Унесен в златните си видения, той едва дочу шепота на умиращия:

— Анри Льоблан, в зверофермата на Хартли. Парк Едуард…

— Знам! — кимна утвърдително Зигфрид.

Старият Льоблан явно губеше сили. Задушаваше се. Но все пак успя да направи последно усилие. Пошепна хрипливо:

— И още… Не отивайте като нас… Неподготвени… Двадесет души тръгнахме…

Задиша често. Пак продължи:

— Спасихме се от черните гиганти… От вонещите блата… Дракона… Но не беше то… Друго ни погуби… Проклятието…

— Какво? — запита Зигфрид.

— Страшно проклятие… Който влезе в Огнената пещера, който се докосне до златото — загива… Адски болки в мускулите… Загинаха всички… Пиер полудя… Пазете се от проклятието… Не пипайте златото…

Зигфрид, естествено, не вярваше в проклятия. Ако имаха дори най-малката власт, той отдавна трябваше да се гърчи в катрана на преизподнята, натикан там от безбройните клетви на концлагеристите, които бе убивал.

— Да не е жълтата? — запита той неуверено.

Жълтата треска по тия места е по-страшна от чумата, от едрата шарка, от проказата, взети заедно. На пристанищата по реката, където се появи, вдигат жълти флагове и никой кораб, никоя лодка не смее да се отбие, бяга като пред божия гняв. Жълтата смърт! Тъй я наричат. Две трети от болните умират първите три дни. Изсушават се, превръщат се в пергаментови мумии. Но тя не е проклятие, тя е болест, пренасяна от милионите жълтеникави комарчета.

Болният нямаше сила да поклати глава, само притвори клепачи.

— Друго е… Проклятие… В златото…

Пое дъх и добави:

— Подгответе се добре… С всичко… Самолети… Оръжия… Взрив… Лекари… Машини… Златото ще плати…

Очите му се затвориха. Само устните му продължаваха да фъфлят беззвучно:

— Анри, сине… Пази се… Проклятието…

После гласът му заглъхна съвсем. Дишането спря.

Зигфрид го погледна тъжно. Заговори му. Още от войната беше свикнал да говори с мъртъвци.

— Нещастнико, затова ли дойде тук, за да ми предадеш тайната си? За глупак ли ме смяташ? Какво значи някаква си клетва, когато става дума за злато? Кой разумен човек на мое място ще тръгне да дири чужд син, за да дели с него богатството си? Има ли такъв идиот на света? Кажи де! А и да има, сигурно не се нарича Зигфрид Ерлих.

Извади плика, отвори картата. Значи там, в тоя пущинак сред дяволските блата…

Надигна се и без да се обърне, тръгна по пътеката към плантацията. Не видя как умиращият отвори широко очи и го проследи с укоряващ, ужасен поглед.

Трябваше да извика работници, та да го погребат, да заличат по-скоро следите му. Все едно че е загинал като другарите си край Огнената пещера.

Злато! Планина от злато! Но всеки, който се докосне до него, умира. Къде беше слушал подобно нещо?

Пътеката навлезе в плантацията. Към брега, на влажното, растеше маниока за храна на работниците, рицин за масло и ананаси за фураж на добитъка. Край пътеката разлюляваха огромните си нацепени листа банани — едни млади, яркозелени, пуснали огромните си цветни пъпки, а до тях други, препънати под тежестта на китките жълти плодове. Цветове и плодове — сякаш спрели една до друга, си съперничеха цъфтящата пролет и плодовитата есен. Навред прелитаха пъстроцветни птици бананояди като живи дъгички.

А по-нагоре, на сухия хълм, се бе проснала самата плантация. Зигфрид беше научил вече нещо за маслената палма. Сърцевината й имаше вкуса на банан. И снощи пи палмово вино. Сапунът, с който се миеше, съдържаше палмово масло. Готвеха с палмово масло. Колибите на негрите бяха покрити с палмови листа. С една дума, цялата плантация щеше да съществува дотогава, докато съществува маслената палма.

Изведнъж Зигфрид спря. Но да! Точно тъй! Отмъщението на фараона! Така беше чел във вестниците. През 1922 година един археолог, Ховард Картер, открил гробницата на Тутанкамон, цяла, непокътната, пълна със скъпоценности. Златен саркофаг. Върху входа — релеф: богинята на смъртта с разперени крила и надпис: „Смъртта ще докосне с крилата си оня, който оскверни свещения сън на сина на слънцето“. После всички, които проникнали в гробницата, измрели. Двадесет и един човека. Умрели от тайнствена болест. Също така силни мускулни болки. Само откривателят останал жив. Фараонът отмъстил жестоко за светотатството, за нарушения покой.

А преди няколко години заболял един учен от Южноафриканския съюз. И той нещо ровел из пещерите, обиталища на негърските зли духове. Едва се отървал и той от същата болест — изтощение, непоносими болки в мускулите.

И ето проклятието на Огнената пещера! Двадесет поразени от него, мъртви, оставили кости сред блатата.

Струва си да се позамисли.

— Къде се губиш? — посрещна го Жозеф Симон, стъкмен, наконтен както винаги. С костюм, с бяла риза, с връзка. Навред — из плантацията, в градовете, на лов, дори при наказателните експедиции в джунглата.

Зигфрид се вгледа в черното му усмихнато лице. И в същия миг му хрумна възхитителна мисъл. Гениална мисъл.

Ето кой ще влезе в пещерата! Ето кой ще му изнесе златото! Тая ухилена полумаймуна ще му плати за всички унижения, които Зигфрид Ерлих преживя в неговата проклета страна.

Той се наведе към ухото му:

— Искаш ли злато?

Мулатът го изгледа слисан.

— Кажи де, искаш ли?

— Че кой не иска? — отвърна развеселен Жозеф. — Кажи само къде има!

Зигфрид го хвана под ръка.

— Долу на брега лежи един мъртвец. Преди да умре, ми каза къде е Огнената пещера.

Мулатът се взря в лицето му смаян. Очите му се закръглиха от удивление. Дъхът му спря.

— Огнената пещера!

Зигфрид го пресече:

— Дай двама работника да го погребат, а после…

И показа с ръка нагоре по реката.

Жозеф Симон се замисли.

— Да го погребат — лесно. Но ще се разбъбрят после. Нали ги знаеш — глупави негри.

Зигфрид едва сподави насмешката си. Чудни са тези мулати. Не се виждат какви са маймуни, а се смятат по-горе от негрите. По-висши. Затова негрите ги мразят. Повече от белите. Няма по-зли надзиратели, по-усърдни сержанти, по-неумолими полицаи от тях.

И хитри. Не се лъжат лесно. Досетливи. Ето и тоя. Право е, ами ако се разприказват черните? Къде ще се дяват тогава двамата бивши жандармеристи?

— Не е ли по-добре — поколеба се мулатът — единият за краката, другият за ръцете и в реката! По-чисто, без следи!

Зигфрид все не скланяше.

— Не бива. Цивилизовани хора с цивилизован човек — така като мърша. Няма как. Ще го заровим ние. Вземи две лопати!

Жозеф сви рамена.

— Както кажеш. Но все ми се струва, в реката е по-сигурно.

Донесе лопатите и двамата се запътиха към реката.

Мулатът бе замълчал необичайно. Зигфрид неволно отстъпи назад. Познаваше го отлично. Сякаш беше погледнал с рентген в душичката му. Та нали той не би се поколебал да пречука всеки, който се изпречи между него и златото. Това навярно обмисляше сега Жозеф. Кога да го направи? Кога щеше да сметне, че няма нужда повече от съдружника си?

Немецът махна с ръка. Така е устроен животът — джунгла! Или изяж, или тебе ще изядат. Който превари. Който си отваря по-добре очите и ушите. Който се колебае по-малко…

Сегашният Зигфрид Ерлих не беше някогашният изнежен малодушник, за когото не съществуваше нищо извън музиката. Сегашният Зигфрид Ерлих беше паднал до дъното. Вече нямаше никаква надежда. Чакаше само кой ще му предложи повече, за да му служи, да стреля и да убива. Парите му трябваха, за да пие, да гуляе. Да пие, да пие. Да забрави кой е бил и какво е мечтал… Да забрави… И музиката, и тихия Майнц… Музика…

Откога не бе слушал истинска музика. Истинска. Хайдн, Бах, Бетховен, Вагнер. Не бумтежа на негърските тамтами, не уродливата истерия на джаза…

За последен път свири на орган във Франция. При отстъплението. Някакво село. Безименно. Подобно на всички села, през които минаваха. Все същите сринати къщурки, изровени дворове, подивели кучета и котки. Граната бе отнесла покрива на църквата. Зигфрид влезе. Поддаде се на първия порив. Та той още нямаше осемнадесет години. А вътре — чудо. Органът здрав, непокътнат. Войникът от SS натисна клавишите. Забрави къде се намира. Свири час, два, три. Изпусна частта си. А това значеше шест месеца без отпуск. Но той и без това нямаше нужда от отпуск. Американски самолет бе погребал под развалините на бащината му къща цялото му семейство. На война се чувствуваше по-добре. Тук поне можеше да отмъщава. Неприятелите бяха избили неговите близки. Той пък избиваше техните близки. По техния закон, по еврейския закон: Око за око, зъб за зъб! Убиваше в боя, убиваше и в лагерите пленници, арестанти. Какво от това, че били беззащитни? А ония от самолетите не убиваха ли също така беззащитни хора в градовете?

Внезапно двамата спряха. На стотина крачки пред тях, под зеления тунел на пътеката, седеше някакъв негър и разговаряше с умрелия. Льоблан не беше мъртъв — приказваше, обясняваше.

— Стой! — провикна се Зигфрид Ерлих.

Негърът скочи и се шмугна в гъсталака.

— Научил е тайната! — изръмжа Зигфрид и без да се замисля, стреля. После заедно с Жозеф се спуснаха по пресните следи. На един лист видяха капка кръв. Значи ранен. Можеха да го настигнат, трябваше да го настигнат. Никой друг, който знаеше тайната, нямаше право да остане жив.

Но не успяха. Плитка рекичка препречи пътя им. Отсреща следите се губеха. Ясно, беглецът бе минал през водата, да скрие дирите си — или нагоре, или надолу по течението.

Два часа изследваха бреговете. Нищо не откриха. Удавил ли се бе проклетникът, прехвръкнал ли бе или се бе изкатерил направо от водата на някое дърво? Толкова много начини има да заличи следите си един хитър негър.

— Маймуна! — изръмжа Зигфрид! — Може ли човек да гони маймуна?

Няма що. Наложи се да се връщат с празни ръце.

— А сега? — запита той.

Жозеф го изгледа разбиращо.

— Сега? По-скоро на път! Да преварим другите!

Почервенял от яд, немецът кимна с глава.

На пътеката, на същото място, където го оставиха, лежеше Льоблан. С отворени очи. С обвиняващи очи.

С последни сили той се надигна на лакът, простря срещу тях костеливия си палец.

— Помнете… И вас ще стигне… Проклятието…

Зигфрид Ерлих дръпна настрана другаря си.

— Ще умре, ясно е. Но преди това кой знае на колко души още ще раздрънка тайната.

Жозеф кимна с глава. Беше разбрал.

Немецът приближи до болния и закри с длан очите му. Все още не можеше да свикне, все още не можеше да гледа очите на умиращите.

— Спи! — рече му той тихо. — Спи!

В този миг Жозеф натисна ножа в сърцето му.

— Той и без това щеше да умре! — сякаш за оправдание рече Зигфрид. — Защо да се мъчи повече.

И погнусен, хвана захвърлената лопата.

— А тъй мразя да убивам! Сърцето ми се свива. Сякаш са го стиснали с нажежени клещи. А трябва…