Петър Бобев
Драконът от Луалаба (14)

14

Анри чу стрелбата на острова и се обърна към мулата:

— Какво ли става там?

Жозеф Симон отвърна недоволно:

— Види се, старият и дългият негър са ни преварили…

Анри се замисли. Чувството му подсказваше, че поне сега Наумов не търсеше златото; че наистина беше изпаднал в беда. Като другар, право погледнато, Анри беше длъжен да му се притече на помощ. Но какъв другар всъщност му беше Наумов? Дори да не се числеше към шайката на Зигфрид Ерлих, какво впрочем диреше тук, сред блатата? Сега заради дъщеря си, ясно. А защо бяха дошли тук с тая тайнствена дъщеря? Кой я беше отвлякъл и защо? В духове Анри не вярваше, а този, който тогава беше посетил лагера им, не беше шипекве. Шипекве не минава, без да остави видими следи, без да смачка целия лагер. Дирите принадлежаха безспорно на човек. Кой беше този човек, защо живееше тук, сам ли живееше? Всичко изглеждаше тъй мистериозно, необяснимо. Ами ако дъщерята сама е избягала?

Беше задушно, нетърпимо задушно. Вечерникът не носеше никаква прохлада, а изпълваше въздуха с мирис на горена сяра. И тихо, подтискащо тихо. Сякаш целият свят беше затаил дъх. Чуваше се само шепотът на палмовите листа. Някаква птичка изчурулика в полусън, уплаши се от собствения си глас и млъкна. Като отговор се чу крясък на сова, излетяла безшумно над главите им.

И изведнъж — детски писък!

Двамата наостриха слух. Писъкът се повтори, по-близо, по-отчетливо. Между клоните се мярна черно тяло като котка. Ясно! Лемур! Затова африканците го наричат „горско детенце“, заради тоя писък като на изоставено дете. Като звезден облак прелетяха рой светулки, завъртяха се в безреден танц, замаяха погледа като оплетена огнена прежда.

После отново запя прекъсналият, кой знае защо, жабешки хор. Запя в своето досадно и в същото време успокояващо многогласие. Сякаш невидим диригент размаха палката си. Позната до най-малките подробности, зазвуча симфонията на африканската нощ. Позната и в същото време чужда, отчайващо чужда. Имаше нещо много общо и в същото време съвсем различно от нощите край другите африкански езера. Липсваше грухтенето на изпълзелите върху тинестите брегове крокодили, не се чуваше ревът на къпещите се хипопотами, нито писъкът на облаците москити. И необяснимото отсъствие на тези обичайни звуци будеше тревога, изпълваше сърцето с необясним смут, безпокойство. Чудна нощ — позната, и в същото време тъй чужда, тъй заплашителна!

Анри съзря Огнената пещера.

Отсреща в отвесната скала на каменистия остров засия блед зеленикав пламък, разгоря се, заблестя. По езерната повърхност се плъзна светлото му отражение като втора лунна пътека.

— Виж, пещерата! — рече той, задъхан от вълнение.

Мулатът не отговори, вперил хищен поглед нататък.

Анри го бутна с ръка.

— Да вървим, а?

Жозеф се сепна от алчния си унес.

— Как? През водата ли?

— Ще видим откъде е минал Наумов. И подир него.

— Да газя из водата? Посред нощ?

— Как тогава?

— Със сал — отвърна мулатът.

— Добре! По-скоро сал!

— А Зигфрид?

— Кой знае кога ще дойде? Няма да го чакаме една година.

— Кой знае кога ще дойде — повтори на ум Жозеф. — А ако не дойде, още по-добре! Понякога из гората се срещат пантери. Могат да му облекчат работата. Да го отърват от най-опасния съдружник. Досега всичко се нареждаше хубаво. Наумов — на острова. Пилотът — избягал. Зигфрид — подире му из блатата. И само този очилат укротител на лъвове. Може да е страшен за лъвовете, но за Жозеф Симон не е. Може да се справя добре с животните, ала не познава хората, не се сеща какво му кроят…

Но и Жозеф, уви, не знаеше какво му кроеше в същото време в ума си очилатият укротител на лъвове, каква буря от омраза кипеше под високото му чело.

Анри стискаше зъби и мълчеше. Мислеше. Ето Огнената пещера. Още една крачка и ще докосне златото. Наближи решителният час. Дойде редът на отмъщението. Подлите убийци щяха да получат възмездието си. Щеше да смаже главите им като змии. Още там, вътре, в пещерата. Отмъщение и назидание. Щяха да почувствуват кой е той. Щяха да разберат, че един Льоблан не прощава. Той щеше да бъде и съдия, и палач. Око за око, зъб за зъб. Бяха убили, щеше да убие тях. Бяха убили хладнокръвно, обмислено; щеше и той да ги убие тъй хладнокръвно и обмислено, както убиваше в звероловната ферма най-злите зверове кали, които не ставаха нито за дресиране, нито за зоопарковете.

Анри разглеждаше съседа си, изучаваше сплескания му профил, издадената напред челюст, хищно отворените очи. Гледаше все по-решителен, все по-сигурен. Те бяха кали — и този наконтен дори сред блатата мулат, и оня широкоплещест немец, който говори само за цивилизация. Двама непоправими кали, които трябва да бъдат премахнати веднага, за да се отърве от тях светът…

И после златото ще бъде само негово. Защото му принадлежи по право. Защото баща му го е платил с живота си. Ще стане богат. Много богат. А защо пък да не стане? С какво е по-долу от другите, от тия, които са идвали при него във фермата да дирят силни преживявания, да поразпъдят скуката на сивото си живуркане. С какво той заслужаваше по-малко златото от дузините богати безделници? Защо те да имат? Да не би той да е по-глупав или по-слаб, или по-страхлив? Във всичко ги превъзхожда. Едно му е липсвало — злато. И ще го има…

А тези — естественикът, пилотът негър, дъщерята! Дали наистина е естественик… И какво дирят тук, с хеликоптер…

Анри опита да поотпусне свитите мускули на лицето си, да продължи още малко преструвката си.

— Откъде ви попадна този Наумов? — запита направо той.

Мулатът отговори разсеяно, без да откъсне поглед от светещото петно върху острова:

— Срещнахме ги тук. Връщаха се, изгонени от ватусите. Тогава ги видяхме за пръв път…

— А какво диреха?

Жозеф вдигна рамена.

— Снимки, казват, правели на животни, на цветя… Има ги всякакви…

Анри не разпита повече. Не го засягаха. Щом не са участвували в убийството на баща му… Той ще разчисти сметките си с убийците и ще вземе златото си… А те, Наумов, пилотът и дъщерята, ако е жива, да се оправят, както си знаят… Нищо освен отмъщението и златото не го интересуваше. Толкова злато, колкото можеше да отнесе…

Двамата се отдалечиха от брега, навлязоха в гората. Тук, в този край, сред железните дървета, чиято дървесина е по-тежка от водата, беше трудно да се направи сал. Но те познаваха добре джунглата. Острите им погледи скоро откриха две повалени стъбла на парасолия, най-лекото африканско дърво, с проядена от червеи и гъби дървесина. Двамата надигнаха едното стъбло. Личеше, че ще плава над водата. Отнесоха го на брега.

Изхлузило се от съседния клон, нещо тупна на земята. Хората пуснаха дървото и измъкнаха пистолетите. Животното, дълго метър и половина, бързаше да се зарови в шумата. Люспите му блеснаха на лунната светлина като варан. Не крокодил. Защото крокодилите не пълзят по дърветата.

— Люспеннк! — подметна нехайно Анри, познал в него безобидния гущероподобен мравояд. — Някои го наричат панголин.

Жозеф рече:

— Негрите говорят, люспеникът не ядял нищо, а се хранел с въздух. Пиел въздух. Ако го види жена, ще роди гърбаво дете, с люспи.

— Глупости! — отсече Анри. — Яде мравки. Аз съм го виждал. Разрови с нокти мравуняка и ближе ли, ближе с език. Колкото за гърбавите деца, чували сме и по-големи дивотии…

Двамата оставиха уплашеното животно, свито на топка сред шумата, и отнесоха на брега втория дънер.

Отсреща, върху черния контур на скалистия, остров, продължаваше да сияе Огнената пещера като входа към ада, огрян от отблясъците на вечния му огън. Те пърхаха, припламваха, затихваха като прелитащи призраци.

Анри не помнеше да е изпитвал подобен трепет пред никаква опасност както сега, когато наблюдаваше тази тайнствена, необяснима светлина. Духове, адски пламъци — нелепица! Той не вярваше в никакви свръхестествени сили. И все пак какво естествено обяснение можеше да му даде? Не току-тъй народът бе създал легендата за Огнената пещера! Каква ли незнайна опасност ги дебнеше там?

Той отсече няколко лиани и заедно с мулата се залови да свърже в едно двата дънера. Тогава чу рева на чудовището. Тръпка мина по тила му, спусна се по врата, полази по плещите. Такъв рев, с толкова ярост, въплътил свирепостта на вековете!

Втори рев като ехо се обади от другия край на езерото; рев, изпълнен с тържествуваща закана. После отново тишина.

Двамата се спогледаха смутени.

— Шипекве! — реши Анри. — Безспорно!

Мулатът не отговори, прехапал устни. После каза:

— Горещо, а!

— Тогава стой тук! — сряза го белгиецът. — Който не ще злато, да си стои на брега!

Жозеф го изгледа насмешливо.

— Кой? Аз ли не ща? Да ме уплаши някой си, когато става дума за злато!

Но млъкна. Няколко разбъркани вълни прошумоляха през папируса и се плиснаха звучно върху тинята, напълниха отново с вода огромната патешка диря. Напомниха за непознатото чудовище, което беше минало оттук и което може би приближаваше, разлюляло вълните с огромното си туловище.

Внезапно женски писък процепи тишината. Проехтя и замлъкна.

Анри се обърна:

— Какво беше това? Не дочух добре — жена или пак лемур?

Жозеф сви устни в недоумение.

Зловещият рев на чудовището прозвуча отново.

— Който и да е — рече Жозеф, — не ми е работа! Да се оправя сам! Доста ми са моите грижи!

Анри се съгласи с него.

— Мен също така не засяга…

Тогава женският писък се повтори — ясен, отчетлив:

— Помощ!

Вече нямаше съмнение. Не беше лемур, не беше сова. Анри забрави какво каза в предната минута. Подчини се на порива, избухнал в гърдите му. Грабна пушката и се спусна покрай брега, като заобикаляше прибрежната ивица на оплетената непроходима растителност.

Някой се нуждаеше от помощ.

Кой друг можеше да помогне?

Най-сетне изподран от бодливите лиани, достигна една малка поляна до самото езеро. И се закова на място. Сърцето му заблъска в гърдите. Дъхът му пресекна. Вцепени се. Той бе срещал много зверове, най-различни. Та това беше неговата професия! Но това…

От водата се надигаше бавно, с прекъслечно пъхтене някаква зловеща грамада, лъснала на лунните лъчи жива скала, като тристенна пирамида от тромава мощ, увенчана на върха със страхотна еднорога морда, в чиито зинали челюсти се белееха два наниза зъби ками. Очите святкаха с червени огньове алчно и зло. Устата сумтеше задъхана. Чудовищните нозе се преместваха бавно по меката тиня с гигантски крачки — всяка крачка най-малко четири метра, годна да прекрачи слон. Плоските стъпала шляпаха тежко, затъваха дълбоко, измъкваха се с мъка и отново плясваха на четири метра напред. Все по-напред! Все по-близо! Дебелата кенгурувска опашка, в която неусетно преминаваше тлъстото туловище, се влечеше подире му из водата и подпираше изправеното тяло. Отпред на гърдите се махаха двете уродливи лапички с острите нокти куки.

А на стотина метра пред тази пълзяща скала пищеше и се дърпаше млада жена, привързана към стар пречупен дънер. Пищеше, обезумяла от ужас, вперила очи в приближаващата озъбена челюст, не виждаща нищо друго, освен нея, хипнотизирана от бляскащите бели зъби.

Млада девойка! И толкова хубава! И тъй безпомощна! Кой я е вързал така? И защо я е вързал?

Анри надигна пушката. Но се поколеба. Къде да се мери? Крокодилът се улучва в окото, носорогът — зад плешката, хипопотамът — в небцето на зиналата уста, лъвът — отгоре, когато е приклекнал за скок — зад бронята на гривата му. А това страшилище? Къде е уязвимото му място? Къде е мозъкът му? И ще го засегне ли през ризницата на едрите лъскави плочи? А ако не го улучи и само го раздразни?

Не се реши тъй отдалече. Предпочете да се приближи. Окото е най-близо до мозъка. Длъжен беше да го повали от първия изстрел. Нямаше право да рискува, нямаше право да пропусне.

Притича пет-шест крачки. Но, улисан с врага, не погледна къде стъпва. Опомни се потънал до пояс в рядката тиня. А краката му още не можеха да намерят здрава опора, още потъваха. При падането си бе изтървал и пушката и сега стоеше срещу фучащия колос напълно обезоръжен и безпомощен.

Рой едри пиявици полепнаха по ръцете му, плъзнаха по лицето, намъкнаха се под дрехите, а той сякаш не ги усещаше, скован от ужас. Тялото му продължаваше да затъва, бавно наистина, сантиметър по сантиметър, но затъваше. Нещастникът опита да се прегъне на две, да се подпре с гърди и разперени ръце. Не успя. Над тинята лежеше пласт мътна вода, в който не можеше да се задържи. Опита да измъкне единия крак — другият хлътна по-бързо. Отказа се и от това. А водата продължаваше да се надига — над пояса, до гърдите, над гърдите…

Край главата му премина подплашена водна змия. Хлъзна се по врата му с хладните си люспи и потъна. Проплува жаба, загледа го с големите си очи, грейнали като скъпоценни камъни.

Вързаната девойка, без да го забележи и без да сваля поглед от настъпващото лениво чудовище, не спираше да се дърпа, опитваше напразно да измъкне китките си от яките възли. Беше престанала да вика, изгубила всяка надежда, проумяла най-сетне, че й остава едно — да се осланя само на себе си. А нейните сили бяха вече изчерпани… Дори ужасът помръкваше в очите й. Настъпваше най-страшното, по-страшно и от ужаса — примирението, коварната последна милост на живота към обречения…

Анри продължаваше да се бори. Но защо ли? Защо само пилееше сили?

Наоколо се плискаше блесналата вода под шляпащите патешки лапи, преливаше към устата му, пълнеше носа му с вонещи пръски. За пръв път в живота той допусна, че може да загине. За пръв път. Никоя среща с хищник не можеше да се сравни с прегръдката на коварната тиня. Това може би беше краят. Пфу! Тъй безславен, неромантичен, направо гнусен. Сред някакво вонещо блато. Край! Край на мечтите за богатство, край на мисълта за отмъщение. Убийците щяха да останат ненаказани, щяха да грабнат златото и да си отидат, за да изживеят живота си охолно и щастливо. А не беше свикнал да се предава така. Въпреки всичко.

Отсреща, на десетина крачки, се извишаваше китка папируси, вирнали гъстите си веери високо в звездното небе. А стъблата им дебели колкото ръката му. Ех, ако би могъл да докопа едно такова стъбло, да се залови за него, да се надигне… Ако би могъл…

Най-сетне кракът му опря в твърдо дъно. Потъването престана. Но водата вече достигаше до шията му. И цялото му тяло стоеше схванато, пленено от убийствената хватка на лепливата кал. Само ръцете оставаха свободни. Ала нямаха за какво да се заловят.

Чудовището отново изрева. Изрева тържествуващо при гледката на двойната плячка, която го очакваше. Гласът му прокънтя като гръмотевица, блъсна Анри в ушите, оглуши го. Мощните челюсти зачаткаха в жестоко предчувствувана наслада. Скръцнаха като ръждясали резета стиснатите зъби.

Откъм отсрещния бряг на езерото изрева друг звяр, изрева със същия глас, със същата свирепа ненаситност. Анри неволно погледна нататък. По водната повърхност се хлъзна някаква черна буца, наедря, приближи, превърна се във втора чудовищна глава, втора двойка огнени зеници, втора зъбата муцуна.

Само за няколко минути новото страшилище прекоси езерото, разперило като седефени крила две отдалечаващи се вълни. Приближи, като фучеше и пръхтеше шумно. Но когато краката му опряха в дъното и изнесоха многотонното тяло над повърхността, движенията му се забавиха, натежаха, спънати от огромната тежест.

То се измъкна тромаво, доближи първия динозавър, който бе обърнал назад глава да го изчака, и изрева. После го захапа за късия врат.

Нима щяха да се сбият? Нима, вчепкани в гигантската си схватка, щяха да забравят злочестите сковани от ужас жертви? Нима?

Първото влечуго също раззина челюсти. Обърна се. Двете озъбени морди се сблъскаха с трясък, захапаха се, вчепкаха зъби в зъби. Малките уродливи предни лапи се оплетоха, закачиха куките си.

Радостна надежда се прокрадна в сърцето на Анри. Кой ли щеше да победи? И как ли щеше да победи. Впрочем това нямаше значение. Важното беше чудовищата да отвлекат към друго вниманието си, да ги забравят. Ето те тръшнаха глави, захапаните зъби изскърцаха зловещо. Как не се изрониха?

Изведнъж Анри разбра. Та те не се биеха, не премерваха сили. Страшните динозаври се галеха като два прегърнати багера. С трясък, с рев, с титанична ласка.

Тинята под плоските им лапища се разкашка, разплиска се в шумни кални гейзери. Исполинските опашки се размятаха върху тинята като търкулнати дънери. Краят на едната опашка спря на, половин метър от лицето му. Ако бе продължил още малко, щеше да му откъсне главата, щеше да я смаже.

А може би нежността щеше да ги заслепи, по-сигурно да отклони вниманието им?

Уви! След кратката прегръдка чудовищата отново се обърнаха към вързаната жертва. Дошлият по-рано мъжки гущер бе повикал за пиршеството другарката си, тъй както петелът предлага на кокошките си намерените зърна.

Анри се сети. Влечугите не забелязват неподвижна плячка. Змията пропълзява безразлично край задрямалата жаба, гущерът не вижда вцепенения от страх бръмбар. Не само влечугите. Дори бозайници — носорози и слонове — често минават безучастно покрай притаения човек, ако вятърът духа срещу него. Тези бяха също така гущери, макар и по-големи, но затова пък по-просто устроени. По-несъвършени.

Той извика:

— Не мърдайте! Стойте неподвижна!

Люба го чу. Обърна се рязко. В очите й светна надежда. Подчини се неволно. Всъщност вече нямаше сила да се бори, нямаше сила дори да извика, нямаше сила да се страхува. В съзнанието й се мярна една съвсем неуместна, нелепа за момента мисъл: Ето го Персей! Идва да освободи Андромеда. Чуден Персей, с очила, оплискан в кал. И опитва да се пребори с два дракона. А кой ще освободи него, кой ще го извади от тресавището? И все пак дързък. Дори така, полуудавен. Само това оставаше, само това се налагаше на съзнанието й — дързост, която вдъхваше вяра, даваше надежда.

И все пак достатъчна ли беше само тя?

Чудовищата се смутиха. При липсата на дразнителя — притихналата девойка, те може би забравиха за какво бяха дошли.

Затова значи когато чуят рева им, ватусите падат по очи неподвижни!

Двата динозавъра се засуетиха. Заозъртаха се с огромните си блеснали очи, завъртяха се намясто с бързината на кулокранове, тромаво и непохватно, като бавно завъртян филм. Внезапно опашката на по-близкия гущер опря до рамената на потъващия човек. Той не се поколеба дълго. Не беше свикнал да се колебае. Удавникът се хваща и за змия. Вкопчи се с две ръце в люспестия връх и се остави на неговата сила. Без да усети някаква трудност, опашката тръгна обратно, Анри помисли, че ще я изпусне. А не биваше. От това зависеше животът му, зависеше и животът на девойката. Струваше му се, че ръцете му се изтръгват от рамената. Цялото му тяло се изопна, сякаш беше привързано към средновековно колело за мъчения. Оставаше едно — или да пусне, или да се скъса на две.

Изведнъж, когато ръцете му вече се изплъзваха, той усети, че стъпалата му се отлепиха от дъното. Това удвои силите му. Още малко, още, още! Измъкна се от лепливия тинест капан, повлече се по корем след размаханата опашка. Когато помисли, че е достигнал здрава почва, нещастникът се пусна. Сега не потъна. Застоя се до колене в тинята.

А драконите, оправил се след първото смайване, отново настъпиха към обречената жертва.

Анри почна да маха с ръце, развика се. Единият го забеляза. Обърна изненадан свирепия си поглед. После прекрачи към него. Тръгна натам и другарката му. Доволен от успеха на простата си хитрина, мъжът продължи да примамва пристъпващите като крачещи екскаватори страшилища. Успяваше, успяваше! Отклоняваше ги от девойката! Щеше да ги превари. Те изглеждаха бавни, невероятно бавни на сушата. Беше преценил качеството на рефлексите им. Свикнал да открива всеки пропуск в привидно съвършените инстинкти на хищниците, за да ги укротява, да им налага волята си, да ги побеждава, той и сега успя да се наложи над тези исполини, макар и да ги срещаше за пръв път. Всеки инстинкт е недовършен етап в еволюцията. Има празнина. Анри като човек щеше да им докаже, че е по-силен от тях, по-силен от мускулите, от бронята, от зъбите им.

Когато прецени, че ги е отвлякъл достатъчно, той изведнъж притича към Люба и сряза с ножа си лианените възли. Но девойката нямаше сила да се помръдне. Стигнала до предела на издръжливостта, тя подви колене, главата й клюмна. Анри я пое и понесе назад, по-далеч от измамените чудовища, които зафучаха в гневно разочарование подире му като локомотиви.