Карлос Кастанеда
Колелото на времето (6)

Хората едва ли изобщо разбират, че можем да отрежем всяко нещо от живота си, по всяко време, само в един миг.

Човек не бива да се тревожи за снимки и магнетофонни записи. Това са излишества на улегналия живот. Човек трябва да се тревожи за духа, който все повече линее.

Воинът няма нужда от лична история. Един ден той открива, че тя повече не му трябва, и се отказва от нея.

„Ще взема за пример баща ти, за да илюстрирам моето схващане за личната история. Твоят баща знае всичко за теб. Така че си е съставил пълна представа за теб. Той знае кой си и какво правиш и няма сила на земята, която да го накара да промени мнението си за теб.

Естествено, така отблизо те познават и всичките ти приятели. Всеки, който те познава, има определена представа за теб, а ти продължаваш да подхранваш тази представа с всичко, което правиш. Личната история трябва постоянно да се обновява, като разказваш на родители, роднини и приятели всичко, което правиш. От друга страна, един воин, който няма лична история, не е длъжен да дава никакви обяснения; никой няма да се ядоса или разочарова от действията му. И най-вече, никой не го приковава с мислите и очакванията си.“

Когато нищо не е сигурно, ние оставаме нащрек, винаги готови да действаме. По-вълнуващо е да не знаем зад кои храст се крие заекът, отколкото да се държим така, сякаш знаем всичко.

Докато човек има самочувствието, че е най-важното нещо на света, той не може истински да оцени света около себе си. Той е като кон с капаци — вижда единствено себе си и нищо друго.

Смъртта е нашият вечен спътник. Тя винаги е от лявата ни страна, на една ръка разстояние от нас. Смъртта е единственият мъдър съветник, когото воинът има. Всеки път, когато изпита чувството, че всичко върви зле и с него е свършено, той може да се обърне към своята смърт и да я попита дали е така. Неговата смърт ще му каже, че греши, че нищо друго няма значение освен нейното докосване. Неговата смърт ще му каже: „Аз още не съм те докоснала.“

Когато един воин реши да направи нещо, той трябва да го свърши докрай, обаче трябва да поеме отговорността за това, което прави. Каквото и да прави, той трябва да знае първо защо го прави и тогава да се залови за действие, без да изпитва никакви съмнения или угризения за действията си.

В един свят, където смъртта е ловец, няма време за съжаления или съмнения. Има време единствено за решения. Не е важно какви са решенията. Нищо не може да бъде по-сериозно или по-малко сериозно от нещо друго. В един свят, където смъртта е ловец, няма малки или големи решения. Има само решения, които воинът взима пред лицето на неизбежната си смърт.

Воинът трябва да се научи да бъде досегаем или недосегаем на съответния завой на пътя. Няма смисъл да бъде безразсъдно открит по всяко време, но също толкова безсмислено е един воин да се крие, когато всички знаят, че се крие.

За един воин да бъде недосегаем означава, че той се докосва до света около себе си пестеливо. И най-вече, той съзнателно избягва да изтощава себе си и другите. Той не използва и не изцежда хората до капка, особено хората, които обича.

Когато човек се тревожи, той се вкопчва във всичко от отчаяние; а веднъж вкопчи ли се в нещо, сигурно е, че ще изтощи себе си, ще изтощи този или това, в което се е вкопчил. Воинът ловец, от друга страна, знае, че пак ще примами дивеч в капана си и затова не се тревожи. Да се тревожиш означава да станеш досегаем, безразсъдно досегаем.

Воинът ловец се отнася приятелски към своя свят и въпреки това е недосегаем за същия този свят. Той го потупва леко, остава колкото му е нужно и после бързо си отива, като почти не оставя следа.

Да си воин ловец не значи само да залагаш капани за дивеча. Воинът ловец не хваща дивеча, понеже е заложил капаните си или защото познава навиците на плячката си, а защото той самият няма затвърдени навици. Това е неговото преимущество. Той не е като животните, които преследва — оковани от тежки навици и предсказуеми ходове; той е свободен, леко подвижен, непредсказуем.

За обикновения човек светът е непонятен, защото или не се интересува от него или е скаран с него. За воина светът е непонятен, защото е изумителен, страховит, тайнствен, неразгадаем. Един воин трябва да поема отговорност за това, че е тук, в този чудесен свят, в това чудесно време.

Един воин трябва да се научи да осъзнава всяко свое действие, защото ще бъде тук, на този свят, за съвсем кратко време, всъщност прекалено кратко, за да стане свидетел на всичките му чудеса.

Действията имат сила. Особено когато, извършвайки ги, воинът съзнава, че тези действия са последната му битка. Има едно особено, изгарящо щастие в това да действа с пълното съзнание, че всяко нещо, което прави, може да бъде последното му действие на земята.

Воинът трябва да съсредоточи вниманието си над връзката между него и неговата смърт. Без угризения, тъга или тревога трябва да съсредоточи той вниманието си над факта, че няма време, и да остави действията си да протичат в съответствие с това. Трябва да превръща всяко свое действие в последната си битка на земята. Само при това положение действията му ще имат полагащата им се сила. Иначе до края на живота му те ще бъдат действия на глупак.

„Нашата смърт ни чака и точно това действие, което извършваме в момента, може да се окаже последната ни битка на земята. Наричам я битка, понеже си е борба. Повечето хора минават от едно дело към друго без всякаква борба, без изобщо да се замислят. Воинът ловец, обратното, преценява всяко свое действие; и понеже познава отблизо своята смърт, той действа обмислено, така, сякаш всяко негово действие е последната му битка. Само един глупак би пропуснал да забележи преимуществото, което има воинът ловец над събратята си. Воинът ловец отдава на последната си битка дължимото уважение. Съвсем естествено е в последното си действие на земята да вложи най-доброто от себе си. Така става по-приятно. Това притъпява острието на ужаса му.“

Воинът е безупречен ловец, който преследва силата; той не е пиян, нито полудял и няма време, нито склонност да заблуждава или да се самозалъгва, да прави погрешни стъпки. Твърде голям е залогът за това. Залогът е неговият стегнат, дисциплиниран живот, който той толкова дълго е укрепвал и усъвършенствал. И той няма да захвърли всичко това, като направи някой глупав, погрешно изчислен ход, като сбърка едно нещо с друго.

Човекът, всеки човек, заслужава всяко нещо, което е отредено на хората — радост, мъка, тъга и борба. И естеството на действията му не е от значение, стига той да действа като воин.

Ако духът му се е изкривил, той трябва просто да го оправи — да го пречисти, да го направи съвършен — защото в целия ни живот няма по-достойна задача. Не оправиш ли духа си, то е все едно да търсиш смъртта, а това означава да търсиш нищото, понеже смъртта и без друго ще ни настигне. Да търсиш съвършенство на воинския дух е единствената достойна задача за нашия мимолетен живот, за човешката ни природа.

Най-трудното нещо на света е да възприемеш нагласата на воин. Няма полза да тъжиш, да хленчиш и да оправдаваш тези чувства, като си мислиш, че вечно някой ти причинява нещо. Никой нищо не прави никому, още по-малко пък на един воин.

Един воин е ловец. Той преценява всичко. Това е контрол. И веднъж преценил нещата, той започва да действа. Отдава се изцяло на мига и забравя всичко друго. Това е отдаденост. Воинът не е лист на произвола на вятъра. Никой не може да го тласка, никой не може да го принуждава да прави неща против волята му или против собствената му преценка. Воинът е с нагласата да оцелее и той оцелява по възможно най-добрия начин.

Воинът е само човек, един смирен човек. Той не може да промени плановете на своята смърт. Обаче безупречният му дух, който е натрупал сила след неимоверни изпитания, със сигурност ще може да спре за миг смъртта си, миг достатъчно дълъг, за да му позволи да се порадва за последен път на възможността да си възвърне силата. Може да се каже, че това е жест, който смъртта прави на хората с безупречен дух.

Няма значение как е бил възпитан човек. Начинът, по който прави всяко нещо, се определя от личната сила. Човек е само сумата от личната си сила и тази сума определя как ще живее и как ще умре.

Личната сила е чувство. Нещо като чувството, че си роден с късмет. Или може да се нарече нагласа. Личната сила е нещо, което човек придобива с цял един живот на борба.

Воинът действа така, сякаш знае какво прави, когато всъщност не знае нищо.

Воинът не се разкайва за нищо, което е сторил, защото ако отдели някое свое действие, окачествявайки го като подло, грозно или лошо, това значи да придава неоснователно значение на самия себе си.

Номерът е над какво ще насочим повече вниманието си. Ние сами се правим или злочести, или силни. И за едното, и за другото трябва еднакво работа.

От самото ни раждане хората ни казват, че светът е такъв и такъв или еди какъв си и ние, естествено, нямаме друг избор, освен да приемем, че светът е такъв, какъвто хората разправят, че бил.

Изкуството на воина е да балансира ужаса от това да си човек с чудото да си човек.