Карлос Кастанеда
Колелото на времето (5)

КОМЕНТАР

В извадките от „Една отделна реалност“ започва да се проявява със забележителна яснота намерението, което съпътства всяко действие на шаманите от древно Мексико. Самият дон Хуан, когато ми говореше за тези древни шамани, ми обърна внимание на този аспект от техния свят, който представлява изключителен интерес за съвременните практикуващи — острото като бръснач осъзнаване на тази сила във Вселената, която древните шамани наричали намерение. Те обяснявали, че връзката на всеки от тях с тази сила била толкова тясна и чиста, че можели да въздействат над нещата колкото искат. Дон Хуан каза, че намерението на тези шамани, заредено с такава изострена интензивност, е единствената помощ, с която разполагат съвременните практикуващи. Или както се изрази той с по-прости думи — съвременните практикуващи, ако бъдат откровени пред себе си, биха платили каквато и да било цена, за да могат да живеят под чадъра на такова намерение.

Дон Хуан твърдеше, че всеки, проявил и най-лек интерес към света на древните шамани, веднага бивал притеглян в кръга на тяхното изострено намерение. Според дон Хуан тяхното намерение било нещо непомерно, с което никой от нас не можел успешно да се пребори. Пък и изобщо не било нужно да се бориш с такова намерение, разсъждаваше той, понеже то било единственото нещо, което има значение; то било самата същност на света на тези шамани, светът, към който съвременните практикуващи се стремят повече от всичко, което човек може да си представи.

Тонът на извадките от „Една отделна реалност“ не е нещо, което умишлено съм търсил. Той се прояви на повърхността независимо от моята цел и желание. Мога да кажа дори, че се оказа обратният на това, което бях замислил. По-скоро сякаш тайнственото кълбо на колелото на времето, скрито в текста на книгата, внезапно се бе задвижило и започна бурно да се развива: толкова силно, че то налагаше посоката на моите усилия.

По отношение на чувствата ми към моята работа от времето, когато пишех „Една отделна реалност“, мога съвсем искрено да кажа, че се смятах за щастливо отдаден на антропологическите си полеви изследвания, а чувствата и мислите ми бяха твърде далеч от света на древните шамани. Дон Хуан беше на друго мнение. Като опитен воин той знаеше, че е невъзможно аз да се откъсна от това магнетично привличане на намерението, което тези шамани бяха създали. Аз направо потъвах в него, все едно дали вярвах в него и дали го желаех.

Това състояние на нещата ме доведе до едно несъзнателно безпокойство. Не беше някаква тревога, която можех да определя или окачествя, дори да осъзная. Тя се проливаше в действията ми, без да съм в състояние да я обмисля съзнателно или да й потърся обяснение. Сега, като се връщам назад, мога да кажа само, че тогава съм се страхувал до смърт, макар че не мога да определя от какво е бил този страх.

Много пъти се опитвах да анализирам този страх, но почти веднага ме налягаше умора и ми ставаше досадно. Моментално това ровичкане започваше да ми се струва безпочвено, ненужно и накрая го зарязвах. Попитах дон Хуан да ми обясни моето състояние, имах нужда от неговия съвет, насърчение.

— Просто се страхуваш и толкоз — каза той. — Няма защо да търсиш някакви тайнствени причини за страха си. Тази тайнствена причина е ей-тук, пред очите ти, в обсега на ръката ти. Тя е намерението на шаманите от древно Мексико. Ти се занимаваш с техния свят, а този свят ти показва от време на време лицето си. Ти, разбира се, не можеш да възприемеш тази гледка. Но и аз навремето не можех. А и никой от нас.

— Говориш ми с гатанки, дон Хуан!

— Да, за момента е така. Но един ден ще ти се изясни. Засега е идиотско да се опитвам да ти говоря за това или да ти обяснявам нещо. Нищичко от нещата, които се опитвам да ти покажа, не би имало смисъл за теб. За момента някоя непонятна баналност може да ти изглежда безкрайно по-смислена.

Той беше напълно прав. Всичките ми страхове се задействаха от нещо съвсем банално, от което ме беше срам и тогава, пък и сега — страхувах се да не ме обсебят демони. Този страх ми беше внушен още от ранното ми детство. Всяко нещо, което беше необяснимо, се смяташе, естествено, за някакво зло, нещо злотворно, което имаше за цел да ме унищожи.

Колкото по-дълбоко навлизаше дон Хуан в обяснения за света на древните шамани, толкова повече се засилваше моята потребност да се пазя. Това чувство не беше нещо, което може да се изрази с думи. То беше не толкова нужда да предпазя себе си, а по-скоро потребност да опазя истинността и неопровержимата стойност на света, в който живеем ние, хората. За мен моят свят бе единственият свят, който признавах. Щом той биваше застрашен, следваше незабавна реакция от моя страна, реакция, която се проявяваше в някакъв страх, който никога няма да съм в състояние да обясня; това е страх, който човек трябва сам да изпита, за да си представи колко е огромен. Това не беше страхът от смъртта или да не ме нарани нещо. Беше нещо неизмеримо по-дълбоко от това. Толкова дълбоко, че всеки практикуващ шаман дори не би могъл да си го представи.

— Ти по един заобиколен път се оказа застанал направо пред воина — каза дон Хуан.

По онова време той безкрайно ми изтъкваше схващането за воина. Казваше, че воинът, разбира се, е нещо повече от понятие. Това е начин на живот и този начин на живот е единствена спирачка за страха, както и единственият канал, по който практикуващият може да пусне потока на своите действия да протича по-свободно. Без схващането за воина бе невъзможно да се преодолеят препятствията по пътя на знанието.

Дон Хуан определяше воина като чиста проба боец. Това е състояние, подпомагано от намерението на древните шамани; състояние, в което всеки човек може да навлезе.

— Намерението на онези шамани — казваше дон Хуан — е било така интензивно, толкова силно, че можело да укрепи структурата на воина, дори без практикуващият изобщо да го съзнава.

Накратко, за шаманите от древно Мексико воинът е представлявал бойна единица, така пълно концентрирана над битката около себе си, с такава изключителна бдителност, че в най-чистата му форма един воин не се нуждае от нищо излишно, за да оцелее. Един воин не се нуждае нито да получава подаръци, нито да го подкрепят с думи или действия, не му трябва ни утеха, ни поощрение. Всички тези неща се съдържат в самата структура на воина. И тъй като структурата му е определена от намерението на шаманите от древно Мексико, това означава, че те са предвидили и вложили всичко необходимо. Крайният резултат е един боец, който се сражава сам и черпи от собствената си мълчалива убеденост подтика, нужен му, за да продължава напред, без да се оплаква и без потребност от похвали.

Аз самият бях запленен от това схващане за воина, но в същото време го намирах за едно от най-ужасяващите неща, които съм срещал. Мислех си, че възприема ли това схващане, то ще ме заслепи и превърне в роб и няма да ми остави нито време, нито способност да протестирам, анализирам или да се оплаквам. Защото оплакването си ми беше навик откак се помня и, откровено казано, можех да се боря със зъби и нокти, само да не се лиша от него. Смятах, че роптаенето е признак на чувствителност, смелост, прямота, качества на човек, който не се бои да излага открито фактите, да заявява какво му харесва и какво не. Ако всичко това трябваше да се превърне в един боен организъм, бях сигурен, че щях да загубя повече, отколкото можех да си позволя.

Това бяха дълбоко скритите ми мисли. И все пак аз копнеех за това чувство за посока, за мир със себе си и за изключителните умения на воина. Един от най-големите помощници, който шаманите от древно Мексико използват, за да затвърдят схващането за воина, е идеята да приемем смъртта си като наш спътник, свидетел на всичките ни дела. Дон Хуан казваше, че веднъж приемем ли това предварително условие, макар и в съвсем лека форма, то прехвърля мост над пропастта между света на всекидневието ни и нещо, което е пред нас, но няма име; нещо, което тъне в мъгла и няма вид да съществува. Нещо така ужасно мъгляво, че не може да се използва като отправна точка и все пак е тук с едно неоспоримо присъствие.

Дон Хуан твърдеше, че единственото същество на земята, способно да прекоси този мост, е воинът; безмълвен в битката си, неудържим, защото няма какво да губи, изкусен и ефикасен, защото може да спечели всичко.