Карлос Кастанеда
Сказания за силата (12)

12. СТРАТЕГИЯТА НА МАГЬОСНИКА

Дон Хуан беше вече в къщата на дон Хенаро, когато късно сутринта пристигнах и аз. Поздравих го.

— Хей, какво става с теб? Цяла нощ сме те чакали с Хенаро — каза той.

Знаех, че се шегува. Изпитвах особена лекота и щастие. Досега бях успял да не се замислям над това, на което бях станал свидетел предишния ден. В този момент обаче не можах да сдържа любопитството си и го попитах какво беше това.

— О, просто демонстрация на всичко, което трябва да знаеш, преди да се запознаеш с магическото обяснение — каза той. — От вчерашните ти действия Хенаро усети, че си натрупал достатъчно сила за същинските неща. Явно си следвал напътствията му. Вчера ти позволи на своето възприятие да разтвори криле. Макар че беше малко стегнат, ти възприе всяко идване и заминаване на нагуала. С други думи, ти виждаше. Освен това ти доказа нещо, което в момента е по-важно дори от самото виждане — че можеш вече да задържаш неотклонно вниманието си над нагуала. А това именно ще определи резултата от последното, което предстои да научиш — магическото обяснение. Двамата с Паблито ще бъдете въведени в него заедно. Това е дар от силата — да те придружава такъв добър воин.

Явно това беше всичко, което искаше да ми каже. След малко го попитах за дон Хенаро.

— Тук някъде е — отвърна той. — Отби се до храстите, за да накара планината да потрепери.

В този миг чух далечен тътен като заглъхваща гръмотевица.

Дон Хуан ме погледна и се разсмя.

Накара ме да седна и ме попита дали съм ял. Закусил бях, така че той ми подаде бележника и ме поведе към мястото на дон Хенаро — голяма скала откъм западната страна на къщата, която гледаше към дълбок пролом.

— Сега именно ми е нужно цялото ти внимание — каза дон Хуан. — Внимание в смисъла, в който го разбира един воин — истинско вътрешно мълчание, за да може магическото обяснение напълно да проникне в теб. Вече сме в края на нашата задача; ти получи цялото необходимо обучение и сега трябва да спреш, да се обърнеш назад и да оцениш отново стъпките си. Според магьосниците това е единственият начин да затвърдиш постигнатото. Аз определено предпочитах да ти разкажа всичко това на твоето място на силата, но Хенаро е твоят благодетел и в момент като този може би неговото място ще е по-благотворно за теб.

Той имаше предвид под мое „място на силата“ билото на един хълм в пустинята на Северно Мексико, което ми бе посочил преди години и ми го бе „дал“ като мое място.

— Трябва ли само да слушам, без да си водя записки? — попитах аз.

— Ще трябва да се изхитрим някак — отвърна той.

— От една страна, на мен ми е нужно цялото ти внимание, а, от друга, ти трябва да си спокоен и уверен в себе си. И понеже ти се чувстваш добре само когато пишеш, сега е моментът да използваш цялата си лична сила, за да изпълниш тази невъзможна задача — да бъдеш себе си, без да бъдеш себе си.

Той се потупа по бедрата и се засмя.

— Вече ти казах, че аз отговарям за твоя тонал, а Хенаро за твоя нагуал — продължи той. — Моето задължение беше да ти помагам във всяко нещо, което се отнася до твоя тонал, и всичко, което съм правил с теб или на теб, е било с една-единствена цел — да почистя и подредя отново острова на твоя тонал. Това е работата ми като твой учител. Задачата на Хенаро като твой благодетел е да ти демонстрира по неоспорим начин нагуала и да ти покаже как да стигаш до него.

— Какво имаш предвид под почистване и подреждане на острова на тонала? — попитах аз.

— Имам предвид пълната промяна, за която ти говоря още от първия ден, когато се срещнахме — каза той.

— Безброй пъти съм ти казвал, че е нужна най-драстична промяна, ако искаш да успееш по пътя на знанието. Не става дума за промяна в умствената ти нагласа, начина на мислене или възгледите ти. Тази промяна изисква цялостно трансформиране на острова на тонала. Ти изпълни тази задача.

— Мислиш ли, че съм се променил? — попитах аз. Той се поколеба, после високо се засмя.

— Все такъв идиот си и все пак не си същият. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той се пошегува с моите записки и каза, че му липсва дон Хенаро, който много би се наслаждавал на абсурда да си записвам магическото обяснение.

— Точно на този етап един учител обикновено казва на ученика си, че са стигнали до последния кръстопът — продължи той. — Обаче да се каже това е подвеждащо. По мое мнение няма последен кръстопът, нито последна стъпка към нищо. А щом няма последна стъпка, не бива да се придава тайнственост на която и да било част от съдбата ни на същества от светлина. Личната сила решава кой може и кой не може да се ползва от разкриването на магическото обяснение. От опит с мои събратя съм се уверил, че малцина имат желание да го изслушат. А измежду малцината, които го изслушат, още по-малко имат волята да действат в съответствие с него. А сред тези, които имат волята да действат, още по-малко имат достатъчно лична сила да извлекат полза от действията си. Така че въпросът с тайнствеността при магическото се свежда до рутина — може би толкова лишена от съдържание, както всяка рутина.

Във всеки случай ти вече знаеш за тонала и нагуала, които са сърцевината на магическото обяснение. На пръв поглед това знание изглежда доста безобидно. Седим си тук и невинно си приказваме за тях, все едно че са най-обикновена тема за разговор. Ти спокойно си пишеш, както го правиш от години насам. Пейзажът наоколо е олицетворение на спокойствието. Ранен следобед, денят е прекрасен, околните планини ни обгръщат в закрилящ пашкул. Не е нужно човек да бъде магьосник, за да разбере, че това място, което говори за силата и безупречността на Хенаро, е най-подходящата обстановка, за да се открехне вратата. Защото именно това правя аз днес — отварям ти вратата. Но преди да дръзнем да прекрачим отвъд този праг, изисква се честно предупреждение — един учител трябва да говори откровено и да предупреди ученика си, че тази безобидност и безметежност на мига са мираж и че пред него зее бездънна пропаст, а веднъж отвори ли се вратата, няма начин да я затвориш отново.

Той замълча.

Изпитвах лекота и щастие. От мястото на дон Хенаро се разкриваше гледка, която ми спираше дъха. Дон Хуан беше прав — денят и пейзажът бяха повече от красиви. Искаше ми се да се разтревожа от неговите пояснения и предупреждения, но спокойствието около мен преграждаше подобни опити и долових в себе си надеждата, че опасностите, за които говори, са може би само метафорични.

Дон Хуан внезапно заговори отново.

— Годините на усилени тренировки са само подготовка за опустошителната среща на воина с…

Той отново замълча, погледна ме с присвити очи и се усмихна.

— С онова, което е там, отвъд предела — добави той.

Помолих го да ми обясни това злокобно твърдение.

— Магическото обяснение, което изобщо не изглежда като обяснение, е смъртоносно — каза той. — То изглежда безобидно и привлекателно, но отвори ли се воинът за него, то му нанася такъв удар, който никой не може да отбие.

Той се разсмя високо.

— И така, бъди готов за най-лошото, но без никаква припряност и паника — продължи той. — Нямаш никакво време и все пак си обгърнат от вечността. Какъв парадокс за твоя разум!

Дон Хуан стана. Отърси се от следите на някаква лека потиснатост, после седна удобно, облегнал гръб на една скала и с лице на северозапад. Посочи ми вляво от себе си място, където и аз можех да се настаня удобно, също обърнат на северозапад. Скалата беше топла и ми създаваше чувство на спокойствие, на закрила. Денят беше тих, лекият ветрец правеше приятна горещината на следобедното слънце. Свалих си шапката, но дон Хуан настоя да си я сложа.

— Сега гледаш в посока към твоето място на силата — каза той. — Това е опора, която може да ти бъде за защита. Днес ще ти потрябват всички възможни опори. Шапката ти може би е една от тях.

— Защо са всички тези предупреждения, дон Хуан! Какво всъщност предстои да се случи? — попитах аз.

— Това, което ще се случи днес, зависи от факта дали имаш или не достатъчно лична сила, за да съсредоточиш неотклонно вниманието си върху крилете на своето възприятие — каза той.

Очите му блестяха. Никога досега не бях го виждал така възбуден. Струваше ми се, че в гласа му има нещо необичайно, може би някаква непривична напрегнатост.

Каза, че случаят изисква точно тук, на мястото на силата на моя благодетел, той самият да направи преглед на всеки етап в усилията си да ми помогне да изчистя и подредя отново острова на моя „тонал“. Тази равносметка беше най-щателна и му отне пет часа. По един блестящ и ясен начин той направи сбит преглед на всичко, което бе правил с мен от първия ден, когато се срещнахме. Сякаш се бе отприщил някакъв бент. Разясненията му ме изненадаха. Обикновено аз настоявах да разнищваме всичко, а той никога не е бил склонен към това. А сега именно той да започне да изяснява основните моменти от своето учение, и то по такъв академичен начин — това беше не по-малко изумително, отколкото да го видя с костюм в Мексико Сити. Езикът, който владееше блестящо, драматичните паузи, подборът на думите — всичко беше толкова изключително, че изобщо не можех да си го обясня рационално. Той каза, че на този етап учителят трябва да говори на отделния воин с точно определени понятия и че начинът, по който ми говори, и яснотата на обяснението са част от последния му трик и едва накрая ще разбера смисъла на всичко, което прави. Говореше, без да спре, докато не завърши целия си преглед. Записвах всичко, което казваше, без никакво съзнателно усилие от моя страна.

— Ще започна с това, че един учител никога не издирва ученици, а и никой не може да си издейства възможността да учи при него — каза той. — Винаги някаква поличба посочва ученика. Един воин, който може би е готов да стане учител, трябва да бъде постоянно нащрек, за да улови своя кубичен сантиметър шанс. Аз те видях точно преди да се срещнем; ти имаше добър тонал, подобно на онова момиче, което срещнахме в Мексико Сити. След като те видях, аз започнах да чакам, точно както с теб чакахме момичето онази вечер в парка. То отмина, без да ти обърне внимание. Но теб те доведе един мъж, който издрънка куп празни приказки и после се омете. Ти остана сам с мен и също дрънкаше глупости. Разбрах, че трябва да действам бързо, за да те хвана. Нещо подобно трябваше да сториш и ти самият, ако онова момиче се беше заговорило с теб. Аз всъщност те завладях с волята си.

Дон Хуан имаше предвид особения начин, по който ме бе изгледал в деня, когато се срещнахме. Той се бе втренчил в мен така, че аз изпитах необяснимо усещане за празнота и сякаш се вцепених. Не можах да намеря никакво логическо обяснение на реакцията си и завинаги останах с убеждението, че след тази наша първа среща аз все се връщах при него само защото ме бе завладял с онзи поглед.

— Това беше най-бързият начин да те хвана — каза той. — Беше удар право в твоя тонал. Аз го вцепених, като съсредоточих волята си върху него.

— Как го направи? — попитах аз.

— Воинът насочва поглед към дясното око на другия човек — каза той. — Това, което всъщност прави, е да спре вътрешния диалог и тогава се явява нагуалът. Затова и тази маневра е опасна. Когато нагуалът вземе надмощие, макар и само за миг, тогава изобщо е невъзможно да се опише какво усеща тялото. Знам, че безброй часове си се мъчил да проумееш какво си изпитал тогава, но и до днес не си успял. Аз обаче постигнах каквото желаех. Залових те.

Казах, че още си спомням втренчения му поглед.

— Погледът, насочен към дясното око, не е втренчен — каза той. — Ти по-скоро със сила сграбчваш човек през окото му. Иначе казано, улавяш нещо, което е зад окото. И просто физически усещаш, че държиш нещо с волята си.

Той се почеса по главата и бутна шапката си напред, над челото.

— Това естествено е само начин на изразяване — продължи той. — Начин да се обяснят особени физически усещания.

Нареди ми да престана да пиша и да го гледам. Каза, че ще „улови“ леко моя „тонал“ с „волята“ си. Изпитах същото усещане като при първата ни среща и в другите случаи, когато съм изпитвал просто физически, че дон Хуан ме докосва с погледа си.

— Но как предизвикваш у мен усещането за докосване, док Хуан? Какво всъщност правиш? — попитах аз.

— Невъзможно е да се опише точно какво прави човек — каза той. — Нещо щраква и изскача от определено място в корема. То може да се насочва и фокусира над каквото и да било.

Аз отново усетих нещо като фини щипци да хващат някакво неопределено място в мен.

— Това се постига само когато воинът се научи да фокусира волята си — обясни дон Хуан, като отмести поглед. — Изобщо не се овладява чрез упражнения, затова не съм ти го препоръчвал и не съм те поощрявал да го правиш. В даден момент в живота на воина то просто само си става. Никой не знае как.

Той помълча известно време. Чувствах сетивата си особено изострени. След малко дон Хуан отново заговори.

— Тайната е в лявото око — каза той. — Когато воинът напредне по пътя на знанието, лявото му око може да улавя всичко. Обикновено лявото око на воина изглежда по-особено — понякога е дълго време разфокусирано, в други случаи става по-малко или по-голямо от другото, или просто различно по някакъв начин.

Той ме погледна и на шега се направи, че изучава лявото ми око. Поклати глава в иронично неодобрение и се засмя.

— Веднъж щом ученикът бъде уловен, обучението започва — продължи той. — Първата работа на учителя е да му представи идеята, че светът, който си мислим, че виждаме, е само представа, описание на света. Всички усилия на учителя са насочени да докажат на ученика тази основна идея. Но тя, изглежда, е едно от най-трудните неща за приемане — ние се задоволяваме да останем в плен на своята представа за света, която ни заставя да чувстваме и действаме така, сякаш знаем всичко за него. Още с първото си действие учителят се стреми да сложи край на тази представа. Магьосниците наричат това спиране на вътрешния диалог и са убедени, че е една от най-важните техники, които ученикът трябва да усвои.

За да се освободи от тази представа за света, която човек носи още от люлката си, не е достатъчно само да го желае или да бъде решен на това. Нужни са и практически занимания. Една такава практическа задача е правилната походка. Тя изглежда безобидна и безсмислена. Както всяко нещо, което само по себе е сила или я носи в себе си, правилната походка не прави особено впечатление. Ти поне няколко години я смяташе просто за странно и любопитно поведение. Едва наскоро те осени, че това е най-ефикасният начин да спреш вътрешния си диалог.

— По какъв начин правилната походка спира вътрешния диалог? — попитах аз.

— Тази специфична походка пренасища тонала — каза той. — Препълва го. Виждаш ли, вниманието на тонала трябва да бъде насочено над неговите творения. В действителност преди всичко вниманието подрежда света. Затова и вниманието на тонала трябва да е насочено към елементите от неговия свят, за да го поддържа и преди всичко за да поддържа представата за света чрез вътрешния диалог.

Каза, че правилната походка всъщност е уловка. Първо, като извива пръсти, воинът насочва вниманието към ръцете си; после, като гледа с разфокусиран поглед, право пред себе си, в която и да било точка от дъгата, която тръгва от пръстите на краката му и свършва над хоризонта, той буквално „препълва“ своя „тонал“ с информация. Останал без пряка връзка с елементите на своето описание, „тоналът“ става неспособен да говори със себе си и така човек постига вътрешното мълчание.

Дон Хуан обясни, че положението на пръстите всъщност няма никакво значение и че единственото съображение е да насочи вниманието към ръцете, като пръстите се сплитат по всевъзможни непривични начини; важното още е, че очите с така разфокусирания поглед долавят огромен брой черти от света, въпреки че не ги виждат ясно. Добави, че в това състояние очите могат да улавят подробности, които убягват на нормалното зрение.

— Заедно с правилната походка — продължи дон Хуан — учителят трябва да научи своя ученик и на друга, още по-изкусна способност — да действа, без да вярва, без да очаква отплата — да действа просто ей така, заради оня, дето духа. Няма да е преувеличено, ако ти кажа, че успехът на учителя зависи от това доколко добре и хармонично е напътствал ученика си специално в това отношение.

Казах на дон Хуан, че не помня изобщо да е споменавал като конкретна техника това „да действаш за оня, дето духа“. Спомнях си само някакви чести, но бегли забележки на тази тема.

Той се засмя и каза, че тъкмо защото маневрата му била толкова тънка, аз и досега не съм я забелязал. После ми припомни всички безцелни и смешни задачи, които ми бе поставял всеки път, като бях в дома му. Нелепи дреболии от всекидневието, като например да наредя дървата за огрев в определена фигура, да начертая с пръст непрекъснати концентрични кръгове по земята около цялата къща; да прехвърлям от едно място на друго разни непотребни боклуци и така нататък. Такива задачи ми възлагаше да изпълнявам и когато съм си у дома — например да нося черно таке, винаги да си връзвам първо лявата обувка, да си слагам колана обратно, така че да се затяга от дясно на ляво.

И ако никога не съм ги смятал за нещо повече от занесии, то беше защото той винаги ми е казвал да ги забравя веднага щом се затвърдят като постоянен навик.

След като направи преглед на всички задачи, които ми беше поставял, осъзнах, че като ме е карал да си създавам тези безсмислени навици, той наистина ми бе внушил идеята да действам, без да очаквам нищо в замяна.

— Спирането на вътрешния диалог обаче е ключът към света на магьосниците — каза той. — Останалите действия са само помощни. Те само засилват въздействието от спирането на вътрешния диалог.

Каза, че има две основни техники или действия, които ускоряват спирането на вътрешния диалог: заличаването на личната история и „сънуването“. Напомни ми, че в ранните етапи на моето ученичество ми беше представял различни методи да променя своята „личност“. Бях си ги записвал в бележките и години наред не си ги бях спомнял, докато не осъзнах колко са важни. Тези специфични методи в началото ми се бяха стрували твърде своеобразни средства за променяне на поведението ми.

Той обясни, че изкуството на учителя е в това да отклони вниманието на ученика от най-главните неща. Показателен пример беше колко изкусно ме бе подвел да науча, без и до днес да се усетя, най-същественото — да действам, без да очаквам възнаграждение.

Каза, че по същата причина бе насочил интереса ми към идеята за „виждането“, истинският смисъл на което означава непосредствен досег до „нагуала“ — действие, което е неминуемият краен резултат от обучението, но като отделна задача само за себе си е непостижимо.

— И защо е трябвало да ме надхитряш по този начин? — попитах аз.

— Магьосниците са убедени, че всички ние сме глупаци — отвърна той. — Никога не можем доброволно да се освободим от жалкия си самоконтрол, затова трябва да бъдем надхитряни.

Според него, като ме е карал да съсредоточа вниманието си над една псевдозадача — да се науча да „виждам“, — той успешно постигнал две неща. Първо, беше ми описал непосредствената среща с „нагуала“, без да го споменава, и, второ, подвел ме бе да смятам истински важните моменти от неговото учение за нещо несъществено. Заличаването на личната история и „сънуването“ за мен изобщо не са били така важни, както „виждането“. Бях ги смятал забавни занимания. Дори намирах, че са практики, които ми се удават с особена лекота.

— С особена лекота! — присмя ми се той, като изслуша коментара ми. — Един учител не бива да оставя нищо на случая. Казвал съм ти, че си бил прав да се чувстваш заблуждаван. Проблемът е, че според теб целта на моите трикове е била да заблудят разума ти. Но за мен те бяха средство да отклоня вниманието ти или да го прикова, в зависимост от случая.

Той ме погледна косо и с широк жест посочи всичко наоколо.

— Тайната на всичко това е във вниманието на човека — каза той.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Всичко това съществува благодарение на нашето внимание. Самата тази скала, на която седим, е скала само защото вниманието ни е приучено да я възприема като скала.

Помолих го да обясни тази идея. Той се засмя и ми се закани с пръст.

— Сега правим преглед. По-късно ще стигнем и до това.

Обясни ми, че благодарение на заобиколните му маневри аз съм проявил интерес към заличаването на личната си история и към „сънуването“. Каза, че ако тези две техники се изпълняват в пълния им вид, последиците от тях биха могли да бъдат крайно опустошителни. Затова основната му грижа, както на всеки учител, е да не допуска ученикът му да прави каквото и да било, което би го довело до умопомрачение и патологични отклонения.

— Заличаването на личната история и сънуването трябва да бъдат само в помощ на ученика — каза той. — На него му е нужно трезвост и сила, които да смекчават удара. Затова учителят го запознава с пътя на воина, тоест, как да живее като воин. Той именно свързва всичко в света на магьосниците. Малко по малко учителят трябва да го изгради и развие. Без твърдост и уравновесеност като начин на живот воинът изобщо не би издържах пътя на знанието.

Според дон Хуан обучението в начина на живот на един воин е пример за това как вниманието на ученика трябва да се приковава, а не да се отклонява. Така че той бе приковавал вниманието ми, като ме е изкарвал извън обичайните житейски обстоятелства всеки път, когато бях ходил при него. Нашите преходи из пустинята и планините са били средството за постигане на всичко това.

Маневрата да смени контекста на обичайния ми свят, като ме води на разходки и лов, беше друг момент от неговата система, който беше минал незабелязано за мен. Изваждането от контекста е водело до това, че като не съм можел да следвам собствените си ориентири, аз съм насочвал цялото си внимание над всяко нещо, което ми казва дон Хуан.

— Колко хитро, а? — засмя се той.

Аз също се засмях с чувство на страхопочитание. Никога не си бях давал сметка, че при него всичко е до такава степен осъзнато.

После той изреди стъпките за насочване и завладяване на вниманието ми. Когато свърши прегледа им, добави, че един учител винаги взима предвид характера на ученика си. С мен трябвало много да внимава, защото при моята невъздържаност съм можел да се убия, без изобщо да се замисля.

— Какъв невъзможен човек си ти, дон Хуан — пошегувах се аз и той избухна в гръмогласен смях.

Обясни ми, че се използват още три техники за заличаване на личната история: премахване на чувството за собствена значимост, поемане на отговорност и използване на смъртта като съветник. Идеята е, че без благотворното въздействие на тези три техники заличаването на личната история би могло да направи ученика несигурен, колеблив и излишно усъмнен в себе си и в своите действия.

Дон Хуан се заинтересува каква е била естествената ми реакция в моменти на стрес, неудача или разочарование, преди да му стана ученик. Сподели, че неговата била гняв. Отговорих, че моята обичайна реакция е била самосъжалението.

— Макар и да не го осъзнаваш, ти трябваше доста да се потрудиш, за да превърнеш това чувство в нещо естествено — каза той. — Вече едва ли си спомняш какви усилия ти костваше да установиш, че самосъжалението е просто черта от твоя остров на топола. Самосъжалението те съпътстваше във всичко, което вършиш. То винаги ти бе под ръка като съветник. Воинът обаче смята, че смъртта е по-отговорен съветник, който също може да го съпътства във всичките му действия, както самосъжалението или гнева. Очевидно ти си се научил да се самосъжаляваш след една непосилна борба. Но по същия начин можеш да се научиш на чувството за надвисналия край и постоянно да носиш в съзнанието си мисълта за своята смърт. Като съветник самосъжалението е нищо в сравнение със смъртта.

После дон Хуан посочи привидното противоречие в идеята за промяната. От една страна, магическият свят изисква драстична трансформация, а, от друга, според магическото обяснение островът на „тонала“ е завършен и нито един негов елемент не може да бъде премахнат. Така че промяна не означава да се премахне който и да било елемент, а да се промени използването му.

— Да вземем например самосъжалението — каза той. — Невъзможно е да се отървеш завинаги от него. То си има определено място и роля на твоя остров, има свой отличителен облик. Така че самосъжалението се задейства при всеки сгоден случай. То има своя история. Затова, промениш ли облика на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място.

Помолих го да ми обясни значението на метафорите си, особено идеята за промяна на облика. Разбирах това в смисъл да играеш повече от една роля в даден момент.

— Човек променя облика на елементите от острова, като промени използването им — отвърна той. — Да вземем отново самосъжалението. Ти си го използвал или защото поради чувството си за собствена значимост си смятал, че заслужаваш по-добро положение или отношение, или защото не си искал да поемаш отговорност за постъпките си, които са те довели до състояние, пораждащо самосъжаление, или пък защото не си бил в състояние да използваш представата за неизбежната смърт като свидетел на действията ти и съветник.

— Чрез заличаване на личната история и трите съпътстващи я техники магьосниците изменят облика на елементите от острова. Например заличаването на личната история означава, че ти се отказваш да използваш самосъжалението, защото за да се еамосъжаляваш, ти трябва да се чувстваш значим, безотговорен и безсмъртен. Когато тези чувства бъдат променени по някакъв начин, вече става невъзможно да се еамосъжаляваш.

— Същото се отнася и за всички останали елементи от острова, които ти промени. Без тези четири техники обаче ти никога не би успял да ги промениш. Защото да промениш облика на един елемент означава да прехвърлиш на второстепенно място елемент, който дотогава е бил важен. Твоето самосъжаление си остава елемент на острова ти, но вече е изтласкано на заден план, без повече да се употребява — така, както са били дотогава представата за надвисналата смърт, смирението, отговорността за действията ти.

Дон Хуан каза, че когато ученикът усвои всички тези техники, той стига до кръстопът. В зависимост от своята чувствителност той прави едно от двете — или приема изцяло напътствията и внушенията на своя учител, като действа, без да очаква награда, или ги смята за занесии и налудничавост.

Отбелязах, че лично мен доста ме обърква думата „техники“. Винаги бях очаквал някакви точни указания, а бях получавал само мъгляви насоки. Затова не можех да ги приема сериозно и да действам в съответствие с очакванията му.

— Това ти беше грешката — каза той. — Затова аз трябваше да решавам дали да прибягна до растения на силата или не. Ти можеше само чрез тези четири техники да почистиш и преподредиш острова на тонала си. Това щеше да те доведе до нагуала. Но не всички сме способни да откликваме на прости съвети. Ти, а заради теб и аз трябваше да прибегнем до нещо друго, което д? ни разтърси; затова ни бяха необходими тези растения на силата.

И наистина трябваше да минат години, за да разбера колко са били важни тези начални напътствия от дон Хуан. Поради изключителното въздействие, което ми бяха оказали психотропните растения, бях останал е убеждението, че употребата им е ключов момент в обучението. Дълго бях на това мнение и едва в по-късните години на моето ученичество разбрах, че значителните трансформации и открития при магьосниците се извършват винаги в трезво съзнание.

— Какво щеше да стане, ако бях възприел сериозно твоите препоръки? — попитах аз.

— Щеше да стигнеш до нагуала — отвърна той.

— Но можех ли да стигна до нагуала без благодетел?

— Силата се осигурява според твоята безупречност — отвърна той. — Ако беше използвал сериозно тези четири техники, щеше да си натрупал достатъчно лична сила, за да се сдобиеш с благодетел. Щеше да бъдеш безупречен и силата щеше да ти отвори всички необходими пътища. Това е закон.

— Защо не ми даде повече време? — попитах аз.

— Ти разполагаше с всичкото време, което ти беше нужно — отвърна той. — Силата ми показваше пътя. Една нощ аз ти поставих задача — да откриеш своето благотворно място пред входа на къщата ми. Тогава ти по принуда се справи чудесно и на сутринта заспа върху една много специална скала, която аз бях докарал там. Силата ми показа, че ако човек не те тласка безмилостно, ти няма да постигнеш нищо.

— Растенията на силата помагаха ли ми? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Отвориха те, като блокираха твоята представа за света. В това отношение растенията на силата въздействат върху тонала по същия начин, както правилната походка. И двете го претоварват с информация и така заставят вътрешния диалог да спре. Растенията са отлични за тази цел, но цената е прекалено висока. Те увреждат неизмеримо тялото. Това е лошата им страна, особено на дяволската трева.

— Щом си знаел колко са опасни, защо ми даваше толкова много и често от тях? — попитах аз.

Той ме увери, че всички подробности на обучението се определят от силата. Изтъкна, че макар учението да съдържа едни и същи неща за всички ученици, при всеки от тях се следва различен ред, а той многократно получил знаци, че на мен ми трябва доста по-голям натиск, за да се справя с каквото и да било.

— Имах си работа с едно нагло, безсмъртно същество, на което не му пукаше нито за собствения му живот, нито за смъртта — засмя се той.

Припомних му, че когато ми бе описвал тези растения и ми е говорел за тях, той им придаваше антропоморфни качества. Винаги се отнасяше се към тях така, сякаш бяха личности. Той отвърна, че това е средство за отклоняване вниманието на ученика от същинската задача — спирането на вътрешния диалог.

— Щом се използват само за спиране на вътрешния диалог, каква връзка имат със съюзника? — попитах аз.

— Трудно е да се обясни — каза той. — Тези растения водят ученика направо до нагуала, а съюзникът е аспект от него. Ние действаме изключително от центъра на разума, независимо кои сме и откъде идваме. По природа разумът може по един или друг начин да обясни всичко, което се случва в рамките на неговата представа за света. Съюзникът е нещо извън тази представа, извън обхвата на разума. Човек може да го наблюдава само от центъра на волята, когато е блокиран нормалният ни поглед към света, затова тъкмо той е нагуалът. Магьосниците обаче могат да се научат да възприемат съюзника по един много по-сложен начин и така да навлязат прекалено дълбоко в една нова представа за света. За да те предпазя от такава участ, аз не подчертавах значението на съюзника, както обикновено правят магьосниците. След като използвали поколения наред растенията на силата, магьосниците се научили да си дават сметка за всяко нещо от представата им за себе си, което им било обяснимо. Бих казал, че с помощта на волята магьосниците успели да разширят светогледа си. Моят учител и благодетелят ми бяха най-чист пример за това. Те обладаваха огромна сила, но не бяха хора на знанието. Така и не успяха да разчупят границите на своя макар и широк светоглед и затова никога не постигнаха целостността на себе си, въпреки че знаеха какво значи това. Не че живееха сбъркано, с претенциите за неща, недостижими за тях. Те съзнаваха, че са „изпуснали влака“ и едва при смъртта ще им се разкрие цялата тайна. Магьосничеството им бе дало възможност само да надзърнат в тази неуловима цялостност на себе си, но не и реалните средства да стигнат до нея.

Аз ти разкрих достатъчно от представата на магьосниците за света, без да допусна тя да те обсеби. Казвал съм ти, че само когато човек съпостави два възгледа, той може да се промъкне между тях, за да стигне в реалния свят. Искам да кажа, че човек може да стигне до целостността на себе си едва когато напълно разбере, че светът не е само представа все едно дали е представа на обикновен човек или на магьосник.

Точно в това аз се отклонявам от традицията. След цял живот борба аз знам, че важното е не да заучиш едно ново описание, а да стигнеш до цялостността на себе си. Човек трябва да стигне до нагуала, без да уврежда тонала и най-важното, без да вреди на тялото си. Ти взимаше психотропни растения, минавайки по същите стъпки, както и аз навремето. Единствената разлика е, че не те оставих да потънеш дълбоко в тях — аз ги спрях, когато прецених, че си натрупал достатъчно представи от нагуала. По тази причина никога не пожелах да обсъждаме срещите ти с растенията на силата и не те оставих да се увличаш в приказки за тях. Нямаше смисъл да се говори за неизразимото. Това бяха истински навлизания в нагуала, в непознатото.

Отбелязах, че съм имал нужда да говоря за възприятията си под въздействието на психотропните растения, за да си изясня една собствена хипотеза. Бях убеден, че с помощта на тези растения той ми бе осигурил спомени от невъобразими начини на възприятие. Тези спомени, които в момента на изживяването са ми се стрували лични и без връзка с нещо смислено, с течение на времето започваха да се подреждат в цялостен смисъл. Разбрах, че дон Хуан изкусно ме бе насочвал всеки път и до всяко осмисляне бях стигал благодарение на неговите напътствия.

— Не искам да наблягаме на тези случки или да ги обясняваме — сухо каза той. — Заемем ли се с обяснения, ще се върнем точно там, където не искаме да бъдем, тоест, отново ще се озовем в поредната представа за света, макар и този път много по-широка.

Дон Хуан каза, че след като ученикът се научи да спира вътрешния си диалог чрез въздействието на растенията на силата, той неминуемо стига до задънена улица. Започва да се съмнява в смисъла на цялото обучение. Според дон Хуан дори и най-любознателният ученик в този момент доста загубва интерес.

— Растенията на силата разтърсват тонала и застрашават стабилността на целия остров — каза той. — Именно в този момент ученикът се отдръпва, и с право — иска му се да се измъкне от цялата тази бъркотия. Пак тогава учителят залага най-изкусната си клопка — достойния противник. Тази уловка преследва две цели. Първо, тя позволява на учителя да задържи своя ученик и, второ, предоставя на ученика отправна точка за по-нататък. Тази уловка довежда на арената достойния противник. Без помощта на достойния противник, който всъщност не е враг, а дълбоко посветен съратник, ученикът не може да продължи по пътя на знанието. И най-съвършеният човек би си тръгнал в този момент, ако бъде оставен да решава сам. Аз ти изпратих като достоен противник най-добрия воин, който може да се намери — Ла Каталина.

Дон Хуан говореше за времето преди години, когато ме бе вкарал в продължително двуборство с една индианска магьосница.

— Дадох ти възможност за физически контакт с нея — продължи той — Избрах жена, защото ти имаш доверие на жените. На нея й беше много трудно да подкопае това доверие. Години по-късно тя ми призна, че искала да се откаже, защото те харесала. Но тя е голям воин и въпреки чувствата си едва не те затри от лицето на земята. Тя така силно разтърси тонала ти, че той никога повече не остана същия. Тя всъщност измени така издълбоко облика на твоя остров, че с действията си те запокити в друга реалност. Тя дори можеше да стане твоя благодетел, но ти не беше скроен така, че да станеш магьосник от нейния тип. Нещо между вас не беше както трябва. Ти така и не можа да се уплашиш истински от нея. Когато една вечер тя те заговори, ти едва не припадна, но в същото време се почувства привлечен от нея. За теб тя беше една желана жена, какъвто и страх да изпитваше от нея. И тя го разбра. Един ден в града те улових как я гледаше — целият се тресеше от страх и в същото време лигите ти потекоха по нея.

Така че с действията си достойният противник може или да взриви на парчета ученика, или напълно да го промени. След като действията на Ла Каталина не те убиха — не защото тя не се постара доста, а защото ти устоя, — те оказаха благотворно влияние над теб и те накараха да вземеш решение.

Учителят прибягва до достойния противник, за да тласне ученика към избора на живота му. Ученикът трябва да избере между света на воина и своя обикновен свят. Но това решение е невъзможно, ако ученикът не разбира избора, пред който е изправен. Затова учителят трябва да се отнесе с изключително търпение и разбиране към ученика си и да го насочва с уверена ръка към този избор, но преди всичко трябва да бъде сигурен, че ученикът му ще избере света и живота на воин. Аз постигнах това, като те помолих за помощ да надвия Ла Каталина. Казах ти, че тя се кани да ме убие и ми е нужна твоята помощ, за да се отърва от нея. Предупредих те честно за последиците от твоя избор и ти дадох достатъчно време, за да решиш.

Ясно си спомням деня, когато дон Хуан ми предостави свободата да избера. Каза ми, че ако не искам да му помогна, аз съм свободен да си отида и повече изобщо да не се връщам. Почувствах, че в този момент съм свободен да избера свой собствен път, и нямах повече задължения към него.

Тръгнах си от дома му и подкарах колата със смесено чувство на тъга и щастие. Мъчно ми беше да се разделя с дон Хуан и в същото време се чувствах щастлив, че съм приключил с всичките му объркващи занимания. Мислех си за Лос Анжелис, за моите приятели и за всички обичайни задължения на всекидневието, които ме очакваха; за онези дребни привички, конто винаги са ми доставяли такова удоволствие. За малко дори изпаднах в еуфория. Чудатостите на дон Хуан и неговият начин на живот бяха останали зад гърба ми и аз бях свободен.

Щастливото ми настроение обаче не продължи много. Желанието ми да напусна света на дон Хуан беше несъстоятелно. Предишните ми навици бяха загубили силата си. Опитвах се да се сетя за нещо в Лос Анжелис, което бих правил с желание, но нищо не ми хрумваше Веднъж дон Хуан ми бе казал, че се страхувам от хората и като защитно средство съм се научил да не искам нищо. Каза, способността да не желаеш нищо е най-съвършено постижение за един воин. Аз обаче от глупост съм се престарал и от това да не искам нищо, погрешно съм изпаднал в състояние да не харесвам нищо. Затова животът ми бил скучен и празен.

Той беше нрав и докато карах по магистралата на север, най-сетне проумях пълните последици от неподозираното си безразсъдство. Започнах да осъзнавам измеренията на своя избор. Аз всъщност напусках един магически свят на непрекъснато обновление, за да се върна към спокойния си, скучен живот в Лос Анжелис. Започнах да си припомням всичките си празни дни и особено една неделя. Целия ден не ме свърташе на едно място, понеже нямах какво да правя. Ни един приятел не се беше отбил, никой не ме беше поканил на гости. Хората, които ми се искаше да навестя, не си бяха у дома, и най-лошото — бях гледал всички филми, които даваха в града. Късно следобед, напълно отчаян, аз отново прегледах програмата на кината и открих някакъв филм, който изобщо не ми се гледаше. Прожектираха го в някакъв градец на около четиридесет километра от къщи. Отидох да го гледам и се отвратих, но дори това беше по-добро от нищото.

Под въздействието на света на дон Хуан аз се бях променил. Поне в едно — откакто го познавах, не ми оставаше време да скучая. Това само по себе си ми беше достатъчно. Дон Хуан наистина се беше подсигурил, че ще избера света на воина. Обърнах колата и потеглих обратно към неговия дом.

— Какво щеше да стане, ако бях избрал да се върна обратно в Лос Анжелис? — попитах го аз.

— Това беше невъзможно — отвърна той. — Такъв избор не съществуваше. От теб се искаше само да оставиш тонала си да осъзнае, че е решено да се присъединиш към света на магьосниците. Тоналът не знае, че решенията са от сферата на нагуала. Когато си мислим, че ние решаваме, всъщност само установяваме, че нещо, което не сме в състояние да проумеем, е формирало тъй нареченото ни решение, а нашата работа е само да се съгласим.

— В живота на воина има само едно нещо, един-единствен въпрос, който остава наистина нерешен — колко далеч може да отиде човек по пътя на знанието и силата. Този въпрос остава открит и никой не може да предскаже отговора му. Веднъж ти казах, че свободата, с която разполага воинът, е или да действа безупречно, или да се държи като мухльо. Безупречността наистина е единственият акт на свобода, затова е истинското мерило за духа на воина.

Дон Хуан каза, че след като ученикът е взел решение да се присъедини към света на магьосниците, учителят му възлага практическа задача — някакво задължение, което да изпълнява във всеки, шевния си живот. Задачата се определя според характера на ученика и обикновено с измислена житейска ситуация, в която се поставя ученикът, като средство за непрекъснато въздействие върху представата му за света. Аз лично бях възприел задачата си по-скоро като забавна шега, отколкото като сериозна житейска ситуация. С течение на времето обаче ми стана ясно, че е трябвало да се отнасям сериозно към нея.

— След като ученикът е получил своята магическа задача, той е готов за друг тип инструкции — продължи дон Хуан. — Тогава той вече е воин. В твоя случай, понеже ти вече не беше ученик, аз те запознах с трите техники, които спомагат за сънуването — разрушаването на житейските навици, походката на силата и не-правенето. Ти беше много последователен — глупав като ученик, глупав и като воин. Записваше си най-прилежно всичко, което ти казвах, и всичко, което ставаше с теб, но не действаше точно както ти препоръчвах. Затова се налагаше отново да те разтърсвам чрез растения на силата.

Дон Хуан ми разказа подробно как е отклонявал вниманието ми от „сънуването“, като ме подвеждал да мисля, че важното е едно друго, много трудно действие, което той наричаше не-правене и което представляваше игра на възприятията — вниманието се фокусира върху такива черти на света, които човек обикновено не забелязва — например върху сенките на нещата. Дон Хуан каза, че стратегията му била да отдели техниката на не-правене, като я обгърне в подчертана тайнственост.

— Не-правенето, както и всичко останало, е много важна техника, но тя не е най-главната — каза той. — Ти си падаш по тайните. Ти, бъбривкото, трябваше да пазиш тайна!

Той се разсмя и каза, че си представял колко трудно ми е било да си държа езика зад зъбите.

Обясни, че разрушаването на навиците, походката на силата и не-правенето са основните пътища за усвояване на нови начини за възприемане на света и подсказват на воина какви невероятни възможности за действие съществуват. Тези три техники според дон Хуан позволяват да се опознае „сънуването“ като отделен и прагматичен свят.

— Сънуването е практическо помощно средство, изнамерено от магьосниците — каза той. — Те не са били глупаци, знаели са какво правят и са се стремели към досег до нагуала, като тренирали тонала да се оттегли, така да се каже, за миг и после отново да си върне контрола. Ти не виждаш смисъл в това твърдение, но всъщност през цялото време точно това правеше — тренираше да се „оттегляш“, без да губиш съзнание. Сънуването, разбира се, е венецът на магьосническите усилия, връхната точка при използването на нагуала.

Той припомни всички упражнения по не-правене, които ме бе карал да изпълнявам; онези житейски навици, които ме бе насочвал да разрушавам, и всички случаи, когато ме бе заставял да използвам походката на силата.

— Моят преглед е към края си — каза той. — Сега трябва да поговорим за Хенаро.

Дон Хуан ме увери, че в деня, когато срещнах дон Хенаро, се явила много важна поличба. Казах му, че не си спомням нищо необичайно. Той ми припомни как същия този ден бяхме седнали на една пейка в парка. Преди това той споменал, че чака свой приятел, когото аз никога не съм виждал. Когато този приятел се появил, аз без никакво колебание съм го разпознал сред огромната тълпа. По тази поличба те разбрали, че дон Хенаро е моят благодетел.

Когато ми разказа това, аз си спомних, че докато седяхме и разговаряхме на пейката, аз се огледах и съзрях дребен слаб човек, който излъчваше изключителна жизненост, чар или просто беше много приятен. Той тъкмо се бе появил иззад ъгъла на парка и аз казах на дон Хуан, че неговият приятел идва и че ако се съди по вида му, сигурно е магьосник.

— От този ден нататък Хенаро определяше какво да правим с теб — продължи дон Хуан. — Като твой водач, който те въвеждаше в нагуала, той безупречно ти го демонстрираше и всеки път, когато той извършваше някакво действие като нагуал, ти получаваше знание, което надхвърляше твоя разум и бе предизвикателство към него. Той разгради твоята представа за света, макар тогава ти още да не го съзнаваше. Ти и в този случай се държа, както при растенията на силата — искаше повече от необходимото. Поначало на човек са му достатъчни няколко сблъсъка с нагуала, за да се разрушат представите му. Обаче твоите представи си остават непокътнати и до ден днешен въпреки всичките атаки на нагуала. И колкото и странно да е, но това е най-доброто ти качество.

— Така че работата на Хенаро беше да те въведе в нагуала. Но тук възниква един особен въпрос — кое именно бива въведено в нагуала?

Той ме подкани с поглед да отговоря на въпроса му.

— Моят разум ли? — попитах аз.

— Не, разумът там е без значение — отвърна той. — Разумът се измъква мигновено, щом се окаже извън тесните граници на своята сигурност.

— Моят тонал тогава — предположих аз.

— Не, тоналът и нагуалът са двете вродени страни на човека — сухо каза той. — Те не могат да бъдат въведени една в друга.

— Възприятието ли? — попитах аз.

— Позна! — възкликна той, сякаш бях дете, улучило правилния отговор. — Сега стигаме до магическото обяснение. Вече те предупредих, че то няма да обясни нищо и все пак …

Той млъкна и ме изгледа с блеснали очи.

— Това е поредният трик на магьосниците.

— Какво искаш да кажеш? Кое е трик? — попитах аз, леко разтревожен.

— Магическото обяснение, естествено — отвърна той. — Сам ще се убедиш. Но нека продължим. Магьосниците твърдят, че ние се намираме в един мехур. В този мехур биваме поставени в момента на раждането си. Отначало мехурът е отворен, но после започва да се затваря, докато ни обкръжи плътно в себе си. Този мехур е нашето възприятие. Ние живеем в този мехур през целия си живот. И това, което наблюдаваме по кръглите му стени, е нашето собствено отражение.

Той наклони глава, изгледа ме преценяващо и се разсмя.

— Ти май затъпяваш. Тук се очакваше да зададеш въпрос.

Засмях се. Явно предупрежденията му за магическото обяснение, както и внушаващите страхопочитание мащаби на неговото осъзнаване най-сетне ми бяха подействали.

— Какъв въпрос се очаква да задам? — попитах аз.

— Ако това, което виждаме по стените на мехура, е собственото ни отражение, то тогава нещото, което е отразено, трябва да е реално нещо, нали така? — каза той с усмивка.

— Хубав въпрос! — пошегувах се аз.

Моят ум действително можеше да следва такава логика.

— Отразеното нещо е нашата представа за света — каза той. — В началото тази представа е описание, което започва да ни се дава още от момента на раждането ни и с течение на времето то завладява цялото ни внимание, докато от описание се превърне в представа.

Задачата на учителя е да преподреди представата, да подготви съществото от светлина за времето, когато благодетелят му ще отвори мехура отвън.

Той направи поредната си умишлена пауза и още веднъж ме упрекна, че не внимавам, съдейки по това, че не съм в състояние да реагирам с уместен коментар или въпрос.

— Какъв въпрос би трябвало да задам? — попитах аз.

— Защо мехурът трябва да бъде отварян? — каза той. Разсмя се на глас и ме потупа по гърба, когато отбелязах:

— Хубав въпрос.

— Естествено! — възкликна той. — Трябва да ти изглежда хубав въпрос, защото е напълно в твоя стил. Мехурът се отваря, за да може съществото от светлина да се види в целостността на себе си — продължи той. — Естествено, да наречеш това мехур е само начин на изразяване, но в случая е точен.

Тънкият подход, чрез който съществото от светлина се въвежда в неговата цялостност, изисква учителят да работи вътре в мехура, а благодетелят — отвън. Учителят пренарежда представата за света. Тази представа аз нарекох остро в на тонала. Казвал съм ти, че всичко, което сме ние, е върху този остров. Според магическото обяснение островът на тонала е създаден от нашето възприятие, което е приучено да се съсредоточава над определени елементи. Всеки от тези елементи и всички съвкупно формират нашата представа за света. Работата на учителя по отношение на възприятието на ученика е да преподреди в едната половина на мехура всички елементи от острова. Досега трябва да си разбрал, че почистването и пренареждането на острова на тонала означава да се прегрупират всичките му елементи в страната на разума. Моята задача беше да разградя обичайната ти представа; не да я разруша, а да я принудя да се прегрупира в страната на разума. Ти се справи по-добре от всекиго.

Той очерта на скалата въображаем кръг и го раздели вертикално на две части. Каза, че изкуството на учителя е да застави ученика си да групира своята представа за света в дясната половина на мехура.

— Защо в дясната половина? — попитах аз.

— Това е страната на тонала — отвърна той. — Учителят винаги се обръща към тази страна. Като запознава своя ученик с пътя на воина, той го кара да развива своето здравомислие, трезвост и сила на характера и тялото; от друга страна, като го поставя в невъобразими, но реални ситуации, които ученикът не може да осмисли, той го принуждава да разбере, че разумът му, макар и великолепен, може да обхване само една твърде малка област. Веднъж изправи ли се воинът пред неспособността си да осмисли всичко, той ще направи всичко възможно, за да подкрепи и защити претърпелия поражение разум. За тази цел той ще мобилизира всичко, с което разполага. Учителят се грижи за това, като го притиска безмилостно дотогава, докато цялата му представа за света се окаже в едната половина на мехура. Другата половина — разчистената — тогава може да се предостави на онова, което магьосниците наричат воля.

За по-голяма яснота можем да кажем, че задачата на учителя е да разчисти едната половина на мехура, като пренареди всичко в другата половина. След това благодетелят се заема да отвори мехура откъм разчистената страна. Веднъж отвори ли се пролука, воинът никога повече не е същият. Той вече владее целостността на себе си. Половината мехур е върховният център на разума — тоналът. Другата половина е върховният център на волята — нагуалът. Такъв трябва да е редът; всякакво друго подреждане е безсмислено и жалко, защото противоречи на природата ни, то ни лишава от наследените ни магически способности и ни превръща ь едно нищо.

Дон Хуан стана, протегна се и разкърши гръб. После се поразтъпка наоколо, за да отпусне мускулите си. Вече беше захладняло.

Попитах го дали сме свършили.

— Ами! Представлението тепърва започва! — възкликна той и се засмя. — Това беше само началото.

Погледна към небето и посочи с неопределен жест на запад.

— До около час нагуалът ще бъде тук — каза той и се усмихна, после отново седна. — Остава ни още един въпрос — продължи той. — Магьосниците го наричат тайната на съществата от светлина и тя е, че ние сме възприематели. Ние, хората, и всички останали същества от светлина на земята сме възприематели. Това е нашият мехур — мехурът на възприятието. Грешката ни е да смятаме, че единственото възприятие, достойно за опознаване, е това, което минава през разума. Магьосниците са убедени, че разумът е просто единият от центровете и не бива да му се предоверяваме.

С Хенаро те запознахме с осемте точки, които съставят целостта на мехура на възприятието. Ти познаваш шест от тях. Днес двамата с Хенаро ще разчистим твоя мехур на възприятието и след това ще опознаеш и останалите две точки.

Той внезапно смени темата и поиска подробно да му разкажа за възприятията си от предишния ден — от момента, когато видях дон Хенаро да седи на скалата край пътя. През цялото време той не направи никакъв коментар и нито веднъж не ме прекъсна. Когато свърших, добавих и едно свое наблюдение. Сутринта бях говорил с Нестор и Паблито и те споделиха с мен своите възприятия, които бяха почти същите като моите. Мисълта ми беше, че както той самият ми е казвал, нагуалът е индивидуално изживяване и за него може да свидетелства сало наблюдателят. Предишния ден наблюдателите бяхме трима и всеки от нас свидетелстваше горе-долу за едни и същи неща. Различията бяха само в това как всеки от нас е почувствал или реагирал на отделни моменти от цялостното явление.

— Това, което се случи вчера, беше демонстрация на нагуала, предназначена за теб, Паблито и Нестор. Аз съм техният благодетел. С общите си усилия двамата с Хенаро неутрализирахме центъра на разума у трима ви. Хенаро и аз разполагаме с достатъчно сила, за да ви накараме да станете свидетели на едно и също. Преди няколко години с теб една нощ бяхме с група ученици, но тогава аз нямах достатъчната сила да ви накарам сам всичките да видите едни и същи неща.

Каза ми, че съдейки по моя разказ за възприятията ми от предишния ден и по това, което той самият „видял“ при мен, той стигнал до извода, че съм готов за магическото обяснение. Добави, че и Паблито също бил готов, но за Нестор не бил сигурен.

— Много е трудно да станеш готов за магическото обяснение — каза той. — Не би трябвало да е така, но ние упорито сме се вкопчили в представата си за света, която носим цял живот. В това отношение ти, Нестор и Паблито си приличате. Нестор се крие зад своята стеснителност и мрачен характер, Паблито — зад своя обезоръжаващ чар, ти се прикриваш зад перчене и думи. Всичко това са представи, които ни се струват непоклатими. И докато вие тримата упорствате да се придържате към тях, мехурът на вашето възприятие няма да се почисти и магическото обяснение няма да има смисъл.

Казах му с шеговит тон, че прословутото магическо обяснение отдавна ми е станало фикс-идея, но колкото повече се доближавам до него, толкова по-далеч ми изглежда то. Канех се да добавя още една шеговита забележка, но той направо ми взе думите от устата.

— Ами ако магическото обяснение се окаже блъф? — попита той през смях.

Потупа ме по гърба, радостен като дете, което очаква нещо приятно.

— Хенаро се придържа твърде педантично към правилата — каза ми той с поверителен тон. — Няма нищо особено в това проклето обяснение. От мен да зависеше, още преди години да съм ти го казал. Не му отдавай чак такова значение.

Той вдигна очи и огледа небето.

— Вече си готов — заяви той с тържествен и драматичен тон. — Време е да вървим. Но преди да напуснем това място, трябва да ти кажа едно последно нещо: тайната или загадката на магическото обяснение е, че то цели да разтвори крилете на възприятието.

Той сложи ръка на бележника ми и ми каза да отида в храстите да се облекча, след което да си съблека дрехите и да ги оставя на вързоп там, където се намирахме. Погледнах го въпросително и той обясни, че трябва да бъда гол, но мога да остана с обувки и шапка.

Настоях да узная защо трябва да бъда гол. Дон Хуан се засмя и каза, че причината е по-скоро интимна и е за мое собствено удобство, пък и аз самият съм му бил казал, че искам така. Обяснението му ме смути. Имах чувството, че ме занася или пък след всичко, което ми беше разкрил, просто отклонява вниманието ми. Държах да разбера защо го прави.

Той започна да ми разказва една случка, станала преди години, когато бяхме заедно с дон Хенаро в планините на Северно Мексико. Тогава те ми обясняваха, че „разумът“ едва ли може да обясни всичко, което става по света. За да ми даде неоспоримо доказателство, дон Хенаро направи невъобразим скок като „нагуал“ и се „издължи“ дотолкова, че достигна планинските върхове, които се намираха на двадесетина километра от нас. Дон Хуан каза, че не съм загрял идеята и че демонстрацията на дон Хенаро така и не успяла да убеди „разума“ ми, но като реакция на тялото предизвикала направо бунт.

Реакцията на тялото ми, която дон Хуан имаше предвид, беше съвсем жива в паметта ми. Видях как дон Хенаро изчезна направо пред очите ми, сякаш вятър го бе отвял. Неговият скок, или каквото там беше направил, ми въздейства така дълбоко, че имах чувството като че ли движението му разкъса нещо във вътрешностите ми. Получих разстройство и се наложи да захвърля панталоните и ризата си. Изпитвах безкрайно неудобство и притеснение. Трябваше да вървя гол, само с шапка на главата, по силно оживено шосе, докато стигна до колата си. Дон Хуан ми припомни, че именно тогава съм му казал друг път да не ме оставят да си съсипвам дрехите.

След като се съблякох, повървяхме още стотина метра, докато стигнахме една огромна скала, която гледаше към същия пролом. Накара ме да погледна надолу. Беше дълбоко над тридесетина метра. Тогава ми каза да спра вътрешния си диалог и да се заслушам в звуците наоколо.

След малко чух как едно камъче заподскача от скала на скала надолу към дъното на пролома. Чувах неописуемо отчетливо всеки отделен удар на камъчето. След това чух как се хвърли друго камъче, после още едно. Вдигнах глава, за да насоча лявото си ухо по посока на звука, и видях дон Хенаро да седи на върха на скалата на четири-пет метра от нас. Той небрежно мяташе камъчета надолу към пролома.

Като го видях, той извика и заливайки се от смях, ми каза, че се бил скрил там и чакал да го открия. За миг се обърках. Дон Хуан прошепна няколко пъти в ухото ми, че „разумът“ ми не бил поканен на това събитие и трябва да зарежа упоритото си желание да държа всичко под контрол. Каза, че само аз възприемам „нагуала“ и по тази причина Паблито не видял „нагуала“ в колата ми. И сякаш доловил неизказаното ми чувство, добави, че макар и само аз да виждам „нагуала“, той все пак е самият дон Хенаро.

Дон Хуан ме хвана за ръка и ме поведе като на игра към мястото, където седеше дон Хенаро. Дон Хенаро стана и се приближи към мен. Тялото му излъчваше топлина, която можех да видя, и ослепителен блясък. Той застана до мен и без да ме докосва, доближи уста до лявото ми ухо и зашепна. Дон Хуан почна да шепне в другото ми ухо. Гласовете им бяха в синхрон. Двамата повтаряха едно и също. Казваха, че не бива да се страхувам и че имам дълги, силни фибри, които не са, за да ме предпазват, защото какво и от кого да пазят, а са, за да насочват „нагуалното“ ми възприятие почти така, както очите водят нормалното ми „тонално“ възприятие. Казваха ми, че аз съм целият фибри и чрез тях мога да възприема всичко едновременно и че една-единствена фибра била достатъчна, за да скоча от скалата в пролома и обратно — от пролома на скалата.

Слушах всичко, което шепнеха. Всяка дума сякаш имаше уникално значение за мен. Можех да задържа всяко изречение и после да си го „пусна“ отново като магнетофон. Двамата ме подканваха да скоча на дъното на пролома. Казваха ми, че първо трябва да усетя фибрите си, после да отделя една, която стига до дъното на пролома, и да я последвам. Докато произнасяха нарежданията си, аз наистина изпитвах усещания, които отговаряха на думите им. Усетих как целия ме обзема нещо като сърбеж и особено едно много специфично усещане, което само по себе си беше неопределимо, но приблизително наподобяваше нещо средно между сърбеж и гъдел. Всъщност тялото ми усещаше дъното на пролома, а аз чувствах това усещане като мъчително желание в някаква неопределена част на тялото ми.

Дон Хуан и дон Хенаро продължаваха да ме придумват да се спусна по това усещане, но аз не знаех как. Тогава чух само гласа на дон Хенаро.

Каза ми, че ще скочи заедно с мен. Сграбчи ме или ме блъсна, а може би ме обгърна и се хвърли с мен в бездната. Изпитах неописуема физическа болка, сякаш стомахът ми беше сдъвкан и глътнат. Беше смесица от болка и удоволствие, толкова силна и продължителна, че можех само да крещя и крещя от дъното на дробовете си. Когато това усещане престана, видях грозд от преплетени искри и тъмни обеми, лъчи светлина и облаковидни форми. Не можех да определя дали очите ми са отворени или затворени, нито пък къде са те и къде е тялото ми. После отново усетих онази физическа болка, макар и вече не толкова остро като първия път, а след това чувството, че се събуждам и се намерих да стоя на скалата заедно с дон Хуан и дон Хенаро.

Дон Хуан заяви, че съм извършил поредната глупост. Нямало смисъл да скачам, ако възприятието ми на скока ще е хаотично. Двамата повториха безброй пъти в ушите ми, че „нагуалът“ сам по себе си е безполезен, ако не се регулира чрез „тонала“. Казаха, че трябва да скоча по своя воля, осъзнавайки пълно действието си.

Поколебах се не толкова, защото се страхувах, а защото нямах желание. Усещах колебанието си така, сякаш тялото ми се люлее като махало от една страна на друга. Тогава ме обхвана особено настроение и аз скочих с цялата си телесност. Докато се хвърлях, исках да мисля, но не можех. Виждах като през мъгла стените на тесния пролом и стърчащите камъни на дъното му. Не възприех падането си последователно, а направо усетих, че всъщност съм на земята долу. Различавах всяко очертание на скалите в тесен кръг около себе си. Забелязах, че полезрението ми не е само в една посока и стереоскопично на нивото на очите ми, а някак плоско и с 360-градусов обхват. Миг след това ме обхвана паника и нешо ме изтегли нагоре като топка на ластик.

Дон Хуан и дон Хенаро ме накараха да изпълня многократно този скок. След всеки скок дон Хуан настояваше да го правя не така сковано и неохотно. Непрекъснато повтаряше и повтаряше, че магическата тайна при използването на „нагуала“ е в нашето възприятие, че скокът е само упражнение по възприятие и че ще приключим едва когато успея да възприема всичко на дъното на пролома като съвършен „тонал“.

В един момент изпитах невъобразимо усещане. Напълно трезво съзнавах, че стоя на върха на скалата, а дон Хуан и дон Хенаро ми шепнат в ушите, а в следващия момент оглеждах дъното на пролома. Всичко беше напълно нормално. Вече почти беше мръкнало, но имаше достатъчно виделина, за да различавам напълно всичко наоколо като в света на всекидневния живот. Бях се загледал в едни храсти, когато чух внезапен шум от търкаляща се скала. В същия миг видях една доста голяма канара да се премята по стръмния склон към мен. Светкавично забелязах още, че дон Хенаро я блъсна. Обзе ме паника и миг след това бях изтеглен отново на върха на скалата. Огледах се наоколо. Дон Хенаро вече го нямаше. Дон Хуан се разсмя и каза, че дон Хенаро си отишъл, понеже не можал да изтърпи вонята ми. Тогава ужасно притеснено забелязах, че целият съм се оплескал. Дон Хуан с право ме бе накарал да си съблека дрехите. Заведе ме до един поток наблизо и ме изми като кон — загребваше вода с шапката ми и ме обливаше. През това време весело коментираше как ми е спасил панталоните.