Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (6)

6

Последните разговори със Сеймур и Толя ме потиснаха много повече, отколкото можех да допусна. Някак инстинктивно почнах да страня от хората. Не ходех почти никъде, седях си у дома, четях. Много мислех за това, което ставаше на „Аякс“, и не ми беше никак весело. Не разбирах защо сърцето ми така беше изстинало към Толя. Споменът за всяка негова дума ми беше неприятен и тягостен, имах чувството, че загрозява и двама ни. Сега смятам, че това е била естествената реакция на душевно здравия човек към душевно болния — отчуждение и неприязън. Но понеже не исках да го допусна дори като сянка на мисъл или на чувство, аз просто се мъчех да не мисля за него.

Но изглежда, че не е било само това.

Все по-често и по-често се улавях, че мисля за Ада. И това не беше случайно. Срещах я почти всеки ден — ту на басейна, ту в ресторанта, ту край „Фонтан ди Треви“, загледана в зеленикавата вода. Никога не я спрях, никога не я заговорих. С усилие на волята странях от нея. Или просто се плашех от нея, не можах добре да го почувствувам. Но усещах съвсем ясно, че нейните очи ме преследваха. Не настойчиво, разбира се, деликатно и мигновено, но чувствувах остро нейния поглед. Не можех да определя дори в съня си какво имаше в него — може би нещо ласкаво и добро, може би една малка усмивка. Но във всеки случай не беше поглед на жена, която нещо търси и иска.

Колкото и да странях от хората, те все пак ме намираха. Сеймур често идваше при мен, говорехме за едно и за друго, но той дори не споменаваше името на Толя. Разбирах, че това не е никак естествено, трябваше да набера сили. И успях да го направя доста непринудено.

— Как е Толя?

— Сравнително добре е — отвърна той. — Или не по-зле от последния път… От време на време благоволява да размени някоя дума с мене…

Навярно бях станал доста мнителен, но струваше ми се, че и в неговото на пръв поглед спокойно поведение се чувствува някакво затаено напрежение. Не ми казваше всичко, пък не беше и длъжен да ми казва. И като че ли бях станал неспособен за по-сериозна работа.

На другия ден имахме спортно състезание на басейна. Когато пристигнах пръв на финиша на двеста метра кроул, тя стоеше там права в жълтото си трико и се усмихваше. Измъкнах се малко смутено от водата и застанах до нея. Беше висока и тъничка брюнетка, човек трудно би й дал повече от двайсетина години. Фигурата й беше необикновено елегантна и гъвкава, може би само малко по-плещеста, тъй като плуваше повече и от мене. Само очите й, макар да се усмихваше в тоя миг, бяха дълбоки и умни очи на зряла жена.

— Не ви ли е малко срам! — рече тя. — Да се състезавате с тия грохнали старци…

Никак не бяха грохнали. Въпреки моята атлетична фигура в сравнение с Артър бях просто един обикновен червей…

— Нямам други възможности! — отвърнах шеговито. — А вас не ви ли е срам да ухажвате едно невръстно момче?

— Малко ме е срам! Но и аз нямам други възможности…

Отидохме до бюфета, пихме по една цитронада. Очите на Ада все тъй се смееха.

— Ще ми дойдете ли на гости? — запита тя. — Ще ви предложа чудесно кафе… От моите лични запаси…

Сърцето ми болезнено се сви. Но ясно чувствувах, че нямам път за отстъпление.

— Добре! Макар че не съм специалист по кафето…

— И слава богу! — каза тя. — Тука е прекалено пълно със специалисти… И затова всички ви обичат, Сим… И ви ухажват — тя се засмя тихо. — Защото все още не сте специалист…

Нейната стаичка се оказа изключително приятна и женствена. Нямаше никакво бюро — къде ли работеше, къде пишеше? Нямаше дори столове, така че се принудих да седна на леглото. Тя отиде да вари кафето, аз се зазяпах доста пресилено в картините по стените. Бяха твърде абстрактни, всички в лимонени тонове. Тя се обърна и ме погледна, усмивката й беше много добра и приятелска.

— Аз съм ги рисувала!

— Много са хубави… Но откъде тая любов към жълтия цвят?

— Жълтото ме успокоява…

— Много ли сте неспокойна?

— Да, много. И все пак съм малко по-спокойна от вас…

Едва намерих сили да кажа:

— Това е естествено, защото сте по-възрастна… И по-зряла…

— Личи ли ми? — попита тя шеговито.

— Знаете много добре, че не ви личи…

— Но на вас ви личи… Ужасно ви личи колко сте млад… И колко сте мил в същото време…

Тя донесе кафето. Неговото топло, меко ухание беше изпълнило цялата стая. Изпихме го мълчаливо. Имах чувството, че тя е неизмеримо по-топла и по-уханна от кафето.

— Хубаво ли беше?

— Да, хубаво!

— Ще бъде много по-хубаво! — каза тя и улови ръката ми.

Не очаквах, че толкова гореща и силна може да бъде една женска ръка. Ужасно треперех, чувствувах, че ставам смешен. Едва когато това тъмно и страшно море ме обгърна отвсякъде, аз изведнъж се успокоих. Топлината, която усещах, не приличаше на никаква друга топлина. Тая топлина беше единствената човешка.

След това лежахме един до друг в мрака на стаичката. Надали би могло да има на света по-дълбок мраз, отколкото в тая стаичка без прозорец, захвърлена в още по-бездънния мрак на космоса. Но нямах това чувство в тоя миг. Имах чувство за лято, за горещо слънце, за мирис на река. Не бях щастлив. Но бях изпълнен със спокойствие и доволство. И макар да се беше притиснала така близо до мен, сякаш не я усещах. Толкова усеща човек и своята топла ръка, когато лежи върху нея.

— Сим. Сим, доволен ли си?

— Да — казах аз.

— Толкова бе уплашен, миличък мой… Вярно ли е, че…

— Да, вярно е.

— Вижда ми се малко смешничко!… Та ти си почти двайсет и пет годишен.

Сега, когато пиша това, имам чувството, че думите са били грозни. Но тогава по-скоро се усетих наскърбен и обиден. Тя не ми каза: „Сим, обичам те!“ Тя ми каза, че съм бил смешничък. Сигурно съм бил… Но нима трябваше да ми го каже?

— Няма друг такъв като тебе на тоя свят! — рече тя. — Но сигурно нямаше да бъдеш такъв, ако беше останал там — на Земята…

— Не, пак щях да си бъда същият… Мене, изглежда, нещо генетиците са ме сбъркали…

— Никой не те е сбъркал… Ти си точно какъвто трябва да бъдеш…

Тя ме целуваше по ухото и ме галеше с топлата си ръка. В тоя миг наистина ме е обичала, но като момче, което е искала да запази от грозотата на знанието.

— Аз трябва да му кажа, Ада… Иначе няма да бъде честно…

— Знам, знам… Не бързай, Сим… Ще се намери кой да му каже…

— Кажи ми искрено, Сеймур ли те насочи към мен?

— Да, разбира се… Както и тебе…

— Значи ние сме били нещо като опитни зайчета?

— Не, не!… Не мисли за това!… Ние получихме нещо, което той дори не е сънувал…

— Кажи ми какво получи ти, Ада? — запитах аз. — Моля те — кажи ми искрено…

— Получих чистота! — отвърна тя простичко. — И получих вълнение. А може би само ти знаеш на тоя звездолет какво е истинско човешко вълнение…

— Не! — възроптах аз. — Ти получи самочувствие… Което беше загубила съвсем поради известни причини… И получи обезщетение.

— Почваш да ставаш зъл, Сим!… А това никак не ти прилича…

— Ти го обичаш, нали?

— Да, естествено…

— Тогава как ще се върнеш при него?

— Още не съм го решила! Но и да се върна, какво значение има?

— Разбира се, че има.

— Ти си умен, Сим, и не бива да опростяваш нещата… Много повече неща сближават хората, отколкото ги разделят… И между тях винаги остава нещо, което си е само тяхно.

— Както между нас?

— Да.

И отново ме обгърна в своята силна прегръдка. Тия нежни ръце, тая деликатна фигура бяха заредени наистина с изумителна сила. Чувствувах се като в капан и в същото време като в меката прегръдка на морето. На истинското море, което никога не бях виждал с очите си.

Ние се срещахме всяка нощ. Мълчахме в мрака или говорехме. След всеки изминал ден в думите и в прегръдките й се чувствуваше нещо по-трескаво… Аз не съзнавах, че я измъчвам. Трябваше да изминат много години, за да го разбера.

— Ти мислиш за всичко! — казах аз. — Но не мислиш за мене…

Казах й го в непрогледния мрак на стаята, захвърлена в пустошта между звездите и далечните мъглявини.

— Не! Сега мисля само за тебе.

— Не вярвам! — отвърнах аз.

— Трябва да ми вярваш, наистина… Ако ти кажа някой ден — „Обичам те!“ — това ще бъде завинаги…

— Искам да ми го кажеш…

— Ти знаеш много добре, че не бива…

— А какво ще стане с мен, когато остана сам… През тези ужасни десетилетия, които ни чакат…

— За тебе те няма да бъдат ужасни, Сим… Ти просто носиш в себе си всичко, което ти е нужно…

Много ми се искаше да срещна Сеймур през тия дни, но той като че ли нарочно се криеше от мен. И все пак го видях един път на една тиха флорентинска улица, под една оранжева тента. Той седеше край малка бяла масичка от вито желязо, на деликатен бял стол. На масата имаше чаша с питие, червено като кръв. Като ме видя, той дружелюбно ми кимна. Стори ми се, че в погледа му има нещо весело.

— Ела, Сим…

Седнах на бялото столче край него.

— Какво е това? — запитах аз.

— Сок от нар… Надали ще ти хареса…

Той влезе в кафенето и се върна оттам с чаша, пълна с кръв.

— Малко е горчивичко! — предупреди той. — И малко тръпчиво… Но човек трябва да познава и тия неща — в живота.

— Благодаря ти, Джек! Не знаех, че можеш да разговаряш и с метафори.

— Просто имах предвид твоите литературни наклонности! — отвърна той шеговито.

Изпих чашата. Помълчахме малко. Съзнавах ясно, че той беше длъжен да ми даде някакви обяснения.

— Няма нужда да ходиш при него! — каза Джек най-сетне. — И без това той знае всичко…

— Откъде знае? — трепнах аз.

— От Ада, разбира се…

— Тя му е казала?

— Защо е нужно да му каже? Това си личи толкова ясно от вида й…

— В края на краищата ти постигна своята цел — казах аз.

— Не съвсем… Но смятам, че съм пред прага…

— Мислиш — ще оздравее?

— Сега вече съм съвсем сигурен… Слушай, Сим, на него му беше необходим такъв шок… Нещо трябваше да събуди в него живи човешки чувства… Това му беше по-необходимо от въздуха… И ти се справи отлично с тая задача…

Той внезапно се засмя с истинско удоволствие.

— Ставаш циничен понякога — реагирах аз.

— Това е в кръга на професията — отвърна Сеймур. — Който познава добре хората, е винаги малко нещо циничен…

— И кажи ми — защо скрои тая сложна комбинация? Само за да спасиш Викторов?

Цепките на очите му някак особено се присвиха. Сега не можех да видя какво има зад тях.

— Добре, ще бъда искрен… И за тримата, Сим… Но главно заради тебе… Нима не разбираш, че имам някаква особена слабост към теб… Както към никой друг от звездолета… Нима можеше да допуснеш, че ще те оставя да се върнеш душевно осакатен на Земята… След петдесет години… Като някакъв смешен стар девственик… В края на краищата всички припечелиха нещо от моята комбинация…

Той отново се засмя, но тоя път малко сухо. Сега се срамувам, че така малко съм го разбирал. На „Аякс“ той беше най-застрашен, най-загрижен, може би най-уплашен. Най-много отговорности се бяха струпали именно на неговата глава.

— А сега експериментът свърши, моето момче! — продължи той. — Ти трябва да освободиш пистата…

— А ако не се съглася? — погледнах го аз.

— Не ме е страх от теб, Сим! — рече спокойно Сеймур.

— А ако се окаже, че не ме познаваш?…

— Ще се справя някак си и с това положение… Тая игра не я играеш сам…

— За съжаление не е игра — отвърнах аз горчиво.

— Знам! Знам много по-добре и от тебе… А сега да отидем да потичаме…

— Тичай си сам! — подхвърлих сухо и станах от мястото си.

След два дни тя ми каза това, което очаквах. Беше твърде късно, към пет часа сутринта. Усещах, че точно сега ще ми го каже — толкова беше трескава и нежна, толкова неспокойна.

— Завинаги ли? — запитах аз.

Тя не отвърна веднага.

— Трябва да мислиш, че е завинаги… Така е най-добре… Но никога човек не знае какво на тоя свят е завинаги.

— Ти просто искаш да ме успокоиш. Да ми оставиш още една малка надежда.

— Не ме измъчвай, Сим! — каза тя и заплака. — Аз ти дадох всичко, което имам…

— Не беше всичко.

— Всичко, което имам! — повтори тя. — Нима то беше малко?

Аз си отидох призори. Над боровия лес светлееше утрото, катеричките се премятаха в упоение между тъмните клони на дърветата. Ухаеше силно на смола и горски цветя — Безсонов беше знаменит тая сутрин. Но аз вървях като сляп, бях болен. Наистина бях болен от мъка. Прибрах се в стаята си и два дни никъде не излизах. На третия ден при мен дойде Сеймур.

— Толя иска да те види…

— Не прекалявай! — отвърнах враждебно аз. — Понякога наистина прекаляваш…

— Казах, че Толя иска да те види…

— Но аз не искам…

Сеймур дълго мълча, усилено мислеше…

— Добре! — рече той. — Не е нужно да ходиш при него… Срещата може да стане съвсем случайно…

— Казах ти, че не искам…

— Просто не съм те чул…

— А защо е нужно всичко това?… За да си направиш още едно представление?

— Нужно е, за да премине прага! — обясни той нервно.

Неговият тон не ме учуди. Изглежда, беше загубил доста от своето великолепно самообладание.

— И после?

— Да, това е най-важното… При тая среща ти трябва да бъдеш спокоен, дружелюбен и весел… Разбираш ли?… Дори ако те провокира… Макар че не допускам… Ти знаеш какво чудесно момче е Толя…

— Да, знам… Макар че не разбирам смисъла на играта…

Сеймур ме погледна едва ли не с огорчение.

— Ами това е съвсем просто! Толя в никой случай не трябва да разбере, че нещата между вас са били толкова сериозни…

— Твоите комбинации, Джек, понякога са твърде елементарни…

— Като всички лекарства! — отвърна той. — Никога не можеш да различиш съвсем ясно ползата от вредата…

— Добре! — приех с отвращение.