Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (4)

4

След няколко дни Сеймур ме намери в атлетическата зала. Тоя вече зрял, шейсет и пет годишен мъж с отлична фигура бе много добър хърделист, успяваше понякога да затрудни даже и мене. Макар и атлетичен, той изглеждаше твърде лек, мършавите му стройни крака го улесняваха. Имаше при това великолепна техника и скачаше препятствията по-добре от мене. Но за четиристотинметровата дистанция явно не му достигаха сили, накрая аз се наложих с лекота.

Когато тръгнахме към душовете, гледах го едва ли не със завист. Дишаше така спокойно и леко, сякаш не бе тренирал близо час. Усещах, че има да ми каже нещо, но не бързах да го запитам. Все пак след толкова дълга дружба бях научил доста от тайните на неговата наука. Винаги е опасно да се говори много откровено с тия дяволи, те започват да четат в душата ти, както се чете някоя позната и скучна книга. Но не знам дали подозираше, че и аз попрочитах нещичко в него.

— Толя иска да те види! — каза той най-сетне.

— Мен?… Защо?

— Не знам.

— Не може да не знаеш! — възразих шеговито.

— Наистина не знам… И няма начин да знам… Той прие най-умната тактика за себе си — престана изобщо да разговаря с мене… Просто мълчи, гледа ме иронично… Само днес едва промърмори: „Искам да видя Сим!“…

— Странно! Би трябвало да знае, че в края на краищата ще ти разкажа всичко…

— Така е — кимна той. — И все пак го поиска…

— Приятно ми е да те видя веднъж затруднен — рекох с едва доловими нотки на злорадство.

— Защо веднъж?… Винаги! — отвърна той просто.

Взехме по един смесен душ, настроението му видимо се поправи.

— А всъщност не изглежда зле — продължи той внезапно нашия разговор. — Днес дори прие за пръв път малко храна…

— Той не е болен от херметизъм! Това е пристъп на меланхолия…

— Не знам! Не ми се иска…

Той беше прав. Пристъпите от меланхолия обикновено имаха много по-тежки последици.

— Вие, славяните, сте ми много по-трудни. Опитвал съм се да изучавам Достоевски… И напразно съм си губил времето… Или хората в оная епоха са били с по-сложна душевност, или Достоевски е бил някакъв психопат.

Неволно се усмихнах.

— А ако можеше да те види, знаеш ли какво пък той би си помислил?… Че си някакъв човек-машина!…

— Искаш да кажеш, че на мен ми липсва душевен живот? — запита Сеймур подозрително…

— Е, не, разбира се… Но все пак чувствата не са категории… Много повече приличат на облаци, да речем… Постоянно си менят формите…

— Започнаха и децата да ме учат! — измърмори Сеймур недоволно.

Бяхме излезли навън. И Безсонов ни беше приготвил изненада. Сега се движехме по „Шанз-Елизе“ — такъв, какъвто е бил навярно през средата на двайсетия век. Беше вечер, светеха блестящи витрини, по широкото платно на булеварда се червенееха в безкрайни редици стоп-светлините на ония вонящи коли — как се наричаха? — ах, да, автомобили… Безсонов, разбира се, не беше изсмукал тоя пейзаж из пръстите си — той наистина съществуваше на Земята. По това време по всички континенти имаше най-малко стотина такива „резервати“ — Червеният площад, почти половината Рим, част от старинния Лондон и още много други исторически забележителности, възстановени и консервирани от различни епохи. Но Сеймур дори не се огледа. Моята бележка го беше доста потиснала.

— В края на краищата аз съм учен — каза той. — Не мога да боравя с облаци… Трябва все пак по някакъв начин да ги класифицирам…

— Може! — усмихнах се аз. — Но малко по-внимателно.

— Колко внимателно?… Все пак трябва да има някакви закономерности… Не може всяко явление да бъде отделен закон.

— Защо?… На „Аякс“ не е толкова страшно… В края на краищата ние сме шепа хора…

— Шепа, но каква? — изсумтя той недоволно.

— По-добре ми кажи как да се държа с Толя.

— Да, точно това исках да те предупредя! — кимна той. — Като с напълно нормален човек… Без никаква деликатност… Или пък снизхождение.

— Малко е трудничко!

— Трябва! След това ще ти обясня…

Сеймур мина направо през витрината на един антикварен магазин. Бяхме точно пред блока, в който живееше Толя.

— Ето ти дръжката! — каза той. — Не се дразни и не бързай да си ходиш…

След малко бях в ловджийската хижа. Толя лежеше на своя широк мечи диван и чисто и просто зяпаше в тавана. Но лицето му не бе нито равнодушно, нито безчувствено. Той навярно нещо си мислеше. Като ме видя, се повдигна и седна на края на леглото. Стори ми се, че в погледа му се мярна нещо присмехулно.

— Седни, Сим! — гласът му звучеше съвсем приятелски. — Какво да те почерпя?

Наистина бях малко жаден.

— Оранжада.

— Не, ще ти предложа един натурален малинов сироп…

Дори не знаех, че имаме на „Аякс“. Всички напитки се приготвяха, разбира се, с есенции. А това навярно му го бяха отпуснали като на болен. Питието, изстудено съвсем по мярка, се оказа наистина превъзходно. Докато отпивах на пестеливи глътки, той все така насмешливо ме наблюдаваше. Започна да ми става неудобно.

— Сеймур ли те прати? — запита той най-после.

— Мислех, че ти искаш да ме видиш…

— И все пак те е инструктирал…

— Не особено. Да не се опитвам да те баламосвам.

Той ме погледна доста учудено.

— Интересно откъде знаеш тая дума?…

— Ами и ние все знаем нещичко…

— Може би той нещо тебе те е баламосвал? — на устните на Толя се появи усмивка.

— Не съм забелязал.

На стенния му часовник се отвори тясна вратичка. Появи се малко жълто птиче, отвори човчица и започна: „Ку-ку, ку-ку!“ Много приятно кукаше. Като изкука така девет пъти, то се върна в своята стаичка. Беше девет часът вечерта по нашето условно време.

— Хубаво птиче — обадих се аз. — Кукувица навярно…

— Кукувицата не е жълта — каза Толя. — И изобщо няма вече живи кукувици по Земята… Тоя приятел е видял някъде някакво канарче…

Стори ми се, че Толя се разсея за миг, после погледна часовника си и каза:

— Виж какво, Сим… Не искам да бъда с теб подъл… Аз сложих в твоя сироп нещичко… И след мъничко ще заспиш като труп… Тогава аз ще отворя с твоята дръжка вратата… И ще скоча най-спокойничко от терасата… Сеймур е съвсем прав в своята диагноза…

Докато още говореше, умът ми трескаво работеше. Сигурен бях, че ме провокира. Но ако все пак казваше истината?… Не оставаше друго освен да рискувам…

— Благодаря, Толя… На мен и без това ми се спеше…

— Разбра ли какво ти казах?

— Чудесно те разбрах… Но и това няма да ти помогне…

— Защо?

— Защото Сеймур не е толкова глупав… И остави човек пред вратата.

Очите на Толя блеснаха — но не от ярост, по-скоро от разочарование.

— Вярно ли е това? — запита той глухо.

— Не е вярно, разбира се… Както не е вярно, че ти си сложил нещо в сиропа ми…

Толя дълго мълча, дълбоко замислен. Но чертите му, които се бяха свили грозно преди няколко мига, сега бавно се отпуснаха.

— Слушай, Сим, вярваш ли, че ще намерим там нещо? — запита той най-сетне.

— Почти съм сигурен…

— И какво?… Хора?

— Не знам дали точно хора, но някакви мислещи същества.

— Ами ако намерим там мислещи паяци?… Това ще ти бъде ли достатъчно…

— Няма да бъдат паяци! За това не е нужен ум.

— Не си прав! — каза той. — Човешката история е пълна с гениални мислещи паяци… А ако ги намерим и там?…

— Май ще трябва да се примирим и с тая работа…

— Добре, ще се примирим… А след това ще се върнем на Земята и ще им кажем: „Извинявайте, ама намерихме там мислещи паяци!“

— При всички положения трябва да им кажем истината.

— Добре, ще им я кажем… А те ще ни отвърнат: „Жалко за средствата, които хвърлихме.“ После ще помислят малко и ще добавят: „Това е случайно, разбира се, мислещи паяци… Не може някъде да няма и мислещи хора!“ И ще почнат да строят нов, още по-съвършен звездолет…

— А може би тоя път ще успеят…

— И какво, като успеят? — рече Толя с неизмерима досада. — Паяци или хора — не е ли все едно? За какво ни са? Ние ли да им помогнем, или те да ни помогнат на нас… Та днес кой да е гимназист ще ти каже, че всяка истинска пружина на развитието се намира в самото развитие. Всяко курдисване отвън просто обезсмисля понятието развитие…

— Не е там въпросът! — не отстъпвах аз. — Човечеството иска да знае какво има там — по звездите… Пък и аз искам да знам…

— Ти ми отговаряш несериозно… Е, добре де, какво, като знае? Това би имало смисъл, ако знанието и щастието някак си взаимно се допълват или подпомагат… А всъщност те по-често си противоречат…

Познавах, разбира се, тия възгледи, макар че за пръв път ги чувах от устата на жив човек.

— Толя, ти знаеш много добре, че това не може да бъде истина — възразих меко. — Доказателство за това е историята. Колкото повече се е увеличавало знанието, толкова повече са отпадали човешките беди и нещастия… Без човешкото знание ти сега можеше да бъдеш чисто и просто един старец с изгнили зъби, болен черен дроб и рак в простатата.

— Да, прав си! Това е очевидно. Но защо смяташ, че щастието е липса на нещастия? Това са две различни категории, макар и в някаква зависимост помежду си… Досега човечеството е мислило как да се спаси от нещастията… А какво е щастието? Нима вярваш, че сме се приближили повече към него от Ромео и Жулиета например?… Или от нещастника Хамлет?

— Да, мисля!

— И от какво съдиш?…

— От това, че не сме самотни като Хамлет например…

— Ти пак свързваш щастието с нещастието! — махна с досада Толя.

Разбрах го много добре в тоя миг. Но нима можех да му обясня неща, които сам не знаех?

— Виж какво, Толя, аз не обичам абстрактната философия… Нито абстрактната логика… Но знам нещо съвсем простичко… Чистата логика на индивида води до пълно самоотричане и обезсмисляне на съществуването… Няма друг изход… Сега ти трябва да мислиш, че хората имат нужда от знанието, което ние ще им донесем… Каквото и да е то.

— Там е работата, че то не им е нужно… И аз го съзнавам… Щастието не е в космоса, щастието е на Земята…

— И какво от това?… Нужно или ненужно, но те го искат… Аз помня нашето отлитане… Те чакат нещо от нас… И ние сме длъжни да им го занесем… Щастието не е да получиш… А да дадеш…

Толя въздъхна дълбоко.

— Наивен хуманизъм! — сряза ме той.

— Това изобщо не е отговор… Аз бих могъл да ти говоря за твоя наивен индивидуализъм… А както виждаш, то се смята за болестно състояние. И наистина е такова.

Толя ме погледна втренчено.

— Добре!… Кажи ми тогава искрено… Ти щастлив ли си?

— Не съм мислил по тоя въпрос! Но човек мисли обикновено за неща, които му липсват…

— Да, ловко се измъкна… Добре, бил ли си влюбен някога?

— Не! — казах аз.

— Защо?

— Не ми задавай глупави въпроси… В кого да се влюбя?… В някоя от вашите жени ли?

Той се засмя сухо и малко враждебно.

— А защо не?

— Ама ти наистина се правиш на глупак! — реагирах малко нервно. — Тука веригата е напълно затворена… За да бъда с жена, аз трябва да я взема от друг… Нима имам право заради себе си да оставя друг човек съвсем сам… Без никаква възможност за избор…

— Виждаш ли, че си противоречиш! — засмя се Толя. — Не съм ти казал да вземеш жената на някого… А просто да се влюбиш… Макар и тайно… И ще дадеш, без да получиш… Нали това е щастие?…

Не знам защо и аз се засмях. Беше ми наистина смешно.

— Не, това е просто глупаво — отвърнах. — Човек може да даде нещо, което другите търсят… А не което не им е нужно…

— Ти си непробиваем като „Аякс“! — обобщи Толя недоволно.

Поговорихме още малко, после аз тръгнах да си ходя. Едва при вратата той ме попита:

— Виждал ли си Ада?

— Да, преди няколко дни…

— Какво правеше?

— Къпеше се в реката…

— И беше много весела, нали?… Весела и жизнерадостна?

— Трябва да го очакваш! — отвърнах хладно. — Никоя достойна жена не плаче, когато е унизена…

Той замълча. Очевидно разбираше, че съм прав. Не знаех само дали е моя работа да му го кажа. Но беше ме запитал за моето мнение. След малко бях при Сей-мур — не в медицинския кабинет, в дома му. Той живееше сам като повечето от съпрузите в екипажа. Навярно го правеха, за да не си пречат на научната работа — не ми беше много ясно, но не ми се струваше и съвсем естествено. Безсонов ми бе казал, че на Земята това се случва много по-рядко. Сеймур живееше в много елегантна квартира в древен японски стил с нежни акварели по стените. Така или иначе, но трябваше да седна на пода. Не беше никак удобно, колената ми за разлика от неговите просто стърчаха и ми пречеха. Възпроизведох му едва ли не дума по дума целия разговор. Сеймур слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва с въпроси. Но стори ми се, че е доволен.

— Как е според тебе? — запитах аз.

— Добре. Много по-добре, отколкото съм очаквал…

И аз бях със същите впечатления. Освен възгледите всичко в него ми се бе сторило съвсем нормално. Но не беше прието в нашия свят да се смята, че може да има и ненормални възгледи.

— Сега разбирам защо точно тебе потърси — добави той замислено.

— А аз пък точно това не разбрах… Спокойно можеше и с теб да поговори по тия въпроси.

— Не, с мен не можеше… Каквото и да му отговарях, той щеше да го тълкува като лекарско мнение… Само на лекарите е позволено да послъгват понякога… От професионални съображения, разбира се… В интереса на здравето на пациента…

— Да, прав си.

— Не разбираш ли какво е станало?… Той страшно и мъчително се е давил в една внезапно придошла река… И в отчаянието все пак се е вкопчил в нещо… В някакво слабо коренче, да речем… Хем се е спасил от бурното течение на реката, хем коренчето е слабо, за да може да се измъкне на стръмния бряг…

— И ти смяташ, че аз съм здравият корен? — попитах го със съмнение.

— Точно така!… Той е търсил някой, който здраво и логично да опровергае неговите собствени възгледи… Тия, които са го хвърлили в бурното течение на реката… Наречи го подсъзнателен инстинкт за самосъхранение, ако щеш… И колкото тия възражения са по-твърди и примитивни, толкова по-добре…

Как можа да го каже!

— Ти смяташ, че моите възгледи са примитивни? — запитах аз обидено.

Очите му едва забележимо се смееха.

— Симпатично примитивни!

— Те са простички! Но не са примитивни… Нима това, което съм му казал, не е истина?

— Общо взето — да…

— А частно взето?… Дай ми поне някакъв пример. Той продължаваше да се усмихва — малко снизходително на всичко отгоре. Това ме ядоса.

— Ами, да речем, твоите разсъждения за затворената верига! — каза Сеймур. — Не може да се разсъждава така… Нашият свят е свободен както за мислите, така и за чувствата на хората… В нашия свят не може да има затворени самозадоволяващи се вериги…

— Ти имаш някаква грешка, Джек… Аз не говорех за нашия свят… Аз говорех за „Аякс“…

— Все едно… Нашият малък свят не може да има друг морал освен земния… Макар и откъснати от Земята, ние изцяло й принадлежим…

— Не е точно така! През време на Великата октомврийска революция мъжът не е бил просто мъж и жената не е била просто жена. Всеки е бил войник… Ако си чел Островски…

— Точно него съм чел най-внимателно! Защото е наистина душевен феномен… Но това са били изключителни обстоятелства. Никой не ти е дал правото да ни обявяваш в обсадно положение… Именно това е аморално и неестествено!…

— А болните? — не мирясвах аз. — А жертвите?

— Нима не разбираш, че именно това ни задължава да бъдем колкото се може по-естествени и нормални…

Съзнавах, че е прав. И все пак нещо в мен дълбоко се съпротивяваше. Сеймур, изглежда, усети това.

— Ти и формално не си прав — продължи той. — И съвсем правилно си казал на Толя, че е унижил жена си… Нашите болни са нещо като раковите клетки… Те внезапно обезумяват и се откъсват от общия организъм… Почват да се самоосъществяват и самопроизвеждат по своите закони, които в крайна сметка водят до обща гибел — и на клетката, и на организма… Те се отделят не само от общия организъм, те се отделят, така да се каже, от своята най-сродна клетка… От жените си в случая… Фактически това е по-лошо от най-лошата изневяра… Това е пълно душевно скъсване… Твоята затворена верига не само че е нарушена, тя е просто накъсана… Шест мъже лежат в нашите биокамери, никой не може да предскаже края им… В крайна сметка Толя ти е дал добър съвет…

Отново ми стана смешно.

— Искаш да кажеш, че имам право поне на самотните жени!…

— Не, искам да ти кажа, че си един мил глупчо! — отвърна Сеймур шеговито. — Няма затворени вериги на тоя свят… И никога не е имало — дори в древните съзаклятия…

Той стана леко от пода и замислено се разходи през стаята.

— Имам един такъв филм. Искаш ли да ти го покажа?

— Какъв филм?

— За едно братство…

— Не, предпочитам да спя. Ние, примитивните хора, обичаме да си поспим…

— Добре ли спиш?

— Много добре… Няма ли да ме попиташ какво сънувам? — добавих аз иронично…

— Не ми е нужно… И без това знам… Сънуваш как те събуждат в едно ясно и топло утро…

Беше запомнил моите глупави стихове проклетникът. Но не беше честно точно сега да ми ги напомни.