Мъри Лейнстър
Отрядът на изследователите

Астероидът мина съвсем низко. Той имаше неправилна форма с назъбени краища. Хайгънс го бе виждал вече неведнъж и затова даже не излезе да погледа как се носи по небето със скоростта на въздушен експрес, заслонявайки по пътя си звездите. Хайгънс бе зает с някакви книжа. Това не бе съвсем обикновено занимание за престъпник. А всичко, което той вършеше на Лорен Втори, се считаше за престъпление.

Странно занятие — да пишеш отчет в стая със стоманени щори в компанията на грамаден плешив орел, дремещ на взидания в стената тридюймов прът. По-рано това не влизаше в задълженията на Хайгънс. Но след нападението на „нощния скитник“ корабът на „Додиус къмпани“ откара единствения му помощник там, откъдето тайно идваха всички тези кораби, и сега Хайгънс трябваше да работи за двама. Той знаеше, че е единствения човек в тази звездна система.

В долното помещение спяха мечките. Ето Ситка Пит се надигна тежко и се запъти към своята паница. Чуваше се как гълта изстудената вода, после изведнъж кихна високо. Сурду Чарли заръмжа недоволно и се събуди. Отдолу се зачу ръмжене и раздвижване.

Хайгънс викна: „По-тихо там!“ — И отново се задълбочи в работата си. Той довърши сведението за климата и включи сметачната машина. Докато тя правеше изчисленията, той провери в инвентарната книга какво е положението със запасите. После отново се зае с отчета.

„Ситка Пит — пишеше той, — изглежда, разреши проблема за борба с отделните сфикси. Той разбра, че няма смисъл да ги души и че ноктите му не могат да пробият даже горния слой на кожата им. Днес Семпер ни извести, че глутница сфикси са надушили пътя към станцията. Ситка, скрит срещу посоката на вятъра, ги очакваше. Сетне той нападна сфикса и стовари върху главата му два страшни удара. Главата на сфикса се разпука като яйце и той се строполи мъртъв. Със също такива мощни удари Ситка уби още два сфикса. Сурду Чарли наблюдаваше схватката с ръмжене, но когато сфиксите нападнаха Ситка изотзад, той се спусна да му помага. Аз не можех да стрелям, защото се страхувах да не го улуча, и той щеше лошо да си изпати, ако не бе дошла на помощ Фаро Нел. Появяването й отвлече вниманието на сфиксите и даде възможност на Ситка още веднъж да приложи новата си техника. Изправил се на задните си лапи, той нанасяше страшните си удари. Битката завърши бързо. Семпер през цялото време кряскаше и летеше над биещите се, но, както обикновено, не се намеси. Мечките страшно ревяха, когато мъкнеха труповете на сфиксите към пещта за изгаряне на боклука. И на мен ми се стори, че…“

Внезапно иззвъня сигналът, който известяваше за кацането на космичен кораб. Хайгънс вдигна глава и погледна уредите. Семпер поотвори леденото си око, погледна господаря си и отново го затвори. Хайгънс се ослуша. Отдолу се разнасяше спокойно дълбоко хъркане. Някакво животно пронизително изкрещя в гъсталака.

Звънецът прозвуча отново. Това означаваше, че някакъв кораб е уловил сигналния лъч, известен само на пилотите от „Кодиус къмпани“, и сега предупреждаваше, че ще кацне. Но Хайгънс прекрасно знаеше, че в тази звездна система по това време не можеше да има никакъв кораб. Лорен Втори бе единствената обитаема планета. Официално не я считаха за обитаема заради същите тия сфикси. Именно затова бе забранено заселването й, а „Кодиус къмпани“ бе нарушило закона. Едва ли имаше по-тежко престъпление от самоволното заселване на нова планета.

Звънецът прозвуча за трети път. Хайгънс изруга. Той протегна ръка, за да изключи светлинния сигнал, но веднага се сети, че е безполезно. Радиолокаторът вече беше засякъл станцията. Корабът все едно можеше да открие мястото и да се спусне — ако не сега, то през деня.

Мембраната на космофона светна слабо и нечий глас произнесе отчетливо:

— Викам Лорен Втори! Корабът на Крит Лайн „Одисей“ вика Лорен Втори! Един пътник ще се спусне с ракета. Включете светлините на площадката за кацане.

Хайгънс замря от изумление. Той би се зарадвал на хора от „Кодиус къмпани“, съвсем не би бил за него желан гост кораб от „Колониалната служба“, хората от него непременно щяха да унищожат и Ситка, и Сурду, и даже малкия Наджет, а самия Хайгънс щяха да дадат под съд за незаконно заселване на планетата. Но появяването на търговски кораб над нелегалната станция беше просто необяснимо.

Хайгънс включи светлините на площадката за кацане. Убежището му бе разкрито, трябваше да вземе мерки. Той сложи записите си в специална касетка, а после и всички документи, които свидетелствуваха, че „Кодиус къмпани“ е финансирало станцията на Лорен Втори. Той затвори вратичката, оставаше само да натисне копчето и цялото съдържание на касетката щеше да се превърне в пепел. Но не се решаваше да направи това. Би натиснал без колебание копчето, ако знаеше със сигурност, че това е кораб на „Колониалната служба“. Но ако гласът казваше истината, ако това е кораб на Крит Лайн, то появяването му не беше опасно. То бе просто невероятно.

Хайгънс навлече комбинезона, взе оръжието и се спусна долу при мечките. Разбудени от силната светлина, животните го загледаха учудени. Ситка седна и смешно замига с очи. Сурду Чарли лежеше по гръб с дигнати лапи; той шумно се претърколи и засумтя в знак на приятелско разположение към Хайгънс.

Фаро Нел се дотътри до вратата на своето помещение, отделено специално заради нейния Наджет, за да не се мотае под краката на големите и да не ги дразни.

Хайгънс, единственият човек на тази планета, отглеждаше четириногите си земляци, работната си и бойна сила. Всички те бяха видоизменени кодиякски мечки, потомци на Шампиона Кодияк, в чест на когото бе наречено и дружеството. Ситка Пит, най-големият самец, тежеше цели две хиляди и двеста фунта. Сурду Чарли почти също толкова. Фаро Нел, в която страшната свирепост се съчетаваше с нежна женственост, тежеше около хиляда и осемстотин фунта, а малкото палаво мече Наджет имаше не по-малко от шестстотин фунта. Животните загледаха Хайгънс очаквателно. Когато на рамото на господаря им седеше Семпер, те знаеха много добре какво се иска от тях.

— Да вървим — рече Хайгънс и отвори външната врата.

Ситка Пит тромаво се провря през нея. Сурду, клатушкайки се, го последва. Последна излезе Фаро Нел. Хайгънс се чувствуваше неловко, че пусна мечките да вървят напред. Щяха да минат през гъсталака, а нощта вече бе настъпила. Но друг изход нямаше: те прекрасно усещаха опасността.

Огромни сплетени арки от гигантски папрати, стройни колони от дървета над тях, причудливи стреловидни храсти и фенерите по широката пътека, водеща към площадката за кацане, озаряващи всичко това с някаква тайнствена светлина. Лампите, поставени на самата земя, осветяваха гората отдолу и създаваха чудни контрастни съчетания.

— Напред — изкомандува Хайгънс, като махна с ръка.

Процесията тръгна по осветената пътека към площадката за кацане. Пръв се мъкнеше Ситка, подир него клатушкайки се, креташе Сурду Чарли, Хайгънс вървеше след тях, като напрегнато се оглеждаше в тъмнината. Фаро Нел с Наджет завършваха шествието.

Те представляваха великолепен боен отряд, привикнал да се движи през дивия, пълен с опасности гъсталак. Ситка и Чарли винаги бяха в авангарда. Фаро Нел защищаваше тила. Наджет вървеше след нея. Майката бе постоянно нащрек — тя трябваше през цялото време да се грижи за него и да го пази от евентуални нападения. Главната ударна сила бе Хайгънс. Експлозивните куршуми можеха да сразят даже сфиксите, а фенерът на пушката, чийто светещ конус се запалваше при леко докосване на пушката, осветяваше добре целта. „Нощните скитници“ се страхуваха от светлината. Те нападаха само в състояние на истерия, предизвикана от твърде яркото осветление. Хайгънс бързо вървеше към площадката за кацане. Той бе много ядосан. Никой не знаеше за станцията на „Кодиус къмпани“ на Лорен Втори. Сериозни причини бяха накарали дружеството да я създаде, но това беше направено тайно. По металния глас на космофона той не можа да разбере как се бяха отнесли на кораба към съществуването на нелегалната станция. Във всеки случай, ако корабът кацнеше, Хайгънс щеше да успее да се върне и да унищожи касетката, за да спаси тия, които го бяха изпратили тук.

Провирайки се през фантастично осветения гъсталак, той слушаше далечния рев на ракетата. Колкото повече отрядът се приближаваше към аеродрума, толкова по-силен ставаше ревът.

Наближиха края на площадката, обляна в ослепителна светлина. Мощните прожектори бяха насочени косо нагоре, облекчавайки кацането на кораба. На другите обитавани планети тези площадки бяха заменени със специални решетки за кацане — мощни съоръжения, които с извънредна лекота и предпазливост издигаха и спускаха звездолетите.

Нощните обитатели вече се бяха събрали около светлината. Те бяха различни по вид и размери — от съвсем мъничките бели същества, напомнящи нощните мушици и многокрилите летящи червеи, до непрекъснато въртящите се голи създания, които приличаха на оскубани маймуни.

Те бяха толкова много, че образуваха нещо като таван над площадката за кацане.

Хайгънс погледна нагоре през завесата от крила и тела и веднага видя светлосиния, почти бял пламък на ракетата. Светещата точка отначало се увеличи до размерите на голяма звезда, сетне на много ярка луна и най-после се превърна в безжалостно ослепяващо око. Хайгънс се извърна. Тежкият тромав Ситка Пит благоразумно последва примера му и загледа тъмния гъсталак. Сурду през цялото време внимателно душеше въздуха. Фаро Нел, притиснала до себе си с огромната си лапа главата на Наджет, старателно го лижеше по случай пристигането на гостите. Ревът премина в чудовищни гръмотевични тътнежи. Ракетата се спусна надолу и пламъкът й опърли стената от летящи същества. После всичко потъна в облак прах. В средата на площадката лумна ярка светлина, нещо бързо се плъзна към огъня и го затисна. Пламъкът веднага изчезна и Хайгънс видя ракетата. Тя бе застанала на опашката си, устремила нос към звездите, от които се беше спуснала.

Настъпи мъртва тишина. И постепенно, много бавно започнаха да се възвръщат нощните звуци. Страничната врата на ракетата се отвори със звън и оттам изхвърлиха някакъв предмет. Той бързо се разви и покри обгорената от пламъка площадка, където стоеше ракетата.

Това бе метална стълба.

От ракетата излезе човек. Той извърна лице към кабината и подаде ръка някому. После се спусна по стълбата. В ръката си държеше малка пътна чанта. Непознатият скочи пъргаво на земята и бързо се запъти към края на площадката. Махна с ръка на оня, който остана в кабината. Стълбата веднага се прибра и изчезна в конуса на ракетата. Изпод стабилизаторите изскочи пламък и след него стълб от задушлив прах. После отново ярко изригване и непоносим рев. Пламъкът бързо се издигаше през димната завеса нагоре. Когато слухът на Хайгънс се върна, той чу само бучене. Малката светеща точка в небето се отдалечаваше все повече и повече на изток, където я чакаше корабът.

Сред ярко осветената площадка стоеше невисок човек с пътна чанта в ръка и учудено се оглеждаше. Хайгънс се запъти към него. Сурду и Ситка тръгнаха отпред. Фаро Нел се мъкнеше след господаря си.

Човекът на площадката, изблещил очи, гледаше този парад. Не е много приятно да кацнеш нощем на непозната планета и, загубил след отлитането на кораба връзка с Космоса, да се озовеш лице с лице със семейство гигантски мечки.

Непознатият гледаше смаян приближаващия се отряд. Когато мечките наближиха, той уплашено се дръпна назад. Хайгънс викна:

— Привет! Не се бойте от мечките. Те са приятели.

Той забеляза веднага, че пристигналият бе в униформа на офицер от „Колониалната служба“. По отличителните му знаци се виждаше, че заема висока длъжност. Всичко това не предвещаваше нищо хубаво.

— Къде са вашите роботи? — попита непознатият. — И защо сте преместили станцията? Казвам се Роун. Пристигнах тук, за да съставя отчет за вашата колония.

— За каква колония? — учуди се Хайгънс.

Роун започна да се ядосва.

— За колонията от роботи на Лорен Втори. И не се опитвайте да доказвате, че идиотът пилот ме е спуснал на друга планета. Нали това е Лорен Втори? Къде са роботите? Какво е станало тук и за какъв дявол са тия животни?

Хайгънс се усмихна иронично.

— Това е — каза той учтиво — нелегално, незаконно поселище. Аз съм престъпник, а тези зверове са мои съучастници. Може да не ви се ще да имате работа с престъпници, но не гарантирам, че ще доживеете до сутринта, ако не се възползувате от моето гостоприемство. А през това време ще обмисля какво да правя с вас. Честно казано, аз имам всички основания да ви убия.

Роун прекрачи ниската ограда на площадката.

— Мисля — каза нерешително той, — че най-добре ще е спокойно да поговорим. Но ако това е нелегална колония, то вие сте арестуван.

Хайгънс отново се ухили.

— Прав сте — рече той. — Но сега ще трябва да вървите с мен — само тъй ще можем да се върнем в станцията. До там има почти миля.

Той се обърна към мечките:

— Хайде към станцията!

Хайгънс и Роун тръгнаха един до друг между Сурду и Фаро Нел. Ситка Пит бе заел обикновеното си място отпред. По пътя срещнаха „нощен скитник“, който бе изпаднал в истерия от ярката светлина. Той се носеше стремително през гъсталака, обезумял от страх. С един удар на лапата си Сурду го повали на земята на десет ярда от Хайгънс.

* * *

Светлината на площадката за кацане угасна. Пътечката потъна в мрак.

Хайгънс въведе госта в стаята. Орелът подаде глава изпод крилата си и студено погледна хората.

— Това е Семпер — рече Хайгънс. — Семпер Тиранис. Той също е земен жител. Но не е нощна птица и затова не ви посрещна.

Роун уплашено погледна огромната птица.

— Орел? — запита той. — Преди малко кодиякски мечки, а сега пък орел… Да, мечките ви са добър боен отред.

— Те са още и товарни животни — рече Хайгънс. — Могат да носят няколкостотин фунта и при това почти без да губят бойните си качества. И храненето им не е проблем. Хранят се в гъсталака. Не със сфикси, разбира се. Сфиксите не могат да се ядат.

Той извади бутилка и чаши и покани Роун на масата. Роун остави на пода чантата си и взе чашата.

— Интересно — попита той — защо Семпер Тиранис? Мога да разбера такива имена като Ситка Пит или Сурду Чарли. Очевидно те са наречени в чест на местата, където са живели техните прародители. Но отде накъде Семпер?

— Обучавали са го за лов — отвърна Хайгънс. — Казва се Семпер Тиранис — вечно жесток. Това е летящ разузнавач. Аз го обучих да ми известява за приближаването на сфиксите. Когато лети, носи мъничък телевизионен апарат. Въобще много е полезен, но все пак не може да се сравнява с мечките.

Роун седна и отпи от чашата.

— Интересно… много интересно… Значи това е нелегално поселище. А аз съм инспектор от „Колониалната служба“ и съм длъжен да ви арестувам. Вие, май, споменахте, че се каните да ме застреляте?

— Старая се да намеря някакъв изход. Но зная какво ме очаква и най-логично би било да ви убия.

— Разбирам — бавно произнесе Роун. — Но тъй като вече заговорихме за това, ще ви кажа, че дулото на пистолета ми в джоба е насочено право във вас.

Хайгънс сви рамене.

— Вероятно моите хора ще се върнат тук преди вашите. Боя се, че ако ви заварят над трупа ми, положението ви няма да бъде много добро.

Роун кимна.

— Това е също вярно. Виждам, че не сте от тия, дето се плашите от насочен пистолет. Но вие можехте да ме убиете веднага щом отлетя ракетата. Тогава аз нищо не подозирах. Впрочем струва ми се, че това не влиза в намеренията ви.

Хайгънс отново сви рамене.

— Вижте какво — рече Роун, — хайде да отложим обсъждането на въпроса кой кого ще убие. Предупредих ви честно, че при първа възможност ще ви изпратя в затвора. Но, вие, както разбирам, също замисляте нещо по отношение на мен. На ваше място и аз бих постъпил така. Всичко е ясно, а сега предлагам да сключим примирие.

Хайгънс мълчеше.

Роун бръкна в джоба си и остави пистолета на масата. После предизвикателно погледна Хайгънс.

— Задръжте си го — рече Хайгънс. — Лорен Втори не е място, където може да се ходи без оръжие. Впрочем искате ли да ядете?

— Бих хапнал.

Хайгънс извади от стенния долап два пакета, разтвори ги и постави съдържанието им в електрическата фурна. Сетне извади чинии.

— Но все пак какво се е случило с колонията? — запита Роун. — Още преди осемнадесет месеца тук докараха Колонисти с необходимите съоръжения и запаси храна. Днес трябваше да има вече няколко хиляди робота, управлявани от хората. Според плана те трябваше да очистят няколкостотин квадратни мили и да построят решетка за кацане на кораби. Аз не видях дори сигнален фар. Корабът на Крит Лайн цели три дена летя в орбита, за да открие място, където да ме спусне. Съвсем случайно забелязахме вашия сигнален лъч. Какво се е случило?

Хайгънс приготвяше вечерята. Той сухо отвърна:

— Досещам се какво се е случило с вашите роботи. Сигурно са се натъкнали на сфикси.

Роун застина с вилицата в ръка.

— Аз четох много за Лорен Втори, преди да тръгна — каза той. — За сфиксите всичко е известно. Влечуги, много свирепи, нападат на глутници. Тежат от седемстотин до осемстотин фунта. Многобройни са и са смъртно опасни. Та нали за това не даваха разрешение за заселване. Тук могат да живеят само роботи. Планът беше да се пусне в действие рудникът, да се очисти участъкът и да се обиколи с електрическа ограда до връщането на сфиксите от тропиците. Доколкото знам те там зимуват, нали?

— А вие виждали ли сте някога сфикси? — попита Хайгънс. — Разбира се, че не. Вземете отровна кобра, кръстосайте я с дива котка, боядисайте я в ръждивочервен и син цвят. Прибавете към това страх от вода и маниакална страст към убийства и вие ще получите сфикс. Но има нещо още по-страшно — глутница сфикси. Между впрочем те прекрасно се катерят по дърветата и никаква ограда не може да ги спре.

— А електрическата ограда? — възрази Роун. — През нея никой не може да проникне.

— Нито едно животно, но сфиксите са особена категория. Миризмата на мъртвия сфикс кара цялото стадо да обикаля наоколо с налети с кръв очи. Оставете трупа на сфикса шест часа и около него ще се съберат десетки, а след два дена ще бъдат стотици. Ще почнат да вият над трупа, а сетне ще почнат да скитат наоколо. Мога да си представя какво се е случило с колонията, щом са се върнали напролет сфиксите. Към всичките си качества те са дяволски любопитни. Сфиксът не може да мине край ограда и да не надзърне. Токът го е убил. Миризмата на трупа е привлякла други сфикси, разярени от смъртта на другаря си. Някои от тях, разбира се, са се покатерили на оградата и са загинали. Миризмата на мъртвите е привлякла нови сфикси. В края на краищата оградата е рухнала под тежестта на висящите по нея тела. Или от труповете се е образувало нещо като мост и по него ордата обезумели чудовища е връхлетяла върху лагера и с вой се е спуснала да търси жертви. И аз мисля, че сфиксите са ги намерили.

Роун престана да яде. Той беше много бледен.

— Не мога да ям — рече рязко той.

— Ще ми дадете ли да погледна материалите за колонията на роботите — попита мрачно Хайгънс.

След известно колебание Роун отвори чантата си и извади микропрожекционен апарат и няколко ролки ленти. Хайгънс намери нужната ролка, сложи я в апарата и бавно започна да върти регулатора. Щом откри това, което търсеше, той започна с все по-нарастващо нетърпение да изучава фотографиите.

— Роботи, роботи — промърмори той. — Защо не ги държите там, където им е мястото — в големите градове за черната работа? Или на безатмосферните планети, където нищо неочаквано не може да се случи? Роботите не ги бива за усвояване на нови планети. Само като си помисли човек, че защитата на колонистите изцяло е зависела от тия машини!

— Роботите не са чак толкова лоши — каза Роун. — Без тях не бихме могли да създадем цивилизацията.

— Презирам ги — избухна Хайгънс. — Аз изпитвам към тях същото чувство, каквото древните гърци или римляни са изпитвали към робите си.

— Що за аристократизъм — рече Роун насмешливо. — Сигурно роботи чистят помещенията на мечките.

— Не — отсече Хайгънс. — Аз сам правя това. Мечките са мои другари. Те се бият за мен.

Той се навъси и продължи съсредоточено да върти регулатора.

— Търся записа за рудника. Ако шахтите са били открити, то не си струва да говорим за това. Но ако са изкопали тунел и хората, управляващи роботите, са се намирали там, тогава има надежда да са оцелели.

Хайгънс продължаваше съсредоточено да върти регулатора. Изведнъж спря и промърмори:

— Изкопали са тунел.

Той отвори долапа и измъкна едно чекмедже, пълно с жици, болтове, гайки и разни винтчета.

— Какво смятате да правите? — рязко запита Роун.

— Ще се опитам да узная останал ли е някой жив — спокойно произнесе Хайгънс. — Щях да направя това по-рано, ако знаех за съществуването на колонията.

Той избра нужните инструменти, натисна някакво копче и част от дървената ламперия на стената се отмести. Вътре имаше електронна апаратура.

— Как ще узнаете останал ли е там, на разстояние няколкостотин мили, някой жив?

Хайгънс отговори, без да извръща глава.

— Според вас какво би направил претърпелият авария цивилизован човек, ако иска да даде сигнал за помощ, а няма нужните уреди и инструменти?

Роун явно се дразнеше от разговора.

— Ще си послужи с най-проста сигнализация — продължи Хайгънс. — Ще си направи искров предавател и ще го настрои на най-късите вълни, каквито успее да получи, например от пет до петдесет метра, и ще започне да предава сигнали. Моят космофон приема само микровълните. Ще сменя няколко елемента, за да го настроя на по-дълги вълни и ако в етера има сигнали за бедствие, ще ги чуем. Но не мисля, че има.

Той продължаваше да работи. Роун мълчаливо го наблюдаваше.

— Чуйте, Хайгънс — рече сърдито Роун. — Вие имате всички основания да ме убиете. Но, явно, нямате такова намерение. По-изгодно за вас е да не се занимавате с колонията на роботите. А вместо това се каните да помогнете на хора, които навярно вече не са живи. И все пак вие сте престъпник. Убеден съм в това, защото именно от такива планети като Лорен Втори бяха докарани ужасните бактерии и това отне живота на много хора. Вие продължавате да рискувате. Защо правите всичко това?

Хайгънс се усмихна.

— Напразно считате, че не са били взети никакви санитарни мерки. Грешите. А що се отнася до другото… вие все едно няма да разберете.

— Ако ми обясните, ще разбера — отвърна Роун. — Но защо тогава и вие сам се считате за престъпник?

Хайгънс предпазливо измъкна малък електроден блок и започна да завинтва нов с по-голяма мощност.

— Дявол да го вземе! Прекъснах усилвателя — с раздразнение рече той и сетне добави с по-спокоен глас. — Вие се мислите за разумно мислещо животно, Роун, а постъпвате съвсем не така, както би следвало. Напомняте ми, че трябва да ви убия, докато разумното животно би направило всичко, за да ме накара да забравя намерението си. Работата е там, Роун, че вие сте човек, както и аз. Но аз разбирам това и затова съзнателно постъпвам така, както не би постъпило нито едно просто разумно животно. Така според мен трябва да постъпва човекът, който стои много по-високо от разумното животно. Не обичам роботите. Те могат да вършат всичко, което човек би поискал от тях. А простото разумно животно върши това, което обстоятелствата изискват от него. Бих уважавал роботите, ако можеха да ме заплюят в лицето, когато ги заставям да вършат нещо, което не искат. Вземете мечките. Това не са вашите роботи. Те биха ме разкъсали на парчета, ако бих се опитал да ги заставя да направят нещо противно на нрава им. Фаро Нел би се нахвърлила върху всекиго и дори върху мен, ако направя нещо лошо на нейния Наджет. От нейна страна това би било разумно, безсмислено и нелогично. Тя, разбира се, би загинала. Но именно затова я обичам. Аз също бих повел борба и с вас, и с цялото човечество, ако се опитате да ме заставите да върша нещо противно на моята природа. Аз също бих се държал глупаво, неразумно и нелогично — след това той добави, без да извръща глава. — И вие също, само че не разбирате това.

Хайгънс натисна копчето на апарата и започна да върти настройката. Изведнъж се зачу слабо пращене. Роун му обърна внимание на непонятните звуци, които започнаха да се долавят на фона на пращенето и свистенето. Хайгънс кимна мълчаливо. Звуците се усилиха. Най-сетне се чуха три отсечени звука, после пауза от две секунди, три дълги звука, пауза и три къси. После мълчание около пет минути и пак отново.

— Дявол да го вземе! — изруга Хайгънс. — Сигналът несъмнено е получен по механичен начин. Това е обикновеният сигнал за помощ. Някога се наричаше SOS. Някой там е чел много стари романи, щом го знае. Значи във вашата законна, но несъществуваща колония от роботи има хора и те молят за помощ.

Той погледна Роун.

— Най-разумното би било да седим и да чакаме, кога ще се появи кораб с ваши или мои приятели — продължи Хайгънс. — Те могат да помогнат на пострадалите по-добре от нас. Корабът по-лесно ще ги открие. Но за тези дяволи навярно всяка минута е скъпа. За това ще взема мечките и ще се опитам да се добера до тях. Вие можете да ме почакате тук, ако искате. Пътешествието на Лорен Втори не е разходка за развлечение. Ще ни се наложи да се бием за всеки фут. Тук има твърде много вредна фауна.

— Не вършете щуротии — сърдито рече Роун. — Идвам с вас. За какъв ме вземате? При това като сме двама, шансовете са четири пъти по-големи.

Хайгънс се усмихна.

— Забравяте Ситка, Сурду Чарли и Фаро Нел. Вие няма да учетворите нашите сили, Роун, но щом толкова ви се ще да бъдете глупав, неразумен и нелогичен, ще се радвам, ако дойдете с нас.

* * *

Остра скала бе нависнала над речна долина. Долу широк ручей стремително бягаше на запад към морето. Двадесет мили на изток, направо на фона на небето се издигаха планински вериги.

Точката в небето бързо се приближаваше. Огромните крила разсичаха въздуха, стоманените очи оглеждаха околността. Най-после Семпер се спусна на земята. На гърдите му бе прикрепен с каишки малък апарат. Семпер мина по гладката скала и застана на върха й — горда и самотна фигура на фона на пустинята.

Зачу се тропот, ръмжене, а после сумтене. Ситка Пит излезе, клатушкайки се, от завоя. На гърба си носеше багаж, привързан така, че да не пречи на мечката във време на сражение, когато се налагаше да действува с предните си лапи.

С шум и сумтене се появи и Сурду Чарли. След него вървяха Хайгънс и Роун. Сурду също мъкнеше тежък денк. Наджет, подгонен от плесниците на майка си, изтича напред, като отчаяно заскимтя. Към багажа на Фаро Нел бе завързано някакво животно, напомнящо елен.

— Избрах това място по стереоснимката, за да определя посоката — рече Хайгънс.

Той смъкна раницата си, извади от там саморъчно направен радиоприемник, заземи го, а после опъна антената. Роун също свали от гърба си раницата. Хайгънс си постави слушалките.

— Следете мечките, Роун — рече той. — Вятърът духа към нас. Мечките ще подушат, ако някое животно е тръгнало по следите ни.

Портативният апарат се оказа по-добър от космофона. Хайгънс ясно чу трите къси сигнала, после три дълги и отново три къси. Три точки, три тирета, три точки и пак, и пак — SOS, SOS, SOS.

Той записа показанията на приемника, провери посоката на сигналите по мощността им с максималната възможна точност.

Сурду тихо заръмжа, Ситка Пит задуши въздуха и се изправи на крака. Фаро Нел гледаше настръхнала към пътечката, по която се бяха изкачили.

— Проклятие! — рече Хайгънс.

Той стана от земята и махна с ръка на Семпер. Орелът извърна глава, нададе пронизителен вик, излетя на сто фута и закръжи из въздуха. Хайгънс погледна малката пластинка в ръката си. В нея се отразяваше всичко, което улавяше телевизионният апарат на гърдите на Семпер — късче люлееща се земя с движещи се между дърветата точки.

— Сфикси — мрачно рече Хайгънс. — Осем парчета. И не ги търсете по пътя, Роун. Те тичат успоредно с нас от двете страни на пътечката. Винаги се опитват да нападат от фланговете. Сега чуйте. Мечките сами прекрасно ще се справят с първите сфикси. Нашата задача е да им помогнем и да застреляме останалите. Целете се в тялото, куршумите експлодират вътре в него.

Той сне предпазителя на пушката си. Фаро Нел с гръмогласен рев застана между Ситка и Сурду. Семпер отново нададе вик. Той летеше ниско над дърветата, като следеше пъстроцветните чудовища. Осем синьо-рижави дявола изскочиха от храстите. Със стърчащите си рога и острите шиповете приличаха на дяволски изчадия, току-що изскочили от ада. Сфиксите се нахвърлиха върху мечките с крясък, напомнящ многократно усилен вой на биещи се котараци. Хайгънс вдигна пушката. Куршумът избухна в тялото на сфикса и той се строполи на земята. Фаро Нел — страшно въплъщение на яростта — се хвърли в боя. Роун стреля, но куршумът му улучи дървото. Ситка Пит, изправен на задните си лапи, нанасяше на всички страни мощни удари. Роун стреля още веднъж. Сурду Чарли изрева заплашително, тръшна се с цялата си тежест върху двуногото чудовище и се търкулна с него по земята, като го дереше с ноктите си. Кожата на корема на сфикса беше по-чувствителна. Скимтейки от болка, сфиксът изпълзя встрани. Един негов събрат, възползувал се от суматохата, се готвеше да скочи върху Ситка изотзад, но Хайгънс с един изстрел го свали. Два сфикса атакуваха Фаро Нел. Роун уби единия, другия мечката сама разкъса. Ситка изведнъж се изправи. Върху му бяха увиснали няколко сфикса. Сурду се спусна към него, смъкна единия от тях и го удуши. Сетне се разправи и с останалите. Пушките щракаха непрекъснато. Изведнъж Хайгънс и Роун видяха, че няма с кого повече да се сражават.

Животните обикаляха между труповете. Ситка, ревейки, нанасяше удар след удар по главите на сфиксите. Хайгънс се помъчи да успокои мечките. Най-трудно бе да умири Фаро Нел. Освирепяла, тя не преставаше да реве.

— На работа! — изкомандува Хайгънс, като видя, че Ситка се кани да седне. — Изхвърлете труповете от скалата. Ситка! Сурду!

Огромните мечки вдигнаха мъртвите сфикси и ги помъкнаха към скалата.

— Сега — забеляза Хайгънс — сфиксите ще се съберат наоколо и ще нададат вой. Дано само не открият следите ни. Около станцията винаги изгарям труповете им.

Той извади от чувала, който носеше Сурду, памук и няколко галона антисептична течност. След като проми всички рани и драскотини на мечките, поля обилно козината им с течността по местата, изцапани с отровната кръв на сфиксите.

— Течността е добра, унищожава миризмата — рече той. — Иначе всички сфикси ще тръгнат по следите ни. Когато потеглим, ще намажа лапите на мечките.

Роун мълчеше. Ядосваше се на себе си за несполучливия изстрел.

— Ако ме инструктирате как да действувам в случай, че загинете — рече той с горчивина на Хайгънс, — то според мен напразно се стараете. Все едно, няма да помогне.

Хайгънс порови в чувала и измъкна увеличени стереоснимки на тази част на планетата, по която се движеха. Свери по картата местността, после прокара линията на пътя им през цялата снимка.

— Сигналът SOS се предава от някакво място, южно от колонията. Може би от шахтата, която са прокопали в покрайнините на платото.

Той внимателно намаза с антисептичната течност лапите на мечките и махна с ръка на Семпер.

— Тръгваме. Напред!

Отрядът се спусна от височината и навлезе в гора. Сега дойде ред на Сурду да върви начело. Ситка се тътреше след него, Фаро Нел вървеше след хората. Тя не изпускаше от очи мечето: та то бе съвсем малко въпреки шестстотинте си фунта.

Семпер описваше над главите им гигантски кръгове и спирали. От време на време Хайгънс разглеждаше изображението в екрана на пластинката.

— Отклонили сме се вдясно — рече изведнъж той. — Но направо да се върви е опасно. Изглежда глутница сфикси са нападнали нещо и сега довършват жертвата си.

— Натрупване на такова количество хищници противоречи на всички закони на науката — забеляза Роун. — Нали ако сфиксите се развъдят извънредно много, ще унищожат всичко и сами ще погинат от глад.

— През зимата те си отиват — отвърна Хайгънс. — А зимата тук не е толкова сурова и тогава се размножават много животни. А и през хубавото време тези дяволи не винаги стърчат тук. Понякога по цели седмици не ще срещнеш нито един сфикс и изведнъж горите пак загъмжават от тях. Сега се движат на юг, явно е, че се преселват, но не мога да разбера защо именно в тази посока.

Сетне добави язвително:

— На тази планета не са идвали естественици. Нали фауната тук е вредна.

Роун се чувствуваше неудобно. Като старши инспектор от „Колониалната служба“ не веднъж му се бе случвало да каца на непознати планети, но за първи път попадаше в такава враждебна обстановка. Животът му зависеше от каприза на един нарушител на закона. Бе се забъркал в някаква нелепа история само защото механичната искрова сигнализация продължаваше да действува след загиването на тези, които я бяха създали. Сам бе останал жив благодарение на три мечки и един плешив орел.

Да, всички понятия на Роун за възможностите на цивилизования човек се бяха объркали. Цивилизацията, която създаваха роботите, можеше да съществува само в среда, където целият живот протичаше по предварително набелязан план, само там, където от роботите не трябваше да се изисква нищо ново. Роун бе изплашен. Той също никога не се бе сблъсквал с непредвидени обстоятелства.

Изведнъж откри, че край него през цялото време тича Наджет. Когато Роун го погледна, мечето заскимтя радостно с надежда, че човекът ще си поиграе с него.

Роун го поглади по главата и веднага чу зад себе си ръмжене. Тръпки полазиха по гърба му. Той се отдръпна от Наджет. На десет крачки от него стоеше Фаро Нел и го гледаше право в очите. Роун усети, че по челото му избива студена пот. Но погледът на мечката беше спокоен. След малко тя равнодушно се извърна и заразглежда нещо на скалата.

Отрядът продължи пътя си. Сега Наджет не се отделяше от Роун. От време на време завираше муцуната си в краката му и го гледаше с предан, пълен с обожание поглед. Изглежда Фаро Нел бе доволна, че мечето си е намерило надежден приятел и няма повече да й додява.

— Вижте — викна Роун на Хайгънс. — Фаро Нел ме избра за бавачка на Наджет.

Хайгънс се извърна.

— Плеснете го няколко пъти и то ще се върне при майка си.

— Отде накъде? — разсърди се Роун. — На мен ми е приятно.

* * *

На третия ден стигнаха до подножието на високо пустинно плато, което отдалеч приличаше на планинска верига. Учудиха се, че на такава височина над морското равнище срещнаха знойна пустиня, докато котловината често бе оросявана от дъждове. Но на другия ден разбраха причините на това явление. В далечината на края на платото съзряха гигантска скала, наподобяваща нос на огромен кораб. Хайгънс веднага забеляза, че тя прегражда пътя на всички ветрове. Влажните въздушни течения миеха от двете страни платото и затова палещите лъчи на слънцето бяха превърнали средата му в знойна пустиня. Докато се изкачваха по склона, телевизионният апарат на Семпер на два пъти засече големи групи сфикси, които тичаха успоредно на пътя — ту от едната, ту от другата страна.

Във всяка глутница имаше от петдесет до сто чудовища. Хайгънс не бе виждал досега толкова сфикси наведнъж. Той ги наблюдаваше през цялото време в малкия екран. Сфиксите се движеха на дълга върволица нагоре към платото.

— С ужас си мисля — рече Хайгънс — какво ще стане, ако тая сбирщина ни нападне.

— Добра работа би ни свършил сега един танк, управляван от роботи — отвърна Роун.

С мъка се изкачваха по стръмния склон. Мечките се движеха с голяма лекота. Хайгънс не откъсваше очи от екрана.

— Мечките ви са прекрасно дресирани, Хайгънс — забеляза Роун.

— Аз не съм ги дресирал. Това е видоизменена порода и всичките им качества се предават по наследство. Преди сто години хората от моята планета решиха да създадат такава порода мечки, които да могат да се бият като дяволи, да мъкнат тежести и да дружат с човека като кучета. Първата мечка нарекоха Шампион — Кодияк. И тя притежаваше всички качества, които виждате сега у нейните потомци. Тях не е нужно да ги обучава човек като Семпер. Орелът е добре трениран разузнавач и нищо повече. А мечките се сприятеляват с човека. Те винаги разбират състоянията ни, като кучетата. Семпер е слуга, а те са помощници и другари. Семпер, без да се замисля, би ме изоставил, ако реши, че може да преживее сам. А мечките ме обичат и никога няма да ме напуснат.

— И какво ви засърбя езикът, Хайгънс, да ми разправяте всичко това. Сега мога лесно да направя справка и да узная на коя планета са отглеждали видоизменени мечки и да разбера откъде сте пристигнали и кой ви е изпратил тук.

— Там също ме считат за престъпник — рече добродушно Хайгънс. Официално там мислят, че съм откраднал тези мечки. А на моята родина това е най-страшното престъпление. Тия мечки са извънредно ценни.

Роун го погледна внимателно.

— Вие откраднали ли сте ги? — попита той.

— Между нас казано — не. — Хайгънс намигна на Роун и добави. — Искате ли да знаете какво има на края на платото. Погледнете пластинката.

На екрана се мярна висок планински склон и по него черни точки. Това бяха хората и мечките. После се появи върхът на платото и на него те видяха сфикси. Около двеста чудовища тичаха в тръст към пустинната част на платото. Изображението в пластинката се раздвижи. Орелът се издигаше по-нависоко. Роун видя нова глутница сфикси. По края на платото се движеха все нови и нови орди.

— Аз ви казах и по-рано, те се преселват нанякъде — рече Хайгънс. — Сега не можем да пресечем платото. Ще трябва да се движим все по склона — и той даде знак с ръка на животните.

* * *

Бяха забравили как се върви по равно. Избикалянето на платото значително забавяше предвижването им. Денем Семпер кръжеше из въздуха, а щом се смрачеше, се спускаше за храна.

— За мечките остана съвсем малко храна — каза веднъж Хайгънс. — Но те проявяват благородство към нас. А от Семпер никога не може да се очаква такова нещо. Много е тъп.

Роун мълчеше. Той също бе започнал да усеща онова особено духовно родство между мечките и хората, което ги правеше не роби, а нещо повече.

— Според мен — каза мрачно той, — щом сфиксите вървят така на върволици, те не обръщат внимание на нищо край себе си. Някъде наоколо може да има дивеч.

Хайгънс се замисли. Роун бе прав. Вятърът духаше така, че миризмата на мечките явно достигаше до сфиксите, но те не се отбиваха от набелязания път. Дългата върволица от синьо-рижави дяволи упорито се изкачваше нагоре.

— По този път са минали хиляди сфикси. Според мен те вървят вече от няколко дни или дори седмици. На екрана видяхме не по-малко от десет хиляди.

Хайгънс занаглася в тъмнината апарата. Сигналите се предаваха от другата страна на платото, което гъмжеше от сфикси. Всеки опит да се пресече платото се равняваше на самоубийство.

Хайгънс настрои апарата. Зачу се пращене. После сигналът. Три точки, три тирета, три точки. Пак и пак. И тъй безкрай.

— Защо не отговорихме на сигналите им, преди да тръгнем от станцията? — запита Роун.

— Те едва ли имат приемник, щом живеят в тунела на шахтата. Навярно се опитват понякога да се измъкнат на повърхността, за да търсят храна. Но не мисля, че имат сили и възможности да правят сложни апарати.

Роун слушаше мълчаливо. Сетне добави:

— Трябва да потърсим храна за мечките. Наджет навярно отскоро е престанал да суче. Гладен е.

— Да, трябва да опитаме — съгласи се Хайгънс. — Може би се лъжа, но струва ми се, че сфиксите намаляват, по-малко са от вчера и завчера. Когато се изнижат, ще потърсим нещо.

През нощта Хайгънс се събуди от ръмженето на мечките. В тъмнината той чу слаби удари. Лек ветрец погали лицето му. Включи фенера. Бялата мъгла се разсея. Нещо се метна встрани. Няколко бели същества се спуснаха към него. Ситка Пит зарева с всички сили. После се чу басът на Фаро Нел. Изведнъж тя подскочи и улови нещо. Хайгънс разбра какво се бе случило. Той само каза:

— Не стреляйте, Роун.

Ослушаха се. В тъмнината се зачу мляскаме. После всичко утихна.

— Гледайте! — прошепна Хайгънс.

Роун запали фенера си. Към него, клатушкайки се, се приближаваше някакво странно същество с цвета на човешка кожа. Зад него още и още. Четири, пет, десет, двадесет. Огромна космата лапа се появи в осветения кръг и улови летящото „привидение“. Сетне друга огромна лапа. Хайгънс насочи фенера нагоре. Трите огромни мечки наблюдаваха странните нощни гости, които, привлечени от светлината, кръжаха около лампата с бясна скорост. Това бяха отвратителни нощни животни, напомнящи оскубани маймуни. Мечките вече не ревяха. Спокойно, с удивителна ловкост улавяха „маймуните“ и ги пъхаха в устата си. При краката на всяка се бе образувала малка камара от кости. Изведнъж всичко изчезна. Хайгънс бе угасил фенера.

— Това са кръвопийци — спокойно рече Хайгънс. — Те смучат кръвта на жертвата си, както вампирите. А когато жертвата им е вече мъртва, цялата паплач изяжда трупа. Но мечките имат гъста козина и се будят от най-леко докосване. Те ядат всичко, с изключение на сфиксите.

Роун извика. Той включи малкото фенерче и видя, че цялата му ръка е в кръв. Хайгънс намаза и превърза раничката. Едва сега Роун забеляза, че Наджет нещо дъвче. То бе хванало и изяло вампира, който бе смукал кръв от ръката на Роун. За щастие раната се оказа съвсем малка.

На заранта отново тръгнаха по стръмния склон на платото. Роун дълго не можеше да се успокои.

— Роботите не биха се справили с тия вампири — каза той най-после.

— Да, щеше да се наложи сам да ги ядете — отвърна Хайгънс.

Мечките лесно се движеха по стръмния склон. Меките възглавнички на лапите им помагаха да се задържат по хлъзгавите скали. Но Хайгънс и Роун едва влачеха краката си. По пладне те видяха на хоризонта огромната скала. Тя беше на петнадесет мили от мястото, където бяха спрели да починат.

— Пътят е свободен. Няма вече сфикси — рече весело Хайгънс. — И дори по склоновете не се виждат. Трябва да се възползуваме, докато не се е появила друга глутница.

Той даде знак на орела. Семпер веднага излетя. След няколко минути на пластинката се появи краят на платото. Там вече имаше растителност, петна от храсти. Семпер се издигна по-нависоко. На екрана се появи пустинната част на платото. Никъде не се виждаха сфикси. Само веднъж, когато орелът изви рязко и в апарата се отрази платото в дължина, Хайгънс забеляза синьо-рижави точки. Мярнаха се и някакви тъмни петна. Но това не бяха сфикси.

— Да се изкатерим право нагоре и оттам ще пресечем платото — рече Хайгънс. Той беше явно доволен. — Мисля, че по пътя за вашата колония ще узнаем нещо интересно.

Преди залез слънце стигнаха върха и там, на зелената, покрита с трева и храсти земя съзряха дивеч. Хайгънс уби едно животно. То явно не бе жител на пустинята.

Надвечер стана студено, а през нощта температурата спадна под нулата. На сутринта хората се бяха съвсем вкочанили, но мечките тръгнаха на път ободрени и развеселени от утринния студ. Ситка и Сурду започнаха да се борят, като се налагаха с тежките си юмруци, които биха смазали главата на човек. Наджет с такова внимание следеше борбата, че даже кихна от възбуда. В погледа на Фаро Нел се мярна чисто женско порицание.

Навлязоха в пустинята. Хайгънс посочи на Роун на увеличените стереоснимки маршрута, по който се движеха, и мястото, откъдето идваха сигналите.

— Обяснявате ми всичко това в случай, че нещо стане с вас, нали? — запита Роун. — Но как ще мога да помогна на ония хора, дори и да стигна до тях?

— Познанията ви за сфиксите могат да ви бъдат полезни — отвърна Хайгънс. — И мечките ще ви помагат. На станцията оставих бележка. Всеки, който кацне — нали сигналните лъчи са включени, — ще намери упътване как да стигне до колонията.

Изведнъж Сурду се изправи на задните си лапи и започна да души. Фаро Нел побутна Наджет към Роун и хукна към мястото, където бяха Ситка и Сурду. Мечките се строиха с лице към високата част на платото, през която преди бяха минали сфиксите. Хайгънс заслони с ръка очите си и загледа нататък, накъдето се бяха вторачили мечките.

— Те усещат нещо — рече тихо той. — Да отидем при тях, Роун.

Бързо се изкачиха на малко хълмче, обрасло с бодливи храсти. Хайгънс огледа с бинокъл местността.

— Един сфикс — подхвърли той. — Само един. Много странно.

Той наслюнчи пръста си, вдигна го и каза.

— Никакъв ветрец. Върволицата от сфикси се изниза, а нови не се виждат. Чуйте, Роун, бих искал да убия тоя сфикс, за да си изясня нещо. Ще се кача на Фаро Нел и ще препусна към него. Ситка и Сурду без мен няма да останат тук. Но Наджет не може да тича бързо. Бихте ли останали с него тук, Роун?

Роун почувствува, че дъхът му спира, но каза спокойно:

— Вие най-добре знаете какво трябва да правите, Хайгънс.

— Бъдете нащрек. Ако забележите нещо, ние моментално ще се върнем. Не чакайте опасността да се приближи, стреляйте веднага.

Роун кимна. Хайгънс се качи на гърба на Фаро Нел и здраво се улови за гъстата й козина.

— Да вървим — викна той. — Напред!

Трите мечки се понесоха с бясна скорост. Семпер размаха криле, хвръкна и неохотно последва мечките.

Кодиякските мечки, когато беше необходимо, можеха да препускат като коне. Те мигновено изминаха петстотинте метра, които ги отделяха от синьо-рижавия дявол. Сфиксът ги посрещна с рев. Хайгънс стреля, без да слиза от гърба на Фаро Нел. Изстрелът и взривът на куршума се сляха в един звук. Огромното рогато чудовище подскокна и се строполи мъртво.

Хайгънс скочи от мечката и започна да рови земята, където лежеше мъртвият сфикс. Семпер, който кръжеше досега във въздуха, кацна до господаря си. Извърнал глава, наблюдаваше действията му.

Роун също следеше движенията на Хайгънс. Ситка и Сурду безучастно обикаляха наоколо, докато Фаро Нел с любопитство наблюдаваше господаря си, който извършваше някаква непонятна операция над трупа на сфикса.

Наджет тихо заскимтя. Роун го поглади по главата. Наджет заскимтя още по-силно. Роун видя, че Хайгънс се изправи и се запъти към Фаро Нел. После се качи на гърба й, Ситка извърна глава към мястото, където стоеше Роун. Изглежда бе усетил нещо подозрително. После целият отряд потегли обратно към хълма.

Изведнъж Наджет нададе истеричен вик и се притисна към Роун като кученце, което търси защита от майка си. Роун политна и падна заедно с мечето. Той видя да се мярка люспеста кожа. Въздухът се огласи от пронизителния крясък на сфикс, който препускаше с гигантски скокове към Роун. Но звярът, не преценил добре разстоянието, скочи далеч зад него.

Ситка и Сурду летяха към тях със скоростта на ракета. Фаро Нел зарева страшно и косматото бебе, препъвайки се, хукна с всички сили към майка си. Роун се изправи и взе пушката си. Сфиксът беше съвсем наблизо. Той наблюдаваше бягащото мече, готов да се спусне след него. Роун изпадна в ярост и удари с приклада сфикса. Сфиксът се извърна и се хвърли върху него. Роун падна. Но в тази минута се появи Ситка Пит. Изправен на задните си лапи, той се спусна към сфикса с гръмогласен рев. Пристигна и Хайгънс. Той не можеше да стреля, докато Роун бе така близо до чудовището и гледаше безпомощно как сфиксът напада Ситка. Достатъчно бе да протегне лапата си и от Роун не би останало нищо.

* * *

Едва издърпаха Ситка от жертвата. Роун бе получил само леки драскотини. Хайгънс го качи на Сурду, но Роун сърдито запротестира:

— Дявол да го вземе, Хайгънс, Ситка има дълбоки рани. Тези ужасни нокти може да са отровни.

Но Хайгънс в отговор само викна на мечките и те продължиха по пътя. След две мили спряха.

— Сега можем да починем — рече Хайгънс. Той слезе на земята и извади памука и шишето с дезинфекционната течност.

— Най-напред Ситка — каза Роун.

Хайгънс проми раните на огромната мечка. Те не бяха опасни. После намаза всички драскотини по гърдите на Роун. Течността миришеше на озон и страшно пареше.

— Сам съм си виновен, Хайгънс. Наблюдавах ви, вместо да гледам встрани. Не можех да разбера какво правите.

— Сфиксът бе самка. Тя се канеше да снесе яйцата си. Сфиксите идват тук в пустинята да снасят яйцата си. Хубава работа биха свършили сега някои от ония машини, които имат вашите роботи. Уверен съм, че с помощта на техниката ние ще направим първата крачка за усвояването на тази планета и за създаване на нормални условия за живот.

— С какво? — учудено запита Роун.

— С техниката — припряно отвърна Хайгънс. — В колонията ще намерим много машини. Роботите не могат активно да се борят със сфиксите. Но машините ще ни бъдат полезни.

— Не съм мислил, че ще ви потрябват машини, направени от роботите — каза Роун.

Хайгънс се извърна.

— Че какво страшно има в това? — попита той. — Аз не съм против машините, нито против това роботите да се използуват според предназначението им. Но има неща, с които те не могат да се справят. Ще ни са нужни огнехвъргачки и стерилизатори на почвата. Ние с вас ще се върнем, Роун, тук и ще унищожим яйцата на сфиксите. Ако почвата се стерилизира всяка година, след време ще изчистим планетата от сфиксите. Уверен съм, че те имат и други такива места, където снасят яйцата си. Ще ги открием и ще превърнем Лорен Втори в планета, където хората ще живеят човешки.

Чак след десетина дни намериха колонията. Трима души бяха останали живи в тунела на шахтата. Те бяха загубили всяка надежда. Беше се случило точно така, както предполагаше Хайгънс.

Когато рухнала електрическата ограда, двама от тях се намирали под земята в тунела, където монтирали нов пулт за управление на роботите. Третият следял работата на роботите-миньори. Обезпокоени от прекъсването на връзката с колонията, те тръгнали натам с брониран автомобил. Нямали оръжие със себе си и само това спасило живота им. На територията на колонията заварили невероятно количество разбеснели се сфикси. Зверовете усетили хората, но не могли да пробият бронята. Тримата решили да използват за борба със сфиксите роботи, управлявани от разстояние. Но и тези им опити останали безуспешни. Роботите не могли да се справят със сфиксите. Нещастниците си направили сами малки ръчни гранати и ги напълнили с горящо ракетно гориво. Няколко сфикса избягали с обгорена кожа, но гранатите не могли да убият нито един от тях. Най-после колонистите се забарикадирали в тунела на шахтата. Остатъка от гориво използували за сигнализация. Надявали се, че скоро ще долети кораб с нова група колонисти. Разпределили строго запасите от храна и търпеливо чакали помощ. Но вече били загубили надежда.

Когато видяха Хайгънс и Роун, те заплакаха. С ненавист поглеждаха неподвижните фигури на роботите, които поради липса на гориво не можеха да изпълняват дори единствената работа, на която бяха способни.

Хайгънс им даде оръжие и храна и всички заедно тръгнаха към Мъртвата колония. Останките от нещастните колонисти бяха разпръснати по цялата територия на площадката. Сфиксите бяха съборили електрическата ограда и унищожили всички пакети със стерилизирани продукти. Само металните сандъци бяха оцелели. В тях намериха гориво. Преустроиха огнехвъргачните машини и гигантския стерилизатор да се управляват без помощта на роботите и тръгнаха към платото.

В ръцете на хората машините се превърнаха в страшно оръжие. Стерилизаторът можеше да се използува не само за унищожаване яйцата на сфиксите. Диатермичните му лъчи безпогрешно косяха редиците на нападащите сфикси. Колонистите бяха разположили оръдията на платото и с потоци от огън посрещаха върволиците от сфикси. Успяха да унищожат голяма част от сфиксите в района на пустинята. На очистената територия можеше да се живее спокойно. Лъчите на стерилизатора бяха обезвредили смъртоносните яйца. Хайгънс и Роун си направиха лагер на края на платото и се преселиха там с мечките, като предоставиха на колонистите сами да отмъстят за убитите си другари.

— Хайгънс — рече с усилие една вечер Роун, — време е да поговорим сериозно. Аз съм инспектор от „Колониалната служба“, а вие — човек, нарушил закона. Мой дълг е да ви арестувам.

Хайгънс го погледна с любопитство.

— Предлагате ми да издам съучастниците си, за да се спася — запита той тихо, — или да ви доказвам, че не съм длъжен да давам показания против съвестта си?

— Оставете този тон, Хайгънс, — сърдито рече Роун. — Вие не ме оставихте да довърша. В моите задължения влиза и проверката на всичко, което е направено до изпращането на основната група преселници. Най-напред ще трябва да съставя подробен отчет за колонията на роботите. Винаги съм бил честен човек, Хайгънс, и в доклада си ще пиша, че колонията се е оказала нежизнеспособна и е била унищожена. Всички са загинали, с изключение на трима души, които сигнализирали за бедствието. И съвършено случайно — забележете — корабът, в който сте били вие, Ситка, Сурду, Фаро Нел и Наджет, уловил сигналите. Кацнали сте, за да помогнете на колонистите. Така вашето присъствие тук става напълно законно.

— Аз не бих повярвал на тая история — спокойно произнесе Хайгънс. — А вие как мислите? Ще ви повярват ли в „Колониалната служба“.

— Те не са глупаци — рязко отвърна Роун. — Но когато прочетат доклада ми и разберат, че има реална възможност за заселване на планетата, ще погледнат по-иначе на цялата работа. Ще им докажа, че колония от роботи без хора на Лорен Втори е чиста глупост и че с помощта на мечките ще може да бъде използувана за заселване. А моето мнение все нещо значи. Вашите приятели, надявам се, също ще помогнат в случая.

Хайгънс се тресеше от смях.

— Вие сте долен лъжец, Роун — рече най-после той. — Не постъпвате като разумно животно.

— Но това е единственият изход — смутено продължи Роун — и според мен напълно приемлив.

— Да — усмихна се Хайгънс, — приемам го с благодарност, защото това ще даде възможност няколко поколения да живеят човешки на тая планета. И още за едно. Това ще спаси Сурду, Ситка, Нел и Наджет, които незаконно доведох тук.

Нещо меко, рунтаво се мушна в краката на Роун.

— Ударете го — посъветва Хайгънс Роун — и то ще се махне.

— За нищо на света — възмути се Роун. — Наджет е мой приятел!