Клифърд Саймък
Върколак (4)

Глава 4

Майкъл Даниълс стоеше до прозореца и гледаше как наземният екип на квартала Ривърсайд докарва къщите от другата страна на булеварда. Черните основи на сградите влажно блестяха в нощта и мастиленият мрак на Потомак на по-малко от половин километър зад тях улавяше и отразяваше блясъка на приземяващите се светлини.

Една по една къщите тромаво се спускаха от покритото с облаци небе, за да се установят над определените си основи, да увиснат там и бавно и решително да изравнят приземителните си решетки с тях.

„Пристигат пациенти — помисли си Даниълс. — Или навярно членове на персонала се връщат от ваканция.“ Макар че можеше да има и други, които да не са свързани с болницата, било то като пациенти или служители. Градът беше пренаселен поради регионалната анкета по био-инженерството, която трябваше да започне след ден-два. Пространството бе скъпоценно и мигриращите къщи се сместваха там, където успееха да си намерят място.

Далеч оттатък реката, някъде над Стара Вирджиния, със светлини, затъмнени от мъглата и ситния дъжд, се приближаваше кораб, готвещ се да кацне на космодрума.

Докато проследяваше полета му, Даниълс се зачуди от коя ли далечна звезда може да идва. И колко ли далеч от дома? Той мрачно се усмихна сам на себе си. Това бяха въпросите, които си задаваше винаги — спомен от детството, когато беше взел твърдото решение някой ден да пътува към звездите.

Но той знаеше, че в това няма нищо необичайно. В последно време всички момчета мечтаеха да полетят към звездите.

Ручейчета вода се стичаха на зигзаг по гладкото стъкло на прозореца, а навън къщите продължаваха да се приземяват и да запълват малкото все още свободни основи. Няколко земехода плавно се плъзгаха по булеварда и въздушните им възглавници вдигаха пръски вода от мократа повърхност. „Прекалено гадна нощ, за да има много гравитолети“ — каза си той.

Би трябвало да си тръгва за вкъщи, той знаеше това. Отдавна трябваше да си е тръгнал. Децата вече щяха да спят, но Черил щеше да е будна и да го чака.

На изток, почти извън полезрението му, блестеше с отразена светлина призрачно бялата стрела, издигната край реката в чест на първите астронавти, обиколили преди повече от петстотин години Земята, тласкани от грубата, варварска енергия на химическата реакция.

Вашингтон. Град от рушащи се сгради и пълен с паметници — хаос от мрамор и гранит, покрит с мъха на някогашни събития, чиито метални и каменни повърхности лъщяха от патината на стари спомени, и все още обвит в аурата на отминала огромна власт. Някога държавна столица на древна република, днес той беше само седалище на провинциално правителство, но все още бе обгърнат в дъха на величието.

И беше най-хубав в моменти като този, когато меката влажна нощ се спускаше над него и създаваше илюзорен фон, в който старите призраци оживяваха.

Приглушените нощни шумове на болницата шушнеха в стаята — тихото шляпане на сестра по коридора, тътренето на болнична количка, ниското бръмчене на звънец в кабината точно от другата страна на залата. Зад него някой отвори вратата. Даниълс се обърна и каза:

— Добър вечер, Горди.

— Мислех си, че вече си си тръгнал — ухили се специализантът Гордън Барнс.

— Тъкмо се готвех. Преглеждах доклада за Блейк.

Барнс взе папката, погледна я и каза:

— Извънредно интригуващ случай.

— Повече от интригуващ — озадачено поклати глава Даниълс. — Направо не е възможно. На колко години трябва да е според теб Блейк? На око.

— На не повече от трийсет, Майк. Разбира се, ние знаем, че хронологически може да е и на двеста.

— Ако беше на трийсет, би трябвало да се очакват известни отрицателни промени, нали? Тялото започва да се износва в началото на двайсетте. Оттам прогресивно тръгва надолу по склона и се насочва към старостта.

— Знам — отвърна Барнс. — Но не и при Блейк, доколкото разбирам.

— Съвършен — рече Даниълс. — Съвършен екземпляр. Млад. Повече от млад. Без нито един недостатък. Без нито една слабост.

— И няма никакви данни кой е в действителност?

Даниълс поклати глава.

— Космическата администрация преся архивите през най-фино сито. Може да е всеки от хиляди хора. През последните два века няколко десетки кораба просто са изчезнали. Отлетели и никой повече не чул нищо за тях. Може да е който и да е от хората на борда на онези кораби.

— Някой го е замразил и го е натъпкал в капсулата — каза Барнс. — Възможно ли е това да е някаква следа?

— Искаш да кажеш, че е някой, който е бил толкова важен, че някой друг да си направи труда да го спаси?

— Нещо подобно.

— Няма никакъв смисъл — рече Даниълс. — Дори да е така, пак е малко прекалено сложно. Да изстреляш човек в космоса и каква е вероятността някога да бъде открит? Милиард на едно? Трилион на едно? Не знам. Космосът е голям и пуст.

— Но Блейк е бил открит.

— Да, знам. Капсулата му се носела в слънчева система, колонизирана преди по-малко от сто години, и била открита от група астероидни миньори. Влязла в орбита около един астероид, а те я видели да проблясва на слънцето и възбудила любопитството им. Прекалено силно блестяла. Фантазирали си, че ще открият чудовищен диамант или нещо подобно. Още няколко години и Блейк щял да се разбие в астероида. Опитай се да изчислиш вероятността.

Барнс остави папката върху масата, приближи се до прозореца и застана до Даниълс.

— Съгласен съм с теб — каза той. — Не е много логично. Случайността е била на негова страна. Дори след като е бил открит, някой е можел да разбие капсулата. Те са знаели, че вътре има човек. Била е прозрачна и са го видели. На някого би могла да му хрумне безумната идея да се опита да го размрази и да го съживи. Щяло е да си струва загубата на времето им. Кой знае, той е можел да пази някаква ценна за тях информация.

— Много ценна, няма що — отвърна Даниълс. — Но това е друг въпрос. Умът на Блейк беше съвсем празен, освен общочовешките знания — такива, каквито могат да се получат единствено на Земята. Можеше да говори, имаше човешки възгледи и основна информация на човек, живял преди двеста години. Но това бе всичко. Ни най-малък спомен за онова, което може да му се е случило, кой е бил или откъде може да идва.

— Напълно ли е сигурно, че произхожда от Земята? А не от някоя от звездните колонии?

— Така изглежда. Когато го съживихме, той знаеше къде и какво е Вашингтон. Но за него градът все още бе столица на Съединените щати. И имаше много други неща, които би могъл да знае само човек, роден на Земята. Както можеш да си представиш, подложихме го на доста голям брой тестове.

— Как се справя?

— Очевидно добре. Не съм чувал нищо за него. Живее в малко селище на запад оттук. В планините. И двамата с него смятахме, че трябва да си почива известно време. Просто да се отпусне. Това би могло да му даде възможност да помисли, да се опита да си спомни. Вече може да е започнал да си припомня кой и какъв е бил. Не… не исках да го насилвам. Но ми се струва, че е естествено вече да си спомня. Беше доста разстроен от всичко това.

— А ако си спомни, дали ще ти каже?

— Не знам — отвърна Даниълс. — Надявам се. Но не го пришпорвам. Не мисля, че е благоразумно. Нека го стори сам. Ако изпадне в беда, мисля, че ще ми се обади.