Клифърд Саймък
Върколак (29)

Глава 29

Декемврийският острозъб вятър брулеше земята и отнасяше последните кафяви сбръчкани листа от самотния дъб, който растеше по средата на склона. Гигантските борове на билото, където беше гробището, стенеха в студа на отиващата си година. Дрипави облаци се влачеха по небето и вятърът донасяше мирис на сняг. На портата на гробището стояха две сини фигури. Слабите зимни лъчи за миг пробиха през разкъсаните облаци и проблеснаха по излъсканите копчета и дулата на пушките им. Край портата се беше скупчила малка група зяпачи, загледани през железните пръчки към белия параклис.

— Днес няма много хора — каза Райън Уилсън на Илейн Хортън. — Когато времето беше хубаво, особено през почивните дни, се събираха цели тълпи. — Той затегна яката на дивата си роба и добави: — Не че одобрявам това. Че Тиодор Робъртс е там горе. Не ме интересува каква форма приема, но той пак си е Тиодор Робъртс.

— Доколкото разбрах — каза Илейн, — в Уилоу Гроув много са го обичали.

— Така е — потвърди Уилсън. — Бил е единственият от града, достигнал такова положение. Градът се гордее с него. — А вие се възмущавате от всичко това.

— Не знам дали може да се нарече възмущение. Докато се поддържа съответното благоприличие, струва ми се, ние нямаме нищо против. Но тълпите от време на време се разбесняват и това не ни харесва.

— Навярно не трябваше да идвам — рече Илейн. — Мислих дълго за това. Но колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше, че трябва да го направя.

— Бил е ваш приятел — сериозно каза Уилсън. — Имате право да дойдете. Не мисля, че е имал чак толкова много приятели. Малката тълпа настръхнали от студ хора вече се спускаше надолу по хълма.

— В ден като този няма много какво да видят — рече Уилсън. — Затова не остават дълго. Само параклиса. При хубаво време, разбира се, вратите на параклиса са отворени и можете да надзърнете. Но дори и тогава няма много за гледане. В началото само парче мрак, парче нищо, пък и невинаги можете да го видите. Но когато вратата е отворена, зървате блясък, нещо, което блести вътре. Отначало не блестеше. Не можеше да се види нищо. Все едно гледате в дупка, която виси точно над пода. Всичко е съвсем скрито. Някакъв щит, предполагам. Но после щитът, защитната маскировка, наречете го както искате, постепенно падна и сега можете да го видите да блести.

— Ще ме пуснат ли вътре? — попита Илейн.

— Мисля, че ще ви пуснат — отвърна Уилсън. — Ще съобщя на капитана. Не можете да обвинявате Космическата администрация за това, че го пази толкова усърдно. Отговорността е изцяло тяхна. Те са започнали проекта преди двеста години. Онова, което се случи тук, нямаше да се случи, ако го нямаше проекта „Върколак“.

Илейн потръпна.

— Извинете — рече Уилсън. — Не трябваше да казвам това.

— Защо не? — попита тя. — Колкото и да е неприятно, така го наричат всички.

— Разказах ви за онзи ден, когато той дойде в офиса ми — продължи Уилсън. — Симпатичен младеж.

— Уплашен младеж — каза Илейн, — който бягаше от целия свят. Само да ми бе казал…

— Навярно още не е знаел…

— Знаел е, че е в беда. Заедно със сенатора щяхме да му помогнем. Доктор Даниълс щеше да му помогне.

— Не е искал да ви забърква. Това не е нещо, в което човек би забъркал приятелите си. И е искал да запази приятелството ви. Най-вероятно се е страхувал, че ако ви каже, ще го загуби.

— Мога да разбера — отвърна Илейн. — Но дори не се опитах да го накарам да ми каже. Обвинявам себе си за това. Но не исках да го нараня. Мислех си, че трябва да получи шанс да намери сам отговора. Тълпата се спусна по склона, мина покрай тях и продължи надолу.