Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Werewolf Principle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996

© ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster и NomaD

Глава 2

Дъжд шибаше лицето на Андрю Блейк и самата земя трепереше от вцепеняващия тътен на гръмотевици. Огромните въздушни маси отново се сблъскаха, както му се стори, точно над главата му. Във въздуха се разнасяше остър мирис на озон и той усещаше между пръстите на краката си квакането на студена кал.

И как се беше озовал тук — навън в бурята — с гола глава, с толкова подгизнала роба, че от нея се процеждаше вода, и без сандали? Бе излязъл след вечеря да погледа бурята, която бушуваше над планините на запад — и ето, миг по-късно се беше оказал в центъра на самата буря или поне се надяваше, че е същата.

Вятърът виеше сред дърветата и от подножието на склона, където стоеше, можеше да чуе звука на течаща вода, а точно от другата страна на потока светеха прозорци.

Неговата къща навярно, помисли си той объркан. Макар че там, където се намираше къщата му, нямаше нито склон, нито поток. Имаше дървета, но не толкова много, пък трябваше и да има други къщи. Той вдигна ръка, объркано се почеса по главата и водата, която изстиска от косата си, потече по лицето му. Дъждът, който беше поутихнал за кратко, заплющя с подновен ентусиазъм и той се обърна към къщата. Не бе неговата къща, разбира се, но поне някаква къща и там някой можеше да му каже къде се намира, и…

Да му каже къде се намира! Та това беше лудост! Допреди миг стоеше във вътрешния си двор, гледаше буреносните облаци и нямаше никакъв дъжд.

Сигурно сънуваше. Или имаше халюцинации. Но плющящият дъжд си бе съвсем истински и във въздуха все още се долавяше мирисът на озон — а кой усеща мирис на озон насън? Понечи да тръгне към къщата, но когато вдигна десния си крак, удари нещо твърдо и го прониза остра болка.

Вдигна стъпалото си и го размаха във въздуха, подскачайки на един крак. Болката се съсредоточи, в палеца му, който запулсира в агония.

Подхлъзна се и внезапно се пльосна, в калта. Задникът му се удари в земята и във всички посоки се разлетяха кални пръски. Беше мокро и студено.

Блейк сви стъпалото с болящия го пръст в скута си и предпазливо и нежно го попипа. Не бе сън, знаеше това. Насън човек нямаше да е толкова глупав, че да нарани пръста си.

Нещо се беше случило. Нещо го бе пренесло за миг, без той да съзнава, навярно на много километри от вътрешния двор. Беше го пренесло и го бе оставило насред дъжд, гръмотевици и толкова тъмна нощ, че не се виждаше нищо. Отново попипа пръста си. Болката вече не бе толкова силна.

Внимателно се изправи и опита да стъпи върху болния си крак. Ако вървеше леко разкрачен, изпънал наранения палец нагоре, можеше да ходи.

Като куцаше, залиташе и се подхлъзваше в калта, той тръгна надолу по склона, пресече дълбокото до глезените малко поточе и се заизкачва по отсрещния склон към къщата.

Мълния освети хоризонта и той за миг видя къщата, очертана на фона на светлината — масивна постройка с тежки комини и прозорци, разположени дълбоко като очи в камъка.

Каменна къща. Какъв анахронизъм! Каменна къща и в нея живееше някой.

Натъкна се на ограда, но този път не се удари, защото вървеше бавно. Тръгна опипом по нея и стигна до портата. Три малки правоъгълника светлина зад нея маркираха онова, което той взе за врата.

Усети под краката си плоски камъни и тръгна по тях. Приближи се до вратата и предпазливо забави стъпка. Можеше да има стъпала, а един наранен палец му беше предостатъчен.

Имаше стъпала. Откри ги с все още болящия го палец и за миг остана вцепенен, изпънат, треперещ и стиснал зъби, докато болката не го отпусна.

После се изкачи по стъпалата и намери вратата. Затърси с ръка сигнализатора, но такъв нямаше — нито дори обикновена камбанка или звънец. Продължи да опипва и намери чукалото.

Чукало? Разбира се, че такава къща би трябвало да има чукало. Къща толкова назад в миналото…

Изведнъж го погълна див страх. Не пространство, а време? Дали не се бе преместил (ако изобщо се беше преместил) не в пространството, а във времето?

Зад него изхрущяха стъпки и го прониза коничен лъч светлина. Той се обърна и кръглото око на светлината го ослепи. Зад него Блейк долови неясната фигура на човек — блед силует на по-тъмна сянка на фона на нощния мрак.

Вратата зад гърба му се отвори и оттам също блесна светлина. Сега той видя човека с фенерчето — мъж в шотландска поличка с яке от овча кожа. В другата му ръка проблесна метал, който Блейк взе за оръжие. Мъжът, отворил вратата, рязко попита:

— Какво става тук?

— Някой се опитва да влезе, сенаторе — отвърна онзи с фенерчето. — Трябва някак си да е успял да се промъкне покрай мен.

— Промъкнал се е покрай теб — рече сенаторът, — защото си се бил скрил някъде от дъжда. Щом ще си играете на охрана, поне ме охранявайте.

— Тъмно е — възрази стражът, — а той се е промъкнал покрай…

— Не се е промъкнал — прекъсна го сенаторът. — Просто се е качил по стълбите и удари чукалото. Ако се е опитвал да се прокрадне, нямаше да го използва. Влязъл е като обикновен гражданин, а вие не сте го забелязали.

Блейк бавно се обърна, погледна застаналия на вратата мъж и каза:

— Съжалявам, господине. Не знаех. Не исках да предизвиквам неприятности. Просто видях къщата…

— Това не е всичко, сенаторе — намеси се стражът. — Тази нощ имаше странни неща. Преди малко видях вълк…

— Тук няма вълци — прекъсна го сенаторът. — Изобщо няма вълци. Изчезнали са преди повече от век.

— Но аз видях — простена стражът. — Когато проблесна онази страхотна светкавица, го видях на хълма оттатък потока.

Сенаторът се обърна към Блейк.

— Съжалявам, че ви карам да слушате всички тези препирни. Тази нощ е по-добре човек да е на закрито.

— Изглежда, съм се загубил — отвърна Блейк, като се опитваше да не трака със зъби. — Ако ми кажете къде съм и ме упътите…

— Угаси това фенерче — каза на стража сенаторът. — И се заемай с работата си.

Фенерчето изгасна.

— Вълци, как ли пък не! — ядосано рече сенаторът. После се обърна към Блейк. — Влезте, моля, за да мога да затворя вратата.

Блейк влезе и сенаторът затвори вратата зад него.

Блейк се огледа. Намираше се във фоайе, от двете страни, на което имаше стигащи до тавана врати, а в стаята пред него в огромна каменна камина гореше огън. Помещението беше претъпкано с тежки мебели в ярка тапицерия. Сенаторът мина пред него и спря, за да го погледне.

— Казвам се Андрю Блейк — каза Блейк. — Прощавайте, че цапам пода ви.

От робата му се стичаше вода и се събираше на локвички по пода, а от вратата до мястото, на което стоеше, водеха мокри стъпки.

Сенаторът бе висок строен мъж с къса бяла коса и сребристи мустаци, под които се виждаше твърда права уста. Носеше бяла роба, поръбена с лилав зигзаговиден мотив.

— Приличате на мокра кокошка — рече сенаторът, — ако не възразявате, че го казвам. И сте изгубили сандалите си.

Той се обърна и отвори една от страничните врати, зад която се показа дрешник. Бръкна вътре и извади дебела кафява роба.

— Ето — каза той, като я подаде на Блейк. — Това би трябвало да ви стане. Чиста вълна. Виждам, че ви е студено.

— Съвсем мъничко — отвърна Блейк. Челюстите вече го боляха от стискане в усилията му да не трака със зъби.

— Вълната ще ви стопли — рече сенаторът. — Сега не се среща често. Вече няма нищо друго освен синтетика. Можете да я намерите при един луд, който живее сред шотландските хълмове. Мисли почти като мен — че въпреки всичко е добре да се придържаш към старата действителност.

— Сигурен съм, че сте прав — отвърна Блейк.

— Вземете тази къща — продължи сенаторът. — На три века е и все още е толкова здрава, колкото и в деня, в който е била построена. Направена е от истински камък и дърво. От истински работници… — той рязко спря и погледна Блейк. — Но аз си приказвам, а вие бавно замръзвате. Качете се по онези стълби вдясно. В дрешника ще намерите сандали, а предполагам, че гащетата ви също са подгизнали…

— Да, струва ми се — каза Блейк.

— В дрешника ще намерите гащета и всичко, от което може да се нуждаете. Банята е вдясно от вратата. Десет минутки гореща вана няма да ви се отразят зле. Междувременно ще накарам Илейн да направи малко кафе и ще отворя бутилка добро бренди…

— Не се безпокойте — каза Блейк. — И така направихте твърде много…

— Няма такова нещо — рече сенаторът. — Радвам се, че наминахте.

Стиснал вълнената роба, Блейк се изкачи по стълбите и влезе в първата врата отляво. Вдясно от вратата видя белия блясък на ваната. Идеята за гореща баня не беше толкова лоша. Влезе в банята, остави робата върху един кош, съблече мократа си дреха и я пусна на пода. После изненадано се погледна. Беше съвсем гол. Някъде, някак си бе изгубил гащетата си.