Андрей Балабуха
Операция „Перла“

Коуп-Ридж като лъвска кожа се беше разпрострял в равнината, протягайки предните си лапи край шосето. В лявата беше стиснат стълб с плакат, украсен с надписа:

ДОБРЕ ДОШЛИ В НАШИЯ УЮТЕН КОУП-РИДЖ, В КОЙТО ЖИВЕЯТ ДВАДЕСЕТ И ДВЕ ХИЛЯДИ ВЕСЕЛЯЦИ И ДВЕ СТАРИ ГРИМЗИ!

Джерълд плъзна по плаката поглед, намали скоростта и още веднъж погледна картата. Сега той не трябваше да изпусне четвъртия завой надясно, по Хановер стрийт, а след това нагоре по Гринхил роуд — чак до самото място. Той започна да брои завоите. Три пъти да бъдат проклети тези провинциални градчета! Колко по-просто е там, където има единна адресна система и е достатъчно да избереш с диска на автомедонта кода и колата сама да спре пред търсената врата, а след това сама да паркира на най-близкия паркинг… Аха! Той рязко хвърли своя „тъндърсторм“ надясно, от което двете му десни колела за миг увиснаха. Джерълд поклати глава и намали още скоростта.

Тук го беше довело едно от хрумванията на шефа му, озаряван вечно от някакви гениални идеи. „Ето какво, Джерълд — каза му той наскоро. — Свържете се с всички патентни бюра и под някакъв повече или по-малко благовиден предлог измъкнете от тях сведения за всички побъркани изобретатели — за тези, които подават заявки за антигравитация и апарати, правещи всичко от нищо. Току-виж, че в този тор се окаже някоя перла. Та нали педантите от патентното бюро биха могли да я изтърват…“

Така се роди операция „Перла“. Преди един месец съставеният от Джерълд списък достигна внушителни размери. „Достатъчно — каза шефът. — Сега ги опипайте, но внимателничко. Или не, това ще бъде много дълга работа… Вземете на помощ Джонсън и Брентли.“

Списъка разделиха на три части. За себе си Джерълд остави всички, които смяташе за поне малко перспективни, пробутвайки на Боб и Дърси Брентли останалите дреболии. Уви, на никой от тях не се удаде да открие прословутата „перла“ на шефа. И този „мед сайънтист“ от Коуп-Ридж беше последната надежда на Джерълд. Впрочем той не се залъгваше много. Трябва да се каже, че идеите на шефа рядко се оказваха плодотворни. В замяна на това, когато в тях се откриваше все пак рационално зърно, то изплащаше всички празни ходове, взети заедно. Очевидно именно за това и ценяха шефа горе. В близко бъдеще той ще получи титлата бригаден генерал и ще напусне Отдела за перспективни разработки, а тогава… Как ли не се шегува дяволът! Във всеки случай Джерълд имаше най-големи шансове в целия отдел. Освен това сам шефът сигурно ще препоръча именно него.

Той караше бавно колата по Гринхил роуд и се вглеждаше в номерата на къщите. Ето. Отново провери адреса. Всичко е така. Джерълд натисна копчето върху таблото и вратата се плъзна безшумно назад, а седалката — в открилата се странична ниша. Той стъпи на асфалта, разтъпквайки изтръпналите си за трите часа крака.

Майкъл У. Крафтън. Завършил Масачузетския политехнически. Работил в „Източната електрическа“, а след това в „Дженеръл енергетик лимитед“. Преди шест години напуснал службата си, макар че е бил смятан за перспективен работник. И оттогава тринадесет пъти е влизал в контакт чрез заявки за вечен двигател с различни патентни бюра. Естествено, е бил осмиван. Тръгва слух, че бедният Крафтън… Какво пък, ще го опипаме.

Парцелът беше обграден с висок жив плет, плътен и отдалеч приличащ на зелена гъба. В редките дупки обаче се промъкваше тук-там сив тон, в който опитното око на Джерълд без мъка разпозна скритата зад зеленината бетонна ограда. Над нея се виждаха короните на дървета и някакъв сферичен купол, приличащ нито на газхолдер или на кожух на радиотелескопна антена. Металната врата беше плътно затворена. Джерълд спря за миг пред нея. След това натисна сигналния клавиш.

— Слушам — се чу от невидимия високоговорител.

— Джерълд Кремаски от Олдкрикското патентно бюро.

— Дълго сте се друсали, мистер Кремаски… Няма какво, добре дошли, както е казано на плаката, който сигурно сте забелязали. А за ваше сведение една от старите гримзи съм аз.

Вратата пропадна надолу, отваряйки вход, достатъчно широк дори за военен камион. В дъното се виждаше вила от стъкло и бетон в стила на Луис Кан.

— Гаражът е зад къщата вляво — завърши гласът. — Сега ще изляза.

Джерълд се върна в колата и бавно навлезе на територията на вилата. В огледалото той видя как крилата на вратата изпълзяха нагоре веднага щом над тях мина тежката кърма на „тъндърсторма“.

— Хубав звяр — прозвуча неизвестно откъде същият глас. — Триста коня?

— Триста и осемдесет.

— Гледай какъв динозавър…

— Защо всъщност?

— Защото скоро няма да има такива. Веднага щом работата с моя двигател потръгне, те неизбежно ще отмрат. Освен това подкрепата на сенатската комисия по охрана на средата е гарантирана.

„Започва се — помисли си Джерълд. Стана му тъжновато. — Трябва да се измъкна от него по-бързо.“

Дявол да го вземе, къде всъщност е гаражът? Салатната лента на асфалта го изведе върху правоъгълна площадка, върху която можеше да се настани само една кола. Той рязко натисна спирачката. В същия миг площадката пропадна надолу и той се озова в подземен гараж, в който вече стоеше един „лендровър-сафари“ и кола от непозната за Джерълд марка — с тъп нос като автобус, малолитражка.

— Това е всъщност моето чадо — каза гласът звънко; акустиката в гаража беше великолепна. — „Бръмбарче“. Как мислите, мистер Кремаски, колко конски сили е?

— Около петдесет. — Джерълд още веднъж огледа критично колата.

— Сбъркахте точно четиристотин пъти — в гласа се долови ехидство.

Бедният Крафтън! Изглежда, че той наистина…

— Ще имате възможност сам да се убедите в това, мистер Кремаски — обеща гласът със същата ехидна нотка. — А за сега прогонете своя динозавър към яслата.

— Благодаря — каза Джерълд. — Хайде да се мръднем, динозавре.

Като се изкачи на повърхността, най-после Джерълд видя самия Крафтън. Те се поздравиха.

— Нима тези тъпаци от патентното са разбрали, че си заслужава да се поговори с мен сериозно? — заинтересува се Крафтън.

— Почти — предпазливо каза Джерълд. — Това по-скоро е моя инициатива. Натъкнах се в архивата на вашите заявки и изясних, че аналогично са постъпвали и в други патентни бюра, така че вашата настойчивост ме заинтересува, още повече че аз зная някои неща за вас още от „Дженеръл енергетик“.

— Излиза, че вие сте честолюбив, мистер Кремаски… Вероятно се тешите с мисълта, че и Айнщайн някога е работил в патентно бюро? Впрочем това не е най-страшният недостатък. По-скоро това е дори достойнство. Само че защо вашият динозавър има вашингтонски номер? И отдавна ли на служба в Патентното бюро са започнали да постъпват възпитаници на Уест Пойнт?

Джерълд прехапа устни. Що за идиотщина да забрави да смени номерата?!

— Така че хайде да говорим сериозно — продължи Крафтън. — Наистина това е по-добре да се прави в по-уютна обстановка. Съгласни ли сте?

През това време те се бяха приближили до къщата.

— Какво предпочитате? — запита Крафтън, отваряйки бара.

— Дайкири, ако нямате нищо против.

— Добър вкус, мистер Кремаски. Впрочем какъв чин имате?

— Майор. Майор Джерълд Кремаски от Отдела за перспективни разработки.

— Такова нещо си мислех и аз. Моля.

Джерълд се отпусна в ниския фотьойл, протегна крака и удари една глътка. Дайкирито беше достатъчно сухо и студено и изглежда, че Крафтън разбираше от пиене. Добре би било да не е само от пиене: кой знае защо този „мед сайънтист“ предизвикваше у Джерълд неволна симпатия и щеше да бъде обидно, ако и този път мрежата се върне празна.

— Кажете ми, мистер Крафтън, защо е трябвало да превръщате къщата си в шедьовър на фортификацията? Не бих се изненадал, ако в стените открия замаскирани амбразури.

— Виждате ли, мистер Кремаски…

— Просто Джерълд, ако нямате нищо против. Вероятно така ще бъде по-естествено.

— Съгласен съм. Но и вие ме наричайте Майкъл. Това е чудесно, напълно по американски, нали? И така, за къщата. Нашите английски приятели казват: моят дом е моя крепост. Аз материализирах тази метафора. Да материализираш метафори е изключително полезна работа… Някога ще ви разкажа по-подробно, Джерълд. А сега хайде да поговорим за работата. Както разбирате отлично, никога и никакви вечни двигатели не съм откривал.

Джерълд се ококори в него. Лицето на Крафтън беше сериозно и само в ъглите на устните и ситните бръчици около очите се криеше усмивчица толкова ехидна, колкото и доскорошната интонация на гласа му.

— Искате да кажете…

— … че това беше начин да привлека вниманието. Ако инженер, който в определени кръгове се ползува с известност, изведнъж захвърля службата си, а след това започва да изпраща едва ли не във всички патентни бюра заявки за вечен двигател, първото, което ще се помисли за него, е, че той е мръднал. Но все някой ще се заинтересува няма ли нещо сериозно в тази работа… Както например вие. Както виждате, този метод се оказа достатъчно ефективен.

— Трябва да ви огорча, Майкъл. Ние обърнахме внимание не само на някой си Крафтън, а на всички… мръднали.

— И?

— За това е още рано да се говори.

— Разбирам. Вие сигурно сте много секретен работник, майоре?

— Много. — Джерълд се усмихна. Неговата усмивка беше обезоръжаващо обаятелна и той знаеше за това.

— Добре. Надявам се, че няма да си тръгнете от мене с празни ръце. Само че, съгласете се, колко неочаквано е вашето посещение. Аз не съм готов за каквато и да е сносна демонстрация. Но няма нищо. За начало ще отидем в светая светих, а там ще видим, току-виж ми хрумне някоя бляскава идея… Вярвате ли в неочаквани озарения, Джерълд?

Вилата беше на два етажа и Джерълд се изненада, когато след като минаха по дългия коридор, се озоваха пред асансьор. Крафтън натисна копчето с цифрата 3. Джерълд чакаше. Вратите се затвориха и кабината пропадна надолу. Падането продължи около 5 секунди — това не можеше да се нарече другояче, освен падане. Вратата се отвори, разкривайки коридор с бетонни стени. Под тавана меко светеха млечнобели плафони.

— Противоатомно скривалище — възхитено подхвърли Джерълд.

— Шедьовър на фортификацията — в тон му отвърна Крафтън. — Всичко това ми се падна в наследство. А ето и светая светих.

Джерълд очакваше да види машинна зала, апаратна, лаборатория, но не и това, което беше пред очите му, дотолкова то му изглеждаше оскъдно и неподходящо за пищното си име. Стаята не беше по-голяма от двадесет квадратни ярда със същите голи бетонни стени както в коридора. Край лявата стена — метален стелаж, запълнен от равни редици черни кубове с ръб от около един фут. На пръв поглед те бяха около четиридесет-петдесет. В средата върху бетонен пиедестал стоеше още едно такова кубче. Върху горната му плоскост се виждаше пластмасова ръчка за носене и две клеми, от които към неголямата разпределителна кутия на дясната стена се протягаха дебели кабели.

— Ето ги моите пилета — каза Крафтън. — Как ви се харесват, майоре?

— А какво представляват всъщност?

— Хроноквантови генератори. Спомняте ли си, че ви говорех за метафорите? Има между тях и следната: времето е пари. Но какво друго са парите, ако не мерило за стойностите в нашия свят, такова същото като енергията? Времето е енергия… Впрочем аз съвсем не съм първият, който е търсил в тази насока. Първи, доколкото ми е известно, е бил някой си руснак Козирев. След него е Ройтблат в Германия и Шелингтън в Нова Зеландия. Аз имах късмета да намеря това, което те са търсили. Тези пиленца превръщат енергията на времето в електричество. Вярно е, че аз съм практик и сам не мога да си обясня, а понякога и да разбера как именно става това. Но това всъщност е вече ваша грижа: мисля си, че вие ще намерите цял полк теоретици. Ето това — той посочи централния куб — снабдява с енергия цялото мое стопанство. Ако искате, направете справка с „Източната електрическа“ и ще ви кажат, че към моя парцел няма никакви кабелни изводи. Впрочем вие можете да не ми вярвате и аз съвсем не ви уговарям. При това трябва да ви кажа, че едва ли използувам и един процент от потенциалната мощност на генератора. А тази люпилня би могла напълно да задоволи енергетичните нужди на всички източни щати…

— Тази? — Джерълд кимна към стелажа.

— Правя средно по един седмично. С повече сам не можеш да се справиш. На мене тези са ми напълно достатъчни. Един виждате в работа, а вторият е в моето „Бръмбарче“. Къде още? А сега ще ви се наложи малко да се поразкършите, майоре — вашите мускули вероятно малко са се поотпуснали от кабинетния живот. Вземете един от тях и да вървим горе…

— Къде да ви замъкна?… — продължаваше Крафтън, когато горе излязоха от асансьора. — Идея. Да вървим.

Джерълд послушно тръгна след него. Кубът се оказа неочаквано лек. Те кривнаха надясно, след това още веднъж и спряха пред врата, която Крафтън отвори с широк жест. Това беше банята.

— Какво сте намислили, Майкъл?

— Ще видите. Оставете го тук. — Крафтън показа порцелановия умивалник. — Не се безпокойте, ще издържи. — Като се наведе над ваната, той затвори отвора на дъното със запушалката. — А сега домъкнете от някъде две кресла, докато аз се занимавам тук. Ще намерите ли?

— Да се ориентирам в чужди къщи е една от моите професии — отвърна Джерълд. Напушваше го смях: твърде глупаво изглеждаше всичко.

Кресла се намериха в хола. Те бяха леки — алуминиеви тръби и пролон, така че той можа да вземе наведнъж две. Когато се върна, Крафтън стоеше над ваната, в която от отворения до края кран плющеше дебела струя и от пластмасов пакет изсипваше във водата сол.

— Необходими са около два процента, Джерълд, както в морската вода. Смятате, ли, че половин пакет ще стигне? Само имайте предвид, че вече изсипах един. Както и да е, нека ни бъде и по-лошо — с тези думи той решително изтръска пакета. — А креслата ги поставете тука: слава богу, моят родител е обичал комфорта и има място за десетина… От вас би станал чудесен асистент, кълна се! Може би ще помислим впоследствие за такъв вариант, когато получа Нобелова награда, а армията няма да поиска да ме изпусне от контрола си? — Като продължаваше да дърдори в този тон, Крафтън завинти към клемите на генератора два проводника, завършващи с метални пластини с големина около осем на осем дюйма, и ги пусна във водата така, че между пластините остана разстояние от около четири дюйма. В това време ваната се напълни и той затвори крана. Веднага стана тихо.

— А сега седнете, Джерълд. И нека да помислим. Да предположим, че ви будалкам, и това е обикновен акумулатор, макар да сте се убедили в обратното дори само по теглото. Но нека да допуснем това. Какъв е на око неговият капацитет?

— Приблизително колкото на автомобилен акумулатор. Четиридесет-петдесет амперчаса.

— Прекрасно. Сега нека предположим, че аз съм гений — а това всъщност е и така — и съм конструирал акумулатор с капацитет на единица обем и тегло десет пъти повече от нормалното, т.е. четиристотин амперчаса.

Джерълд кимна.

— Тъй като нищо по-солидно и впечатляващо не мога изведнъж да измисля, ние ще се позабавляваме на училищно ниво с воден реостат. Изчислете колко вода ще изпари за един час един нормален акумулатор и един десетократен. А аз дотогава ще донеса да пийнем. Договорихме ли се? Само не се опитвайте да отворите генератора — това е предвидено и няма да доведе до нищо хубаво.

Джерълд се усмихна. Когато след десет минути Крафтън се върна с кошница, настръхнала като таралеж от бутилкови гърла, той каза:

— Изчислих, Майкъл. Съответно седемдесет и два и седемстотин и двадесет грама. И ако вие наистина сте създали такъв акумулатор… Само че как ще можем да установим изчезването на седемдесет и два грама от обема на ваната? И дори седемстотин и двадесет?

— Аз съм създал хроноквантов генератор — внушително каза Крафтън. Той се приближи до куба и натисна едно незабелязано от Джерълд копче под ръчката. След това взе от кошницата сребърен шейкер и го хвърли в коленете на Джерълд.

— Измислете нещо по ваш вкус, майоре. — А самият той приседна на края на ваната и започна да гледа водата.

— Вижте — каза той след пет минути.

С ръце, заети с шейкера, Джерълд се измъкна някак си от своето ниско кресло и подсвирна: водата беше закипяла, тя бушуваше между пластините, изплуваха и се пукаха едри мехури, покривайки с вълни повърхността, докато дребните мехури се разпръсваха настрани като водни бръмбарчета. Нагоре се носеше стълбче пара.

След половин час ваната беше вече на една четвърт празна, а помещението изпълнено с пара. Дрехите им се навлажниха и увиснаха. Джерълд отпусна връзката си и си разкопча ризата.

— Уф — каза той, — горещо е, не мога! Да се махнем оттук, Майкъл. Смятайте, че сте ме убедили.

— А, не! По-добре да донеса студена бира, искате ли? И въобще парата кости не троши, както казват или руснаците, или финландците — с една дума, някой „хамамен“ народ. Освен това мога да ви предложа да се съблечете…

Студената бира беше нещо забележително. Но заедно с това и малко рисковано. На втората дузина те вече седяха по плувки, успели да изяснят, че служебният списък на Джерълд е много по-богат, отколкото на Крафтън, който се изчерпваше с участие в ученията на Националната гвардия, но в замяна на това Крафтън знаеше химна на Хулиганския патрул, който Джерълд не знаеше и който те започнаха да разучават под акомпанимента на банджото, кой знае откъде измъкнато от Крафтън, и скоро те вече пееха този химн доста гладко, макар гласовете им да потъваха в парната мъгла като мухи в сироп. От време на време Крафтън ставаше, за да долее във ваната вода, да я посоли и да донесе още няколко консерви и ледена бира, и парата наистина не им трошеше костите, и Джерълд беше сигурен, че абсолютно не е необходимо да се свързва с ръководството на Отдела за перспективни разработки, щом се открива такава бляскава перспектива да стане асистент на Майкъл Крафтън, който умее да възварява вода във вана и да вари в нея раци, които така добре си хармонират с бирата, и той се чувствуваше новороден, здрав и силен като сборния отбор на Йейлския университет по ръгби.

Когато третата вана изкипя напълно, Джерълд реши, че изпитанията са протекли невероятно удачно и че трябва веднага да замине за Вашингтон и домъкне тук шефа си, за да го поздрави с великолепното осъществяване на неговата великолепна идея и го запознае с Крафтън, неговия генератор и финландската парна баня, в която Джерълд беше готов да заложи своите бъдещи пагони на подполковник срещу десет цента — шефът никога не е бивал. Крафтън го уговаряше да пренощува, но Джерълд беше непреклонен и те отидоха до вече извадения от гаража „тъндърсторм“, услужливо разтворил вратата и извадил креслото при вида на своя стопанин. За раздяла те се прегърнаха и Джерълд седна на шофьорското място, но проклетият динозавър — правилно го нарече така умният Майкъл — помириса все пак миризмата и успя да прибере седалката и затръшне вратата и Джерълд така и замря, клекнал в твърде неудобна и не съвсем прилична поза, и трябваше дори да благодари, че не беше се проснал на пода от изненада. Проклетите хеморецептори! Той злобно ритна гумата, но веднага се изкриви от болка и осъзна едва сега, че е бос и гол. И тогава той отстъпи на Крафтън и реши да пренощува, но преди заспиване си струваше да поседят още малко и да изпият по една последна порция… След това в паметта му зееше някаква дупка, след която следваше картината: голият Крафтън, приличащ на майстор-готвач в адската кухня, с огромен черпак на дървена дръжка разбърква във ваната ужасяващо вариво, което нарича пунш, и с шепи насипва в него канела, карамфил и още някакви подправки, мърморейки:

— Казано е: на вкус. Как смяташ, Джерълд, дали е достатъчно, или трябва още?…

Някакъв подлец се беше изхитрил да напъха в черепа му чугунено гюлле и при най-малко движение то се търкаляше, смазвайки мозъка и чупейки кости. Половин живот за таблетка аспирин! Но аспирин нямаше. Леглото плавно се полюляваше. Как е попаднал на кораб? И ако той се намира в каюта, защо през прозореца се виждат дървета?… Ах, да, той е във вилата на Майкъл. Ясно. Но откъде да намери аспирин?

Той стана. Ядрото се изтъркаля и замря. Щом няма аспирин, трябва поне да вземе студен душ. Той тръгна към банята. Щом отвори вратата обаче, от нея се измъкна облак пара. От крана шуртеше вода, ваната се вълнуваше и изпускаше пара, във въздуха висеше гъст, отвратително остър аромат, Джерълд затръшна вратата, като задържа с мъка в себе си изкачващата се по гърлото му кисело-сладка топка.

— Кога най-сетне ще свърши всичко това, дявол да го вземе? — откъсна се от него.

— Никога. Тъй като хроноквантовият генератор използува енергията на вечността. — Зад него стоеше Крафтън. Външността му беше значително по-прилична, от колкото можеше да се очаква. — Добро утро, Джери.

— Имаш ли аспирин, Майкъл?

— Защо ти е аспирин? Ела.

В кухнята Крафтън плисна в чашата сода и накапа там камфоров спирт. Джерълд го глътна. Повдигащо-свежа, отвратителна амонячна струя удари в мозъка му, изваждайки в паметта му Уест Пойнт и извънредните наряди по чистене на клозетите. Но след това му стана по-леко и гюллето се изтъркаля от черепа му.

— А сега закуска. — Крафтън взе подръка Джерълд и го поведе към столовата.

След яйцата с шунка и две чашки изключително силно ароматно кафе Джерълд се почувствува напълно приемливо. За всеки случай той напръска устата си с дезодорант и този път седна без приключения в своя „тъндърсторм“ и като се сбогува с Крафтън и се договори с него по кое време да се срещнат следващия път, излезе през вратата на вилата.

След десет минути той вече беше оставил Коуп-Ридж зад себе си и по шосе номер сто двадесет и осем се носеше към Вашингтон, подсвирквайки си „Стинки Стоун“ и мислейки с какви изрази ще бъде най-добре да доложи на шефа си.

Като изпрати госта, Крафтън изпи още една чашка кафе и се изтегна върху фотьойла на терасата. Главата му тежеше както винаги след обилно наливане, неутрализирано с две таблетки алкаламид — една до и една след. Той запуши. Димът се издигаше в тънка и гъвкава струйка и като синеещо се влакнесто облаче се разпръскваше под сенника. И едва сега той си поотпусна юздите.

Най-после! Клъвнаха!

Това беше победа. По-точно, нейното предзнаменование, тъй като го чакаха още доста схватки. Но първата битка беше спечелена. Само че колко всичко това е смешно, диво, мерзко и глупаво: да хитруваш, да се извиваш и лъжеш в стремежа си да подариш на хората бездни и бездни от безплатна енергия! Впрочем на какво би могло да се разчита в тази благословена страна, в която Джо Бел някога е трябвало през първата година от живота си да доказва, че такъв прост апарат като телефона може да работи, а през втората — да се съди, за да докаже своя приоритет…

Но урокът не беше пропаднал. И Крафтън действуваше и занапред щеше да действува много по-внимателно. Тези тъпаци от Патентното бюро го бяха осмели: да, разбира се, камъните не могат да падат от небето, вечният двигател не може да бъде изобретен, а апаратите, по-тежки от въздуха, не могат да летят. Е, сега ще им се наложи да се съобразяват с Крафтън. Хроноквантовият генератор работи и да се оспорва това е невъзможно. Теоретиците ще започнат да се ровят и изграждат хипотези, обясняващи съществуването на този феномен, а тогава той ще се постарае да налее в огъня на техните спорове повече масло, даващо гъст и черен дим.

И ще измине не една година — не по-малко, отколкото му беше необходимо, за да създаде този агрегат — преди те, привикнали вече към генератора, да се доберат изведнъж до това, че цялата хроноквантова техника представлява бълнуване и глупости, безсмислена каша около един малък и наистина работещ възел — прословутото перпетуум-мобиле, вечният двигател.