Оригинално заглавие
Uncalculated Risk, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 40-41/1972 г.


Генерал-лейтенант Лайъл Беренджър се придържаше към мнението, че ако човечеството не беше измислило науката, животът на земята би бил много по-прост. От време на време — както например през тази вечер — той се мъчеше да докаже справедливостта на въпросната теза на някой свой приятел. Зает с разговор, Беренджър не обръщаше внимание на взривовете от смях, звъна на чашите и шума на гласовете. В ръката си държеше чаша, две трети от съдържанието на която беше плиснал в камината веднага щом му се представи такава възможност и за което беше абсолютно забравил. Неговият приятел и събеседник сенаторът Уейл в същото това време се опитваше незабележимо да изпразни своята собствена чаша в най-близката саксия.

— В миналото — разправяше Беренджър, — да речем, в древния Рим, на войниците не им е било лесно. И от генерала също се изисквало винаги да бъде нащрек и добре да познава своята работа. Сега е същото. Но ето в какво е разликата: тогава честността се е възнаграждавала. Ако войникът изпълнявал онова, което се изисквало от него, той е имал шанса да стане победител. А в наши дни това не е така. Виновна за това, както и за много други неща, е вашата любимка НАУКАТА.

Уейл се усмихна.

— Добре, добре, продължавайте, Лайъл, само не ми казвайте, че се чувствувате нещастен всеки път, когато нашите техници успеят в нещо да изпреварят руснаците.

Беренджър кимна.

— Разбира се, и аз се радвам, че ние първи разцепихме атома. Но надзърнете в миналото. Спомнете си какво беше, когато у немците се появиха реактивни самолети, управляемите снаряди и „Фау-2“? Именно в това е нещастието, че не можем да предугадим кой, какво и кога ще открие. Всички военни сметки могат да бъдат преобърнати поради някакъв мил чудак, който не може да различи единия край на пушката от другия, а и въобще не се опитва да направи това.

— Вярно е — потвърди Уейл, който накрая изля половината от своята чаша върху нещастното растение. — Но работата не е само във вашите планове. Всяко научно откритие увеличава могъществото и благосъстоянието на цялото човечество.

— Аз не съм против науката, но би трябвало да има някакви рамки — отвърна Беренджър. — Аз съм против нейния неудържим, неуправляем, хаотичен характер. Ето вие, Уейл, искате да надбягате руснаците. Но нали и те искат да ни изпреварят. Получава се надпревара. Докъде ще доведе тя?

— До увеличаване могъществото и благосъстоянието на двете страни. Та това е ясно: колкото са по-големи нашите възможности, толкова повече ние можем да постигнем. Ако двамина се надпреварват, то и двамата пристигат по-бързо на финиша. Вие искате да знаете всичко предварително, а чак след това вече да действувате. Но ако бъде по вашему, ние и досега бихме размишлявали до какво ще доведе изобретяването на барута, а неудържимите теоретици биха правили смели предсказания, че след няколко хиляди години конете ще бъдат заместени от парни двигатели — не навсякъде, разбира се, но при някои конкретни случаи.

Беренджър кимна.

— Може наистина да е така. Но помислете за още една страна на надпреварата, която толкова ви харесва. Тя е неуправляема. Това е състезание и нито една от страните не може да се спре. Този, който спре, губи. Затова и двете страни са принудени да продължават. Така ли е?

— Така е. И това е много добре.

— Хубаво. Но когато става дума за обикновено надбягване, се предполага, че има някаква определена цел. А я си представете, че сте докарали на едно празно място група от хора и сте им предложили просто да бягат. И ако някой от тях се откъсне на десет ярда от най-близкия си съперник, то той веднага става победител и ако поиска, може да командува всички останали. Това вече повече прилича на нашата надпревара, нали?

— Е, да — намръщи се Уейл, — а по-нататък?

— Десет ярда — продължаваше Беренджър — не са нещо чак толкова голямо. В нашата надпревара може да стане решаващо и най-нищожното предимство. И е достатъчно само едната страна да се подаде напред, за да бъде принудена другата да увеличи скоростта. С това тя ще лиши противника си от завоюваното преимущество и на свой ред ще го застави да тича по-бързо. И така нататък.

Уейл кимна.

— В нещо сте прав. Теоретично всичко това може да се измъкне изпод контрола. Но всъщност и двете страни, разбира се, са достатъчно разумни. Освен това човек по своята природа е консервативен, така че процесът си остава управляем.

— Възможно е — отвърна Беренджър, — но ако надпреварата става не по утъпкана пътека, всеки от бегачите винаги може да се сблъска с най-невероятни изненади. Никой от тях не знае какво има пред него. А изведнъж онзи, който води, прави отчаян скок — и вижда пред себе си края на пропаст. Тогава какво?

— Чисто риторичен въпрос — усмихна се Уейл. — Учените често се опасяват, че военните ще направят някаква безотговорна постъпка, и аз не съм много изненадан, чувайки един военен да се опасява от безотговорна постъпка от страна на учените. А политиците смятат за безотговорни и едните, и другите. Всеки подозира другия, че той не познава своята работа. Но това не е така.

— Аз не говоря за това — каза Беренджър. — От страна на учения съвсем не е безотговорно той да прави открития. Това е неговата работа. Но да се правят открития е равносилно на това да се бяга по неизвестна местност. Ще се затичаш твърде бързо и рано или късно е сигурно, че ще паднеш и ще се удариш здравата.

Уейл кимна и се усмихна.

— Всичко, което казвате, звучи убедително, но няма отношение към реалните факти. Ето какво. Ако сте свободен следващата неделя, защо да не дойдете с мен в Айова и да видите един учен, който се занимава с истински изобретения? То е част от нашата надпревара с руснаците. Нищо особено ефективно, но твърде интересно. Това ще ни помогне да слезем от небето на земята.

— Какво пък, ще мога да се отлъча през следващата неделя. Да погледаме.

Ето как стана така, че след една седмица Лайъл Беренджър се озова на края на широко поле заедно със сенатора Уейл и здрав на вид човек, който се наричаше д-р Франклин Грин. В далечината се виждаха сградите на университета, но д-р Грин беше изцяло погълнат в съзерцаване на полето.

— Най-важното за фермера е структурата на почвата — каза д-р Грин, спирайки, за да гребне шепа плодородна на вид земя и да я разтрие между пръстите си. — При добра структура почвата всмуква влага, лесно се обработва и развитието на растенията протича нормално. При лоша структура нищо няма да се получи. Ето вие видяхте полето. А сега ще ви покажа контролния участък.

Те закрачиха по меката, малко лепкава земя към безплодната ивица, покрита с нещо като напукан бетон. Д-р Грин многозначително ги погледна:

— Това е необработен участък. Предишният беше обработен.

Беренджър отново пренесе поглед от тучната мека земя върху твърдата повърхност на контролния участък. Някакво смътно безпокойство го обхвана. Той чу как Уейл каза:

— Вашето средство еднакво ли действува на всяка почва?

— За съжаление, все още не. Но ние продължаваме своята работа. Надявам се, че в началото на следващата година вече ще можем да го пуснем в производство. Първоначално обаче трябва да се изпробва върху различни видове почва.

— А какъв ефект очаквате от това изобретение?

— То ще увеличи реколтите — в някои случаи твърде значително — мъчейки се да бъде скромен, отвърна д-р Грин.

Вече в самолета Уейл тържествуващо запита:

— Е, какво мислите за това?

— Мисля, че ние и без това имаме свръхпроизводство в селското стопанство.

— Да — отвърна Уейл. — С това вие засягате болната струна. — Той понижи глас. — Но знаете ли, пред някои наши съюзници и пред повечето неутрални проблемът за излишъците не съществува. При тях има отчаян недостиг на продоволствие. Необходимо е да изграждат оросителни системи, да транспортират през океана огромни количества селскостопански машини, да подготвят специалисти. Това е бавен процес, а освен това могат да попречат и локалните предразсъдъци. Същевременно с този нов метод още първата година реколтата може да се подобри, да речем, с 15 процента. Това не противоречи и на местните обичаи: нали почти всички са привикнали да торят почвата. Е, какво ще кажете сега?

Беренджър помълча малко, а след това отговори:

— Откровено казано, нещо в тая работа не ми е по сърце.

— Твърде голям скок? — с любопитство го погледна Уейл.

Беренджър поклати глава.

— Не зная. Просто имам някакво предчувствие.

На следния ден Беренджър се върна на работа и повече не помисли за пътуването. Минаваха месеци, международната обстановка се променяше, появяваха се технически новости и всичко това трябваше да се смели, да се осмисли и усвои. В края на краищата Беренджър дори съвсем забрави за този случай. За д-р Грин му напомни една вестникарска статия, в която след общите разсъждения за новите открития беше написано следното: „По такъв начин изобретеното от д-р Грин каталитично структурообразуващо средство ще позволи да се преодолеят локалните затруднения, предизвиквани от лошата структура на почвата. Най-доброто от гледна точка на икономиката е това, че новото средство действува веднъж завинаги. Неговият ефект почива върху съвършено новия принцип на йонния обмен и с течение на времето количеството на катализатора нараства по пътя на образуването от самия него на същото вещество от химическите съединения, съдържащи се в почвата. Обяснявайки това свойство на катализатора, д-р Грин, награден с медала «Мак Джинис» за постижения в областта на агрохимията, отбеляза, че…“

Беренджър още веднъж внимателно препрочете началото на статията и след това, като се намръщи, продължи да чете по-нататък:

„… отбеляза, че всеки катализатор теоретично може да преработи неограничено количество вещество. Но на практика обикновено катализаторът се «отравя» и става непригоден. В дадения случай това отравяне се компенсира от образуването на нови количества катализатор. Разбира се, не трябва да се допуска този процес да става твърде бързо, тъй като това може да доведе до нежелателни последици. Това е лесно да се избегне…“

Беренджър се откъсна от вестника и се замисли. Ставайки все по-мрачен и по-мрачен, той погледна часовника, взе телефона и позвъни на Уейл. Както се изясни, той беше в командировка и щял да се върне през следващата седмица. Беренджър затвори телефона, помисли още малко, отново взе слушалката, извика станцията за междуградски връзки и помоли да го свържат с д-р Грин. Когато той се обади на телефона, Беренджър му напомни за своето посещение и внимателно отбеляза:

— Няма да ви питам за онова, което може да се окаже секретно. Разбирате ли?

— Разбира се — донесе се отговорът на Грин. — Но тук почти няма нищо секретно, генерале. Всичко е най-чиста агрохимия. Ние само сме разработили един нов метод и това е всичко.

— Да — каза Беренджър, — но аз обърнах внимание на вашите думи за това, че не трябва да се допуска твърде бърза регенерация на катализатора. Не можете ли, без да разкривате секретни данни, да ми обясните какво ще стане, ако регенерацията все пак тръгне твърде бърже?

Грин помълча доста и след това каза:

— Виждате ли, там е работата, че предварителните експерименти изключват такава възможност.

— Така ли? — каза Беренджър и млъкна.

— Фактически подобно нещо не става.

— Ясно.

— Вестниците обичат сензациите. Но по нашите опитни полета никога не се е случвало нищо такова.

— Ясно — повтори Беренджър. — Но (повтарям, ако тук няма нещо секретно) какво ще стане, ако това се случи?

Настъпи дълга пауза. До Беренджър достигаха някакви далечни гласове. След това Грин каза:

— Генерале, не бихте ли могли да дойдете тук за няколко часа в края на седмицата?

Беренджър помълча.

— Ще мога да ви покажа някои неща — добави Грин. — Така е по-добре, отколкото да ви разказвам.

— Да — каза Беренджър. — Благодаря за поканата, докторе. Ще дойда!

От времето на първото гостуване на Беренджър в университета нищо не беше се изменило.

И само д-р Грин изглеждаше умислен. Той отвори вратата на тъмната лаборатория, запали осветлението, пропусна Беренджър и заключи след него вратата. Те минаха през лабораторията и изкачвайки няколко стъпала, влязоха в прилепената до нея малка стаичка. Там върху лабораторната маса стоеше огромна глинена делва, покрита с кафява глазура. Грин затвори след себе си вратата и повдигна похлупака й.

— Вижте сами.

Беренджър видя сиво-кафява каша, подобна на гъст сироп.

— Това ли се получава, когато прибавяте твърде много катализатор?

— При твърде голяма доза — каза Грин. — Тук имаме един литър на литър почва.

— Така — каза Беренджър. — Значи първоначално тук е имало само два литра?

— Точно така.

— Но сега са много повече.

Грин унило кимна.

— Ние добавихме необработена почва.

— И какво стана?

— Виждате сами.

Беренджър се взря в кашата.

— Искате да кажете, че онази, първата кал е превърнала в кал и останалата почва?

— Да, нещо такова.

— А ако прибавим още почва?

— Трябва да се опита — предварително не може да се каже.

— А това различава ли се с нещо от онова, което е било в началото, от сместа на литър почва с един литър катализатор?

— Тя е просто повече и това е всичко.

Беренджър помисли и с мъка подтисна желанието си да изпсува.

— Нека си представим — внимателно каза той, — че някакъв фермер, носейки съда с катализатора, го изпусне и разлее. Ще се получи ли локва?

— Очевидно.

— И какво той трябва да направи тогава?

— Това е сериозен проблем.

— А ако той събере тази каша, да речем, в една бъчва и след това я разхвърли по полето?

— Не — отвърна д-р Грин, стъписвайки се. — Страхувам се, че това не трябва да се прави.

— Защо?

— Реакцията е много сложна, казано честно, и аз не мога да кажа какво ще настъпи. Обикновената концентрация на катализатора в почвата е нищожна. А ако тя е голяма, с него самия стават някакви изменения. И се получава… ето това. Ако тази смес се разпръсне по полето, е страшно дори да се помисли какво може да стане.

— А ако се разпръсква в прахообразен вид?

— Е, ако при това се разруши химическото съединение, разбира се, реакцията няма да продължи по-нататък. Но всяка и най-малка частица от сместа си остава все същото вещество. Не катализатор, а ново вещество, което се е образувало от концентрирания катализатор в почвата. Доколкото мога да съдя, процесът ще продължи. И се ускорява.

— Значи това вещество ще стане повече? Цяло поле.

Грин се заколеба.

— Страхувам се, че да.

— А след това ще се прехвърли и върху съседните полета?

Грин безпомощно вдигна рамене.

— Ние опитахме да прибавяме почва и резултатите са пред вас. При това ние дори не я размесвахме, а просто я прибавяхме.

— А колко време заема това?

— Тук реакцията завършваше след 40 минути.

— Значи локвата ще се разпространява?

— Очевидно.

— А къде ще спре?

— Не зная.

Беренджър тежко въздъхна. Тревожната мисъл, че катализаторът се произвежда някъде и в момента, не го напускаше. Разбира се, вече го товарят върху камиони, превозват, разтоварват, пренасят с кораби и вероятно вече разтоварват някъде в някое морско пристанище. Той почувствува, че е необходимо веднага да се направи нещо. Да се телефонира, да се алармират властите. Скъпа е всяка секунда.

— Предприели ли сте нещо?

Грин поклати глава.

— Нищо подобно не ми е хрумвало в главата. Този експеримент беше замислен от един мой дипломант. Аз се разсърдих много, когато научих за този груб опит. Той бе извършен в Можен едва след като започна масовото производство на катализатора. Преди би струвал твърде много. Когато накрая разбрах какво може да означава всичко това, се опитах да обясня положението на президента.

— На президента на Съединените щати?

— Не, на президента на университетския съвет. Той реши, че съм преуморен, и не взе думите ми сериозно. Написах писмо до ръководителя на корпорацията, произвеждаща катализатора, и получих отговор, че те вземат всички предохранителни мерки при транспортирането на катализатора и още веднъж ме поздравяват с неговото откриване. Малко по малко започнах да мисля, че може би всъщност може и да съм преуморен. Затворих тази лаборатория и се помъчих да не мисля за нея.

Беренджър забеляза, че и той самият също се успокоява.

Да, всеки опит да се съобщи на властите за създалото се положение трябва да бъде много внимателен, иначе и него, Беренджър, ще изпратят да се лекува.

Но за да се направи всичко внимателно, е необходимо време. Докато той прави своите внимателни ходове, камионите, влаковете и корабите ще продължат да се движат, увеличавайки вероятността от катастрофа.

— На вас също ли ви се струва, че работата е лоша? — запита Грин с несигурен глас.

— Представете си, че някъде излеят катализатора. Появява се локва. Дребните животни ще разнесат катализатора из целия окръг, а върху обувките на шофьорите само за един час калта може да се пръсне на 40 мили. Колко време ще е необходимо да се направи пълно лабораторно изследване, да се проверят резултатите и да се изясни поведението на това вещество, ако неговите най-малки частици се вкарат в сравнително голямо количество почва, как то реагира на химикали, как му влияят топлината, студът и прочие?

Грин поклати глава.

— За такава работа ще са необходими няколко години, генерале. Но аз мога да събера своите най-добри дипломанти и да получа приблизителни данни за осем-десет часа.

Беренджър стана.

— Добре, сега аз се залавям за работа, а след това ще видим.

Следващите осем часа Беренджър прекара в преговори по междуградския телефон и в трескави изчисления. Той установи, че катализаторът вече се съхранява в складовете и магазините из всички краища на САЩ. Осем кораба, натоварени с порядъчно количество от него, са отправени към пристанищата на Европа, Азия, Африка и Южна Америка. Първият от тези кораби би трябвало да пристане в Лондон след 12 часа. Като че не съществуваше никакъв законен начин да се спре разтоварването и продажбата на катализатора.

Когато тези осем часа изминаха, позвъни д-р Грин.

— Би било много добре, ако веднага дойдете в лабораторията.

Грин посрещна Беренджър на входа, пусна го и заключи вратата. Пред една от дългите маси стояха трима бледи млади хора в бели престилки. Грин пристъпи към церемонията на запознаването, но Беренджър го прекъсна:

— Какво научихте?

— Резултатът е пред вас — каза Грин и посочи няколко чашки, поставени върху масата. — Ние взехме различни съотношения на сместа и почвата, като при едни случаи ги смесвахме едни с други, а при други — не.

Във всяка от стъклените чашки имаше от същата сиво-кафява каша, която Беренджър беше вече видял.

— По-лошото е — продължи Грин, — че ние разредихме катализатора с водопроводна тръба и поляхме почвата. Вижте, тя се измени по същия начин, само че малко по-бавно.

Беренджър почувствува, че някакъв железен обръч стяга главата му.

— А какво действува върху тази смес?

Грин вдигна рамене, отпуши едно шишенце със сярна киселина и внимателно поля с нея кашата в една от чашките. Кашата само се изду с леко съскане. В друга чашка Грин наля натриева основа. Сиво-кафявата маса леко се утаи и напука, а разтворът остана да стои като локвичка върху нейната повърхност.

— А как е по отношение на топлината и студа?

— Студът не й действува никак. А при висока температура процесът тръгва в обратна посока.

— Сигурен ли сте в това?

Вместо отговор Грин запали една горелка и насочи пламъка към повърхността на една от чашките. Скоро сивият цвят премина в обикновения цвят на земята. Грин прибра горелката. Постепенно веществото отново посивя.

— Това е така — обясни Грин, — понеже сега се е нагрял само горният пласт. Ако веществото се изпича в пещ, обратно възстановяване не настъпва.

Студентите стояха наоколо, свели очи, сякаш заловени на местопрестъпление.

— Трябва да се спре разтоварването — каза Грин.

Беренджър поклати глава.

— Нямам пълномощия за това.

— Обърнете се към тези, които имат. Защо да не можете да отидете направо при президента?

— По тази същата причина, поради която вие не можете просто да идете и да убедите президента на вашия собствен университетски съвет. За да има от държавния глава някаква полза, той не трябва да слуша паникьори и ненормални. Ако някой се опита да попадне при президента с този въпрос, той ще бъде изритан навън.

— Но нали все пак ние сме длъжни да направим нещо! — възкликна отчаяно Грин.

— Я ми дайте още веднъж да видя първия образец — помисляйки малко, каза Беренджър.

— Но защо… — започна Грин, но млъкна, долавяйки погледа на Беренджър. Той го заведе в малката стаичка и заключи след себе си вратата. — Искате да поговорите с мен насаме? Какво измислихте?

— Какво ще стане, ако ние сега разпръснем тази кал из университетското градче?

Грин се смая.

— Ще започне реакция. След известно време тя ще обхване цялата територия.

— Колко време ще е необходимо за това?

— Зависи колко дребен прашец ще вземем. Но какъв е смисълът?…

— Ще успеем ли да превърнем градчето в море от кал?

— Да — отвърна Грин. — Но това не трябва да се прави, генерале!

— Е, добре — каза Беренджър, като седна на табуретката и погледна часовника си. — Първият кораб ще пристане в Лондон след около 3 часа и 54 минути. Ние можем да решим проблема, без да бързаме и да рискуваме по този начин избухването на световна катастрофа. Или пък да рискуваме сега и тук!

Грин наведе очи и тихо каза:

— А как бихме могли да спрем това?

— Ако високата температура му влияе, ще съумеем — мрачно отвърна Беренджър. Грин кимна.

— Разбирам.

В четири часа сутринта Беренджър вдигна под тревога парашутните войски. В пет той успя да се свърже с началника на генералния щаб. Първоначално този го слушаше, след това започна да вика, но млъкна и го изслуша докрай.

Около 5.30 хората бяха евакуирани от всички сгради на университета. В сивия сумрак преди изгрева светеха огънчетата на фаровете. Полицията с мъка задържаше репортерите, тълпящи се по края на локвата, която неотклонно се разширяваше. Около 6.30 парашутистите прекъснаха шосето. Чуваше се грохот, срутваха се сградите, когато под основите им почвата се размекваше. В 7.00 за всичко беше доложено на президента, който се възмути и изпрати адютанти да прекратят това безобразие.

В 8.00 адютантите се върнаха при президента със снимки, показания на очевидци и декларацията на д-р Грин. Парашутистите докладваха, че поразената зона се разширява със скорост от 3 фута в час. Върху полето на доклада някой беше изчислил с молив, че това прави 72 фута в денонощие. Генерал-лейтенант Лайъл Беренджър, случайно оказал се за щастие на мястото на събитията, в своя доклад посочваше, че придвижването на транспорта през калта е невъзможно, подчертаваше опасността от възникване на нови огнища, неизбежността на паниката и обръщаше внимание върху вероятния политически резонанс от продажбата в чужбина на подобни химикали, като смяташе от всички гледни точки за желателно взимането на незабавни решителни мерки. Президентът разгледа снимките и докладите и хвърли поглед върху списъка на корабите, натоварени с катализатора, още веднъж прочете препоръките на Беренджър и вдигна поглед към началника на генералния щаб.

— На Беренджър може ли да се вярва?

— Ние винаги сме смятали, че да.

В 8.34 беше изпратено бързо послание до министър-председателя на Англия. В 8.55 английски войскови части в надпревара с полицията се носеха към лондонското пристанище.

Около 9.00 бяха дадени нареждания на всички кораби, намиращи се в открито море, и военните кораби на САЩ се хвърлиха в гонитба на един от тях, който отказа да промени курса си.

В 9.25 ФБР изпрати своите агенти по следите на дребните партиди с катализатор.

В 9.40 в Чикаго започна паника. Тя беше предизвикана от съобщението на един изплашен радиокоментатор, че „от щат Айова идва анихилационна вълна, разпространяваща се със свръхзвукова скорост“.

Около 9.55 войската и полицията завършиха евакуирането на университета и околните местности. Съобщения за грозящата опасност бяха изпратени до столиците на държавите — членки на НАТО, до Москва и Токио.

10.00. Президентът се обърна по радиото с послание до нацията. В този момент първият бомбардировач вече се беше вдигнал във въздуха. Когато президентът завършваше посланието си, в ръката му пъхнаха бележка. Той хвърли поглед на нея и съобщи, че университетът и неговите околности са унищожени от взрив на водородна бомба, която трябва да прекрати действието на катализатора.

В 11.00 възбуждението в Пентагона малко спадна. Началникът на генералния щаб дълго разпитва Беренджър, а след това, отправяйки поглед в пространството, отбеляза:

— Значи сега, ако ние поискаме, можем да капнем където ни хрумне от тази кал и след осем часа там ще има двадесет и четири футова локва. Това може да причини известни неприятности, особено при разтеглени комуникации, а?

— Да, сър — отвърна Беренджър. — Но те могат да ни отвърнат със същото.

— Аз просто се мъчих да си представя какво ще им бъде. И освен това те още не знаят, че могат да ни отвърнат със същото…

Няколко седмици по-късно Беренджър отново разговаряше със сенатора Уейл.

— Знаете ли, Беренджър, че цялата тази история сякаш доказва, че вие не бяхте прав. Ето че всичко завърши благополучно. Ние, както и преди, се съревноваваме с руснаците и според мен се носим напред толкова бързо, колкото и преди. Мислех, че подобно падане върху спортната пътечка ще сложи край на надпреварата, но това не се случи.

Беренджър се усмихна и поклати глава.

— Страхувам се, че няма да мога да ви убедя. Но едно трябва да признаете.

— Какво?

— Може и да се рискува, ако това е необходимо, но нещата трябва да се наричат с истинските им имена. Дадохте неточно име на цялата тази история.

— Какво имате предвид? — намръщи се Уейл.

— Казахте, че това е било падане — отвърна Беренджър. — Не. Ние просто едва-едва се спънахме…

Край
Читателите на „Непреднамерен риск“ са прочели и: