Николай Теллалов
Да пробудиш драконче (9)

9

Един ден Верена обяви, че отиват на пазар.

– За какво?

– Например, да се пооблечеш. Ходиш като циганин.

– Така ми харесва!

– Дичо, изобщо не искам да променяш стила си на обличане. Отива ти или не — това си ти. Ала след като си толкова небрежен към себе си, няма ли да ти е по-добре, ако знаеш, че ми е приятно да те гледам с не толкова овехтели дрехи? Хайде де, не се сърди. Искам да ти направя подарък. Та днес заранта започна лятото!

Пъшкането не помогна. Момичето-змеица не миряса, докато не попълни съставения списък с бележки „взeто“ срещу всяка предвидена покупка. В интерес на истината самата тя въздъхна облекчена, когато приключиха с обиколката на магазините.

Капакът на всичко обаче стана вземането на вносна електрическа пишеща машина, последен модел. Тежестта й убеди Радослав, че мечтаната вещ наистина е негова. Но как Верена е смогнала да спести толкова пара?

Неразбирането му се поразсея, когато се сети за споменаването на съкровище.

– Как успя да го обърнеш в днешни пари? Та ти и паспорт нямаш! Много непредпазливо.

– Умея да бъда и убедителна, и предпазлива — упрекна го тя и дообясни: — Занесох в Историческия музей шепа златни монети. Приех една трета от цената. Ами да, това е национално богатство, няма да го дам на чужденци!

– А ти защо нищо не си взимаш?

– Ще си купя няколко бели рокли. За гости, за излизане, за сергията…

– А обувки? И после аз съм бил циганин…

– Уф… Добре де, ще взема едни сандали. И, слушай, запазих една жълтица за колекцията на баща ти. И за теб има една. Може да стане хубаво медальонче.

– Ами за тебе си, миличко?!

– Преструваш ли се, или наистина не загряваш? Жени-змеици не носят телотени накити. В подлеза на ЦУМ обаче си харесах няколко сребърни неща! — След известно време тя ни в клин, ни в ръкав рече: — Дичо, дали не трябва да поискам да ми издадат паспорт?… Хей, не се стряскай!

* * *

Пръстите сами намираха нужните им букви и Радославовите мисли изникваха върху хартията:

Днес прекарах няколко часа в читалнята на Столичната библиотека. Прехвърлих купчина томове по фолклористика и с жития на светии. Това, което прочетох за Св. Георги Победоносец, ме убеди, че подвигът му с дракона е наистина византийска измишльотина, защото сведения за подобна битка са се появили през ХII век, тоест СЛЕД като Верена е била заточена в скалата, а изобщо за светията започва да се говори няколко столетия преди това. Но за ЗМЕЙ в първите споменавания за Св. Георги — нито думица.

Той поспря, отне ръце от клавишите и изпъна схванат гръб. Мекото мъркане на новата пишеща машина му доставяше непознато удоволствие, каращо го до самозабрава да седи пред нея и да преточва идеи и сюжети от главата си върху белите листа. Папките с чернови постепенно набъбваха и Радослав се чудеше как е могъл толкова време досега да спи с отворени очи, оставяйки фантазиите си да умират неизказани.

Ухилен до уши, той погледна към Верена. Момичето-змеица лежеше по корем на пода пред разтворена тетрадка. В момента замислено бръчкаше носле и почукваше с тъпото на молива. Творческата треска я бе заразила преди седмица и тя старателно попълваше страниците на съчинението си, озаглавено:

Истината за Свэта на Былгаритэ

отъ ичиргу боила Верэна Дулари

Когато Дичо й отстъпваше ред на пишещата машина, тя неуморно тракаше „Кратко Описание на Долната Земя от …“, като последната дума Радослав не съумяваше да прочете; бе дописана на ръка с чудати знаци.

Изписаните листове Верена прилежно събираше в синя картонена папка, в която слагаше и тетрадката си.

„Да не си посмял да четеш преди да ти кажа! — строго бе заръчала тя на приятеля си. — Не ща да ставам за смях!“

Умилен, Радослав я гледаше как удря боси пети една в друга и самовглъбено гърчи красиви вежди. Днес обаче писателството не й спореше.

Внезапно девойката се изправи. Отметна коса от леко смръщеното си лице и щом забеляза, че Радослав я гледа, отрони:

– Ще отморя малко — и застана пред капандурата с гръб към него.

Радослав престана да се усмихва. Сви рамене и отново докосна машината:

Намерих и неща, от които да се уплаша, след като първо останах почти радостно поразен от изобилието на драконова тема в българските народни песни и приказки… и истории за любов с такива същества като Верена!… които ВИНАГИ УЖ СВЪРШВАЛИ ЗЛЕ. Не ми излиза от ума определението змеичав, сиреч поболял се… Явно е още една заблуда — поне в моя случай, защото не съм болен.

Колкото и да се самоубеждавам, че не съм луд, не мога да не се питам — АМИ ЗАЩО ТОЧНО АЗ. Как така на мен се падна да срещна може би най-голямата сензация на последните десет века?! Математически погледнато, аз съм си най-обикновен, средностатистически гражданин на една (доскоро си мислех така) обикновена и даже незначителна държавица. Не съм стигал до състояние да се тюхкам, че не съм барем негър в Алабама, но сериозно се замислях как да се спася от тукашното блато…

Тъжно е, но трябва да призная: не мога, а навярно и нямам право повече да крия Верена. Всичко, което тя знае, умее или за което поне има представа, преобръща с главата надолу (дали това не е правилната посока?) представите на народите по цялата планета. Човешката цивилизация може да спре да куцука към незнайното си бъдеще, подпряна единствено на технологичните си патерици. Всъщност даже „моя милост“, уж съм най-запознат със същината на въпроса, а просто не си представям от какво значение за света е момичето, което обичам. Какво може да ни просветне на всички нас, как из основи може да се промени живота (май по-скоро съществуването) на всичките пет милиарда и половина, които съставляват вида Хомо Сапиенс, забравили истинското си призвание

Радослав отново прекъсна писането. Вдъхновението неусетно го бе напуснало. Някакво угрижено и печално червейче го глождеше отвътре. Младият мъж притисна тила си с длани, изправи се на стола и погледна към Верена. Змейската девойка не бе помръднала от капандурата. Понякога, когато дълго стоеше на едно място, тя тихичко си тананикаше нещо, но сега мълчеше. Това не се хареса на Радослав.

– Разкажи ми още нещо за Долната земя, Верена — помоли я той. — Докато си почиваш, разбира се…

Тя дълго мълча. Когато обърна лице, Радослав видя, че очите й са пълни със сълзи. Мъчеше се да заговори, но думите й се удавяха в ридания, а Верена храбро се бореше с плача. В момента, в който младежът я прегърна, тя захапа ръката си и болезнено стисна клепачи. Солени и бистри капчици тъга светнаха по миглите й.

Той усещаше как неописуемата й мъка се разпростира на вълни от нея като тежко въздушно течение. Невъзможността да поеме поне част от страданията й го подлуди. Накрая тя се овладя, но гласът й прозвуча толкова беззащитно и жално, че за малко самият Радослав да ревне.

Не мога да намеря Пътя дотам, Дичо — отекнаха думите й право в главата му, а змейското момиче изхълца и скри лице на гърдите му. — Преди Проходите бяха нещо обикновено, като сегашните ви летища, ала… Татко ми разказваше, че от незапомнени древнини с всяко столетие хората все повече и повече ги е дострашавало от всичко магическо. Питах го защо, а той само ме погали с крило и каза, че като порасна, ще разбера. А онази нощ аз летях до няколко такива места, не ми се сърди, че не ти казах… И не почувствах Пътя към Долната земя. Проходите — затворени са, запустели, изоставени!… Сякаш са зашити, зазидани, залостени! Не сме го ние сторили. Нима болен е този твой свят, та е сякаш чумав град — стои обсаден, под карантина!? Или Проходите са зараснали като… като рани! Били са нежелани, Дичо! От хората нежелани… Не разбирам какво става…

– Няма ли ги, или просто ти не можеш да ги намериш? — изцеди дрезгаво Радослав.

Не зная, Дичо… — от знойното й дишане той плувна в пот. — Нека ти разкажа друг път за моя Свят, може ли?

– Разбира се, когато кажеш, миличко.

Изглежда все пак, че телепатирането я караше да потиска болката, и тя продължи:

Аз живях Там… докато не почина дядо Омуртаг. Сетне за малко ме изпроводиха на възпитание в Плъскова, че да опозная и човешката си рода. После пак се завърнах… И пак… и пак. И там, и тук ме обичаха, имах приятелки, колко само сме си играли край Тича! Имах си родители, роднини… Затова, че бях ту тук, ту там, до омагьосването си още не бях навършила трийсет и осем години. Ние, змейовете сме деца до четирийсет.

– Знаеш ли, все исках да те попитам… Всъщност, кога си родена? Понеже от кан Омуртаг до цар Симеон — доста време е изтекло…

Първият ден на Теку Ениалем е началото на живота ми — Верена се усмихна през сълзи и продължи гласно:

– Мама направо се е побърквала, защото денем съм била ревливо бебе, а нощем — много непослушно змийче, което все се е разхождало и криело из татковия замък.

Озадачената му физиономия я разведри още повече.

– Коя година е това Теку…

– Според сметките на татковите рокамчии, в твоя свят е бил двайсет и трети октомври осемстотин трийсет и осма година. Баща ми много се радвал, чичовци ми змейове целия зертон отрупали с дарове! Между другото, имам и драконово име, ала ти, мили, не ще можеш да го изречеш, дори не се мъчи да го сториш — ще се задавиш и ще те боли гърло…

… За последно дойдох в Горната земя — продължи тя след дълбока въздишка — през осемстотин деветдесет и шеста и останах във Велики Преслав към свитата на кавхана, който беше мой… хм, виках му „чичо“, ала се падаше Мамин племенник. Че то и Къняз Борис Кръстителят трябваше да ме нарича „лельо“, ала нали разбираш, неудобно е… И така Мама се прибра в Долната земя, да не би Татко да заболее от тъга по нея, а аз останах в хорския свят. Да стана съвсем голяма и да смогна сама да се прибера вкъщи… като намеря Прохода. И ето, сега откривам, че Пътят… липсва… Няма ми нищо, Дичо, мина ми.

– Сигурно просто трябва да пораснеш съвсем и тогава ще го видиш, миличко! Не се отчайвай, недей!

– Да, навярно. Прегърни ме. Силно. Сигурно си прав. Ще почакам.

Не изглеждаше обаче убедена.

* * *

Късно след като Верена заспа, Радослав добави на ръка към машинописния лист:

От думите на Верена личи, че времето в Долната земя тече по-бавно оттук. Не исках да се връщам на темата, за да не тормозя чудесната ми приятелка, но тя ме видя с калкулатора (нарича машинката „рокан“ и не знам защо, но много й се радва), та мисля, понеже се поугрижи, че се е досетила какво правя — опитвам да изчисля колко е това „по-бавно“… Захвърлих това си занимание. Не искам пак да плаче, въпреки че подозирам — правила го е и преди — скришом…

Мило мое драконче…