Николай Теллалов
Да пробудиш драконче (1)

1

Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.

Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:

– Тю, да те…

– Ник’во страшно — веднага заяви Сашо. — Колко му е да се намери!

Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.

Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.

– Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… — промърмори той.

Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинери. Сетне овърза приятеля си по всички правила на катераческото изкуство и го спусна в издълбаното от водата и времето дере. Радослав потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна — беше хладно, усойно и неприветливо след напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.

Наоколо лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, само се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка, чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в прогнил дънер сред лишеи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема — хищно озъбена котешка глава. Миналата година съвсем случайно мина покрай един оръжеен магазин и съзря този нож на витрината. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. Много се гордееше с придобивката и веднъж изтърси самохвално: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.

Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че всичко е тип-топ, готов е да го теглят обратно. Ала не сколаса да произнесе нито дума, защото изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното, а погледът му се спря върху гола кафява канара. Сякаш езикът му замръзна, дъхът спря в свилото се от изненада гърло.

Не повярва на очите си и отново изохка — този път от смайване.

Върху камъка личеше дялан изпъкнал образ на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет висока змия със странни подутини по тялото. Зашеметяващо истинската глава на чудовището бе увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящно изписаните вежди — бяха човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!

– Това пък какво е? — измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.

– _На какво ти прилича?_ — счу му се иронично момичешко гласче.

По подобен начин забелязваме нещо с ъгъла на окото. Гласчето също все едно се долавяше на предела на чуваемостта, като оставаше достатъчно отчетливо и разбираемо. Беше сякаш… призрачно.

Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото нямаше накъде да отстъпва. Не се усъмни откъде е дошла забележката, и въпреки това се заозърта, раздразнен и поуплашен.

Отгоре долетя вик — съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:

– Кво стаа, Дичо…?

Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:

– Намерих го!

– Да дърпаме ли? — донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.

– Изчакайте, тук има…

– Квоооо? — не го разбраха горе.

– Почакай! — кресна Радослав.

– Окей.

Младият мъж се взря в скалата.

Сега видя каменната фигура по нов начин — тънка момичешка снага, замряла в неудобна поза с притиснати към люспесто тяло ръце. За миг му се стори, че различава и разперени криле над раменете й, но не, явно просто погледът се подлъга от ветрилните пукнатини и неравностите по канарата. Дичо си даде сметка, че изваянието е сериозно поизтъркано от грапавата четка на годините, май се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите на змията бяха крещящо ясни върху загатнатото, все едно забулено лице. Като древен барелеф на някоя Шехерезада…

– _Е?_ — пак долетя призрачното гласче. С неприкрита досада.

– Какво „е“? — изпуфтя Радослав.

– _Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо?_ — нетърпеливо попита змията.

Младежът неволно докосна цицината си. Май по-добре ще е да се катери обратно. Бързичко. Когато си удариш толкова силно кратуната, навярно не бива за известно време да се доверяваш на очите си. Вярно, не бе чувал мозъчното сътресение да причинява халюцинации… или все пак причинява?…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата. Комар. Дичо с погнуса избърса грозното кърваво петно по дланта си в крачола. Въздъхна, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране…

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези вампирченца ще ме оглозгат!“ — паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

– _Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!_

Пищенето на ситните кръволоци рязко секна. Сякаш току-що стоватови тонколони са дънели Balls To The Wall на Аксепт, а в следващата секунда някой е щракнал копчето, понеже му се слуша Бийтълс.

Тишината му се стори необикновена.

Радослав замислено отвърна на настойчивия скален поглед. Красивите очи незнайно как придобиха умоляващ израз, но гласът прозвуча престорено, чак припряно равнодушно:

– _Няма ли да ме целунеш?_

Младежът се облещи към канарата.

– _Ще ти се отплатя_ — опита се да скрие отчаянието на притежателя си гласчето.

Неканено „как“ се оформи в изуменото съзнание на Радослав.

– _От това, че имам люспи, не си прави извода, че съм риба_ — назидателно каза каменната змия. — Пък и къде си чул за златни рибки! Такива не съществуват. Ала хрумването ти за трите желания ми се струва добро като награда… Стига да са изпълними, само ме измъкни от това кофти място, моля те!

– Но как? — изграчи Радослав.

– _Уф… Ми целуни ме!… Уж не си тъп, пък… И го стори с чувство, инак няма да развалиш магията, пък догодина това хараво паве сто на сто ще се откърти и срути. Тогава съм свършила навеки. Е?_

Съвършенството на изрязаните очи изведнъж го облъхна с внезапна светла жар. Стори му се, че го издува неизразимо със слова предусещане за нещо невъобразимо дивно, все едно бе хлапе, току-що гледало най-вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване… докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет.

Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение — „Чакай бе, какво правя?“, — от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.

Нищо не се беше случило.

Той мигна.

Фигурата сякаш се раздвижи.

Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като по жива кожа блестяха змийски люспи.

Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги предпазливо… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза — очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.

– Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът й вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. — Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега прощавай, ще се видим по-късно!

И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата й до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба й напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.

– Да те теглиме ли?

От третия път успя да викне „да“.

Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.

– Много се забави бе, братле.

– Треснах си тиквата — обясни смутено той. — И… поразгледах.

– И как е?

– П… поносимо. Като омагьосано.

Приятелите му се опитаха да надникнат долу.

– Фрашкано с комари — допълни идващият на себе си Радослав. Не искаше никой друг да слиза долу.

– Яко си се цапардосал — отбеляза съчувствено Сашо. — Даже си пребледнял.

– Трябваше долу да намокриш цицината със студена вода — закъсняло го посъветва Павката, докато намотаваше въжето под якето си.

– Не се сетих.

Павката кимна, все едно искаше да каже — да бе, мой човек, кога си се сещал òвреме?

– Карай — отметна назад сламеноцветния си перчем Сашо. — Със студено шише също става. Ама викам, хайде да се връщаме, че току-виж Зако не ни е опазил бирата от бриджьорите.

И те поеха обратно към манастира, при останалите от компанията.