Саймън Кларк
Нощта на трифидите (35)

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
НОЩНО ПЪТУВАНЕ

Не знам дали следните думи са от песен, пиеса, народно предание или пък са някоя древна източна поговорка:

„Стъпвай тихо, ще си уловиш маймунка!“

Те обаче непрекъснато и не по мое желание се въртяха в главата ми, когато трите хидроплана се издигнаха над гладката повърхност на реката, преди да завият на север за тричасовия полет до Ню Йорк.

„Стъпвай тихо, ще си уловиш маймунка!“ Поговорка (ако изобщо е поговорка), която внушава да се прокрадваш, а и да пипаш внимателно, ако искаш да хванеш някое човекоподобно. Защото докато издигах носа на самолета, а бръмченето на двигателите беше сладка музика в ушите ми, аз не забравях, че има и скрити подбуди в настойчивостта ми да пилотирам един от самолетите, отправили се към Ню Йорк. Щом се озова там, ще намеря Керис Бедекер. А после ще я отведа в родината си. Трябва да ви кажа, че това убеждение се бе загнездило във всеки нерв, сухожилие и кост на тялото ми. Знаех, че ще я спася, и отново щяхме да бъдем заедно.

Но да бъда откровен докрай — нямах и помен от представа как ще стигна до този завършек.

„Стъпвай тихо, ще си уловиш маймунка!“ Естествено никой не беше наясно с моя план. По-точно с моя недоизпипан зачатък на план.

— Искаш ли кафе?

— Да, моля.

Вторият пилот беше лукс, който не можехме да си позволим при изпълнението на задачата, затова Гейбриъл Дийдс заемаше седалката до мен. Той ми сипа горещо кафе от термос.

— Е, дотук добре ли сме? — подхвърли, подавайки ми чашата.

— Дотук добре — потвърдих аз. — А сега настъпва моментът на вълшебството, за което пътниците предпочитат да не се замислят.

Натиснах превключвател на контролното табло пред себе си. И дръпнах ръката си от лоста за управление. Гейбриъл погледа неспокойно как лостът сякаш продължава да се мести от невидима ръка и попита:

— На автопилот ли сме?

— Най-добрият приятел на пилота — засмях се. — Сега мога да подремна някъде, докато дойде време за кацане.

Очите му се разшириха.

— Бъзикам те, бе, Гейб. Ще си седя тук да дърпам юздите, обаче мога да се отпусна за малко… е, поне ще опитам да се отпусна. Сръбнах от кафето.

— Ех, че залез. — Гейбриъл кимна към пламтящото червено и златисто, развихрило се на хоризонта. — Но бих предпочел да го гледам, като усещам твърда земя под краката си.

— Не точно тази земя. Тук властват трифидите. Я ги виж проклетниците. Май са хиляди. Той преглътна тежко. — Все пак бих рискувал да съм сред тях.

— Значи не си запален любител на въздушните пътешествия?

Гейбриъл отвърна доста суховато:

— За пръв път седя в пилотска кабина.

— Не се тревожи… ще свикнеш след десетина минути. След половин час ще ти хареса. А след два часа ще те налегне скуката.

Той кимна. Но очите му издадоха тутакси, че не вярва и на една думичка. Озърнах се към навигатора.

— Как се справяме?

— Продължаваме точно по курса. Преди смрачаване самолетите ще включат сигналните си светлини. Водачът ще има зелена лампичка на опашката. Средният самолет — синя. Ориентирай се по синята светлина.

— Разбрано.

Пак се загледах навън, а американският континент се разстилаше под мен като зелен килим. И знаех, че в това зелено ги има и тъмните зловещи оттенъци на трифидови листа. Господари на своята територия, растенията се приготвяха да посрещнат нощта, корените им вдълбани здраво в пръстта, която някога е принадлежала на ниви, паркове и градини. Мислено ги виждах твърде добре. Върху стъблата им конусите засичаха шума от нашите самолети, прелитащи високо над тях. И конусите се завъртаха като един, проследявайки източника на звука. Може би и пръчиците започваха да тракат. Съседни трифиди сравняваха впечатленията си или изпращаха съобщение на далечните себеподобни.

Вероятно погледът ми обхващаше петдесетина километра, но никъде не откривах ивиците дим, бележещи човешко присъствие. Там долу властваше трифидът.

Макар че хидравличните системи на автопилота поддържаха точно зададения курс и пестеливите триста километра в час, очите ми шареха непрекъснато по датчиците, проверяваха височината, скоростта и всичко останало. Пред себе си виждах другите два хидроплана от нашето малко ято. Крилете проблясваха златисто от лъчите на залязващото слънце. Гледката сгряваше душата на отдавнашен пилот като мен.

В тази част от полета (стига да се смилят боговете на въздуха) нямаше нищо сложно. Но да кацнем незабелязано до остров Манхатън, беше съвсем друга задача. С помощта на двама електротехници бях монтирал светлинната система, която Сам на шега нарече „височинния указател на Мейсън“. Пробните полети над реката показаха, че върши работа. За щастие. Защото след два часа щяхме да я проверим истински.

Изглежда, Гейбриъл посвикна с летенето — разкопча предпазния ремък на седалката си и спомена, че щял да нагледа нашите пътници. Возехме двайсет щурмоваци от елитните части в армията на горяните, както и осмина сапьори, вещи в подривното дело (огромните им запаси от експлозиви бяха наблъскани някак в предния товарен отсек), двама техници по радиовръзките и — незнайно защо — телевизионен инженер. Дори да ми се струваше, че присъствието на специалистка по телевизионни предавания е загадъчно, не вярвах Сам Даймс да е поканил дамата просто да се разходи. Тези самолети са били проектирани да превозват цивилни пътници в умерен уют. Изобщо не бяха замислени като военни транспортни машини. Затова в момента нашите хора можеха да се наслаждават на контакти за електрически самобръсначки, гореща и студена вода и добре оборудвани „бани“ (както американците предпочитат да наричат тоалетните), а също и на не по-зле обзаведена кухничка с печка, тостер и големи термоси за топла храна. Е, стига някой да имаше апетит. Предишната нощ бях видял мъже и жени да пишат писма, които трябваше да бъдат предадени на семействата им, ако не се завърнат от тази мисия.

Гейбриъл пак дойде в кабината с новината, че пътниците ни са добре. Мнозина спели дълбоко, макар да не проумявах как са успели да се унесат в такова време.

Зад илюминаторите небето бързо притъмняваше с падането на нощта. Каквото и да бе затъмнило слънцето и звездите, не бе пощадило и луната. Изобщо нямаше обичайната си яркост. Показа се като оранжев полукръг над дясното ни крило.

Озърнах се към Гейбриъл. Проявяваше по-безпристрастен интерес към пилотския занаят. Забелязах как тъмните му очи оглеждат изкуствения хоризонт, скоростомера и висотомера. Пъргавият му ум бързо разгада привидния хаос от датчици.

— Гейб, не ти ли се иска да си опиташ силите? — кимнах към лоста пред него. — Не е толкова трудно.

— Този път ще оставя удоволствието на теб — усмихна се той. — Право да си кажа, поизнервям се, щом се сетя за онези експлозиви в товарния отсек.

— И мен ме спохождат такива мисли. Сещам се и за петнайсетте тона гориво, което натъпкахме в резервоарите… Дано никой зад нас не пожелае да си успокои нервите с цигара.

Усмивката му стана малко насилена.

— И аз на това се надявам.

Изрекох на глас нещо, което ми се въртеше в главата.

— Чух, че Сам Даймс е във водещия самолет. Като командир на лагера не беше ли редно да си остане там?

— Големите клечки ни притискат здраво да не издъним задачата. Не че подценявам способностите на онези хора зад гърбовете ни, обаче Сам знае, че трябва да направи всичко възможно, за да успеем.

— Знаеш ли, Гейб, мислех си…

— Да? Той ме стрелна с кос поглед.

— Някои дреболии в тази наша мисия не ми дават мира.

— Ще ни бъде трудничко. В това никой не се съмнява.

— Знам, че основната цел е да измъкнем Кристина Скофийлд от властта на Торънс.

— Накратко казано, да.

— Но дали горяните не са намислили да отгледат собствена раса от свръхчовеци? В края на краищата, ако вие разполагате с хора, които са неуязвими за отровата на трифидите, значи ще се сдобиете с предимство над всички останали.

— Вярно. Но няма да стигаме до крайности като изваждането на яйчниците и и оплождането на всички жени с яйцеклетките и.

— Нима?

— Дейвид, дали не дочух в гласа ти някакво съмнение?

— Май след преживелиците си през последните два месеца ставам доста недоверчив човек.

— Дейвид, нашата общност се гордее със своята човечност. Поначало, затова се отделихме от хунтата на Торънс.

Взрях се в цветните опашни светлинки на предните два самолета.

— Тези идейки непременно са се мяркали и из главите на вашите предводители. Предполагам, че са поискали от Сам да има и някакъв резервен план.

— Какъв например?

— Например, ако е невъзможно Кристина да бъде спасена, в името на националната сигурност тя да бъде убита, а тялото и унищожено, за да бъдат яйчниците и безполезни.

Лицето на Гейбриъл излъчваше студенина.

— Значи според теб Сам Даймс е способен на подобна жестокост?

— Суровите времена налагат и сурови мерки. Това ти е ясно, Гейб.

— Дейвид, наистина си пълен с подозрения.

— Не споря. Но в момента съм склонен да смятам, че това качество подпомага оцеляването.

— Тъй ли? — Може би като ми доверихте пилотирането на този самолет до Ню Йорк, събрах увереност в положението си сред вас и вероятно се разприказвах излишно. И все пак ми хрумва, че би било напълно благоразумно щурмоваците да получат заповед аз в никакъв случай да не попадам в ръцете на Торънс.

— Сериозно ли мислиш, че бихме постъпили така с теб?

Вдигнах рамене.

— Мисля, че ще е направо мъдро да се постараете да отнеса някой куршум в главата, вместо Торънс да ме използва като заложник. — Вторачих се в Гейбриъл. — Как да забравя, че при отвличането ми от Ню Йорк е имало и резервен план, в случай че измъкването ми стане съмнително?

— Точно така е — бавно кимна той. — Но мога само да те помоля да ни вярващ — ще те опазим от всякакви неприятности, щом попаднем в Ню Йорк.

— Няма да ви е лесно.

— Има и още една много важна причина да ни се довериш. Необходим си ни, за да пилотираш самолета по обратния път, щом се доберем до Кристина.

— Значи носите фалшиви мустаци и черни очила за всички… Извинявай за шегичката, но още се чудя как ще се слеем с онези тухлени стени в града.

Гейбриъл се почеса по брадичката.

— Май не трябваше да споделяме чак толкова скъпернически с теб. — Сипа си още кафе. — Знаеш, че ще настаним всички хора в най-северната част на Манхатън. Нали ти е известно, че има един район на север от 102-а успоредна улица?

— Да. Но не ми е ясно що за място е.

— Много е просто. Цялата северна издатина на острова е един прокълнат от Бога затвор.

— Значи ще е пълно с надзиратели.

— Не е точно така.

— Явно затворът е с доста свободен режим.

Гейбриъл впи сърдит поглед в мен.

— Ако бе видял какво е там, нямаше да си позволяваш такива приказки. — В гласа му напираше гняв. — Изобщо не би ти хрумнало.

— Добре, де. Тогава ми обясни какво е там. Щом няма надзиратели, защо затворниците не бягат?

— Защото Торънс е хитър. Има нужда само от здрава висока стена, разделяща Манхатън от единия му край до другия, досущ като Берлинската стена. В едната половина е градът — навсякъде светлини, кафенета, киносалони, луксозни апартаменти. Но на север от бившата 102-ра улица са бордеите — гето за хората, които са с неподходящ цвят, или не виждат, или не си падат по така нареченото прекрасно ръководство на Торънс. Не могат да се прехвърлят през стената, защото там има стражеви кули, кучета и — между другото — противопехотни мини. Няма и как да преплуват през реката до континента, където ги чакат милиони трифиди. — Гейбриъл не млъкваше, разпали се. — В онези разпадащи се съборетини живеят цели семейства, на които храната едва стига да си стискат душата в зъбите. И само привидно работят по своя воля в мръсните цехове и заводи. Всъщност са принудени да се бъхтят, иначе не получават дневната си дажба. А всичко цъка като часовников механизъм в полза на Торънс и неговите блюдолизци, защото преди десетина години ги осени идеята да инжектират хероин на някои хора. Ей на това му казвам аз гениално прозрение. — Очите на Гейбриъл пламтяха от ярост. — Нали разбираш, от хероина се затъпява. Затова поробените работници вече не се мъчеха от по-гадните страни на окаяния си животец. Това обаче означаваше, че Торънс можеше да ги накара да работят по-дълго всеки ден. Но има и още нещо. Хероинът предизвиква пристрастяване. Затова след няколко инжекции робите ставаха наркомани. После Торънс заповяда да им спрат дозите. Разбира се, всички новоизлюпени наркомани бяха готови да гризат стените със зъби от копнеж по следващата инжекция. И какво прави Торънс? — Гейбриъл не изчака догадката ми, а продължи с пълна пара. — Предлага на робите си поредната инжекция, ако изпълнят нормата за деня. Хоп — и готово! Производителността отскача до тавана, защото те са готови да си скършат гръбнаците от напъване, за да заслужат дозата. Да, тя облекчава мъките им за още няколко часа. Но после пак се почва, значи трябва да се трудят още по-упорито за следващата доза. Просто, а?

Цяла минута Гейбриъл седя със стиснати юмруци, а мускулите по челюстите му подскачаха от усилията да уталожи гнева си. Накрая промълви:

— Сам се досещаш, Дейвид, че северно от 102-ра успоредна улица кварталите не са много приятни. — Изпи на един дъх половината кафе от чашата. — Затвор, управляван от самите затворници. И редът се налага безмилостно. Върши работа денонощно, за да имат Торънс и любимците му живота, с който са свикнали. За нас обаче това означава, че няма много пазачи, от които да се притесняваме. Пък и там имаме съюзници. Нашите групи ще вършат, каквото е необходимо и ще разполагаме със сигурни убежища, докато дойде време да отлетим към дома… Ако е рекъл Господ. Е, Дейвид, убеди ли се? — изгледа ме начумерено той. — Нали обещах, че ще бъдеш в безопасност?

 

Не продумвахме, и то дълго. Потънал в размисъл, не забравях да проверявам приборите на контролното табло и не изпусках от поглед опашните светлини на другите два самолета. Погледнах си часовника — до времето за кацане оставаше не повече от час. Чак сега устата ми пресъхна истински. Скоро щяхме да преминем към радиомълчание, иначе имаше опасност да ни засекат чувствителните антени в Ню Йорк, дори при нарочно намалената мощност на нашите радиостанции. Преди това помолих другите пилоти да проверят прожекторите, с които щяха да измерват височината на полета си над водата. Изведнъж под всеки хидроплан светнаха по два лъча. Разположени към краищата на крилете, ярките светлини бяха насочени надолу под старателно изчислен ъгъл и се пресичаха точно на трийсет метра под самолета. За миг ми се стори, че тежащите по стотина тона въздушни машини се опират на лъчите, образуващи източено Х под тях.

Щом потвърдих, че прожекторите са изправни и подканих да бъдат изключени, Сам Даймс се обади по радиото от водещия самолет. Първо помоли да включим и високоговорителите в пътническите салони.

— Остават две-три минути до режима на радиомълчание — подхвана с особения си глас, сякаш се смущаваше от микрофона. — Само исках да пожелая на всички късмет и сполучливо кацане. Знам, че с такива пилоти сме в добри ръце. И… и вие знаете, че тази задача ме плаши… честно казано, плаши ме до полуда. Щях да съм скапан лъжец, ако не си признаех, че сега мечтая да съм вкъщи при жената и децата. Защото съм наясно, че е вероятно не всички от нас да се завърнат. Който се прибере у дома, ще бъде прославян като герой. Но който не успее, ще бъде нещо повече. Дарът на неговия живот ще стане мост към по-добро бъдеще за приятели, семейство, деца и внуци… Няма да ви забравим. Как ми се ще да можех да говоря още колко е важна нашата мисия. Истината обаче е, че не намирам ясни и силни думи, каквито заслужавате. Поне мога да ви кажа, че тая нощ хиляди хора се молят за вас. Желая ви сполука.

Във високоговорителите зашумяха статични разряди. Чу се щракане. И настъпи тишина.

 

Следвахме плана и летяхме по заобиколен маршрут, за да стигнем на около сто и петдесет километра северно от Ню Йорк, без да припарваме в обсега на радарите. Бледата луна ни светеше, когато завихме на юг. Подредени един след друг, самолетите се насочиха към река Хъдзън — големия сияещ път, който щеше да ни отведе от планините Катскил до самия Ню Йорк.

Впрочем засега можехме да си позволим полет на височина около хиляда метра. Но ако искахме да не бъдем засечени от радарите, скоро трябваше да се снижим до почти бръснещ полет на трийсет метра над водата. Канарите и възвишенията чернееха на лунната светлина. От душа се надявах, че ще мога да различавам черен каменен зъбер от безобидно петно сянка.

Поддържах височината и следях приборите. Гейбриъл ме позяпа и накрая се прокашля.

— Дейвид, моментът може и да не е най-подходящият да ти кажа това… Озърнах се.

— Твоята подозрителност не те е подвела — продължи той. — Ако не успеем да спасим Кристина… имаме вътрешен човек, който ще се погрижи Торънс да не извлече полза от нея.

— Така ли?

— Ако до седем дни Кристина не е в наши ръце, Керис Бедекер ще изпълни заповедта да я убие.

— Керис Бедекер! Значи тя е…

— … една от нас — кимна Гейбриъл и се ухили кисело. — Само че и аз не знаех до вчера. Тя пък не подозира, че съм шпионин. — Поклати глава. — Шпионаж, а? Шантави игрички, не мислиш ли?

В този миг стотици… не, хиляди въпроси напираха на езика ми. Но нямаше време за тях. Вместо да говоря, поместих напред лоста за управление.

— Дръж се здраво — посъветвах го. — Снижаваме се.