Саймън Кларк
Нощта на трифидите (21)

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ПОЛИЧБА

— Хайде, Дейвид, казвай защо си толкова унил.

Полунощ. Вървяхме подръка по Пето авеню, несекващите потоци от коли създаваха ослепителна, дори замайваща река от сияние. Двигател изтрещя стържещо и колата спря насред движението. Заехтяха клаксони.

— Дейвид? — подкани ме Керис.

— О, няма нищо.

— Явно това нищо те е обезсърчило.

— Ами, всичко е заради тази работа с… — започнах сърдито, но млъкнах и свих рамене.

— Не ти ли допадна баща ми?

— Не е заради баща ти. Той е изключителна личност.

Не се насилих да кажа, че ми е симпатичен. Досещах се каква ледена жестокост е скрита зад заучената усмивка.

— Само че това производство на деца в промишлени мащаби… струва ми се необикновено, меко казано.

— Аз пък никога не съм се замисляла за тези неща. Но ти си в чужда страна, господин Мейсън.

— А всяка страна си има свои нрави, госпожице Бедекер. — Усмихнах и се. — Да, ама като си помисля, че някой ден и ти… е, да му се не види, Керис, не ми харесва идеята да народиш само Господ знае колко деца.

Спря като закована и ме изгледа със зелените си очи. После притисна длан към устните си да заглуши кикота.

— Какво изтърсих пък сега? — учудих се аз.

— Дейвид… ох, Дейвид, имаш още много да научиш за нас. Аз с десетки дечица? Но това е нелепо.

— Защо? Нали баща ти каза…

— Не, не. Изслушай ме. — Тя избърса сълзите, бликнали от смях. — Нямам „майчинска карта“.

— Майчинска карта ли?

— Да. Оценяват момичетата, когато навършат тринайсет години, и им дават „житейско направление“. Аз имам „професионална карта“, а това означава, че постъпих в колеж, за да придобия професия, както подсказва и името на картата. Други момичета стават професионални майки.

— Аха…

— Те имат удобни стаи, хранят се до насита и гледат телевизия, докато им писне. Знаеш ли, животът на професионалната майка никак не е лош.

— Разбирам.

— Трябва да ти кажа още нещо. — Тя стисна ръката ми.

— Когато реша, че е време да родя свои деца, ще ги имам по прастария начин.

Ето какво ме дразнеше. Разстрои ме мечтата на генерал Филдинг за истинска приливна вълна от хора, която да помете враждебните трифиди. Особено след като чух за раждането на по три-четири деца заради масовото прилагане на лекарства против безплодие. В края на краищата, ако заплождате някоя кучка твърде често, за да ражда непрекъснато, тя е обречена на преждевременна смърт. Но колкото и отвратителна да ми изглеждаше стратегията на генерала, признавах и предимствата и. Пред нея доскоро впечатляващата за мен раждаемост на остров Уайт направо бледнееше. Ако искахме да поведем война срещу колосалните пълчища трифиди, налагаше се да имаме колосална армия. Още по-важно беше, че генерал Филдинг тласкаше своята общност да се разширява към превзетия от трифиди континент, да върне света на човечеството. А ние на малкия си остров до бреговете на Англия се задоволявахме да преживяваме дните си в блажено неведение за ставащото по света. Бяхме мудни, може би и лениви според някого. Нямахме замисли за завръщане на голямата суша. Отново си припомних разговора с баща ми в съдбовната вечер преди броени седмици. Той ме предупреди, че островната колония, за чието създаване бе помогнал, е изправена пред сериозната опасност да загине. Дори повечето жители на остров Уайт да не виждаха истината, мирното им усамотение някой ден щеше да им изиграе лоша шега.

Керис забеляза колко съм мрачен. Полека ме дръпна за ръката.

— Време е за кафе и ужасно лепкави понички — заяви решително. — После — в леглото.

Времето се изнизваше приятно. Аз обаче започнах да се поддавам на чувството за вина, че безделнича през тези дни, които споделях с Керис. Реших да се заема с проблема за завръщането си на остров Уайт. И исках да поканя Керис Бедекер да дойде с мен.

Но както се случва безброй пъти в живота, събитията изпревариха кроежите ми. Наближаваше краят на моята кротка безметежност. В големия град някои умове хладнокръвно съставяха стратегията си. И щях да бъда преместен отново като пешка на шахматна дъска.

Един следобед след първата ми среща с генерал Филдинг, бащата на Керис, аз усилено се опитвах да изравня резултата срещу Гейбриъл Дийдс. Напразни надежди! След могъщия му форхенд топчето отново отскочи от масата за тенис и се пръсна в тавана. Играехме в залата на „Дружеството на младите християни“. Той промълви с благия си глас:

— Точката май е за мен, господин Мейсън.

— Твоя си е — съгласих се задъхан.

Споделих с него, че ще поискам да ме върнат у дома при първа възможност.

— Ще зависи какви плавания са предвидили — напомни Гейбриъл и извади ново топче от картонената кутия вместо онова, чиито парченца лежаха на пода. — Все още рядко прекосяваме Атлантика.

— Но аз видях големи хидроплани в пристанището. Биха ме откарали у дома за по-малко от двайсет часа.

Гейбриъл се озърна да провери дали някой не се заслушва.

— Онези хидроплани… — сниши гласа си до шепот, сякаш се канеше да ми разкаже пиперлив виц — … са само за прах в очите.

— Прах в очите ли? Изглеждаха напълно годни за полет.

— Може би, но с подходящото гориво.

— Не са ли приспособени да летят с метилов спирт?

— Така е, но горивото не е достатъчно пречистено за двигателите им. — Той би сервис. — Можеш да издигнеш такава птичка в небето и да обиколиш над острова. Едва-едва.

Върнах му топката с коварен сечен удар, който го завари неподготвен.

— Добър удар, господин Мейсън. — Гейбриъл леко сви рамене. — Ще бъде истинско самоубийство, ако се опиташ да прекосиш океана с такъв самолет. Сам се убеди, че караме колите си на честна дума. Това гориво е толкова грубо, че направо хапе. Адски съсипва цилиндрите. Три хиляди километра и… бум! — Думата съвпадна с удара, който запрати топчето към мен. — Буталата са задрали безнадеждно.

Значи ми оставаше единствено да настоявам за пътуване с кораб. Но в този момент съдбата пробута поредното си съвпадение. Керис влетя в залата.

— Здрасти, Гейбриъл. Добър ден, Дейвид. Казаха ми, че ще те намеря тук.

— Добър ден и на теб. Явно имаш шпиони навсякъде — добавих на шега. — Как научи къде съм?

— О, свещена простота. Обадих се по телефона в твоя хотел. И дежурната на рецепцията ме осведоми, че си се запътил нанякъде с хилка за тенис в ръка и отчаян поглед. — Тя се ухили на Гейбриъл. — Много страшно ли губи?

Той вдигна рамене.

— Този младеж вече изостава само с някакви си шест игри.

— Съкращавам разликата — натъртих с престорена обида.

— Бавничко, Дейвид. Бавничко.

— Дейвид, чуй какво имам да ти кажа. — Керис се бе зачервила като че е тичала. — Нося ти новини. Имаше съвещание в Изследователското управление и директорът разреши ново пътуване до Европа. Освен това ще включат и дипломатически пратеници до остров Уайт. — Усмихна ми се. — Прибираш се у дома, Дейвид. Корабът ще отплава вдругиден.

Зяпнах я изненадан.

— Толкова скоро ли?

Гейбриъл ми кимна.

— Все пак ще си тръгнеш, Дейвид. Честито.

Ново двайсет, както казват в Ню Йорк. Изражението на лицето ми ме издаде. Керис наведе глава настрани.

— Не си ли доволен?

— Да, разбира се…, но не очаквах всичко да се реши толкова бързо. — Срещнах погледа и. — Керис, ще тръгна само при едно условие.

— И какво е то?

— Ти да дойдеш с мен.

 

Гейбриъл Дийдс предложи да пийнем на сбогуване. Вечерта преди отплаването двамата с Керис влязохме в блус-клуб с изглед към Статуята на свободата. Безмълвни мълнии проблясваха около гигантската метална скулптура. Влажният въздух беше наситен с електричество. Керис спомена, че в океана назрява буря. Нейната зашеметяваща рокля от искрящ червен плат се допълваше с климатичните фойерверки отвън.

Намерих свободна маса, поръчах питиета за нас и казах да занесат едно на Гейбриъл. Той беше зает на сцената, включваше усилватели и настройваше китарата си. Озърна се, погледна ме и вдигна чашата си за наздравица.

В клуба имаше навалица. Гълчавата клокочеше бурно. За пръв път, откакто генерал Филдинг ми описа въодушевено колко много деца се раждат наведнъж тук, забелязах двама еднояйчни близнаци в клуба. И тутакси ми се стори, че ги има навсякъде. Бързо преброих поне десетина двойки близнаци. В ъгъла две още недорасли момичета и приятелите им празнуваха с шампанско общия си рожден ден.

— Няма ли да ти липсва всичко това? — обърнах се към Керис.

— Убедена съм, че ще се нагодя някак — засмя се тя и зелените и очи блеснаха срещу мен в тъмния клуб. — Пък и очаквам с нетърпение да видя как живеете там. Това ще бъде ново начало и за двата ни народа.

— Пия за това.

Чукнахме чашите си.

После групата засвири. При тази сила на звука разговорът стана невъзможен. Очите ми шареха от музикантите към лицето на Керис, което грееше в прекрасно сияние от светлините на сцената. И през цялото време вълшебната музика се извисяваше и стихваше, китарата на Гейбриъл звучеше ту ангелогласно, ту демонично. Оставих се да ме понесе. Затворих очи и мелодията ме запрати да се вихря из космоса. Отново долових печалното желание в звуците на китарата. Почувствах безмерния копнеж.

Усетих ръка върху своята. Отворих очи — Керис държеше ръката ми върху масата и се взираше в музикантите, а главата и се поклащаше леко в ритъма на музиката.

Отново затворих очи. Тъжните акорди изтъкаваха магията си и аз се отпуснах в пълното и несмущавано от нищо блаженство. След изпълнението Гейбриъл ни изпрати до чакащото такси. Над океана още се виеха мълнии в грамадни сини и сребристи изблици. Гейбриъл отвори вратата на Керис.

— Приятно пътуване, госпожице Бедекер — каза и официално, защото бяхме на улицата. — Господин Мейсън, пазете се.

— Непременно, Гейбриъл. И ти се пази.

Винаги ще помня този миг. Широката му приятелска усмивка. Как раздрусваше ръката ми, докато стояхме до отворената врата на таксито. Защото в същия момент от сенките изскочи мъж с пистолет в ръка. Блъсна Гейбриъл към колата, отдръпна се и стреля в гърдите му.

Гейбриъл се свлече и тялото му падна на задната седалка до Керис. Хвърлих се напред, за да го хвана.

Но преди пръстите ми да го достигнат, нечия ръка се стегна задушаващо около гърлото ми. Остра изгаряща болка ме прониза в шията. Стори ми се, че Керис пищи някъде далеч. Изведнъж светлините на пристанището, смесени с мълнии, се сляха в размазан водовъртеж.

Кръжаха все по-бързо. И ме запратиха в мрака. В плътния бездънен мрак.