Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (32)

VIII

В неделя предиобед Броуди все още си позволяваше да почива; макар и да ставаше късно и да не обядваше преди два часа, той мъчно се отказваше от установените обичаи и празните часове от три до пет неизменно го заварваха изтегнат без сако на кушетката. Но той почиваше не на канапето в гостната, а на кушетката в кухнята; гостната все още беше стая, посветена на Несините занятия, които продължаваха и в този ден на почивка със същото напрежение както в делниците; Броуди смяташе, че е направил жертва, равна донякъде на геройство, като е предложил и действително започнал да почива на по-недостойно ложе.

Тази неделя му се додряма от прежулящото юлско слънце и след като видя, че по-малката му дъщеря се е заловила да учи, и след като най-настойчиво й бе напомнил да бъде прилежна поради близостта на великия ден на изпита, който трябваше да се състои подир една седмица, той легна с вид на човек, когото не бива да тревожат, и се остави да бъде приспан от бръмченето на една муха на прозореца.

Както бе току-що внушил на Неси, започваше последната обиколка на надбягването; и докато Броуди хъркаше с щастливото съзнание, че е направил всичко по силите си за нейния успех, като й е отстъпил гостната, самата Неси с леко възбуждение пристъпи към последния преговор на третата книга на Евклид. Лицето й бе зачервено от горещината в гостната, а бръмченето на насекоми, подобно на онова, което тъй приятно бе приспало Броуди, дразнеше Неси и отвличаше ума й от неотстъпната цел. Никога не бе се чувствувала съвсем сигурна в знанията си по геометрия, а сега, когато до изпита оставаха само няколко дена, недостатъчните й знания по този предмет започнаха да я плашат и това я накара да прегледа набързо цялата трета книга. С намръщено чело и мърдащи устни Неси започна отново да набива в ума си осмата теорема, но въпреки съсредоточеността й думите се люшкаха по страницата, чертежите се разливаха, а редовете се разкривяваха в странни фантастични извивки, приличащи на онези чудновати фигури, които изпълваха неспокойните й сънища и я измъчваха в часовете на нощната почивка. „Оста на ъгъла към перпендикуляра представлява коефициента на…“ Не, не, за какво говореше тя, това беше съвсем безсмислено! Трябва да залегне повече, иначе „Лата“ ще се изплъзне от джоба й, където вече се намира с такава сигурност, ще избяга като бяла мишка, която скоро-скоро ще излапа всичките жълтици като сирене… Колко е горещо! И колко я боли глава! С английския беше отлично, с латинския превъзходно, с френския много добре, с алгебрата прекрасно… Да, тя е способно момиче, всички го казват и изпитната комисия за стипендията ще го разбере, щом я види. Когато отиваше гордо и самоуверено на училище в деня на някой изпит, изпълнена със съзнанието за собствената слава, винаги и се струваше, че хората си шепнат: „Това е Неси Броуди! Тя е най-способната ученичка в училището; тя ще излезе първа на този изпит, това е тъй сигурно, както и това, че се казва Броуди.“ Може би и професорите от университета щяха да се понаведат един към друг и да си кажат същото или поне щяха да си го кажат, след като прочетат писмените й работи. Трябва да го направят! Иначе баща й ще им поиска обяснение; без друго, ако не успеят да разберат коя е тя и не я сложат на първото място, той ще ги улови и ще чукне главите им една о друга също като кокосови орехи. Кокосови орехи! Когато заминаваше за Индия, Мат беше обещал да й донесе кокосови орехи, а тя бе поискала и маймунка, и папагал, но той, кой знае защо, беше забравил за всичко това и сега, след като избяга с тази ужасна жена, няма вече и да си спомни за такъв дребосък като Неси Броуди. Дали се е оженил за Нанси? Неси не знаеше, но Нанси беше лоша, дори Мат да бе сложил халка на пръста й. Тя не е като Мери, която е добра и мила към Неси. А пък Мери не е омъжена, макар че, кой знае как, е имала дете, което е умряло и за което никой не говори. Мери никога не говори за него, но от лицето й лъха тъга, сякаш на душата й тежи нещо, което не може да забрави. Мери вечно тича подир Неси, дава й супа, яйца, мляко, прегръща я и й казва да не учи толкова много. Мери иска тя да спечели „Лата“, но по разумен начин — просто за да не може баща им да й направи нищо лошо. Милата й сестра ще плаче, ако тя не спечели стипендията, а пък всъщност няма защо да плаче. Ако пропадне, колко хубаво ще бъде никога да не го каже на Мери, да остави годините да минават и никога да не й каже нито думичка. За какво мислеше? Не бива да пропадне! Ако не се задържи горе, на първото място, ако не бъде „първа в класа“, както винаги казва баща й, ще трябва сама да понесе последствията. „Ще ти извия тоя тънък врат, ако се оставиш някой да те бие… и то след като толкова съм ти помагал“ — това бяха думите, с които вечно й проглушаваше ушите между милувките и предумванията. Той имаше големи ръце!

Оста на ъгъла към перпендикуляра… Наистина връх на безобразието е, че трябва да се занимава с това в такъв горещ ден, и при това неделя, когато би могла да отиде на неделно училище^[1] с бялата рокля и широкия розов колан, който й бе направила Мама. Но роклята е износена или окъсяла; Неси е вече голямо момиче. Все пак Мама обичаше тя да ходи след обед на неделното училище с кожени ръкавици и умито лице. „Хей, деца, вижте я, Неси учи библия.“ Но сега тя не е там, ами учи, толкова напрегнато учи уроците си… „Да, татко, залягам. Каквото правя, правя го добре.“ Мама искаше татко да е доволен от нея, но Мама е умряла. Сега тя си няма майка, а Мери си няма дете! Мама и детето на Мери са заедно, седят на един облак, махат й с ръка и пеят: „Неси Броуди ще спечели «Лата»“. Поиска й се да запее с пълен глас заедно с тях, но нещо й стягаше гърлото и й пречеше. Напоследък не беше толкова сигурна в себе си. Не! Голямо нещо е едно момиче, и при това една Броуди, да спечели стипендията. Голямо нещо и трудно нещо! Отначало беше толкова сигурна в победата, че по едно време купчината жълтици лежеше на чинията й тъй, че всеки можеше да я види и да й се възхищава. Но сега в душата й се промъкваше страшно, тайно съмнение дали ще сполучи да я вземе. Никой не знаеше това съмнение (това беше единствената й утеха) и никой нямаше да узнае за него. „Да, татко, аз напредвам прекрасно… не бих могла да уча още по-добре. За тоя Грирсън няма никаква надежда. Аз съм непреодолимо препятствие за него. Стипендията е вече моя.“ Баща й се радваше на тези думи, потъркваше ръце и одобрително й се усмихваше, а колко хубаво беше за Неси да чувствува, че е доволен от нея! Тя ще прикрие всичко така хитро и внимателно, че той никога да не забележи и най-малката й несигурност. Тя знае какво ще прави, нали е умно момиче! Неси се ровеше в собствения си ум, надничаше в гънките на мозъка си, възхищаваше се, поздравяваше себе си, смяташе, че самите й мисли текат с чудно плавен ромон, с наслада съзерцаваше как проблясват край нея като ярки, бързи вълни искряща светлина.

Но изведнъж Неси се стресна, унесеният й поглед угасна в очите й, кроткото несмутимо спокойствие изчезна от лицето й, тя си потърка челото с ръка, погледна часовника и тревожно промърмори:

— Боже господи! За какво си мислех? Заспала ли бях, или какво? Цял час е минал, а аз не си спомням нищичко! — Тя поклати глава, ядосана заради собствената си слабост и заради загубата на този скъпоценен час, и тъкмо се канеше пак да се залови за Евклид, когато вратата тихо се отвори и в стаята влезе сестра й.

— Ето ти чаша мляко, миличка — пошепна Мери и пристъпи на пръсти към масата. — Татко сега спи, та си помислих, че мога да ти го донеса. Само да знаеш колко е студено! Цял час съм държала каната под чешмата.

Неси взе чашата от сестра си и започна разсеяно да пие.

— Ей, че е студено наистина — отговори след миг Неси. — Също като сладолед в такъв ден като днешния. Било ли ти е някога толкова задушно?

Мери леко допря длан до бузата на сестра си.

— Ти гориш! — пошепна тя. — Не искаш ли да си починеш половин час и да поизлезеш с мен на чист въздух?

— А какво ще стане с мен, ако той се събуди и види, че съм излязла? — попита Неси и внимателно я изгледа. — Нали знаеш, ти ще си изпатиш по-зле от мен! Не! Ще си седя тука. Това мляко чудесно ме разхлади. Освен това трябва да преговоря цялата тая книга до петък.

— Как си с главоболието? — попита Мери след кратко мълчание, през време на което с тревога се вглеждаше в сестричето си.

— Все същото! Сега вече не го усещам като главоболие. То е просто някакво изтръпване.

— Искаш ли пак да ти сложа компрес със студена вода и оцет?

— Остави, Мери! Струва ми се, че не ми помага. Като мине изпитът идущата събота, веднага ще ми олекне. Това е единственото нещо, което ще ме излекува.

— Помисли си дали не искаш още нещо.

— Не. Нищо не ми идва на ум. Но ти си много добричка, Мери. Цялото време си била толкова добра към мене, а пък трябваше да търпиш толкова много обиди. Не знам какво щях да правя без тебе.

— Нищо не съм правила — тъжно отговори Мери. — Би ми се искало да направя много повече. Съжалявам, че не можах да се наложа да не кандидатствуваш за стипендията, но това беше невъзможно. Аз не исках да се явяваш на този изпит.

— Не говори така! — припряно възкликна Неси. — Ти знаеш, че трябва да се явя! От шест месеца не съм помислила за нищо друго и ако трябва сега да се откажа, направо ще ми се пръсне сърцето. Аз трябва да я спечеля!

— Наистина ли ти се иска да продължиш тая работа? — запита със съмнение Мери.

— Само си помисли колко съм се трудила — с известно възбуждение отговори Неси; — само си помисли как ме караха да се трудя! Нима мога да оставя всичко това да отиде на вятъра? Мисля, че не. Сега вече и самата аз толкова съм се сраснала с тази мисъл, че не бих могла да се откажа, дори и да опитам. Сега имам чувството, като че нещо ме е сграбчило и ме дърпа напред.

Мери съзря нервното напрежение в очите на сестра си в желанието си да я успокои утешително пошепна:

— Е, още малко и всичко ще се свърши, Неси! Не бива да се тревожиш толкова много! Работи по-бавно един-два дена!

— Как можеш да говориш така! — възкликна с раздразнение Неси. — Нали знаеш, че трябва да преговоря целия този материал, а той е толкова важен! Тази трета книга още не ми е влязла в главата както трябва. Трябва да я науча. Трябва… трябва да я вкарам в главата си като пирон, та да ми се забие в ума и никога вече да не излезе. Може да ми зададат въпрос точно от това, което ти ми казваш да оставя.

— Тихо, Неси, миличка! Не се ядосвай — замоли й се Мери.

— Че кой няма да се ядоса от такова нещо! — не можа да се сдържи Неси. — Аз съм седнала тука и си разпъвам мозъка, а ти си мислиш, че трябва само да отида в университета, да поискам стипендията и да я донеса в къщи като карамел! Съвсем не е така! Разбери го!

— Недей, Неси! Успокой се, миличка! — умиряваше я Мери. — Не се разстройвай, съвсем не съм мислила подобно нещо!

— Мислила си! — възбудено отвърна Неси. — Всички мислят все същото. Мислят, че е лесно за мене, понеже съм толкова способна. Никой не знае колко труд и мъка трябваше да вложа в това учене. Толкова, че може да полудея.

— Но аз зная, миличка — нежно отговори Мери и я погали по главата. — Зная всичко това, и как не са ти давали нито минутка почивка. Но ти не се измъчвай. Ти се преуморяваш и затова те е страх. По-рано беше толкова уверена в себе си! Не се тревожи, ако не спечелиш тази нещастна стипендия. Какво от това!

Обаче нервите на Неси бяха толкова опънати, че никакви доводи на сестра й не биха могли да я утешат, и тя избухна в сълзи.

— Какво от това ли? — истерично ридаеше тя. — Как можеш да кажеш такова нещо, да го кажеш на мен, след като с цялото си сърце искам да я спечеля! А да наречеш, кажи-речи, сто жълтици, които ще получа, „нещастна стипендия“, това може да разстрои всекиго. Нима не знаеш какво ще направи татко с мен, ако не спечеля стипендията! Той ще ме убие!

— Няма да го направи, Неси — спокойно възрази Мери. — Сега аз съм тука и няма защо да се боиш от подобно нещо. Ще бъда с тебе, когато получиш резултата, и само да се опита да те докосне дори с един пръст, толкова по-зле за него.

— Какво би могла да направиш ти? — изплака Неси. — Говориш така, като че по-скоро би предпочела да се изправиш срещу татко, отколкото аз да спечеля стипендията!

Мери не отговори на тези груби думи, а продължи да мълчи и да я успокоява с нежни милувки, докато най-после Неси спря да хлипа, избърса си очите и каза с неочаквано самообладание:

— Не разбирам защо приказваме тия неща с тебе и само се въртим в омагьосан кръг. И двете говорим глупости. То се знае, че аз ще спечеля „Лата“, и толкова!

— Точно така, скъпа — отвърна Мери, щастлива да види сестра си малко по-спокойна. — Сигурна съм, че ще спечелиш. Как ти върви днес?

— Прекрасно! — рече Неси с неестествен глас, който странно не съответствуваше на думите й. — Просто хвърча. Не зная какво ме прихвана преди малко. Нали няма вече да мислиш за това, което казах, Мери? — продължи тя убедително. — Не казвай на никого нито думичка за това! Не ми се иска татко да се научи, че съм се държала тъй глупаво. Ами че аз съм толкова сигурна, че ще спечеля стипендията, колкото в това, че съм изпила тази чаша мляко! — И тя изпи на един дъх останалото мляко.

— Ти знаеш, че нищо няма да кажа — отговори Мери, втренчила в сестра си озадачен поглед, доста учудена от тази внезапна промяна в нейното държане и настроение. Дали Неси действително вярваше, че ще сполучи, или само се преструваше, за да прикрие дълбокия си таен страх, че може да пропадне? Обзета от тревожни мисли за онова, което непосредствено предстоеше на сестра й, Мери бавно промълви:

— Нали обещаваш да кажеш резултата на мен, преди да го съобщиш на татко, Неси? Ще ми го кажеш, щом се научиш.

— Разбира се — отговори Неси със същия тон, но отмести поглед от сестра си и загледа настрани през прозореца. — Но ние ще го узнаем една-две седмици след изпита.

— Нали обещаваш? — настояваше Мери. — Кажи ми, че ще отворим писмото заедно.

— Да! Да! — ядосано извика Неси. — Откога съм ти обещала! Можеш дори да отвориш ти, не държа на това. Обещала съм ти и ще си устоя на думата. По-добре ме остави да уча, отколкото да ми опяваш за това!

Мери отново загледа сестра си с известно безпокойство, като си мислеше колко малко прилича на обичайната й ласкава, непресторена кротост сегашното й раздразнение и престорената й самоувереност, но макар и да се тревожеше вътрешно, реши, че това трябва да е само последица от естествения страх пред наближаващия изпит, и нежно каза:

— Е, аз си отивам и те оставям да учиш, миличка! Но моля ти се, не се преуморявай прекалено много! Аз се тревожа заради тебе. — Мери взе празната чаша и на излизане се опита пак да я убеди: — Съвсем ли си сигурна, че не би искала да поизлезеш за няколко минутки? Аз отивам на разходка.

— Не — викна Неси и буйно поклати глава. — И дума да не става! Хубавичко ще си уча и нищо няма да ми стане. — Тя се усмихна на Мери с чудновато самодоволство — същата Неси, която преди един миг се тресеше от безутешни ридания и която неизменно проявяваше пълна зависимост от сестра си. — Върви и се поразходи, момиче! — добави тя. — Искам да си помисля на спокойствие!

— За Евклид ли? — запита със съмнение Мери от вратата.

— Да, за Евклид! — извика Неси с отривист смях. — Хайде върви и не ми пречи!

Мери затвори вратата на гостната и понеже кухнята представляваше забранен предел, отреден за почивката на Броуди, бавно се качи в стаята си, все още държейки в ръка чашата от млякото на Неси. Тя гледаше тази празна чаша и се мъчеше да се утеши със спомена за всичките грижи, които бе посветила напоследък на сестра си, за допълнителната храна, която купуваше за нея и я караше да изяжда, но въпреки успокоението, което й донасяха, тези размишления, тя въздишаше и не можеше да пропъди мисълта за внезапното избухване на Неси: струваше й се, че в него открива нови доказателства за неуравновесеността на сестричето си, която я тревожеше от деня на завръщането й у дома. Докато си слагаше шапката и ръкавиците, за да излезе на обичайната си разходка, Мери реши по-отблизо и по-внимателно да наблюдава Неси през време на върховните усилия, които тя щеше да положи през настъпващата седмица.

Вънка въздухът бе топъл и неподвижен, а улицата безлюдна, потънала в онази тишина, която караше Мери в неделя да излиза на разходка винаги подиробед, а не вечер, когато същата улица гъмжеше от разхождащи се двойки. Пък и понеже Броуди спеше по това време, тя се чувствуваше сигурна, че Неси е запазена за час, два от тормоза му и тази сигурност я изпълваше с чувство на свобода, каквато сега рядко изпитваше. Тя се запъти нагоре по улицата и този път реши да тръгне наляво, по пътя, който водеше направо към далечните Уинтънски хълмове, прострели се пред нея и изглеждащи още по-далечни, защото почти целите бяха забулени в трептяща омара. Тази омара бе надвиснала и над пътя; тя се вдигаше при лекото движение на въздуха като мираж и създаваше илюзията, че в далечината, на пътеката пред нея, имаше локви вода. Но нямаше никаква влага, всичко бе сухо и тънеше в прахуляк, който скоро покри обувките й със ситен, бял прашец и се вдигаше на малки облачета около полата й при всяка стъпка. Денят беше прекрасен, природата дремеше, огряна от жаркото слънце, но часът не подхождаше за разходка и скоро малката къдрица, която никога не се подчиняваше на строгата четка за коса, увисна като влажен кичур на бялото чело на Мери; крачките й станаха по-бавни и тя се почувствува уморена. Заедно с умората я завладя отново мисълта за странното поведение на Неси този следобед, жегата изведнъж започна да я гнети и Мери бе вече решила да се върне обратно у дома, когато неочаквано забеляза по пътя бързо да се приближава към нея един кабриолет. Тя тозчас позна кабриолета и този, който го караше, и трепна от смущение, понечи да се обърне и да побегне, спря се, нерешително се забави за момент, оглеждайки се насам и натам, сякаш търсеше място да се скрие, после, разбрала може би безполезността на такова бягство, наведе глава и бързо се запъти срещу кабриолета. С приближаването си Мери положи върховни усилия да придобие спокоен вид с надеждата, че може да отмине, без да бъде забелязана; обаче с растящо вълнение, макар и нищо да не виждаше, чу шума на търкалящите се към нея колелета постепенно да заглъхва и да секва до самата нея, чу гласа на Ренуик да й казва:

— Добър ви ден… госпожице Броуди!

На Мери се стори невъзможно да вдигне очи и да издаде с изражението си бушуващите в нея чувства, но угнетена от мисълта, че бе станала за него „госпожица Броуди“, а не „госпожица Мери“ или дори само „Мери“, с пресекващ глас отговори на поздрава му.

— Чудесен ден! — весело възкликна Ренуик. — Прекрасен ден, само че е твърде горещо, за да се разхожда човек пеша. Това трябва да е нещо като пътуване из Сахара.

Мери се питаше дали той бе забелязал изпотеното й лице и прашните й обувки, които сигурно и придаваха вид на някаква чорлава, безпътна скитница.

— Учтивостта би изисквала да ви кажа, че срещата ни тука е просто случайност — продължи докторът, — но това съвсем не е така. Когато тръгнах насам, аз знаех, че идвате тук на разходка в неделните дни. Исках да се осведомя за Неси.

Колко чудно хубави щяха да бъдат думите му без това последно обяснение; но както стоеше с наведена глава, загубила ума и дума, Мери схвана, че трябва да даде някакъв отговор, защото иначе той ще я сметне за глупава или недодялана, или и за едното и другото; с голямо усилие тя бавно го погледна в очите, помисли в същия миг, въпреки смущението си, колко красиво се откроява мургавото му, енергично лице на фона на небето и безпомощно, не на място отговори:

— Нямах възможност да ви разкажа за Неси. Не съм ви виждала от много отдавна.

— Прекалено отдавна — възкликна Ренуик, — и то по ваша собствена воля. Не съм ви виждал никъде от седмици насам. Помислих си, че пак сте избягали от Ливънфорд, без да се сбогувате с мен.

— Тоя път ще остана тук завинаги — бавно отговори Мери. — Но вие скоро ще се сбогувате с Ливънфорд.

Лицето му леко се помрачи.

— Да! Остават само две седмици. Как бързо лети времето… като стрела. — Ренуик въздъхна. — Чудно, но колкото повече се приближава денят, толкова по-малко ме привлича тази перспектива. Отначало мисълта за заминаването много ме радваше, но изглежда, че съм се привързал към този стар град.

— Сигурно имате тука много приятели.

— Точно така! Имам приятели!

Ренуик несъзнателно си играеше с камшика, втренчил невиждащи очи в помръдващите уши на коня, после сериозно погледна Мери и каза:

— Имате ли време да се поразходите с мене с кабриолета, госпожице Броуди? Може да не ви видя вече, а бих искал да поприказваме с вас по един-два въпроса. Хайде елате, ако нямате нищо против!

Разбира се, Мери нямаше нищо против, а като си помисли, че баща й ще спи до пет, каза си, че по-удобно време не би могло да има; въпреки това се поколеба и отговори:

— Не съм… Не съм облечена за разходка с кола и трябва да се върна до пет, и…

— В такъв случай ще дойдете — каза с усмивка Ренуик и й протегна ръка. — Имаме на разположение, кажи-речи, час и половина. Колкото за вашето облекло, то е твърде хубаво за моята стара бричка.

Преди да успее да го разбере, Мери се озова в кабриолета до Ренуик — тя седеше близо до него на червената плюшена седалка, той бе я загърнал с леката покривка против прахуляка, беше подкарал коня и тя се возеше с него, плъзгайки се плавно и все пак бързо напред. Ветрецът, образуван от тяхното преминаване през неподвижния въздух, лъхаше бузите й, небето вече не пламтеше и бе смирило своя жар, прахът не й пречеше — сега той беше само мека настилка, която облекчаваше тичащите крака на коня, а след отегчението и умората от ходенето за Мери беше приятно да седи в кабриолета смълчана и щастлива и да гледа как разнообразната местност леко преминава пред очите й. Но макар че бе твърде смутена от близостта на Ренуик, за да го погледне, Мери виждаше с крайчеца на окото си гладката мека кожа на ръчно изработените му ръкавици, посребрените такъми на коня, монограма на покривката, изящните принадлежности на онова, което бе нарекъл своя „стара бричка“, и пак, както в неговия дом, Мери рязко почувствува разликата между неговия и своя живот. Сега, независимо от предишната му борба за съществувание, начинът, по който живееше, не му налагаше да мисли и премисля за всяка пара, преди да я похарчи, да носи дрехите си, докато станат на парцали, да задушава дори желанията си за най-малките развлечения, излизащи извън кръга на строгата пестеливост. Но Мери потисна надигащото се в нея чувство за собствената й нищожност, сподави мислите си за бъдещата си тъга, каза си, че не бива да помрачава единствения час на това необичайно удоволствие, и се отдаде на непривичната наслада да се радва на живота.

Ренуик от своя страна наблюдаваше чистия й профил, леката руменина, избила по меките й бузи, и необичайното й оживление със странно задоволство, с по-остро чувство на радост, отколкото тя наблюдаваше гледката. Изведнъж изпита силно желание да я накара да се обърне към него, за да може да надзърне в очите и; той прекъсна мълчанието с думите:

— Нали не съжалявате, че дойдохте?

Въпреки това Мери не го погледна, при все че устните й се извиха в лека усмивка, когато отговори:

— Радвам се, че дойдох! Всичко е тъй прекрасно! Не съм свикнала на такива неща и ще мога да си спомням за тази разходка.

— Имаме време да отидем до брега на Лок — весело отговори Ренуик, — а ако Тим не жали силите си, ще има време и да пием чай.

Мери бе възхитена от предложението му и загледа чистия загладен гръб на Тим с тайната надежда, че ще бърза достатъчно много, за да имат време за чай, но не чак толкова, че да я върне у дома преди време.

— Тим! — повтори тя, без да се замисля. — Колко хубаво име за кон!

— И конят също е хубав — отговори Ренуик и добави по-високо: — Нали, Тими?

Чул тези думи, Тим наостри уши и сякаш зарадван, ускори спокойния си тръс.

— Виждате ли? — продължи Ренуик, забелязал с одобрение усмивката й. — Разбира, че говоря за него, и се мъчи да не се засрами… Тоя безсрамен лицемер! Той съвсем ще се измързеливи в Единбург. Прекалено много овес и недостатъчно движение!

— Нима ще го вземете със себе си? — попита Мери.

— Да. Не бих могъл да продам Тим. Такъв съм аз. — Той замълча, сетне замислено продължи: — Това е смешна черта, но когато обикна нещо, не мога да се разделя с него — картини, книги, кон — все едно какво. Когато харесам нещо, харесвам го докрай. Аз съм упорит. Не признавам чужди преценки в съжденията си. Някой критик може да ми каже десет пъти, че еди-коя си картина била хубава; щом не я харесвам, не я искам. Аз купувам картина, която ми харесва, само ако тя ме завладее и вече не мога да се разделя с нея.

— Картината в трапезарията ви е прекрасна.

— Да — отговори уверено Ренуик, — чудесно платно… Радвам се, че ви хареса. Тази картина ми е като другар. Купих я, когато бях в Института. — След това Ренуик добави с хитро изражение: — Но тя не допада само на мене, критиците я харесаха също.

Споменът за картината наведе Мери на мисълта за целта на първото посещение при доктора и за да предвари неговия въпрос относно Неси, каза:

— Много съм ви благодарна за всичко, което сторихте за Неси. Вие се показахте повече от добър към нас двете. — Тя не беше му казала за нещастието, сполетяло гроздето, и той продължаваше да я отрупва с вниманието си, за щастие, без да бъде открит от Броуди.

— Искаше ми се да ви помогна — отвърна Ренуик. — Как се чувствува тя при тази напрегната работа?

— Изглежда, че е по-добре със здравето — каза Мери с леко прозвучала в гласа тревога, — но е много променчива. Понякога ми се вижда съвсем особена. Тревожи я приближаването на изпита. Той е в събота. Аз направих всичко, което можех, за нея.

— Зная, че сте направили… всичко — успокоително рече Ренуик. — Но щом е издържала досега, без да си разстрои нервите, трябва да е добре! Надявам се, че ще получи тази стипендия и ще се успокои. — После, след продължително мълчание, забеляза със сериозен тон: — Да бях на ваше място, бих гледал да съм близо до нея, когато получи съобщението за резултата, и ако ви дотрябвам, извикайте ме веднага.

Мери знаеше, че той ще е заминал, когато съобщят резултата, но съзнавайки, че е направил достатъчно за нея, нищо не отговори и продължи да мълчи, потънала в мислите си. Както Ренуик каза, Неси трябва да е добре! Тя ще се погрижи за това. Ще бъде до нея: ще я наблюдава, ще я закриля, в случай на неуспех ще я запази от неочакваните прояви на баща си.

От тези размишления, от затвърждаващото се в мислите й решение я изтръгна неговият глас:

— Тука са разширили пътя. Ще можем лесно да минем, освен това е по-сенчесто, отколкото по другия път.

Когато вдигна глава, Мери с изумление видя, че без да знае какво значение има това за нея, Ренуик се беше отклонил от главния път и бе тръгнал точно по онази пътека през елховата гора, където тя се бе загубила през нощта на бурята. Със сковано, уплашено лице Мери гледаше, заградилата я отново гора, която сега не се люшкаше и не се превиваше под яростния напор на бурята, нито ехтеше от тътена на падащи изкоренени дървета, а тиха, успокоена и мирна тънеше в ясно спокойствие. Ярките слънчеви лъчи се процеждаха между тъжните вейки на мрачните дървета, смекчаваха вида им, обличаха бодливите им клони със злато и рисуваха по правите им, сухи дънери гиздава плетеница от трепкащи светлини и сенки. Возейки се сега удобно и безопасно през тази гора, Мери изтръпнала си представи невероятната картина: как изтерзана, с живото дете в утробата си, бе тичала слепешком в мрака, бе се спъвала, падала, бе пробола ръката си на острия връх на един клон, преследвана от безумни гласове, как не бе имало никой да я види и чуе.

Една сълза трепна на клепката на овлажнелите й очи, но Мери плътно притисна пръсти на белега на дланта си, сякаш за да намери сили в спомена за тогавашното си страдание, и не позволи на сълзата да падне, а вместо това, когато излязоха от гората, обърна поглед надолу към далечната долина. Да! Ето и чифлика, където беше изгубила сетните си сили! Той изпъкваше на гладката зеленина на тучните ливади, а до него се виждаше малката барачка, дала подслон на измъченото й тяло; белите стени на къщата се издигаха до жълтия сламен покрив, а пушекът от единствения комин излизаше право нагоре и като дълга синя лента на тънка струя се издигаше в небето.

Мери с болка откъсна очи от тази гледка, със сковано, изправено тяло, с усилие да потисне пробудените чувства загледа направо напред и ушите на Тим се заклатиха в мъгла пред плувналите й в сълзи очи. Ренуик дълго време не проговори, сигурно доловил инстинктивно, че някаква тайна мъка е накарала Мери да замълчи, но когато превалиха Маркинч Хил и пред тях блеснаха спокойните, гладки води на Лок, той тихо забеляза:

— Вижте каква красота и покой.

Гледката беше прекрасна. Водата, отразила дълбоката, бляскава синева на безоблачното небе, се простираше хладна и неподвижна като ивица девствен лед, а по края се издигаха стръмни, обрасли с гъсти гори склонове на хълмове, които се възвишаваха и простираха чак до острите зъбери на планините отвъд. Повърхността на този спокоен простор се нарушаваше от редица островчета, украсили гърдите на езерото сякаш с огърлица от скъпоценни изумруди, зелени и китни като бреговете, отразени с такова съвършенство във водата, че окото не може да различи кое е остров и кое — безупречното му отражение. На брега пред тях имаше малко селце, сгушените му къщурки се белееха на яркия синьо-зелен фон; Ренуик го посочи с широк жест.

— Ето и Маркинч, а за вас това значи чай, Мери! Величието на природата не бива да ви разваля апетита.

Лицето й, спокойно и прекрасно като повърхността на езерото, се откликна на неговите думи и в леката й усмивка отново грейна радост. Той беше я нарекъл „Мери“!

Те слязоха по виещия се надолу път в Маркинч, където Ренуик с пренебрежение отмина малката, доста неугледна кръчмичка в началото на селото и продължи до последната от редицата къщурки край самия бряг на езерото, отправи многозначителен поглед към Мери, скочи от кабриолета и почука на вратата. Къщата беше в пълна хармония със заобикалящата я красота: край белите й стени пъстрееха яркожълти латинки, над зелената входна врата се виеха червени пълзящи рози, градинката ухаеше от силния мирис на резеда — такава къщичка Мери едно време бе мечтала да има в Гаршейк; дребна прегърбена женица отвори вратата, плесна с ръце и с възторг се провикна:

— Докторът! Докторът! Вие ли сте? Господи божичко! Нима това сте вие?

— Както виждаш, Джанет! — извика докторът със същия тон. — Това съм аз, а това е една млада дама. И ние двамата, кажи-речи, умираме от глад след разходката. Ако не получим от твоя чудесен чай и от твоите питки, масло, мармалад и не знам какво още, ние просто ще се стопим от мъка и никога не ще дойдем пак.

— Няма да правите такова нещо! — буйно извика Джанет. — Не! Не! Няма да минат и пет минути и ще получите най-хубавия чай в Маркинч!

— Може ли да го пием в градината, Джанет?

— Разбира се, може, господин докторе! Стига да кажете, може да го пиете и на покрива на къщата ми.

— Ще се задоволим с градината, Джанет — отговори с усмивка Ренуик. — И… Джанет! Нека момченцето се погрижи за Тим. Повикай ни, когато приготвиш всичко. Ние ще се поразходим малко по брега.

— Добре, добре, господин докторе! Стига да кажете — оживено отговори Джанет и тръгна да изпълнява поръчката, а докторът се обърна и отиде при Мери.

— Да походим ли малко? — попита той и когато Мери кимна, помогна й да слезе от кабриолета и каза: — Джанет няма да се забави повече от пет минути, но нищо не ни пречи да се поразтъпчем. Сигурно сте се схванали от седене.

„Колко се зарадва старата, като го видя — мислеше си Мери, — и с какво удоволствие забърза да му услужи — както всички, които го познават.“ Заета с тази мисъл, Мери промълви, докато двамата вървяха по дребните камъчета край брега:

— Джанет трябва да е ваша стара позната! Очите й просто светнаха, като ви видя.

— Веднъж направих дребна услуга на един от синовете й в Ливънфорд — нехайно отговори Ренуик. — Тя е прекрасна душица, приказлива е като бъбрива сврака. — И като погледна Мери под око, добави: — Но има нещо още по-хубаво: тя прави чудесни питки. Вие трябва да изядете точно седем парчета.

— Защо седем? — попита Мери.

— Това е щастливо число — отговори Ренуик, — и е точно необходимият брой питки за една здрава, гладна млада дама. — Той огледа Мери критично. — Съжалявам, че не мога аз да ви предписвам диетата, госпожице Мери. Във вашите малко хлътнали бузи има тъжна прелест, но те показват, че забравяте за маслото и млякото. Готов съм да се обзаложа, че сте давали всичко, което съм ви изпращал, на своята малка Неси.

Мери се изчерви.

— Не! Не всичко! Толкова мило беше от ваша страна да ни изпращате тези неща!

Ренуик съчувствено поклати глава.

— Дали някога ще помислите за себе си, Мери Броуди? Сърцето ми се свива, като си помисля какво ще стане с вас, когато замина. На вас ви трябва някой, който строго и сурово да следи дали се грижите за себе си. Нали ще ми пишете и ще ми разказвате как се чувствувате?

— Да — отговори Мери бавно, сякаш лек хлад й лъхна от неподвижната вода край тях, — ще ви пиша, когато заминете!

— Чудесно — весело възкликна Ренуик. — Ще смятам това за окончателно обещание от ваша страна.

Те бяха се спрели и се радваха на прекрасната и спокойна гледка пред тях, която се струваше на Мери толкова далечна от тревожното съществувание в техния дом, толкова възвишена над обичайното равнище на нейния живот. Тя беше пленена от тази хубост и потисканата досега обич към застаналия до нея мъж, освободена при вида на окръжаващата я красота, се надигна в нея с цялата си сила. Сега я влечеше към него много по-дълбоко и по-затрогващо чувство от онова, което я бе вълнувало преди; тя изпитваше безразсъдно желание да прояви своята преданост, видимо да покаже преклонението си; но не можеше да го направи и трябваше да стои мълчаливо до него, измъчвана от лудото туптене на сърцето си. Лекият ромон на вълните, които едва докосваха брега, нарушаваше тишината наоколо им и й нашепваше коя и каква е тя, че тя е Мери Броуди, майката на едно незаконно дете, и не спираше да отеква в ушите й с тази дума, с която я заклейми баща й, когато я изхвърли от своя дом в онази бурна нощ.

— Чувам да звъни пукнатият хлопатар на Джанет — най-после промълви Ренуик. — Готова ли сте за питките?

Мери кимна с чувството, че някаква буца в гърлото й пречи да заговори, а когато той леко я прихвана под ръка, за да й помогне да мине по камъчетата на брега, това допиране я прониза по-непоносимо от всяка друга изпитана досега болка.

— Всичко е готово. Всичко е готово — викаше бързащата като хала Джанет. — Масата и столовете, и всичко друго е приготвено в градината, както заръчахте. И питките са пресни… Отзарана съм ги пекла.

— Прекрасно! — рече Ренуик, настани Мери и седна на своя стол.

Макар че с тона си я бе подканил да си върви, старицата се забави и след като открито и с възхищение огледа Мери, облиза устните си и тъкмо се канеше да заговори, когато забеляза изражението на Ренуик; с невероятно усилие тя спря напиращия на устните й безкраен поток от думи, обърна се и се запъти към къщата.

Когато Джанет си отиде, клатейки глава и мърморейки нещо под носа си, леко стеснение обзе Мери и Ренуик; макар че чаят беше чудесен, а напоената с ухание на резеда прохлада на градината — прекрасна — и двамата се чувствуваха смутени.

— Джанет е истинско кречетало — опита се да се пошегува Ренуик. — Тази дума много приляга за нея. Ако бях й позволил да започне, можеше да оглушеем. — Но след тази забележка той изпадна в неловко мълчание, което събуди у Мери спомена за единствения друг случай в живота и, когато беше седяла сама на масата с някои мъж, когато бе яла сладолед всред пъстрия разкош на салона Берторели, когато Денис бе настъпил крака й и я бе очаровал с веселите си, цветисти приказки.

Колко различна беше обстановката тука, в прохладната свежест на селската градинка, изпълнена с аромата, излъхнат от стотици цветчета; колко различен беше и нейният другар, който нито бъбреше за примамливи пътувания из чужбина, нито пък, уви, галеше с крака си нейния крак. Обаче сега той й се заканваше с глава.

— В края на краищата вие изядохте само две — промърмори й Ренуик с трагичен поглед и бавно добави: — а аз казах седем.

— Те са толкова големи! — възрази Мери.

— А вие сте толкова малка… Но щяхте да бъдете по-голяма, ако правехте, каквото ви се казва.

— Винаги съм правила, каквото ми казвахте в болницата!

— Да — отговори той след кратко мълчание, — наистина правехте. — И като че ли отново обзет от униние, Ренуик се унесе в спомени и си представи Мери такава, каквато я беше видял за първи път: със затворени очи, безжизнена, пребледняла, неговата пречупена, изтръгната от корен лилия. Най-после той погледна часовника си, а след това с мрачно лице погледна нея. — Боя се, че времето лети. Да се връщаме ли?

— Да — пошепна Мери, — щом смятате, че е време.

Те станаха и без да говорят, напуснаха приятната усамотеност на градината, която сякаш беше създадена за подслон на двама пламенни любовници. След като помогна на Мери да се качи на кабриолета, Ренуик се върна да плати на старата Джанет.

— Не ми трябват вашите пари, господин докторе — каза тя със своя писклив като звук на гайда глас. — За мене беше удоволствие да го направя за вас и за хубавата госпожица.

— Хайде, Джанет — викна докторът, — вземи ги сега или ще ти се разсърдя.

Джанет долови леката промяна в настроението му, взе парите и смирено пошепна:

— Да не съм нещо объркала конците? Много съжалявам, ако съм направила такова нещо. Или питките не са ви се усладили?

— Всичко беше наред, Джанет… прекрасно беше — успокои я докторът и се качи в кабриолета. — Сбогом!

С леко недоумение старицата им помаха за сбогом и когато те се скриха зад завоя на хълма, пак поклати глава, замърмори нещо и влезе в къщи.

Те почти не си говориха на връщане; след като я запита дали й е удобно, дали не иска да й метне покривалото, дали й е харесала разходката, не трябва ли да подкара Тим по-бързо, Ренуик потъваше в мълчание, което ставаше толкова по-гнетящо, колкото повече се приближаваха към Ливънфорд.

Пипалата на нейния дом отново се протягаха към нея, а след като я стиснеха, Броуди с подпухнали очи и пресъхнал език щеше мрачно да се събуди от сън и да поиска от нея незабавно да му поднесе чай; Неси щеше да чака нейното съчувствие и утеха; тя щеше веднага да се изправи пред безбройните задачи, изпълнението на които влизаше в задълженията й. Това краткотрайно и неочаквано откъсване от горестите на нейния живот клонеше към своя край и при все че беше се наслаждавала безмерно, безмерна, мъчителна скръб изпълни сърцето й, когато уморено си помисли, че може би — почти сигурно — нямаше да види повече Ренуик.

Бяха стигнали почти до тяхната порта, Ренуик спря коня на известно разстояние и промълви с чудноват глас:

— Ето че стигнахме! Колко кратко, нали?

— Много кратко — откликна се Мери, стана от мястото си и слезе от кабриолета.

— Трябваше да постоим повече в Маркинч — с усилие рече той и додаде след кратко мълчание: — Може да не ви видя вече. Мисля, че е по-добре да ви кажа сбогом. — Те дълго се гледаха и във вдигнатите към него очи на Мери светеше едва доловима молба; тогава Ренуик свали ръкавицата, протегна й ръка и каза бавно: — Сбогом!

Мери машинално пое подадената ръка и когато усети при това ръкостискане твърдата, уверена сила на тези пръсти, от които толкова често беше се възхищавала, които някога бяха успокоили изтерзаното й тяло, но никога нямаше да го направят пак, на тези пръсти, които обичаше с такава преданост, неочаквано чувствата й надделяха и тя притисна с ридание топлите си устни към неговата ръка и страстно я целуна, а след това побягна по пътя и влезе в къщи.

За миг Ренуик загледа ръката си, сякаш не можеше сам да вярва на очите си, сетне вдигна глава и като видя изчезващата фигура на Мери, понечи да скочи от кабриолета и да изтича подир нея; но не го направи и след като дълго седя неподвижен, отново загледан в ръката си, странно изражение се появи в очите му, той поклати тъжно глава, сложи си ръкавицата и бавно подкара коня по пътя.